Лорън Блейкли
Надарен (24)

23.

Пищи сирена.

Когато червената пожарна кола профучава покрай западната част на Сентръл Парк в събота сутрин, жълто-кафявото чихуахуа, което разхождам по вътрешната алея, вдига муцунка във въздуха.

Засланям с ръка очите си, също както батърът^[1] чака да види дали топката ще излети извън полето.

— И тя се насочва към трибуните. Почти е там.

Устата на кучето е затворена, но носът му е в готовност и аз тръпна в очакване, че е възможно този път да спечеля в кучешката игра на бинго, която играем. Защото, когато кучето, което разхождаш, избухне в лай, всички точки са за теб.

Взирам се в мъничето, което припка до мен, и чакам, чакам, чакам кучето да се разлае.

До мен е и Ник, около ръката му е увита кожената каишка на Джак Ръсел териер^[2], чийто временен дом е приютът „Малки приятели“, където ние сме доброволци. Брат ми се подсмихва, когато кучето му започва да издава тихи, скимтящи звуци.

— Може би ти ще спечелиш или пък може аз да те науча как се прави — казва той, точно преди кучето му да подеме най-славния вой, който някога съм чувал.

Неговият бяло-кафяв звяр продължава да имитира диво животно в следващите тридесет секунди, което звучи напълно очарователно, докато сирената на пожарната кола заглъхва в далечината.

— Човече — казвам мрачно, когато кучетата подновяват обичайната си разходка — тичане, душене, препикаване. — Тази седмица имам ужасен късмет.

Първо беше ударът в коляното, после глупавото изхвърляне на вкусния сандвич и като капак на всичко — моят призрачен брак. Просто не мога да прекратя един съюз-фантом с обикновени средства. Трябва да е нещо в стил „Живите мъртви“^[3] и да го поразя в главния мозък с пълномащабна атака, наречена Развод.

Това е като махмурлук, който не минава.

Но истински лошият късмет е сто и осемдесет градусовия завой в поведението на Натали след славното ни сексуално преживяване в офиса. Вече не е работното палаво маце. Вместо това тя е „Мис Превзета и безпогрешна“, посветена на най-баналното и скучно нещо изобщо… обработката на документи.

— Тежка седмица? — пита Ник, като ме потупва по гърба. — Да не би отново да се озова в приятелския кръг на някоя проститутка?

— Да, на тази, която ще доведа на твоята сватба — казвам и връщам разговора към него.

— Ауч! — Докато приближаваме „Малки приятели“, Ник прочиства гърлото си. — И като говорим за моята сватба…

— Нека позная. Искаш да стана официално лице, за да мога да ви обявя за съпруг и съпруга.

— Ауу, не — казва той, като клати глава в знак на отрицание. — Никога, никога!

— Ти губиш. Щях да бъда много добър в това — отвръщам, след което мислите ми се връщат обратно във Вегас, припомняйки си малки късчета от моята сватба, без особен късмет. Все още помня само Елвис, бакенбарди и „да“.

— Всъщност се надявах да ми бъдеш кум.

Спирам внезапно, необичайно изненадан, че Ник ме кани да му бъда кум.

— Мислех, че ще искаш Спенсър да ти е кум?

Моят брат близнак свива рамене.

— Да, но нямаш избор, споделяйки една и съща ДНК с мен, така че, това е.

Изтривам въображаема сълза от окото ми.

— Уау, това беше прочувствено. Толкова трогателно.

— Сериозно, все пак. Наистина го мисля, Уайът. Не се шегувам. Ти ми помогна да осъзная колко много означава Харпър за мен. Беше директен и ми помогна да видя, че чувствата ми към нея са истински. По дяволите, ти си мой брат, независимо от всичко! Но също така ми срита задника, когато имах нужда от това.

Вдигам крак и се преструвам, че го изритвам извън Сентръл Парк.

— Аз съм отличник в раздаването на ритници по задника.

— Нямам представа как се случи това, но ти даваш невероятно добри съвети, когато става дума за жени. И искам да бъдеш този, който стои до мен, когато надявам хомота.

Потупвам го по гърба.

— Хей, даването на съвети за теб и Харпър беше лесно. Приличате си като две капки вода. Вие сте като гибоните^[4].

Той повдига вежда въпросително.

— Знаеш ли, че заедно с термитите, белоглавите орли, лебедите и бобрите, те са едни от редките двойки животни, които се обвързват за цял живот.

— Не знаех това за гибоните. Но сега мозъкът ми стана малко по-голям.

— Можех да кажа, че тя е твоят гибон, още щом видях начинът, по който я гледаш — казвам и вдигам юмрук, за да се чукнем. — По-добре от термит.

Той се смее.

— Харпър определено е моят гибон. И е много по-готина от термит.

— Освен това, позволи ми да добавя, че изглеждам дяволски добре в смокинг. — Преструвам се, че нагласям папийонката си, докато чакаме на пешеходната пътека.

Ник посочва към мен и обратно към него с жест.

— И двамата сме красиви дяволи, макар аз да съм по-хубавец.

— Хей, Кралю на думите, знаеш ли, че „по-хубавец“ не е дума, която хората използват?

— А трябва, когато се отнася до теб и мен — казва той и докато пресичаме улицата, размишлявам върху коментара на Ник за добрите съвети. Мога да си спомня точно това, което му казах за Харпър — че трябва да се стегне и да се изправи пред чувствата си към нея. Тогава следва въпросът — след като дадох такъв мъдър съвет на брат ми, какво да кажа на себе си? Какво бих се посъветвал, за да се справя с моето положение с Натали? Но удрям на камък.

— За мен е чест да ти бъда кум — казвам на Ник, тъй като поне на неговата молба имам отговор. — Особено след като нямам друг избор. Аз съм като кучешки вой. Заразен съм. — Това ми подсказва една идея. — Хей, какво ще стане, ако започна да вия? Има ли точки за това?

Вдигам брадичка към небето и надавам най-добрият вълчи вой, на който съм способен.

И моята чихуахуа полудява.

— По-добре късно, отколкото никога — обръщам се към мъничето.

В „Малки приятели“ връщаме кучетата на управителя на приюта, сладка брюнетка на име Пени. Косата й е вдигната на висока конска опашка и има татуировка на някакво цвете в горната част на рамото си, която не съм виждал преди.

— Хубав татус — казвам, когато тя се обръща.

Пени разсеяно прокарва ръка по шията си и се усмихва широко.

— Благодаря, тъкмо си я направих. И как са любимите ми момчета?

— О, ние сме бомба! — казва Ник, като барабани с пръсти върху плота.

Тя се смее и клати глава.

— Имах предвид Турбо и Чарджър — казва тя, посочвайки кучетата, които разхождахме и които в момента лудуват в откритата площадка зад нея. Трябва да обичаш такъв приют, който дава гадни имена на малките сладурчета.

— Тези момчета са страхотни. Напълно отговарят на имената си — казвам аз.

— Радвам се да го чуя. По-късно ще дойде някой, за да вземе Чарджър — продължава тя, като прави жест към кучето, което Ник разхождаше. Тя кръстосва показалеца и средния си пръст. — Надявам се това да проработи. Човекът, който ще дойде, просто искаше да се увери, че той не е от кучетата, които лаят много или вият. Притеснения заради апартамента и всичко останало. Беше ли шумен, докато го разхождахте? Защото тук се държи добре.

Гърбът ми се изправя, а Ник преглъща и бързо отговаря.

— Вие само когато чуе сирената на пожарната кола.

Пени бърчи нос. Малко съзвездие от лунички е пръснато по него.

— Може би тогава Турбо е най-подходящ за него.

Свивам рамене щастливо и отговарям:

— Да, и това мъничко чихуахуа е едно готино кученце, така че да се надяваме, че ще се получи.

Тя вдига дланта си и ми „дава пет“, а после и на Ник.

— Благодаря отново, момчета. Ще се видим ли в петък?

— Ще бъдем тук — отговарям, а след това посочвам нейния iPhone. Включен е в колоната зад нея и свири готина музика. — Обожавам тази група. За първи път ги чух миналата седмица.

— Аз също — казва тя, лешниковите й очи са пламнали от вълнение. — Обичам да намирам нова музика.

Ник прочиства гърлото си и става.

— Хей, Пени, знаеше ли, че Уайът може да вие?

Пени повдига вежди:

— Не думай!

— Той е мъж с много таланти. Може да ти построи къща, да приготви убийствен омлет, да открие страхотни нови парчета и може да вие срещу луната. Също така е свободен в петък вечер, ако ти…

И ръката ми се стрелва, за да запуши устата на Ник.

— Бях свободен, но току-що ме ангажираха с работа за петък вечерта.

Пени се смее на нашите лудории.

— Благодаря, че разходихте кучетата, момчета!

Когато излизаме, Ник кима с глава към приюта.

— Каква е работата? Ти си луд по Пени от месеци? И не я покани да излезете? Щях да те уредя с нея.

Вдигам рамене.

— Просто се случиха някои неща.

— Искаш да кажеш, че си станал целомъдрен?

Изсумтявам.

— Не съм целомъдрен. Уверявам те.

Ник се взира в мен няколко дълги секунди. Присвива очи, сякаш мисли усилено за нещо, след което повдига вежда.

— Случило ли се е нещо във Вегас?

Спирам рязко на тротоара.

— Какво общо има това?

— Оттогава си съвсем различен.

— Нямам представа за какво говориш — отсичам аз, макар че вътрешно се чудя как, по дяволите, брат ми стана толкова наблюдателен.

— Преди няколко месеца щеше да подскочиш от радост, ако имаше възможност да поприказваш с Пени. Тя е идеална за теб. Така че всичко, което ми идва на ум, е, че нещо се е случило във Вегас с Натали и затова не искаш да имаш нищо с Пени.

Ник се приближава до лицето ми и ме зяпа с широко отворени очи.

— Кой дава добри съвети сега?

Бутам го леко по гърдите.

— Какъв беше съветът тук? Звучеше по-скоро като изказване, и то невярно.

Не че нямам доверие на брат ми и не че не искам да го замесвам в това.

Големият въпрос е, че нямам представа какво да правя с Натали и не съм готов да разказвам за нашата съсипана връзка пред всички. Не е честно спрямо нея.

— И докато сме още на темата, трябва да отида на едно място.

Скоро ще се срещна с Натали.

Докато хващам метрото, за да отида в центъра, почти ми се приисква да бях поканил Пени да излезем. По-скоро ми се иска да имах желание да го направя. Имам желание да поканя, която и да е на среща два пъти по-малко, отколкото ми се иска да си взема едно кафе с жената, която е на път да стане моя бивша съпруга.