Ники Пелегрино
Италианско изкушение (22)

22.

Киара плачеше от глад и Мария Доменика се събуди. Тялото й се беше схванало. Раздвижи се трудно и примигна срещу утринната слънчева светлина. Всичко я болеше. Споменът за случилото се предната нощ нахлу в мозъка й и тя докосна лицето си. Около ъгъла на устата й се образуваше коричка, мястото около лявото й око бе подуто, при допир бузите я боляха. Знаеше, че когато се погледне в малкото квадратно огледало в банята, ще види натъртванията, причинени от юмрука на съпруга й. Силата на болката бе съизмерима само със силата на чувствата, които изпитваше — празнота и безпомощност.

Тази сутрин всяко нещо й отнемаше повече време. Къпането, храненето и преобличането на Киара, приготвянето на кана силно кафе за себе си, отхапването на парче от твърдия двойно препечен хляб, накиснат първо във вода, а после в зехтин и консервиран в нарязани домати — всичко сякаш траеше с часове. Когато хвърли поглед към будилника до леглото си, установи, че е почти обяд. Не че имаше значение. Нямаше къде да отиде или какво да прави, след като почистеше пода от все още разпръснатите върху него късчета хартия.

Мария Доменика седна до покритата с белези кухненска маса. Дъвчеше кожата около ноктите си и гледаше пусто в празните бели стени, тук-там зацапани с червеникавокафяви петна от пълните с кръв комари, които ръката на Марко бе смазала. През летните месеци насекомите, хранещи се от неговите глезени, бяха истинско мъчение, а те обичаха вкуса му.

Мария Доменика се запита къде ли е бил през нощта. Предположи, че е отишъл при родителите си в голямата къща. При всяко положение Елена е вдигнала шум до небето около своето момченце, измила е пръстите му, навехнати, докато е удрял съпругата си, и го е уверявала, че е постъпил правилно. Марко е напълнил главите им с глупости и лъжи — вероятно вече са готови да повярват и в най-лошото за нея. Когато най-накрая се успокои, те щяха да го напътят обратно към дома, но сигурно би могла да се надява на ден-два спокойствие.

В средата на следобеда горещината сякаш бе изпила целия кислород от притихналата малка къща. Мария Доменика сложи шапка на дъщеря си и нежно я постави в количката. Не се осмеляваше да отиде в града, но трябваше да раздвижи схванатите си крака.

Слабите колела на количката не бяха предназначени за тежките неравни селски пътища и Киара се тресеше и подскачаше, но тя изглежда нямаше никакви възражения. Разглеждаше наоколо със сериозни очи и Мария Доменика бе убедена, че колкото и да е малка, нейната рожба възприема всичко. Струваше й се, че оглежда къщичката и господарския дом зад нея, които изчезнаха в далечината, докато майка й буташе количката през сухите поля. Лицето й определено се озаряваше от усмивка, когато виждаше как черните биволи кротко пасат на слънце в мочурището. Расте твърде бързо, помисли си тъжно Мария Доменика. Скоро ще се превърне в малко момиче и фермата на Манцони ще бъде целият й свят.

Останала без дъх, тя буташе количката към върха на лекия склон и се извърна да огледа наоколо. Празното синьо небе и равните жълтеещи се поля сякаш се простираха до самата безкрайност, но Мария Доменика продължаваше да се чувства като хваната в капан. Зад полята се виждаше пътят към Сан Джулио, след това към Рим и Флоренция, а много по-нататък — чужди страни с чужди хора.

— Швейцария, Франция, Германия, Англия — Мария Доменика изрече думите на глас, опитвайки вкуса им с езика си. За нея те бяха само имена, изречени пред черната дъска в училище, и езици, които бе чула в малкото кафене до Испанския площад.

Остана на това място, седнала тихо до дъщеря си, и почувства как кожата й започва да изгаря на следобедното слънце. С въздишка освободи спирачката на детската количка и я задържаше здраво, докато возилото се тресеше по неравния път към къщичката. Някой, вероятно Елена, вече бе минал оттам, и бе оставил на сянка до вратата малък пакет, завит с кафява хартия. Никога не заключваше, така че ако желаеше, Елена би могла да влезе вътре. Мария Доменика разбра, че свекърва й не иска да я вижда. Осъдена бе да остане сама.

В пакета имаше свежа моцарела и тънки резенчета prosciutto, както и подписана от Елена бележка, в която пишеше: „Марко отиде с баща си за няколко дни в града. Ти трябва да стоиш тук. Ще те наглеждам“.

Мария Доменика наряза моцарелата и обви всяко парче с лента от шунката. Съпругът или баща й нямаше да нарекат това истинска храна, но вършеше работа. Зъбите й разкъсаха тлъстата сурова шунка и потънаха в мекото сирене. Яденето я успокои и тя се опита да избистри ума си. Разбра, че е позволила на депресията да я победи, беше се почувствала натикана в ъгъла от Марко. Сега обаче, докато настървено дъвчеше, тя си спомни, че има хора, към които би могла да се обърне.

Имаше Лучия, макар че тя можеше да й предложи само кафе и съчувствие. После идваше ред на Франко — той със сигурност щеше да й помогне. Дори в момента сигурно се тревожеше за нея и се питаше какво е станало. Но все пак по-добре би било да стои настрана от кафенето. Не искаше да докара на приятелите си повече проблеми, отколкото вече бе създала. Не, щеше да отиде при родителите си. Когато видеше какво бе направил Марко с нейното лице, баща й трудно щеше да се сдържи да не го убие.

Незабавното бягство беше изкушаваща идея. Изкушаваща, но не твърде умна. От прозореца над кухненската мивка Елена имаше ясен поглед към къщичката. Мария Доменика знаеше това, защото самата тя бе стояла там след неделния обяд и докато миеше чиниите, гледаше към сивата малка сграда, която трябваше да нарича свой дом. В момента Елена вероятно бе там, взирайки се право в нея. Свекърва й рядко използваше официалната дневна стая с твърди легла и многократно лакирани мебели. Въпросното помещение беше само за специални гости, каквито не идваха често.

Не, Елена щеше да стои в кухнята, да слуша радио, да лъска и без това чистите повърхности на мебелите и от време на време да хвърля поглед през прозореца, наглеждайки снаха си, точно както бе обещала.

За да бъде сигурна, Мария Доменика изчака да се стъмни и се измъкна като крадец от къщичката. Скърцането на количката й се струваше оглушително. Сигурна беше, че звукът се носи надалеч в застиналата нощ, и се молеше свекърва й да го помисли за писукане на птица или скимтене на животно.

Колкото е възможно по-бързо Мария Доменика увеличаваше разстоянието между себе си и фермата на Манцони. С едната ръка буташе количката, а в другата държеше малка чанта с най-необходимите неща. Не смяташе никога да се връща на това място, където беше толкова нещастна. Отиваше си вкъщи.

— Може би татко ще пристрои друга стая за теб и ще ме остави да живея там — каза тя на заспалата си дъщеря. Не че имаше значение къде ще спят. Ако трябва, би легнала на плочата под кухненската маса, само и само да не се налага да върне детето си в онова ужасно място.

Разходката на лунна светлина беше дълга. Чантата и бебето бяха твърде тежък товар за Мария Доменика. Стори й се цяла вечност, докато стигне главния път. Пресече внимателно, оглеждайки се на всички страни за светлина от фарове на наближаващи автомобили.

Не искаше да я заловят, не и сега, когато бе толкова близо до дома.

Изпита облекчение, когато разпозна ниските тъмни очертания на бащиния си дом. Надяваше се не всички да са легнали и заспали.

— Мамо, татко — извика тя отвън, но отговор не последва.

Все пак имаше някой буден в къщата. Мария Доменика успя да забележи светлина през процепите на прозорците. Отвори вратата на кухнята и подуши въздуха. Имаше толкова много ухания — на печен хляб, на тигани с врящи доматени сосове и настърган пармезан — уханията на хиляди вкусни гозби, които майка й бе сготвила, за да нахрани семейството си. Това бе достатъчно, за да се почувства отново гладна.

— Madonna mia, я се погледни. — Майка й бе до нея, грижлива и разтревожена.

Мария Доменика почувства как облекчението я залива и потъна в познатите меки и успокояващи ръце на Пепина.

— Марко ме удари — прошепна тя и най-накрая сълзите започнаха да се стичат по натъртените й бузи. Не беше в състояние да спре, цялото й тяло се тресеше от ридания. Парещите солени сълзи миеха раните по лицето й. Можеше само глупаво да повтаря: — Марко ме удари.

Пепина изучаваше лицето на дъщеря си, след това сведе очи.

— Знам — тежко отговори тя. — Знам всичко.

— Какво ви каза той?

Пепина я погали по косата и започна леко да докосва разраненото й лице с една от старите кърпи на Ерминио.

— Мамо! — Риданията на Мария Доменика бяха стихнали. Очите й се разшириха от възмущение. — Какво ви каза, че съм направила? Не трябва да му вярвате. Каквото и да е казал, не е истина.

Раменете на Пепина се отпуснаха. Тя все още не можеше да срещне очите на дъщеря си.

— Трябва да си призная, че не очаквах да изглеждаш толкова зле. Каза, че ти е зашлевил няколко шамара и че ти си ги заслужавала.

— Какво?

— Успокой се, Мария Доменика. Не си първата съпруга, получила един-два шамара от мъжа си — каза Пепина тихо.

— Татко никога не те е удрял. Нито веднъж.

— Не, но и аз никога не съм му давала причина да ме удари. Не съм припкала сама нагоре-надолу из градчето и не съм работила в кафене, където по цял ден да разговарям с разни мъже. Никога не съм посрамвала съпруга си с някакъв дългокос художник. — Сега Пепина надигаше глас. — Какво си мислела? Каква реакция си очаквала от мъжа си?

Обяснението бе на върха на езика й, но Мария Доменика преглътна думите и вместо това попита по-спокойно:

— Къде е татко?

— Замина.

— Закъде замина?

— Марко и баща му дойдоха да го вземат. Отидоха до града да разменят няколко думи с онзи Винченцо, но той бил изчезнал. Сестра ти Росария смяташе, че могат да го намерят в Рим, така че потеглиха след него.

Мария Доменика не можеше да възприеме напълно онова, което чуваше.

— Как може татко да вярва на Марко, а не на мен! Не ми ли вярва?

— Всъщност не. Той ти вярваше, но ти избяга, помниш ли? Върна се бременна и загуби неговото доверие. За всичко обвинявам само себе си. Но какво можех да сторя? Имам толкова много дъщери, които трябва да наблюдавам — горещи сълзи започнаха да набраздяват лицето на Пепина. Тя посочи с глава чантата, която Мария Доменика беше сложила на земята до количката на Киара. — Това твоите неща ли са? Съжалявам, cara, но не можеш да останеш тук. Баща ти каза, че трябва да си стоиш у дома и да чакаш съпруга си. Не бива да носиш повече срам на нашето семейство.

— Не, мамо. Моля те, нека да остана тук. Не ме карай да се връщам. Моля те!

Двете жени се прегърнаха и заплакаха. Мария Доменика почувства как коремът на Пепина се тресе от ридания и мокрите бузи докосват врата й.

— Съжалявам, figlia. Толкова съжалявам. — Пепина вече я избутваше от кухнята към прашния двор. Бутна чантата в ръката й и обърна количката на Киара по посока на фермата на Манцони. — Не смея да се противя на баща ти. Длъжна си да се върнеш вкъщи. Все пак аз или Росария ще те наглеждаме всеки ден. Няма да позволим на Марко отново да те удари, обещавам ти.

Мария Доменика почувства как ръката на майка й я стисна за последен път. Докато вратата се затваряше пред лицето й, тя пое последното вдишване от ароматния въздух на топлата кухня. После се извърна и бавно тръгна през захладяващата ясна есенна нощ. Дори не каза „сбогом“.