Ники Пелегрино
Италианско изкушение (18)

18.

Марко отвори очи. Запита се колко ли е часът. Чувстваше как горещината го обгръща като топло и влажно одеяло и разбра, че е дошло време за обяд. Твърде късно беше да се тревожи за баща си или за бивола. Твърде късно да съжалява, че е преспал с момичето, чието меко тяло все още се притискаше до неговото. Имаше главоболие. Какво изобщо правеше в леглото с Росария? Какви ги е мислил? Не можеше да позволи това да се повтори.

Протегна ръка и докосна меките заоблености по тялото й. Гърди като хълмове, задник — планина, а коремчето — като малка могила.

— Cara — промълви той въпреки всичко и очите й се отвориха.

— Марко — отговори тя щастливо и зарови лице в гърдите му.

— Какво направихме!

— Как така какво сме направили — отвърна тя. Гласът й заглъхваше в тялото му.

— Ще ни убият, ако ни видят. Твоите родители, моите родители, Мария Доменика.

— Да, ама не могат да ни видят — сега Росария бе напълно будна и очите й проблясваха. — Всичко, което правим, Марко, е да получим малко щастие. Заслужаваме го. Ще сме големи глупаци, ако се откажем. Ние с теб си принадлежим.

— Това втори път не трябва да се случва — възрази той.

— О, не, ще се случи — Росария освирепя. — Ще се случи пак, и пак, и пак — колкото пъти поискаме. Никой не може да ни спре.

— Ами ако ни разкрият? — Марко се изплаши.

— Аз няма да им кажа. — Тя наведе брадичка към него. — А ти?

— Не.

— Обичам те.

— Ти си просто твърде млада — каза й раздразнено.

— Знам какво искам — не му остана длъжна тя и след като отново го целуна, попита: — А ти знаеш ли какво искаш?

Марко се страхуваше да признае, но тялото му отново заговори вместо него. Почувства как от близостта й членът му се втвърдява.

— Някога получавала ли си оргазъм? — попита я с изследователски тон.

Тя поклати глава.

— Не, не мисля.

— А преди малко?

— Не. Беше ми хубаво, но мисля, че не получих оргазъм?

Внезапно той се почувства много силен.

— Е, може би този път ще получиш. — Устата му се разтегли в усмивка, той й помогна да го възседне и обеща: — Този път ще бъде невероятно, Росария, ще бъде невероятно.

Бузите на Мария Доменика поруменяха, докато хлопваше пълни блюда пред гладни клиенти и отнасяше празните чинии.

— Как е бебето ти? — питаха едни.

— Как е съпругът ти? — питаха други.

Мария Доменика просто се усмихваше и продължаваше да работи. За щастие беше твърде заета, за да разговаря, но не можеше да забрави онова, което бе видяла. Можеше да почисти масата от трохи, но не и ума си от картината със съпруга и сестра й, вплели тела в леглото й.

— Значи Винченцо не ти хареса — закачливият глас на Франко нахлу в мислите й.

— Какво?

— Моят приятел Винченцо, художникът. Май не го харесваш — повтори Франко.

Мария Доменика сбръчка нос.

— Ами той не свърши нищо тук, нали? Остави само една голяма каша.

— Да, но още не е започнал. Ще се върне.

— Така каза и той.

— Сигурен съм, че тогава ще те впечатли.

— Франко! — в гласа на Мария Доменика се прокраднаха твърди нотки.

— Да?

— Глория Фереро иска еспресо и съпругът й пита дали имаш неизползвано тесте карти зад бара, защото е забравил своите.

Работата се точеше през целия ден. Когато Франко я изпрати към къщи, тя беше уморена до изнемога. Здрачът падаше, Мария Доменика буташе бебешката количка през облаците от комари, които се бяха завъдили по прашните сухи улици на Сан Джулио. Пътят към дома й се струваше страшно дълъг. Когато пристигна, Марко вече седеше на кухненската маса и я очакваше.

— Закъсня — укори я той. — Умирам от глад.

— Ще бъда готова след минута — увери го тя и побърза да настани Киара в нейното креватче. — Франко ми даде малко студено пиле. Трябва само да направя салатата.

Докато приготвяше вечерята, Мария Доменика крадешком поглеждаше съпруга си. Изглеждаше същият и миришеше свежо, сякаш току-що бе излязъл от банята. Нямаше нищо, което да издаде факта, че е прекарал целия ден сред чаршафите на семейство Манцони заедно с лакомата й малка сестричка.

Все пак едно нещо се бе променило. Тази нощ, докато заедно лежаха в леглото, Марко не я потърси. Нямаше ръка, която да я опипва в мрака, нямаше някое от ужасните подигравки и притискания, които тя мразеше. Вместо това той легна с гръб към нея и изтощено й каза „лека нощ“.

— Ако бебето ти не се разпищи по никое време, бих могъл да поспя като хората — промърмори той. — Господ ми е свидетел, че имам нужда от това.