Ники Пелегрино
Италианско изкушение (10)

10.

С мъка пристъпвайки по прашните улици, Мария Доменика правеше опит да не поглежда нито наляво, нито надясно. Бавно премина покрай единствената църква в Сан Джулио, без да вдигне очи към олющената бяла фасада, покрай лавката за лимонада в ъгъла на площада, но не забеляза изуменото лице на Джина Роси, надничащо зад лимоновите венци. Ускори крачка, когато я достигна ароматът на сладкиши от близката pasticceria, а после острата миризма от месарницата удари ноздрите й. Погледът й беше прикован в напуканата улична настилка, тъмната коса падаше над лицето й, мършавите й рамене бяха приведени.

Една и съща прошепната дума я преследваше по всяка тясна улица: „Бременна, бременна, бременна“.

След това един познат глас извика:

— Мария Доменика!

Тя не промени хода си.

— Мария Доменика, почакай. Аз съм, леля Лучия. Спри и почакай да те настигна.

Високите токове на лелята настоятелно затропаха по паважа. Неохотно Мария Доменика се извърна.

— Ciao, Лучия — твърдо каза тя, а след това поздрави вървящата три крачки назад своя братовчедка, ококорила очи като понички. — Ciao, Габриела.

— Така… — Лучия я изгледа от горе до долу, а подредените й руси къдрици се поклащаха от вълнение. — Така, я да те видя.

— Вече съм в деветия месец — поясни Мария Доменика.

— Това го виждам — вдигна вежди Лучия.

— Да, хубаво е да те видим отново в Сан Джулио, нали, мамо — усмивката на Габриела беше многозначителна. — Къде е съпругът ти впрочем? Той не дойде ли с теб?

— Нямам съпруг, Габриела. Сама съм. — Мария Доменика потупа издутия си корем. — И това.

— Къде отиваш сега? — попита Лучия. — Не можеш да си отидеш вкъщи просто така. Баща ти ще полудее. Ще разбиеш сърцето на майка си. Мария Доменика, какво смяташ да правиш?

Градчето се разбръмча. Облечени в черно жени, чиито здрави ръце държаха пазарски кошници, пристъпваха бавно към тях, бързайки да не изпуснат нещо. Старият Лучано, градският идиот, се клатеше лудешки на ръждясалия си велосипед. Управляваше возилото с една ръка, докато с другата държеше кочан царевица, който гризеше.

— Puttana — високо извика той и обсипа Мария Доменика с град от зърна и салвия.

Лучия я сграбчи за рамото.

— Това е абсурдно! Хайде да те махнем от улицата. Качи се до апартамента, там ще седнем и ще си поговорим. Габриела, вземи й куфара. Хайде, побързай.

Мария Доменика се опита да спори, но от месеци картината с тъжното лице на нейния баща бе заседнала в мозъка й и ставаше все по-ярка с всяка изминала секунда. Затова тя позволи на леля си да я изтласка от улицата към спокойното фоайе, а после задушният малък асансьор ги отведе до апартамента на четвъртия етаж. Вътре всичко светеше. Майката на Мария Доменика винаги се шегуваше, че Лучия следва гостите си с бърсалка и изтрива отпечатъците от пръстите им от месинговата дръжка на вратата. Всъщност шегата не бе далеч от истината.

Жилището беше истински палат с блестящ мраморен под и прекрасни стъклени полилеи, светещи от високия таван. Носеше се мирис на нафталин и на лак, с който Лучия всеки ден грижливо почистваше масивните си дъбови мебели. Тя се бе задомила добре — за мъж, който работеше в градския съвет и държеше да бъде заобиколен само с най-хубавите вещи.

Бутайки Мария Доменика с ръка с изряден маникюр, Лучия я насочи към кухнята — беше по-тясна от онази във фермата и обзаведена с най-модерни уреди. Тласна я да седне на един стол и се наведе пред нея. Взе лицето на племенницата си между гладките си ръце и меко попита:

— Кой е бащата?

Тишина.

— Трябва да ми кажеш, cara. Кой е той? — Гласът й се надигна. — Марко ли беше?

Горчив смях.

— Е?

— Не, не е Марко. Разбира се, че не е Марко. Видях го два пъти в Рим и той едва ми проговори. Баща на детето ми е просто едно момче, с което се запознах, Лучия, а не някой, когото познаваш. Той си отиде и не знам къде е сега.

— Всеки може да бъде намерен — каза й Лучия. — Искаш ли да го намериш?

— От това няма да излезе нищо добро.

— Обичаше ли го?

— Да, разбира се.

— Той обичаше ли те?

— Очевидно не.

Прекъсна ги почукване на входната врата. Габриела с неохота се откъсна от тях, за да отвори. Върна се с чаша мътна домашна лимонада в ръце.

— Джина Роси е изпратила това. Помислила си е, че изглеждаш уморена, когато си минала покрай лавката й.

Мария Доменика пое чашата с благодарност и отпи от горчивото питие.

— Хубаво е — каза тя на Габриела. — Благодаря ти.

На голямата дървена врата обаче отново се почука и Габриела отново се отдалечи. Завърна се този път с малък книжен плик, пълен с biscotti.

— Стефано от пекарната си помислил, че може би трябва да хапнеш нещо — обясни тя. — Всички се тревожат за теб.

Третото почукване на вратата не донесе поредния знак за загриженост. Беше Росария. Една по-слаба, по-чиста и по-нахакана Росария от онази, която бе оставила преди дванадесет месеца. Една ядосана Росария.

— Ако е момче, ще го кръстиш ли Марко? — изфуча тя.

— Как разбра, че съм тук? — попита Мария Доменика.

— От телефона. Не спря да звъни, откакто си слязла от автобуса.

— Имате телефон?

— Животът не спря само защото ти ни напусна, Мария Доменика. Ние се развиваме и нещата се променят.

— Мама знае ли, че… — Очите й паднаха върху издутия корем.

— Мама ме изпрати. — Росария я изгледа презрително. — Каза да не си даваш труда да идваш вкъщи, не и преди да доведеш съпруг със себе си.

— Не мога да си дойда у дома?

— Не, не можеш.

— Ами татко?

— Той не е там.

— А знае ли?

— Всички знаят, Мария Доменика, целият град знае.

Росария леко се извърна на пета и излезе. Мария Доменика чу затръшването на външната врата, но не се опита да я извика. Какъв смисъл имаше?

Думите на Лучия бяха по-мили. Въпреки дръзките избелели къдрици, планините от злато по ръцете и ушите, и пластовете спирала по миглите тя имаше добро сърце и щедра природа. Каза, че временно Мария Доменика може да остане при нея. Щяло да се наложи да дели легло с братовчедка си, което не било проблем за седмица-две, но след това трябвало да се търси друго разрешение.

— Имаш ли някакви пари? — попита Лучия.

— Не, всъщност, не. Работех като келнерка в един ресторант, близо до площад „Испания“. Уволниха ме, когато бременността ми започна да личи. Оттогава живея от спестяванията си и не ми е останало много. Затова си дойдох. Нямаше къде другаде да отида. Не знаех какво да правя.

Лучия я помилва по косата.

— Тогава имаш само един избор — тихо каза тя.

— Какъв? — в гласа на Мария Доменика прозвуча надежда.

— Ще трябва да отидеш при монахините. Те ще се погрижат за теб, докато родиш, а след това ще намерят дом за детето.

— Не!

— Има добри семейства, които не могат да имат собствени деца, ти ще им донесеш радост. След това ще бъдеш свободна да продължиш живота си. Може би в Неапол или Рим, но не тук. Тук мълвата ще те убие.

— Няма да изоставя детето си.

— Не разполагаш с никакъв избор, Мария Доменика. Аз наистина не виждам друга възможност.

Входната врата отново се тръшна и Росария се появи в кухнята. Сега лицето й беше злобно.

— Нали питаше за татко — каза тя и предизвикателно запали цигара. — Е, той не е в Сан Джулио. Когато чу новината, не каза нищо, просто се качи на камиона и замина. Мама каза, че е отишъл в Рим. Ще доведе Марко със себе си и ще направите сватба.

Разговаряха до късно през нощта и обикаляха в кръг. Сега, когато Марко бе на път за дома, Мария Доменика разбра, че всъщност има избор. Можеше да се откаже от бебето и да запази свободата си. Можеше да запази бебето и да се откаже от свободата си.

— Не мога да сторя нито едното — отчаяно каза тя на леля си. — Не мога да се омъжа за Марко. Аз не го харесвам и той ще ме намрази, защото съм го впримчила в тази женитба без детето да е негово.

Лучия въздъхна. Дъщерите и съпругът й си бяха легнали преди часове. Главата я болеше и тя копнееше да я положи върху възглавницата. Това можеше да продължи цяла нощ, а търпението й вече се изчерпваше.

— Просто спри за момент и помисли — каза тя на племенницата си. — Никой няма да повярва на Марко, когато каже, че не е бащата. Поне още едно момиче забременя от него, нали? Той е диво момче и с този брак ти ще му направиш услуга, защото ще се наложи да се укроти, нали така? И майка му ще се радва. Тя не си признава, но направо се е поболяла от тревоги през цялото това време и ще го държи вкъщи изкъсо, след като се ожените. Плюс това ще има и внуче, което да дундурка.

— Аз не го обичам.

— Ти си обичала другия, нали, и това не ти е донесло нищо добро. Ако искаш да задържиш детето си, ще трябва да му намериш баща. Заспивай сега, Мария Доменика. На сутринта нещата може да се избистрят.

Мария Доменика не успя да заспи. Седеше в малката кухничка на Лучия, положила глава върху хладната маса, и усещаше здравите ритници на бебето в нея. Когато слънцето отново изгря, тя бе взела решение. Росария беше права. Щеше да има сватба.