Лорън Блейкли
Надарен (27)

26.

Когато Натали удря с крак мускулестия пич с черното долнище, той грациозно пада на земята.

Сякаш е репетирал движението преди това.

— Виждаш ли? — казвам, посочвайки видеото, което върви на телефона й в понеделник вечерта в доджото „МакКиън Карате“. — Сякаш го е правил и преди. Прилича повече на реклама, отколкото на ситуация от реалния живот.

Седим с кръстосани крака върху сините постелки. Нат беше приключила с уроците за вечерта и ме помоли да се срещнем тук, за да прегледам видеоклиповете, тъй като работех до късно по проекта за обновяване кухнята на Вайълет. Това бе единствената възможност, която имахме през целия ден, да се видим.

Дърпайки кичурите коса, Натали стяга конската си опашка. Облечена в униформата за карате, тя изглежда опасна и сериозна в белите панталони и съответстващата риза, както и с черния колан. Стъпалата й обаче са очарователно сладки. Боса е и ноктите на краката й са лакирани в редуващи се нюанси на ментово зелено и ярко лилаво. Точно както ми беше казала във Вегас, че обича да го прави.

— Имаш предвид, че е твърде изкуствено? — пита тя.

Потупвам носа си.

— Бинго.

— Мислиш, че трябва да изглежда по-автентично?

— Опитваш се да достигнеш до по-широка аудитория с тези видеоклипове. Вдъхнови жените да се научат на самозащита! Според мен искаш тези клипове да бъдат по-естествени. Нещо подобно може да се случи и ти ще успееш да отблъснеш шибаното копеле и да го свалиш на земята.

Нат се протяга напред и се пльосва по лице на постелката.

— Слава Богу — казва с дълбока въздишка. — Мислех, че ще кажеш, че са скучни.

— Ха! Не! — казвам, размахвайки телефона. — Това момче е точно като Карате Кид^[1]. Гледам видеото и не мисля за самозащита. Мисля, че двама експерти по карате правят нещо, което никога няма да направя. Много е… режисирано.

Тя сяда отново, обръща се към мен и сграбчва ръката ми.

— Мога да го направя, Уайът! Мога да ги оправя. Показах ги на хората тук и всички казват, че са страхотни, но вътрешно в себе си, знаех, че не са. — Сръчква ме в рамото. — Благодаря ти, че беше честен с мен! Имах нужда от някой, който не се занимава с бойни изкуства.

Официално съм на мнение, че Натали е един от най-готините хора, които познавам. Никога не съм виждал някой да приема критика така, както тя го прави. Не се оправдава, не се дразни. Тя наистина иска да направи видеоклиповете си по най-добрия възможен начин.

Освен това, вижте ни, справяме се страхотно и в сферата на приятелството.

Бележка към мен: Съсредоточаването върху това да помогнеш на служителката си да преследва мечтите си е много по-благороден начин да оползотвориш времето си, отколкото да планираш как да я изчукаш до безсъзнание отново.

Мда. Ето как мога да бъда добро момче. Това е Уайът след мазната салата.

Натали става и крачи из студиото. В момента сме само двамата. Тя е заключила за през нощта.

— Добре, искаме това да изглежда истинско. Сякаш някакъв мъж се е приближил към мен на улицата.

— Точно така.

— Аз вървя, той се опитва да ме хване… — тя посяга към ръката ми и ме дърпа да стана от пода. — Направи го!

Аз примигвам.

— Какво?

— Нападни ме!

— Луда ли си?

— Не. — Сините й очи са диви. — Имам идея. — Тя посяга към телефона си, поставя го на един дървен стол в края на постелката и почуква по екрана. — Хайде да го направим.

— Чакай — казвам, когато осъзнавам напълно какъв е планът й. — Ще правя това с теб?

— Видеоклиповете бяха прекалено идеални. Ти никога преди не си тренирал карате, нали?

— Не.

— И искаш да ми помогнеш?

— Да.

— Тогава да го направим достоверно — казва тя, след което се приближава към мен и поставя ръце на раменете ми. — Бъди моето опитно зайче.

И няма начин да й кажа не. В никакъв случай! И моето съгласие няма нищо общо с желанието ми да бъде под мен, а е изцяло свързано с желанието ми да й помогна да сбъдне мечтите си.

— Добре, нинджа-гърл. Направи ме твой тест-манекен.

Тя взима ръката ми, обръща се с гръб и я обвива около гърлото си.

— Опитваш се да ме задушиш.

— Нат, не си падам по този вид игри — мърморя аз.

Поглежда ме през рамо с присвити очи, които в момента са стоманено сини.

— Просто го направи, Хамър.

Затягам хватката и секунда по-късно въздухът е изкаран от дробовете ми, когато забива лакът в корема ми и ме хвърля на земята.

— Ооох!

Размазан на пода на карате студиото, аз се взирам в Натали като замаян анимационен герой. Босият й крак триумфално е стъпил на корема ми, също като военен лидер, победил врага.

— Ами, да. Нещо подобно — казвам сухо.

— Да видим ли как изглежда?

Тя грабва телефона, коленичи до мен и пуска видеоклипа. И дявол да го вземе. Жената е звяр.

— Ти си адски впечатляваща!

— Ние сме добър екип — казва тя и ме побутва закачливо. — Ти не познаваш движенията в каратето, което го кара да изглежда по-естествено. Това наистина може да се случи, ако се защитаваш. Няма да те атакувам напълно, но ще направя движенията, като се въздържам малко. Ще можеш ли да изиграеш още някое с мен?

— Всички атаки ли трябва да бъдат изненадващи?

Тя се нацупи.

— Заболя ли те?

Опитвам се да бъда твърд.

— Не точно.

— Тогава вярвам, че можеш да се справиш.

Тя се изправя и аз я следвам, несигурен какъв ще е следващият ход. Но това е целта.

— Да го направим. Да го изиграем толкова реално, колкото е възможно.

Свивам рамене.

— Обещай ми нещо!

Тя трепва за миг, когато казвам „обещай ми“, но след това само кимва.

— Какво?

Покривам слабините си с ръце.

— Не ме ритай в топките.

С бързо движение тя посяга към чатала ми, но всъщност не ме докосва — просто стрелва ръка достатъчно близо, за да ме изпита. На около сантиметър може би. После приближава лице до моето и прошепва със секси глас:

— Обещавам, че няма да нараня прекрасните ти топки!

Страстен порив преминава през мен като мълния. И докато се радвам, че няма да ги нарани, не мога да отрека, че наистина бих искал да поиграе с тях… точно сега. Да пъхне ръка в дънките ми, навътре в боксерките, и право върху тях. Почти изстенвам, когато въображението ми се развихря от тези естествени и в същото време изгарящо страстни образи. Но тя е твърде погълната от каратето, така че слагам край на порнофилма, който камерата в главата ми би искала да заснеме.

Подскачайки на пръсти, Натали ми обяснява как иска да подходя при следващото движение. Тя минава покрай постелката с гръб към мен, а аз се промъквам отзад и се опитвам да я завлека.

Тя е бърза и яростна, движи се като светкавица, когато ме рита и ме поваля на пода. Коленичил съм и съм се подпрял на дланите си. Не съм ранен, само задъхан, защото ме хвана неподготвен. Нападна ме толкова бързо, като пясъчна буря.

— Не бих искал да те срещна в някой паркинг гараж — поемам си въздух.

Когато вдигам глава, тя сияе.

— Готов ли си за още?

— Повали ме с най-добрия си удар, Палаво Котенце!

И тя го прави. Дава ми простичка инструкция, след което ме поваля долу. После го прави отново по съвсем различен начин. След двадесет минути насилие лежа на синята постелка, изтощен от тази дяволска тренировка. Може да ме победи във всяка битка.

— Ти печелиш! — казвам аз, дишайки тежко.

— Това беше невероятно. — След като изключва камерата, Нат се пльосва до мен и се обръща настрани. — Но сериозно. Добре ли си? — Тя прокарва длан по ръката ми.

Аз потръпвам от докосването й, но правя всичко възможно, за да скрия реакцията.

— Сега жената пита дали съм добре — казвам на тавана.

— Но си добре, нали?

Засмивам се и се обръщам към нея.

— Кълна се, че съм добре.

Тя грабва ръката ми развълнувана.

— Ти си най-добрият! Толкова ми помогна! Това, което стори, означава много за мен. Не беше длъжен, но все пак го направи.

Мисията изпълнена. Мислено се потупвам по гърба за това, че успях да остана съсредоточен, вместо да мисля как да я закова.

— Радвам се, че успях. Може би съм и ненаситен за наказания.

— Бъди моят лакомник — казва тя. Лицето й грее и изглежда здрава, лъчезарна, енергична. Натали е изцяло в стихията си. Това също е невероятно секси, както и изключително опасно.

Така че не казвам нищо.

Обгръща ни мълчание — тишина, богата на възможности. Някак това, че не говорим, изглежда предразполага към нещо друго — другите неща, които бихме могли да правим в момента. Усмивката й избледнява, но не се заменя с тъга. Вместо това тя ме изучава внимателно и аз правя същото с нея. Възхитен съм от начина, по който косата й пада от ластика. Виждам как гърдите й се повдигат при всяко вдишване. Забелязвам как сините й очи потъмняват, когато ме гледа по този начин.

Това е поглед, който познавам. Поглед, който отчаяно желая. По този начин изглежда, преди да ме целуне. Тя хапе ъгълчето на устните си и прокарва върховете на пръстите си по рамото ми, след което ги отдръпва.

— Съжалявам! Опитвам се да бъда добра.

— Аз също — казвам с пресипнал глас.

И после тихият й шепот:

— Трудно е.

Въздъхвам.

— Понякога е толкова трудно.

— Получава ли се? Да бъдеш добър?

— Искам да бъда добър човек, Натали.

— Ти си добър човек, Уайът. Тук си.

Поставям ръце под главата си, сякаш ще ги закопчавам с белезници.

— И това доказва, че ми се удава?

Тя кимва.

— Така мисля.

— Имаш повече доверие в мен, отколкото заслужавам — отвръщам и отправям поглед към тавана. Ако я погледна, ще се опитам да я докосна. Ако се взирам в тези очи още секунда, ще се изгубя в цялото това желание.

— Заслужаваш повече доверие, отколкото самият ти си имаш.

Тонът й е убедителен и твърд и се загнездва в мен.

— Не бих бил толкова сигурен, че заслужавам някакво доверие. Нямаш представа…

Тя се изправя на лакти. Сега виждам лицето й, докато говори.

— Нямам представа за какво? Какво е да работиш заедно с някой, който желаеш? Какво е да си само на няколко сантиметра разстояние от него или нея? Какво е да си бил с този човек и след това да правиш всичко възможно да го отблъснеш?