Ники Пелегрино
Италианско изкушение (9)

9.

Животът в малкия градец Сан Джулио продължаваше да тече. Печаха хляб и поднасяха кафе. Вдигаха сватби и раждаха бебета. Прасковите зад къщата на Пепина напъпиха, разцъфтяха и родиха плод. Никой обаче нито чу, нито видя Мария Доменика Кароца. От нея се получиха само няколко набързо написани пощенски картички, в които уверяваше всички, че е много добре.

Съсипаният Ерминио кръжеше с огромния си камион по улиците на Рим и оглеждаше лицата на минувачите. Надяваше се и се молеше да зърне познатите черти на най-голямата си дъщеря. От нея обаче нямаше и следа. Когато му казаха, че е избягала, той загуби разсъдък от гняв.

— Тя вече не ми е дъщеря! — изтрещя той, но никой не му повярва и по-късно Пепина видя сълзите в очите му.

Ерминио все още не се предаваше, продължаваше да я търси и да прибавя допълнителни часове към пътуването си винаги, когато камионът му минеше през Рим, така че да претърси надлъж и нашир града, скрил неговата Мария Доменика.

Докато съпругът й търсеше дъщеря им, Пепина плачеше и децата, заразени от тъгата й, също плачеха. Само очите и бузите на Росария оставаха сухи. Тя мълчаливо проклинаше по-голямата си сестра. Мария Доменика не просто избяга, за да открадне мъжа, който по право й принадлежеше. Откакто замина, родителите й предприеха строги мерки за ограничаване на малкото свобода, на която някога се беше радвала. Като начало се свърши със самотните й посещения в града. Вече нямаше отскоци до плажа, за да се присъедини към братовчедките си, дори я спряха от училище.

— Не мога да върша всичко тук сама — каза й Пепина. — Сестра ти я няма, така че ти трябва да се заемеш с нещата, които тя вършеше.

След тези думи отново заплака.

Животът в кафене „Анджели“ също продължаваше. Синът на Франко — Джовани — съкрати часовете, които прекарваше над уроците си, и смъкна малко товара, който баща му носеше на плещите си. Това даде възможност на Франко да мечтае и да замисля друга рисунка, която да покрие един от малкото останали свободни участъци на прекрасните стени.

Понякога клиентите лениво питаха дали е чул някакви новини за Мария Доменика. Обикновено той изсумтяваше и се преструваше на твърде зает, за да си губи времето в разговори. Ако го притиснеха, изваждаше пощенската картичка, която криеше зад бара. На гърба й бе написано съвсем кратко: „Невероятно е — повече, отколкото си представях и в най-смелите си мечти. Сега трябва да отида до Флоренция, за да видя Ботичели“.

Доста трудно му беше да обясни на Джовани защо толкова се е привързал към момичето. Франко беше човек, който не обичаше да говори за чувства. Стените на кафенето му изразяваха цялата негова душа, увлечение и индивидуалност. Думите, излезли от устата му, не съдържаха нюанси.

— Тя ми беше като дъщеря — успя да каже най-накрая. — Разговаряхме много, наистина можех да разговарям с нея.

— Какво ли прави сега? — попита синът му.

Франко се намръщи.

— Не знам, страхувам се за нея. Не мога да разбера защо трябваше да бяга. Родителите й не са чудовища. Ако беше поговорила с тях, да им обясни, че бракът и бебетата не са онова, което иска… Сигурен съм, че нямаше да я принуждават за нищо. Бягството не е нещо разумно, а тя винаги е изглеждала толкова здравомислеща.

— Здравомислещите хора не се забъркват в проблеми — отговори Джовани раздразнено.

Енергично търкайки едно и също място върху бара, Франко изрече мислите си на висок глас:

— О, има толкова каши, които може да забърка в град като Рим! Надявам се само да си намери работа в някое малко кафене при хора, които да се държат добре с нея.

Клюкарите най-сетне се умориха да обсъждат какво може или какво не може да се е случило с момичето на семейство Кароца. Нямаше новини, които да подхранват огъня. Дори Елена не им каза нищо — кълнеше се, че синът й Марко изобщо не е виждал Мария Доменика в Рим. Скоро се появиха нови скандали и тя почти бе забравена.

Затова, когато след една година автобусът зави на малкия градски площад, а спирачките му изпищяха, никой не погледна два пъти момичето с износен куфар, тромаво проправящо си път към вратата.

Франко можеше лесно да я забележи от мястото си зад бара, но беше зает с клиентите в пълното кафене. Джовани изтича да донесе вестник, забеляза я и за секунда застина на място. Тя изглеждаше толкова смачкана и изтощена, докато вдигаше чантата си, че той почти щеше да й предложи помощ. Имаше нещо в очите й обаче, което не приветстваше никаква близост, и той я остави да си тръгне, без да каже нито дума. Големият й корем изпъкваше, докато тя несигурно крачеше по улицата.

Мария Доменика Кароца най-сетне се завърна у дома.