Ники Пелегрино
Италианско изкушение (40)

11.

Киара напусна Сан Джулио с много повече багаж, отколкото на идване. Към малката раница бе прибавен куфар. В него тя подреди по-леките дрехи, които трябваше да купи, за да издържи горещите дни, прекарани около горещата печка на Пепина, когато готвеше, разбъркваше и дегустираше. Лаптопът й беше пълен с бележки и идеи.

Най-накрая бе взела решение за следващото нещо, което планираше да стори. Тя щеше да напише книга. Тази книга обаче нямаше да бъде обикновен набор от готварски рецепти, а откровение, пълно с тъга, радост и най-вече със страст. Възнамеряваше да разкаже как майка й е избягала от Сан Джулио и как самата Киара го бе преоткрила. Освен това щеше да сподели тайните, научени между четирите лющещи се стени на бабината й кухня.

Когато сподели плановете си с Пепина, старата дама се протегна и стисна ръката й. Паоло също изглеждаше въодушевен. Дори когато целуна Киара за сбогом, усмивката огряваше лицето му.

Пред Киара лежаха още много седмици, през които трябваше да готви, да опитва и да усъвършенства в собствената си кухня рецептите, докато се увери, че ги е представила съвсем понятно. Щом достигнеше този етап Джейни щеше да извика фотограф и декоратор и рецептите щяха да преминат в ръцете на други хора.

Преди да напусне града Киара прекара цял ден в кафенето. Безкрайно търпеливо Джовани я бе научил как да се справя с темпераментната Гаджия. Тя му помагаше да сервира кафе и мидообразни, пълни с рикота сладкиши sfogliatelle. За обяд Франко приготви обещаната преди много време пица и тя я изяде, седнала върху червените кожени скамейки под Мадоната с лицето на майка й. Дори в края на деня им помогна да изметат и почистят, като струпваше столовете върху масите и се закачаше с Джовани, така както вероятно го бе правила Мария Доменика преди толкова много години.

Успя да разбере как майка й се е потопила толкова лесно в ритъма на ежедневието в кафенето. Подкрепяна от силното кафе и пикантните клюки, тя би намерила сили да работи упорито, рамо до рамо с Франко и Джовани до края на дните си. Киара разбра, че по всяка вероятност животът й извън тези стени трябва да е бил непоносим, за да я прогони надалеч от това простичко щастие.

Двамата мъже не пожелаха да се сбогуват. Франко заключи Киара в дълга яка прегръдка. После Джовани я притисна към силното си слабо тяло и я задържа там малко по-дълго, отколкото тя бе очаквала. Добре беше, че поне не се разридаха като Пепина и Ерминио. Въпреки обещанията й, че скоро ще се върне, двамата старци бяха неутешими.

Росария се появи в последната секунда и й даде две бързи сухи целувки по бузите. Върху лицето си носеше любезна усмивка, но Киара бе сигурна, че дебеланата се радва да види гърба й.

Паоло остана с нея, докато се качи на автобуса. На сбогуване той я целуваше дълго и уверено точно там, в средата на централния площад, без да го е грижа кой ги гледа. В джоба му имаше листче хартия, върху което четливо бяха отпечатани телефонният й номер и адреса й в Лондон.

— Ще ти се обаждам всяка вечер — обеща той. — И ако не се върнеш скоро, аз ще дойда да те взема.

Тя го прегърна, вдъхна за последен път от неговия мирис на мускус и му каза, сдържайки сълзите:

— Ще ми липсваш.

Едва тогава, когато се качваше в автобуса и единият й крак беше върху стъпалото, а другият — още на паветата на Сан Джулио, той произнесе думите, за които тя копнееше, но същевременно и се страхуваше да чуе:

— Обичам те, Киара.

Шофьорът наду клаксона, за да ги накара да побързат. Тя успя само да стисне ръката на Паоло, преди вратите да се затворят и автобусът да се спусне по коридора между грозните жилищни блокове.

През по-голямата част от пътя към Рим всички мисли на Киара бяха заети с Паоло. Да има връзка с него беше лудост и все пак с всеки изминал ден решителността й да опита нарастваше. Да, между тях имаше културни различия, но хората се справяха с такова нещо непрекъснато. Всичко, което се искаше от нея, бе да оправи кашата със самоличността на баща й веднъж и завинаги. Всички други проблеми, които щяха да възникнат на по-късен етап, със сигурност можеха да бъдат разрешени.

 

 

Рим изглеждаше твърде изтънчен и горд в сравнение с прашната грозота на Сан Джулио. Киара взе такси от Стационе Термини и нареди на шофьора:

— Искам да отида до нощен клуб на име „Клеопатра“.

— Знам го, все още няма да е отворен — отговори той. — И ако не възразявате, нека ви кажа, че вероятно не е вашият тип заведение. Само хлапета ходят там.

— Всичко е наред. Не възнамерявам да остана и да купонясвам — заяви тя, леко натъжена от факта, че напоследък дори таксиметровите шофьори я намират твърде стара, за да посети нощен клуб.

Отвън заведението изглеждаше наистина впечатляващо. Огромна глава на сфинкс надзираваше двете бронзови врати, украсени със сложни плетеници. Тя бяха плътно затворени и заключени. Наложи се Киара да чука върху тях цели пет минути. Мъжът, който най-накрая открехна вратата, беше в началото на петдесетте си години, с мазна боядисана коса, падаща на гърба му, и дебели златни халки на ушите му.

— Какво искаш? Затворено е — излая той срещу нея.

— Вие ли сте Марко Манцони? — попита тя колебливо и изпита известно облекчение, когато той поклати отрицателно глава. — Той тук ли е?

— И кой иска да знае?

За момент тя се поколеба дали да не отговори „Дъщеря му“, но размисли, защото подозираше, че бронзовите врати могат да хлопнат пред лицето й по-бързо, отколкото са се отворили.

— Аз съм стар семеен приятел, когото той не е виждал от дълго време — каза тя най-накрая.

Мъжът отвори вратата малко по-широко и Киара съзря пирамиди и други сфинксове да се мержелеят в здрача зад гърба му.

— Тогава е по-добре да влезеш. Сигурен съм, че Марко ще се радва да те види. Забелязал съм, че няма хубаво момиче, което да не го радва.

Съпроводи я по неосветения коридор към бара. Там, на един от високите столове, седеше сам мъж и отпуснато похапваше маслини, които изваждаше от чашата си с мартини.

— Вие ли сте Марко Манцони? — попита тя.

Той бавно се извърна. Щом погледна лицето му, Киара вече знаеше отговора на въпроса си. Дълги мигли докосваха бузите му, чиято кожа беше гладка, като на момиче. Устните му бяха пълни и меки, маникюрът — грижливо поддържан, дрехите — красиво ушити. Все още дъвчейки маслината, той кимна и зачака тя да каже нещо повече.

— Казвам се Киара.

Той й се усмихна и за миг тя си помисли, че я е познал.

— Киара, какво хубаво име — каза той, бързо приглаждайки с длан оформената си къса коса. — Съжалявам, скъпа, но не те помня. Разбираш, че бизнесът ми налага да срещам много красиви момичета и няма как едно-две да не ми изскочат от ума.

Той отново й се усмихна и й каза със своя полуамериканизиран акцент:

— Ще се радвам обаче да се запознаем още веднъж.

Киара с ужас разбра, че той флиртува с нея и благодари на Бог, че синът му Паоло е наследил само външния вид, а не фалшивия му чар и похотливите старчески подмятания.

— Виж, не е изненадващо, че не ме помниш — енергично каза тя, — защото съм била много малка последния път, когато сме се срещали. Сигурна съм обаче, че помниш майка ми. Нейното име е Мария Доменика Кароца.

Тя очакваше Марко да се стресне или поне да се изненада, но той само повдигна вежди и отговори:

— Ах, моята обична съпруга! Как е тя?

— Мъртва, щом питаш.

Той сви рамене и каза безчувствено:

— Съжалявам за загубата ти.

— Наистина ли? Дори за секунда не мога да си представя, че наистина съжаляваш. — Гласът й звучеше враждебно. Силна неприязън я бе обзела и тя не криеше отвращението си.

— Виж, не знам какво е казала майка ти за мен… — започна той.

— Нищо — прекъсна го тя. — Никога не ми е казвала дори една дума за теб.

Ето това го стъписа. Суетата не му позволяваше мисълта, че е бил забравен. Отпи глътка от мартинито си и наклони чашата си към нея.

— В момента закусвам. Искаш ли да се присъединиш към мен?

— Рано ми е.

— Знаеш ли, малко съм изненадан, че не ти е споменала за мен. Би могла да ти каже, че направих най-доброто и за теб, и за двете ви. Не ми беше лесно да се нагърбя с жена и бебе, когато аз самият бях почти дете. Радвам се обаче да видя, че си станала красива млада жена. Защо не седнеш до мен, да изпиеш чаша минерална вода и да си поговорим за едно време.

Той все още я сваляше. Сега обаче сноп светлина падаше върху лицето му и тя видя подпухналостта под очите му и червените вени по бузите и около носа му. Косата му беше бледо матовочерна, което издаваше евтината боя, използвана от него.

— Дойдох само по една причина — каза му тя. — За да ти задам един въпрос.

— Да?

— Ти ли си моят баща?

Той отметна назад глава и се засмя, позлатените му зъби проблясваха в отворената му уста.

— Аз? О, не — не мисля.

— Не мислиш или си сигурен?

— Сигурен съм, сигурен съм. Вероятно наистина имам няколко дъщери, тук-там из цялата страна, но ти не си една от тях. Определено не си.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото преспах с майка ти едва след като ти се роди. Ожених се за нея, защото бях млад и глупав и позволих да бъда принуден от нейните и моите родители. Аз обаче не съм твой баща.

— Тогава кой е баща ми?

Марко пресуши чашата си, изяде последната маслина и за миг помисли над въпроса й.

— Ако ме беше попитала тогава, когато Мария Доменика избяга за втори път, направо бих посочил с пръст Винченцо — художника, който изрисува абсурдните цапаници в кафене „Анджели“. Обзалагам се, че вече си видяла онази с майка ти.

Тя кимна.

— Аз успях да я зърна само за миг. Франко Анджели ме изхвърли оттам, след като Мария Доменика изчезна. Предполагам, че ме обвинява за нещо.

— Значи онзи Винченцо. Мислиш, че той е баща ми?

Марко запали цигара, жадно засмука и издуха дима в лицето на Киара.

— Не. Тогава смятах така, но днес вече не. След като тя си отиде, той не изглеждаше загрижен и определено не направи опит да я последва. Все още го срещам от време на време из Рим. Рисува портрети на туристите до Испанския площад, Колизеума или на Виа Венето.

Нетърпението на Киара растеше.

— Е, ако не е той, кой е баща ми тогава? — настоя тя.

— Хубав въпрос. Страхувам се обаче, че не знам отговора. Истина е, че аз и майка ти бяхме в Рим по едно и също време, но нямахме никаква връзка. Тя работеше в някакво кафене до Испанския площад, а аз се побърквах от бачкане в една месарница на Трастевере. Пътищата ни почти не се пресичаха. Все някой мъж трябва да е твой баща, но това не съм аз.

Киара искаше да му повярва, но нищо у Марко не предразполагаше към доверие. Той беше лъжец и измамник. Паоло и Росария бяха захвърлени от него.

— Ти имаш и син в Сан Джулио — добави тя.

Марко изтръска дима в празната чаша на бара.

— Той няма от какво да се оплаква. Всеки месец му изпращам щедър чек и съм много доволен, че изобщо не ме е потърсил.

Някой бе запалил всички лампи и на светлина пирамидите се показаха като лошо боядисан полистирол, а сфинксовете — пожълтели от никотина.

— Трябва да вървя — каза Киара.

— Върни се по-късно, когато тук е по-раздвижено — покани я той. — Ще те черпя няколко питиета.

Тя не си даде труд да отговори, просто се извърна и тръгна по коридора покрай кичозните фалшиви египетски папируси с изрисувани плоски фигури. Въздухът в клуба беше застоял и тя бе доволна, когато излезе отново на улицата, а бронзовите врати със силен метален звук се затвориха зад гърба й.

Ако Марко казваше истината, сега вече нищо не стоеше на пътя на връзката й с Паоло. Трябваше да чувства задоволство, но там, където би трябвало да цари радост, имаше само пустош.