Ники Пелегрино
Италианско изкушение (5)

5.

Бащата на Мария Доменика най-после си дойде вкъщи. Големият камион задръстваше прашната алея към къщата. Грамадното тяло на Ерминио се извисяваше над кухненската маса.

Всеки, който се чудеше откъде Росария е взела любовта към яденето, трябваше само да види как Ерминио се завръща у дома с половин дузина печени пилета, сготвени на някаква крайпътна лавка. Лицето му се озаряваше от възторг, докато разрязваше свежа биволска моцарела или разсичаше на две сочна червена диня. С наслаждение пощипваше бузите на децата си, а набезите му към запасите от хляб причиняваха сериозни тревоги на Пепина.

— Ах, колко е хубаво да си у дома! — въздъхваше той и вдишваше парата от огромната купа със спагети con le vongole.

Фермата беше различна, когато Ерминио беше там. Кучетата лаеха по-малко, децата играеха тихо и дори Росария без нито едно оплакване ставаше рано всяка сутрин, за да пече хляб заедно със сестра си.

Салваторе, единственият син на Ерминио, естествено беше негов любимец. Все още твърде малък, той имаше правото да се катери по коленете на бащата и да слага тъмната си главица върху заобления му корем, който започваше да подскача винаги, щом се чуеше нещо смешно. Но за Мария Доменика, първородната, също имаше специално място в сърцето на Ерминио. Когато чу, че си е намерила работа, усмивката угасна върху голямото му смеещо се лице.

— Работа? Защо ти е да работиш? Аз не те ли издържам? — Той беше ядосан и обиден. — Не се ли трепя достатъчно заради всички вас?

— Не става дума за това, татко.

— Така ли? И за какво става дума тогава?

— Помагам на Франко Анджели да се справи с кафенето.

— Ако на Франко Анджели му трябва помощ, нека се огледа в своето собствено семейство, а моето да остави на мира.

— Но точно там е проблемът. Той изобщо няма семейство. — Мария Доменика се почувства напълно отчаяна. — Жена му е мъртва, брат му се премести в Милано, а синът му все още ходи на училище.

Мария Доменика го умоляваше през целия следобед, докато хапваха около дългата дървена маса — по време на макароните, месото и зеленчуците, докато баща й ликвидираше пържените змиорки в чинията си и избираше най-вкусните парчета от салатата. Най-накрая, когато майка й постави сирене pecorino и малко от скъпоценния си златист хляб на масата, Ерминио омекна.

— Добре, добре. Печелиш, Мария Доменика, но само този път. Можеш да останеш на работа. Никога преди жена от моето семейство не се е наемала на работа. — Той замислено дъвчеше хляба. — Нито една от лелите ти. Баба ти — определено не.

Съперничеството с бандата за всяка следваща хапка бе принудило Росария да мълчи, но сега тя се обади:

— Ами аз, татко? Може ли и аз да си намеря работа?

Той се засмя и побутна купчината мръсни чинии към нея.

— Ти вече си имаш работа, cara. И е по-добре да започнеш веднага.

Росария миеше съдовете, Мария Доменика ги подсушаваше. Сякаш грамадата от мазни тигани и изцапани с домати чинии никога нямаше да намалее.

Мария Доменика огледа своето семейство. Баща й въртеше копчето на радиото в отчаян опит да намери нещо, което става за слушане. Майка й, с полузатворени очи и пълен стомах, се стараеше да остане будна. По-малките й сестри и братчето си играеха тихо, надявайки се никой да не си спомни, че са там, и да ги изпрати в леглото. И накрая Росария — намръщена над мивката, пълна със съдове, чиято мръсотия изтъркваше едва наполовина. Обичаше ги всичките, но понякога се чувстваше като аутсайдер. Изрече мислите си на глас:

— Няма ли нещо друго, за което си струва да се живее?

Росария подочу думите й и я погледна косо.

— Какво каза току-що?

Мария Доменика въздъхна и започна:

— Никога ли не си искала да пътуваш, Росария? Да видиш света? Да се махнеш оттук?

Росария сви рамене.

— Дъщерята на Франческа Маджио ходи за две нощи до Капри по време на медения си месец. Каза, че било красиво. Няма да възразя, ако отидем там, когато се омъжа.

— Да, но аз имам предвид някъде по-далеч от Капри, дори извън Италия.

Росария отново сви рамене.

— И защо ще искам да правя това?

Мария Доменика нямаше лесен отговор и не каза нищо повече. Вместо това взе тенджерата за спагети, изплакна пяната и внимателно я избърса.

— Ох, преядох! — изпъшка Росария. — Беше истински празник. Защо обаче мама трябва да прави такава ужасна бъркотия? В тази къща всеки оставя хаос след себе си и аз съм единствената, която трябва да го оправя.