Лорън Блейкли
Надарен (31)

30.

Друг проблем се изправя пред нас няколко дни по-късно, когато Хектор отново се успива и пропуска работата.

Натали опитва да ангажира няколко други момчета, но всички са заети. И тъй като все още не сме се разраснали и не съм наел някой на пълен работен ден след провала на работата във Вегас, отново съм сам, а времето лети. Отправям се към горната част на града, където е домът на Вайълет, нетърпелив да завърша обновяването навреме.

Напълно съсредоточен, не правя нищо друго, освен да работя цялата сутрин. Пробивам дупки за пантите. Поставям вратите. Закачам шкафовете. За ремонта на нейната ултра модерна кухня в пентхауса, намиращ се в Горен Ийст Сайд, Вайълет е поръчала екзотично дърво, което изглежда зашеметяващо в дома й и трябва да се третира особено внимателно. Точно така и правя, като се уверявам, че всяка част пасва перфектно, без цепнатини, драскотини или нащърбвания.

Все пак това ми е работата и това, което целя да постигна всеки път при всеки клиент.

Но малко преди обяд завършването навреме изглежда съвсем невъзможно. Има твърде много работа. Едва ли имам време за обяд, но стомахът ми къркори, а по гърдите ми се стичат тънки струйки пот от всичкото вдигане и коване. Имам нужда от гориво, за да продължа работата си, така че излизам от сградата на Вайълет в обедната тълпа и жаркото слънце и, като следвам стомаха си, се отправям към най-близкия деликатесен магазин. Докато вървя покрай сградите от кафяв камък и засадените отстрани дървета, се обаждам на Натали.

— Здравей! — казвам и усещам как ъгълчетата на устата ми се разтягат в усмивка.

— Здравей и на теб!

Сладкият звук на гласа й кара усмивката ми да стане още по-широка, а сърцето ми да се преобърне.

Колеги сме, но в момента не звучим като такива. Звучим като любовници. Като гаджета. Сякаш това е обичайният начин, по който си говорим, когато се чуваме без причина. И проклет да съм, ако знам защо й се обадих. Може би само, за да чуя как ще ми каже „здравей и на теб“.

Мисля, че е достатъчна причина и е това, което искам — да мога да говоря с нея по този начин, да й се обаждам по всяко време и да разговаряме за това как е минал денят, без всичко останало да ни притеснява.

Слагам слънчевите очила и се отправям към магазина на ъгъла, за да си взема сандвич.

— Как вървят нещата в централата?

— Тук в Бат Кейв^[1] всичко е наред! — казва тя, след което ми разказва с какво се занимава и това е още един ден, в който тя управлява компанията ми като шампион. Тази жена е безценна за мен.

— И се обадих в съда. Всичко по развода върви добре — обяснява ми тя, но не ми се говори за края на нашия съюз и се оказва, че не е и необходимо, тъй като тя прескача на следващата тема. — Днес получих обаждане от приятелката на Харпър — Аби. Мъжът, за когото работи, инвестира в нов ресторант и иска да говори с теб за изработката на част от шкафовете.

— Интересно — казвам, тъй като обикновено не се занимавам с търговска дейност. Но тя разказва повече за работата и това ми звучи възможно.

— Можеш ли да се отбиеш, след като приключиш при Вайълет, за да направиш оценка? Можем да се срещнем там. Намира се в Ийст Вилидж^[2].

Сърцето ми отново прави онова диво завъртане, когато разбирам, че ще я срещна по-късно. Което е абсурдно, тъй като я виждам почти всеки ден. Но ми харесва да я виждам толкова често.

— Да, звучи страхотно — казвам, когато влизам в магазина, грабвам пакет чипс и диетична сода и заставам пред щанда за деликатеси.

— Е — тя прави пауза, — ти ми позвъни. Всичко наред ли е?

Точно така. Причината за обаждането ми. Каква, по дяволите, беше? Взирам се в стъклената витрина на щанда, надявайки се да намеря отговор в шунката. Но честно казано, никога не съм обичал шунка, така че това не ми помага. После се сещам защо съм в кратка обедна почивка.

— Не мисля, че ще мога да приключа работата при Вайълет днес. Някакъв шанс да изпратиш някого за следобеда? Просто имам нужда от още един чифт ръце за няколко часа.

— Защо аз да не се присъединя?

— Сигурна ли си? — опитвам се да не звуча прекалено ентусиазирано.

— Направихме го преди, у Лейла. Можем да го направим отново. Ще бъда там след двадесет минути.

— Ти си нинджа, и богиня, и невероятна господарка на манхатънския дърводелски бизнес. Мога ли да ти взема сандвич? Пуешкото тук изглежда добре.

— Благодаря, но вече ядох. Отровна чабата. Сигурно скоро ще съм мъртва.

Малко по-късно тя се присъединява към мен и се заемаме за работа. Хвърлям поглед към нея, докато внимателно заковавам един пирон и отново осъзнавам всичко, което тя прави за бизнеса ми — Натали спасява положението.

Докато работим, Нат е тиха и съсредоточена, както и аз. Около пет часа тя взима кратка почивка, за да използва банята и бързо се връща. Аз свалям инструментите, за да си налея чаша вода. Нат работи, качена на стълбата в кухнята, бърше дървения шкаф над печката, уверявайки се, че блести. Но раменете й треперят, сякаш има нещо, което е ужасно неправилно.

— Хей, какво става?

— Нищо — мърмори тя и преглъща с усилие, докато слиза с едно стъпало надолу.

— Сигурна ли си?

— Добре съм.

Поставям ръка в долната част на гърба й.

— Хей, кажи ми! Какво не е наред?

Тя поема дълбоко дъх и среща погледа ми. Думите се изливат от устата й като порой.

— Г-жа МакКиън каза, че вече не се нуждае от мен да преподавам.

Зяпвам.

— Какво?

— Изпратила ми е съобщение по-рано. Видях го, когато отидох до банята. — Гласът й заглъхва. — Каза, че постелките не били в добра форма след онази вечер. Мисля, че тя знае какво сме правили там. Чувствам се толкова неудобно.

Натали слиза от стълбата, скрива лицето си в шепи и се разплаква. Прегръщам я. Не знам какво да кажа, тъй като и аз имам вина, затова просто я държа в ръцете си, докато плаче тихо. Отмятам косата от лицето й, друга сълза се стича по бузата й. Нат е от хората, които страдат безмълвно. Никакви ридания — само сълзи по лицето й. Въпреки това усещам цялата тъга в нея и целия срам, който не би трябвало да изпитва.

— Не искам да бъда черната овца — шепне в ризата ми.

— Не си, скъпа — отвръщам нежно. — Кълна се, че не си!

— Напротив! Бях непокорното дете в гимназията. Тогава може и да съм взимала колата на баща ми за среднощно возене, но виж ме сега. Правя го отново. — Тя ме бута по гърдите почти ядосано. — Взимам теб за среднощно возене.

Засмивам се леко на опита й за шега.

— Хей, ние сме от един дол дренки. Освен това нито един от твоите така наречени грехове не е толкова лош.

— Знам, но обичах това доджо. Бях започнала да градя репутация там.

Погалвам я по косата.

— И репутацията ти ще остане непокътната, защото си невероятна в това, което правиш. Ще намерим друго доджо. Все още имаш уроците по самозащита в другото студио, нали?

Тя кимва срещу мен.

— Това е само един урок в седмицата. Този, който Лейла посещава.

Отпускам брадичка върху главата й.

— Страхотно е, че Лейла идва на курсовете ти.

— Тя е сладка дама. Всеки път, когато я видя, споменава, че работи върху възобновяването на проекта във Вегас. Казва, че има много добри шансове да стане. Но, Уайът, просто се чувствам като идиотка.

Отдръпвам се и повдигам с пръст брадичката й.

— Не си. Аз също съм виновен.

Тя ме побутва леко.

— Тогава трябва да те уволня.

— Иска ми се да поема целия удар вместо теб. Бих го направил. Кълна се, че бих го направил! Неприятно ми е, че това се случи.

Тя преглъща и поема дълбоко дъх. Изглежда това я кара да се замисли:

— Трябва да решим какво ще правим.

— Знам — казвам, гласът ми е пълен с отчаяние, защото ми се иска да имах отговорите. Искам да продължа да работя с нея, искам да бъда с нея и искам да изтрием грешката ни във Вегас и просто да продължим напред, както биха направили обикновени мъж и жена, които се срещат в Манхатън. Но всеки път, когато направим крачка, срещаме спънка.

Всичко, което знам, е, че когато накланя брадичка и поглежда към мен, усещането да я държа в ръцете си е толкова хубаво. Но нещата се объркват, когато я докосна. Несъстоялото се анулиране на брака ни, нашите спорове, а сега — загубата на доджото.

— Уайът — прошепва тя, — точно сега искам да те целуна, но всеки път, когато го направя, се случва нещо глупаво.

— Добави и четене на мисли към уменията си, защото аз си мислех същото — казвам, докато отново я заключвам в прегръдка. Гърбът й е притиснат към стълбата, когато я целувам нежно по челото. — Никакво натискане тогава — шепна и леко докосвам с устни клепачите й. — Само това.

Тя кима срещу мен, тих стон се изплъзва от устата й. Прокарвам пътечка от целувки по бузите й, брадичката, след което приближавам изкушаващо близо до устните й.

— Ще бъдем примерни — казвам й съвсем тихо. — Наистина. Да получим развода и ако все още се чувстваме по този начин, можем да измислим как, по дяволите, бивш съпруг може излиза на срещи с бившата си жена.

— Която е и негова служителка… — добавя Натали с усмивка и аз се разтапям в ръцете й. Защото… тази усмивка… тези устни.

Тя.

— Ще го измислим някак си — отвръщам, макар че перспективата за това как да стане изглежда като висша математика за напреднали. Но всяко нещо с времето си. Просто се надявам следващите няколко седмици, докато тя стане моята бивша, да отлетят бързо. Никога не бих си помислил, че ще искам толкова силно да излизам с бившата си жена. Но е така. Дяволски много го искам. Може би това звучи налудничаво. Може би е. Но искам да започна на чисто с нея, както си му е редът. Едно ново начало с тази жена, по която съм луд. Това изглежда като перфектния начин да започнем отново.

Обхващам бузите й в шепи и поставям още една бърза целувка на челото й.

Тя слага ръка на гърдите ми и леко ме избутва.

— Ако продължаваш да ме целуваш така, ще свършим, правейки го на стълбата и Бог ми е свидетел, че с моя късмет, ще си счупя крак.

Потърквам брадичката си.

— Стълбата, казваш?

— Без щури идеи.

— Сега ми хрумна една — казвам аз, падам на колене и я притискам към дървото, ръката ми е на корема й. — Бих искал да направя това за теб, точно сега. — Прокарвам ръце по краката й, целувайки я през дънковия плат. — Но ще ти покажа колко примерен мога да бъда. — Обвивам ръце около дупето й, стискам и я целувам между краката, въпреки че е напълно облечена.

— Мога да бъда толкова примерен — стена, като я целувам още веднъж през материята на дрехите й.

Тя се задъхва, вплита ръце в косата ми. Аз оставам така. На колене. С устни върху дънките й. Дразня я. Давам й много ясна представа за това, което ще направя, когато този мораториум приключи.

— Уайът — измърморва тя, стиснала косата ми.

Притискам лицето си по-близо, вдишвам аромата й, после захапвам дънковия плат, преди да се изправя и да я целуна бързо по челото.

— Виждаш ли? Не бях ли много сладък?

Устните й се извиват в усмивка.

— Ти си еднорог.

Поглеждам надолу към издутината в панталоните ми.

— В момента определено съм еднорог.

Тя се смее, после ме притиска към себе си в здрава прегръдка. Когато се разделяме, възобновяваме работата си и приключваме ремонта. Малко по-късно Вайълет отключва вратата, прави една обиколка и засиява.

Лъскавата й черна коса е увита високо на главата, а устните й са покрити с прасковено червило.

— Кухнята изглежда страхотно!

— И при това завършена навреме — заявява Натали.

Вайълет поклаща глава с удивление.

— Изумена съм. Напълно изумена. — Тя мести поглед между мен и Натали. — Вие двамата сте страхотен екип. Толкова съм впечатлена от всичко, което сте направили.

Когато тръгваме да натоварим инструментите и стълбата в пикапа, ми идва на ум, че има нещо ужасно несправедливо в това, което току-що се случи. Нат беше изгонена от студиото по карате. Аз флиртувах безнаказано в дома на клиент. Добре де, не бяхме голи и не го направихме в къщата на Вайълет, но бяхме интимни по съвсем друг начин. Дали това, което споделихме на стълбата беше „по-безопасно“ от това, което правихме върху постелките? Може би. В същото време обаче сега не мога да не се чувствам още по-близо до Натали и ми се иска да можех да я защитя. Да я предпазя (да не се нарани). Да я спася от цялата тази тъга.

Независимо от това, което правим, факт е, че тя поема удара от случващото се между нас, а не аз. Не знам как да променя нещата или дали изобщо мога. Всичко, което знам, е, че искам и трябва да разбера как.

Но сега имаме друга задача, затова се отправяме към Вилидж, мястото, където е ресторантът, за да направим оценка. Нат ме запознава с едър, мускулест тип с огромни ръце. Той е инвеститор в ресторанта и прилича на един от братята Хемсуърт^[3].

— Саймън Трейвърс — казва и протяга ръка. Също така има и дълбок глас.

— Уайът Хамър. Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също. Чух страхотни неща за работата ти.

Той ни показва плановете на заведението, а Натали си води бележки на компютъра. Докато стоим до един от недовършените плотове, тя му показва схемите на лаптопа си и всичко до този момент е напълно нормално, нищо специално, нищо странно, докато една сладка блондинка не отваря вратата и влиза. Приятелката на Харпър — Аби. Тя държи ръката на момиченце, което е може би в детската градина. Аби работи за Саймън, тя е бавачката на дъщеря му — Харпър ми каза.

Малката изтичва към Саймън и се хвърля с ръце около врата му.

— Тате! Урокът ми беше толкова забавен.

Той я гушва и засиява, просто грее при вида на детето си.

— Това е страхотно, сладкото ми грахче! Ще ми разкажеш ли всичко, когато приключа?

Тя кимва, притиска устни към бузата му, след което отпуска главица на рамото му, доволна, че е в ръцете му.

Поглеждам към Аби и я поздравявам. Тя ми отвръща. Излизали сме няколко пъти, заедно с Харпър и Ник. Аби има къдрава руса коса и очи с цвят на мед, освен това е по-малка от Саймън, с може би осем или десет години. По някаква причина не мога да сваля очи от тях. Може би защото и Натали ги гледа. Просто има нещо в тези двамата. Трудно ми е да кажа какво, а и те дори не се докосват.

— Хей, Аби — казва Саймън, а гласът му ми напомня на някого.

Тя не може да спре да се усмихва, когато среща погледа му.

— Здравей, Саймън!

— Как беше днес?

— Хейдън беше страхотна. Прекарахме невероятно в музея, а после и на урока й. Утре ще ти разкажа всичко. Ще се видим сутринта. По същото време?

— По същото време.

Аби отива при малкото момиченце и разрошва косата й.

— Чао, сладкишче!

После се сбогува с Натали и мен, преди да излезе. Потенциалният ми клиент я гледа през цялото време. Докато върви към вратата. Докато я отваря. Докато излиза навън. Когато помахва за последен път.

И аз знам какво има в очите му. В гласа му. Но в главата ми е прекалено голяма каша, за да се справя с това точно сега, затова правя всичко възможно да се фокусирам върху работата, само върху работата, докато преглеждаме плановете.

Когато си тръгваме, с Натали се разхождаме в сумрака на ранната юнска вечер в Ню Йорк. В продължение на половин пресечка и двамата сме тихи, докато Нат не нарушава мълчанието.

— Странно, нали?

— Кое е странно?

— Как само като го погледнеш, можеш да кажеш какво изпитва към нея.

Спъвам се и губя равновесие заради пукнатина на тротоара. Подпирам се на плочките.

— Добре ли си? — пита тя разтревожено.

Кимвам и обърсвам ръка в ризата си, сякаш съм напълно хладнокръвен.

— Да. Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Чудя се, обаче — казва тя, сякаш е замислена за нещо.

— Какво се чудиш?

— Как ще се справи с факта, че е влюбен в бавачката на дъщеря си.

Обръщам се към нея, поглеждам я в очите и вдигам рамене безпомощно. Сега вече знам защо тонът му звучеше толкова познато. Защо погледът му ми даде усещане за дежа вю. Беше сякаш поглеждам в огледало и виждам себе си.

Отговарям й най-искрено:

— Нямам никаква представа.