Лорън Блейкли
Надарен (5)

4.

Броя дните до заминаването ни, но имам достатъчно други неща, които да ме държат зает. Като например да се срещна с малката ми сестра и брат ми на другата сутрин, на път за кучешкия приют, където работя доброволно.

— Време е да унищожим Елизабет Лектър — казвам на Джоузи, докато отхапвам от сладкиша, който ми даде.

Зелените й очи се разширяват и тя размахва ръце във въздуха.

— Това означава ли, че си готов? Като напълно готов? — тя сяда срещу мен до лимоненожълтата маса в „Sunshine Bakery“. Това е пекарната на майка ни, но сега Джоузи е поела почти цялото й управление.

Посочвам сладкиша:

— Това е много хубаво — казвам й.

Тя подава едно парче на Ник, моя брат близнак, и свива рамене:

— Знам. Много съм добра в печенето.

— Може би дори си по-добра от мама — заявява брат ми тихо, като едва движи устните си, — но не й го казвай.

С жест Джоузи показва, че заключва устата си, след което посочва телефона ми. Фейсбук профила на една фалшива „Елизабет Лектър“ е на екрана.

— Наистина ли си готов да се отървеш от нашата измислена приятелка Елизабет? Въпреки това, което постигна в неделя вечер?

Прекарвам рязко пръст през гърлото си, сякаш го срязвам:

— Време е да я убием, както и всички останали.

— Отказвай се от играта, докато си на върха — съгласява се Ник и си отчупва парче от доказателството за несравнимия талант на Джоузи в кухнята.

— По-добре от това не може да стане. Виж тук — посочвам телефона. Хващам лицето си с ръце и отварям уста също като в „Писъкът“ на Едвард Мунк^[1]. — Сякаш бившата ми се топи от болка.

Джоузи чете на глас отговорът, който бившата ми — Катрина, е написала на страницата си по-рано тази седмица:

— Нищо свещено ли няма? Някой знае ли колко много боли да видиш най-интересните и важни неща предварително? Може да вземете нож и да пронижете гърдите ми.

Ник се преструва, че избърсва сълзи от очите си:

— Уа, уа, уа!

Облягам се на стола и протягам крака напред.

— Може би това е най-голямото ни постижение досега. Горд съм с нашата фабрика за фалшиви фейсбук профили. Но трябва да й го призная на малката мис Елизабет. Тя наистина си го заслужи, що се отнася до спойлера за последния епизод на „Игра на Тронове“.

Джоузи вдига пръст:

— Но нека не забравяме и нашата измислена приятелка Ема Крюгер. Помните ли, когато публикува поста за смъртта на Ходор^[2]? Сълзите на Катрина бяха върху цялата й стена онази нощ — сестра ми удря длан в моята, за да ме поздрави за това.

— Само за да бъде надмината от грандиозното изявление на Елинор Бейтс, че Джон Сноу е жив — добавям. Изпълва ме гордост при спомена за най-големия успех. — Но въпреки това е време да се сбогуваме. Работата ни е свършена.

Джоузи прокарва ръка през боядисаната си в розово коса.

— Трябва ли да запазим минута мълчание, преди да ги убиеш?

Придавам сериозен израз на лицето си и тримата скланяме глави. Няколко секунди по-късно вдигам поглед и изтривам профилите, които изляха сладкото отмъщение върху Катрина.

Елизабет Лектър, Елинор Бейтс и Ема Крюгер са измислени имена, заимствани от героините на Джейн Остин, благодарение на научната степен по литература на Джоузи, съчетани с фамилиите на едни от най-големите филмови злодеи.

Някои може би се чудят защо бих се подигравал по този начин с Катрина, привидно безобидна бивша приятелка, която също така беше дизайнерка — отново бивша — на уеб страницата на моята фирма. Ама наистина бивша. Но не съм се срещал с нея, докато работехме заедно, кълна се във всичко свято. Разбира се, намирах я за сладка и явно тя мислеше същото за мен, тъй като няколко пъти ме покани да излезем, докато бяхме на работа. Но вече си бях научил урока — да не се забърквам с никоя, която е свързана с бизнеса ми, въпреки че първият път, когато това ми се случи с моята приятелка от колежа Рокси, тя не беше точно свързана с работата ми. По-скоро искаше да бъде.

Както и да е, след като работата по уебсайта приключи, кодовете за достъп променени, за по-сигурно — благодарение на напомнянето на приятеля ми Чейс, че паролите трябва да се сменят толкова често, колкото и бельото — Катрина и аз излизахме около половин година.

Сега ми позволи да ти обясня как шест приятно прекарани месеца от нашето запознанство могат да доведат до подобни последствия. Имай предвид, че през тези шест месеца никой от нас не е изневерил и дори се наслаждавахме на пикниците в проклетия парк, и ако има нещо, което не съм — това е любител на пикника, но тя ги харесваше и аз я придружавах, за да я направя щастлива. Уви, не исках повече Катрина и се кълна, че това нямаше нищо общо с пикник мъчението, така че приключих нещата между нас. По приятелски. Като добро момче.

След което Катрина се нахвърли върху мен като луда и използва компютърните си умения, за да проникне в уебсайта на компанията ми и да изтрие всички файлове.

Изневиделица.

Дори след като паролите бяха сменени.

Като пълен психопат.

Да, беше гадно. Това ми струваше работата. Дори трябваше да наема адвокат, който да се оправи с бъркотията, която остана след нея. Проблемите, които това ми причини, бяха една от причините да наема някого, който да организира всичко отново.

Затова ударих Катрина — отявлен враг на книгите и любител на всичко, свързано с филма „Игра на Тронове“, точно там, където щеше да я заболи най-много. Аз и Джоузи измислихме фалшиви профили на жени, които можеха да бъдат потенциални клиенти за уеб услугите на Катрина, сприятелихме се с нея във Фейсбук, след което започнахме да публикуваме спойлери за филма на стената й всяка неделна вечер, на живо и в реално време, докато се излъчваше поредния епизод. Нашето отмъщение успя само защото тя е била на работа извън страната по времето, когато започна новият сезон на сериала, и не е имала възможност за Интернет връзка, за да гледа най-любимия си сериал във Вселената.

Горката прецакана кучка!

Това е най-тролският трол^[3] в историята и също така едно от най-заслужените отмъщения. Имам предвид, че мацката унищожи бизнеса ми с лека ръка, без никаква причина, което може би, само може би, е повод да съм малко предпазлив в отношенията си с всеки, който е свързан с работата ми.

Но всяка лудория има край и е време да кажа сбогом на тази. Затварям страницата на Фейсбук, след което хващам ръката на Джоузи.

— Мама и татко ще се гордеят, че си се учила от най-добрите. Нали, брат ми? — обръщам се към Ник, тъй като ние двамата сме царе на шегите и сме дали някои от най-добрите ни съвети на Джоузи.

— Наистина е впечатляващо това, което правим с мозъците, които са ни дали — казва Ник. — Използваме ги за добро, нали?

— Напълно — пъхам в устата си останалото от сладкиша, след което ставам и избърсвам ръцете си една в друга. — Трябва да се отправяме към „Малки приятели“, за да разходим кучетата. О, мамка му, това ми напомня… Ник, можеш ли да поемеш кучетата в петък? Трябва да отида до Вегас по работа.

Той повдига вежда:

— Сега във Вегас ли работиш?

— Може би ще започна. Един клиент ме изпраща. Звучи като страхотна работа. Наистина се надявам да се получи.

— Това е чудесно! Браво на теб! — казва Ник, като ме потупва по гърба.

— Да, пътуването трябва да бъде успешно.

Насочвам се към светлооранжевата врата — в пекарната почти всичко е в ярки, жизнерадостни тонове, когато Джоузи казва:

— Странно!

Обръщам се, за да я погледна:

— Кое е странно?

Тя ми отправя многозначителен поглед.

— Това, че не спомена, че Натали ще пътува с теб.

— Защо да е странно?

Няма нужда да питам откъде знае. Джоузи е съквартирантка на Натали и двете живеят в старата квартира на сестрата на Натали. Когато Шарлот се омъжи за Спенсър и се изнесе, тя предостави апартамента на сестра си, като плати наема, за да я облекчи, така че Натали да може да живее в града и да преподава вечерни уроци по карате в студиото тук. Преди няколко месеца договорът за наем на Джоузи изтече и тя също се нанесе там.

За мен не е странно, че малката ми сестра живее с нея.

Кълна се, изобщо не е странно.

— Просто ми се стори чудно, че не спомена, че заминаваш с нея — отбелязва Джоузи.

Ник клати глава и се смее.

— Пич, това ми намирисва на неприятности, честно казано.

— Е, ти явно имаш опит в тези неща — изстрелвам обратно.

— Точно затова го казах.

Правя с длани знака за „Успокойте се!“.

— Това е работа бе, хора!

Джоузи стяга възела на престилката си — светлосиня, на черешки:

— Така или иначе, Натали изглежда развълнувана заради пътуването и заради това, че ще види Вегас за първи път.

Наострям уши.

— Така ли? — По дяволите, накрая гласът ми се извисява, като на дрънкащ деветокласник в пубертета. Пренебрегвам това и добавям небрежно: — Искам да кажа, супер.

Блъфът ми не остава незабелязан. Джоузи повдига многозначително вежди и само отвръща:

— Увери се, че ще разгледа забележителностите, нали?

— Ще го направя. Знакът на Вегас. Разходка с гондола. Фонтаните на „Беладжио“.

— Това, което има под ципа ти — шепне Ник в ухото ми, а аз го сръгвам с лакът.

— Просто бъди добро момче. Каквото винаги си ми казвал, че едно момиче заслужава — добавя Джоузи, докато се връща зад тезгяха, а думите й събуждат нещо в мен. Най-съкровеното ми желание — да бъда добро момче. Защото невинаги съм бил такъв. Но ако сега съм, то е заради Джоузи. Обичам това момиче толкова много.

Тя посочва и към мен и Ник:

— Това важи и за двама ви по принцип. Знам точно какво представлявате. Израснах с вас, палавници такива, не забравяйте!

Отдавам й чест и събирам петите си, заставайки мирно.

— Винаги съм добро момче, сестричке.

Двамата с Ник излизаме и се отправяме към кучешкия приют „Малки приятели“, където сме доброволци.

— Знаеш ли изобщо как да бъдеш добро момче? — пита той, докато вървим по „Колумб“, заобиколени от топлия пролетен въздух.

Взимам слънчевите очила от деколтето на тениската си и си ги слагам.

— Да. Правя точно обратното на това, което ти правиш.

— Така ще се прецакаш — казва той, клатейки глава, докато ми се смее. Заобикаляме един бегач в неоново розов клин, докато коли и таксита пъхтят по булеварда. — Яко си хлътнал по Натали от сватбата на Спенсър. Помниш ли?

Махам с ръка пренебрежително:

— Не, това не е вярно.

— Пич, ти каза, че тя те иска, когато се беше отправила да танцува с мен на сватбата.

— Тя ме искаше.

— Точно така. Казваш това, само когато искаш някое момиче.

Вдигам поглед към синьото небе:

— Сигурен съм, че казвам това през цялото време. Аз съм самонадеяно копеле, нали? — намигам му, след което го потупвам по рамото, докато приближаваме пешеходната пътека — Успокой се, каубой! Дори и някога да съм я пожелавал, аз съм майстор на самоконтрола.

Той ми се подиграва:

— Самоконтрол. Дума, която никога не е използвана, за да се опише малкия ми брат.

Преструвам се, че се смея:

— Може би не ме познаваш толкова добре.

— Мисля, че те познавам по-добре от всеки друг.

— Тогава ми отговори на това, о, умнико — как иначе щях да се справя с подвига на века, да стоя далеч от нея през всички тези месеци? — Вдигам предизвикателно вежда към Ник, като го чакам да ми отвърне.

Той бутва очилата си по-нагоре и кимва леко:

— Добре, добре. Притежаваш самоконтрол — клати главата си така, сякаш не вярва в това.

Но аз вярвам.

Трябва да вярвам.

Особено, когато три дни по-късно се качвам на частния самолет заедно с Натали Роудс, изкушение от плът, мис Америка с черен колан и език, остър като бръснач.

Когато сяда в бежовата кожена седалка и кръстосва крака, тя ми се усмихва.

Тази сладка, секси усмивка.

По дяволите, да бъдеш добро момче е много преувеличено. Искам да бъда лош с нея.