Ники Пелегрино
Италианско изкушение (13)

13.

Росария ядосано тропаше с тиганите в паянтовата кухня на сестра си. Водите на Мария Доменика бяха изтекли тази сутрин и от тогава тя бе изолирана в съседната стая с майка им и акушерката. От време на време надаваше писък, но не изглеждаше, че се кани да роди скоро. Затова Росария бе дошла да се справи с другите неща. Марко трябваше да се нахрани, като се върне от полето, и нямаше кой друг да сготви. В купата киснеше боб и на масата имаше китка целина. Явно сестра й възнамеряваше да приготви pasta e fagioli. За Росария това бе добре дошло. Щеше да има време за няколко цигари и лъскави списания, докато бобът заври.

Огледа малката къща с презрение. Мария Доменика наистина не полагаше достатъчно старания. Макар да й признаваше, че беше чисто, липсваха завеси на прозорците и изобщо не бе направила опит да покрие износените стари кресла с одеяло или с нещо друго, или да сложи картини на голите бели стени.

— Ако тази къща беше моя, щях да направя така, че да изглежда приятна, като истински дом — мърмореше Росария, докато хвърляше магданоз и чесън във врящия боб. — Марко заслужава нещо повече от това бунище.

Иззад съседната врата сестра й отново изпищя. Виковете бяха станали по-чести, което означаваше, че бебето нямаше да се бави още дълго.

Росария хвърли поглед на целината. Имаше малко пръст, прилепнала в долния край на стъблото, но трябваше ли да я мие? Малко почва няма да стори лошо никому, реши тя, и грубо я наряза. Въздъхвайки тежко, започна да пържи в зехтин прецизно нарязания лук. След това добави целината, листата и всичко останало, както и малко ситно нарязан морков в тигана. Откри парченца пилешко месо в хладилника и ги хвърли в ароматно цвъртящата смес заедно с неизменните пресовани домати. Щипка захар, малко сол, едно-две завъртания на мелничката с черен пипер, след това постави капака и можеше да отдъхне, докато бобът омекне и бъде прибавен в кюпа.

Когато Марко се появи на вратата, писъците на Мария Доменика бяха станали много по-чести, отколкото май би трябвало, а Росария самодоволно седеше до соса, бълбукащ върху готварската печка.

— Ммм, мирише добре — ухили се Марко, вдигна капака и вдъхна парата. Шляпна Росария по задника, когато тя скочи да разчупи спагетите и да ги изсипе в тиган с разпенена солена вода. — Знаеш как да зарадваш един мъж, нали?

Точно в този момент Мария Доменика нададе нов ужасяващ писък, последван от поток думи, които благовъзпитаните момичета не изричат. Сега мама ще й даде да разбере, злорадо си помисли Росария, но вместо това дочу как гласът на Пепина окуражава сестра й:

— Почти успя, почти успя.

Лицето на Марко изгуби цвета си и той определено изглеждаше отвратен.

— През целия ден ли вдига този шум? — попита той.

— Е, не съвсем. Мисля, че сега й е най-зле и след малко ще свърши. — Росария спокойно разбърка спагетите, за да не залепнат, и сложи капака да заврат отново.

Яденето не бе съвсем готово, когато Росария усети, че писъците на сестра й са секнали и вместо това се чува слабо писукане от новородено дете.

— Приключиха — каза тя на Марко. — А аз трябва да настържа малко пармиджано, защото ти след малко ще вечеряш.

Зад вратата на съседната стая Мария Доменика лежеше изтощена, но щастлива, люлеейки дъщеря си на ръце. Никога не бе вярвала, че ще срещне нещо толкова мъничко, толкова безпомощно и толкова прекрасно.

— Казва се Киара — каза тя на майка си.

— Не мислиш ли, че трябва да почакаш и да видиш какво ще каже Марко за името — попита Пепина. — Мисля, че го чух да се прибира преди няколко минути. Ще го извикам.

— Извикай го, ако искаш. — Черните очи на Мария Доменика срещнаха майчините със спокоен сигурен поглед. — Но името на детето ми е Киара.

Трябваше да се признае, че Марко направи своя опит. Подържа бебето в ръце и я обяви за красавица, преди отново да избяга в кухнята към купата с pasta e fagioli. Любезността на Росария бе далеч по-малка. Тя хвърли на бебето поглед на зла орисница и каза:

— Да, да. Толкова са смачкани като новородени, нали?

Мария Доменика не си даде труд да отговори. Личицето на нейното дете изпълваше целия й свят и всичко останало почти не съществуваше.

Прекара следващите няколко дни в мъглявина от щастие. През деветте месеца, когато я носеше, не беше сигурна как ще се чувства с дете, което изобщо не бе възнамерявала да има. Затова бе удивена от дълбочината на своята любов. Не можеше да понесе бебето да е далеч от ръцете й. Дори собствената й майка трябваше да я моли за позволение да го полюлее.

Марко стоеше далеч от нея. През нощта спеше върху две стари кресла, които бе съединил, а през деня мушваше глава през вратата или й подаваше чиния с хляб, парченца плодове или късчета сирене. Но след онзи първи път не пожела отново да подържи бебето, не показа и най-малък интерес към името, дрехите, навиците към хранене и спане, или изобщо към някое от хилядите дребни неща, които Мария Доменика намираше толкова очарователни.

За цели четири необичайни и пълни с магия дни тя остана затворена в спалнята си. Събуждаше се, когато Киара се разплачеше за храна, и спеше заедно с бебето. Чувстваше, че животът й трябва да бъде точно такъв. На петия ден Пепина започна да я гълчи.

— Ставай и се обличай. Имаш съпруг, за когото трябва да сготвиш. Можеш да оставиш бебето си за пет минути, нищо няма да му стане.

Мария Доменика стори каквото й бе наредено. Прекарваше дните насаме с бебето си, но щом наближеше време Марко да се прибере у дома, отиваше в кухнята и лющеше грах или печеше хляб по старата рецепта на майка си. Чак когато Киара навърши един месец, Мария Доменика зададе на съпруга си въпроса, който се въртеше в ума й.

— Марко, ще възразиш ли, ако се върна на старата си работа в кафенето — гласът й бе възможно най-покорен. — Няма да е необходимо да стоя там дълги часове и Франко каза, че мога да взема бебето с мен. Мисля, че парите ще са от полза за допълнителните разходи.

Марко се вгледа в чинията си, пълна с гъста супа, и намусено попита:

— Ами аз? Кой ще ми готви, когато ти започнеш да обслужваш клиентите в кафенето?

— О, обядът ти винаги ще е готов и винаги ще се връщам навреме, за да сготвя за вечеря — увери го Мария Доменика, мразейки умолителната нотка в гласа си. — Ти винаги ще си на първо място, не се притеснявай.

Марко бавно се усмихна.

— Е, щом искаш да тръгнеш на работа, значи се чувстваш съвсем възстановена.

— Да, така се чувствам.

Той хвърли поглед на двете кресла, все още поставени едно до друго.

— Тогава няма да се наложи да спя там тази нощ, нали? Ти най-накрая си готова да бъдеш истинска съпруга.

Тази нощ голото тяло на съпруга й се пъхна в леглото до нейното. Дори тежката земеделска работа не му бе донесла някой и друг мускул. Върху гърдите му нямаше косми, тялото му бе нежно като на момиче. Сега щеше да бъде толкова различно от онзи последен път в Рим.

Марко легна отгоре й, а крехката му структура сякаш бе почти безтегловна. Държеше очите си плътно затворени, докато тънкият му бял пенис се движеше в нея и удоволствието от оргазма караше неговото красиво лице да се свива.

— Ще събудиш бебето — изсъска тя, докато той пъшкаше и стенеше.

Марко се изтърколи от нея и изтри пениса си с края на белия чаршаф с монограм на семейство Манцони.

— Малко такава гимнастика всяка нощ и скоро пак ще бъдеш бременна. Само че следващото бебе наистина ще заслужава името ми. — Той хвърли поглед към креватчето в ъгъла, където за щастие дъщеря й продължаваше кротко да спи. — Я кажи, каква всъщност трябва да е истинската й фамилия?

Мария Доменика не каза нищо.

— Кой е истинският татко на Киара? Кой е човекът, който всъщност трябваше да се ожени за теб?

— Има ли някакво значение? Сега съм омъжена за теб — отговори тя, опитвайки се да попречи на гнева да се прокрадне в гласа й.

— Точно така, сега си омъжена за мен. — Ръката му обхвана тила й и решително я изтика надолу — така че защо не започнеш да се държиш така, както се полага на една съпруга?

Сърцето й се сви и за миг Мария Доменика обмисляше дали да не се скара с него, но рискът не си заслужаваше. Ако тази нощ направеше онова, което Марко искаше от нея, на сутринта щеше да е зад бара на кафенето. На своето място. Щеше да облече бялата престилка и да прави великолепно кафе през целия ден. Плътно затваряйки очи, тя пое покорно с устни меката му плът.