Ники Пелегрино
Италианско изкушение (12)

12.

Франко Анджели седеше в личната си стаичка, хладно и сумрачно местенце зад дебелата червена завеса, отделяща го от оживеното кафене. Предната нощ спа лошо и се чувстваше уморен. Синът му каза да си почине преди обедния прилив на клиенти.

— Аз ще се погрижа за нещата тук. Върви и затвори очи за час-два — нареди някак внезапно възмъжалото момче. Затова Франко послушно затвори очи, но сънят не идваше.

Слушаше свистенето на кафе машината, разпеняща млякото за поредния поднос с капучино, тракането на чашите и шумния смях на Глория Фереро от масата в ъгъла. Внезапно разговорите секнаха и настъпи тишина.

— Татко — извика отвън Джовани и Франко долови вълнение в гласа му. — Имаш посетител. Не, не идвай — тя ще дойде при теб.

Червената завеса се отдръпна и се появи коремът на Мария Доменика, покрит с голяма рокля на цветя. Франко обаче не виждаше корема, а изучаваше лицето й. Изглеждаше му същата; може би малко остаряла и уморена, но си беше същата.

— Преди не ми беше разрешено да влизам тук — каза тя, оглеждайки любопитно тясното тъмно местенце, почти изцяло запълнено от нея.

— Не — съгласи се Франко, — не ти беше разрешено. Но след като вече си тук, по-добре седни.

Мария Доменика се настани на креслото срещу него и леко въздъхна.

— Тези мои крака просто ще ме убият. Бременността си е тежка работа, вярвай ми. — Тя му се усмихна. — Не трябва нищо да ти обяснявам, нали? Вече всичко си чул.

— Ти определено разлая кучетата. Хората продължават да приказват, а си тук близо три седмици.

— Утре стават три седмици.

— Защо се забави толкова, преди да дойдеш при мен, cara! През цялото време те чаках. — Франко изглеждаше наранен.

— Срамувах се и се чувствах виновна, задето те излъгах — призна тя. — Чувствах се глупаво, че те забърках в тази каша. Мислех, че съм те разочаровала.

— Ти направи грешка — каза й Франко. — Всеки греши.

— Всъщност мисля, че сторих поредица от грешки, като се започне с напускането на това място. Трябваше просто да остана тук, бях щастлива.

— Е, но тогава никога нямаше да видиш нещата, които видя, и да направиш нещата, които си направила. Би ли заменила всичко това само за да останеш тук и да живееш постарому? Не мисля.

— Аз и сега живея стария си живот — отбеляза Мария Доменика горчиво. — Само че в по-лош вариант.

— Марко груб ли е с теб? — В гласа на Франко прозвуча нотка на безпокойство.

Тя бързо отвърна:

— Не, не, изобщо не е груб. Добре се държи за момче, принудено да вземе жена, бременна с дете на друг мъж. През по-голямата част от времето просто не ми обръща внимание. Работи с баща си по цял ден, връща се вкъщи, аз сервирам вечерята, а след това той излиза да пие с приятели. Заради това тук — тя поглади корема си — не се налага да… ти знаеш.

— А след като детето се роди, тогава какво?

Мария Доменика се намръщи. Франко видя първата лека гънка, която един ден щеше да разсича лицето й.

— Предполагам, че ще продължаваме по същия начин, повече или по-малко — каза тя. — Нямам никакъв друг избор.

— Колко време ще мине, преди да се върнеш на работа? — попита небрежно той.

— Да се върна на работа? В кафенето? — Тя не можеше да скрие надеждата в гласа си. — Това няма да е възможно. Какво ще правя с бебето?

Франко сви рамене и огледа тясното помещение зад червената завеса, което беше натъпкал с непотребни мебели и стари семейни снимки.

— Ще променя малко нещата и ще сложим тук бебешкото креватче — реши накрая. — Мога например да се отърва от стола, на който седиш. Бизнесът ни е семеен, Мария Доменика. Винаги ще се намери място за едно бебе. Единственият въпрос е дали съпругът ти ще разреши.

Тя се замисли за миг.

— Не мисля, че го е грижа — казаното прозвуча колебливо. — Изглежда няма особено значение какво правя, стига къщата да е чиста и той нахранен. Може дори да се зарадва, че сама печеля пари, след като непрекъснато повтаря колко скъпо ще му излезе издръжката на мен и бебето. Не, не мисля, че изобщо ще възрази. О, Франко, благодаря ти. Не можеш дори да си представиш колко щастлива ме направи.

— Недей да ми благодариш все още — смъмри я той. — Първо трябва да се разбереш с Марко. Той е твой съпруг и не е правилно да вземаш такова решение, без да го питаш.

Дори това предупреждение не изтри усмивката от лицето на Мария Доменика. Изглежда толкова хубава, когато се усмихне, помисли си Франко. Надяваше се само бебето да не пищи много, в противен случай плачът му можеше да прогони клиентите.

Джовани също се усмихна щастливо, когато чу новината, че Мария Доменика ще се върне на работа. Страховете, че момчето може да се почувства изместено след нейното завръщане, отлетяха, когато той сграбчи ръцете й, целуна я по двете бузи и я задържа секунда-две повече, отколкото бе необходимо.

Джовани се беше променил през изминалата година. Тя го наблюдаваше, докато се извърна, за да обслужи поредния клиент. Беше станал по-висок и по-пълен, движеше се из кафенето с увереност, която преди му липсваше.

Момчето почувства очите й, погледна я и отново се усмихна.

— Побързай да родиш това бебе. Татко и аз имаме нужда от теб тук. Виж само колко сме заети.

Мария Доменика вървеше под сянката на палмите на площада към грозната стара църква. Чувстваше се различно — ако не щастлива, то поне успокоена. Вярваше, че би могла да се справи с всичко. Съвсем скоро щеше да даде живот на бебето си и макар да я чакаха болки, бе сигурна, че ще издържи. Разполагаше с извинение да не спи с Марко, както се полага на една съпруга, за цял месец, но и това можеше да се окаже не чак толкова ужасно. Рано или късно щеше да се наложи да износи децата му, но в този миг дори тази мисъл не я тормозеше. Ритъмът на кафенето щеше да й даде сили да посрещне всичко.

Чу, че някой извика името й. Зад щанда си Джина Роси й махаше с ръка и се опитваше да привлече вниманието й.

— Cara, ела насам. Не искаш ли да си купиш чаша хубава студена лимонада? Ще е добре за теб и твоето бамбино.

Мария Доменика се усмихна и подаде няколко монети на любопитната стара улична търговка. Отпивайки от горчивата напитка, тя зададе онзи въпрос, на който Джина би се радвала да отговаря през целия ден, всеки ден:

— Е, какво ново?

— Ами… — Джина заговорнически се наведе напред. — Не си ли чула? Глория Фереро имаше люта битка със съпруга си. Гони го из цялата улица с големия нож. Бедният човек беше още по пижама и с огромна дупка точно тук — тя се потупа отзад и се разкикоти. — Всички видяхме дебелия му стар задник, беше като свински бут.

Мария Доменика се присъедини към смеха й. Поне имаше нещо ново, за което хората да клюкарстват. Скоро нямаше да я гледат така вторачено, когато минаваше по улицата, или да шепнат по толкова противен начин. Тя самата беше на път да се превърне в стара песен. Вече бе омъжена, почти майка. Хората нямаше да забравят, тук никога нищо не се забравяше. Но все пак нямаше да има ежедневни анализи на нейното състояние, които да тръгват от пекарната и да свършат в месарницата. Пресушавайки чашата си, тя се усмихна на Джина:

— Накрая Глория хвана ли съпруга си?

— Не — старата дама все още се задъхваше от смях. — Нямаше как. Кой да знае, че старият негодник умее да тича толкова бързо. Струва ми се, че и той самият не е подозирал за възможностите си.