Ники Пелегрино
Италианско изкушение (6)

6.

Когато слуховете се разпространят в Сан Джулио, рано или късно проникват и в кафене „Анджели“. Затова, макар и рядко да се присъединяваше към клюкарстващите, Мария Доменика би трябвало да свали ръцете си от дървените дръжки на кафе машината и да запуши ушите си, за да не ги слуша.

— Никога няма да отгатнете какво е станало! Никога няма да отгатнете какво е станало! — Леля Лучия беше развълнувана и останала почти без дъх. Очевидно бе дотичала отнякъде, златните й бижута дрънчаха, а топлият бриз беше разрошил изрусената й коса, докато бързаше да бъде първата, разнесла новините. — Някакво момиче в Рим е забременяло от Марко Манцони.

— Какво?

Чашите за кафе се удариха в чинийките си и постоянните клиенти на кафенето застинаха в очакване да чуят всичко.

— Ами… — Лучия се настани върху една от червените кожени скамейки, лицето й сияеше от удоволствие заради тайната, която знаеше и бе на път да довери. — Май е англичанка, живее в Рим, учителка, детегледачка или нещо такова. — Лучия побърза да стигне до най-важната и драматична част: — Марко ще трябва да се ожени за нея или тя ще бъде съсипана.

Момичетата в Сан Джулио не забременяваха, освен ако не бяха омъжени. Дори ако все пак надуеха корема, можеха да са сигурни, че тутакси ще се озоват пред свещеника, за да изглеждат порядъчни в сватбената си рокля.

Цяла седмица скандалът оживяваше кафенето.

— Елена ще ходи в Рим, за да се срещне с момичето — подшушна един клиент.

— Чух, че ще се оженят в Рим и тя няма да се върне в Сан Джулио, преди бебето да се роди — разкри втори посетител.

— То както го е подкарал в Рим, Марко би трябвало да се радва, че няма една дузина момичета с бебета в коремите — изсъска скандализирана Лучия.

И най-накрая самата Елена:

— Моят Марко е такова добро момче. Наистина искаше да се ожени за момичето, да направи от нея честна жена. Обаче баща й, англичанинът, казал, че не иска да има дъщеря, женена за мазен италианец. Мазен, казал той, мазен — гласът й се извиси до възмущение и после се снижи до шепот. — Между нас казано, тя е една развратница, прелъстила е моя Марко. Мога само да благодаря на Бога, че той не се върза с такава жена до края на живота си. Размина му се.

Мария Доменика най-накрая наруши мълчанието си.

— Ами бебето? То ще е твое внуче — отбеляза тя логично. — Няма ли все пак да искаш да го видиш?

— О, не, не, не! — главата на Елена се разтресе от кратки, бързи и нервни движения. — Мисля, че е най-добре да не го виждам. Сигурна съм, че ще имам други внуци, когато синът ми се установи с някое добро момиче. Тази — тя ще бъде в Англия, все едно че не съществува. Детето няма да е мое внуче. Не, не.

Като свещеници в изповедалня Франко и Мария Доменика слушаха историите, които всеки ден се разкриваха в малкото кафене, промърморвайки тук-там коментари, ако се налагаше. Не си позволяваха да вземат страна, когато избухнеше спор. Обиденият посетител можеше да не се върне повече, а Франко имаше нужда от своя бизнес.

Понякога обаче, след като пуснеха табелката „Затворено“ на голямата стъклена врата и Франко започнеше да струпва дървените столове върху масите, а Мария Доменика миеше пода, те си разменяха мнения.

— Не мога да повярвам, че Елена не иска да види детето на Марко. Направо не го вярвам. Тя просто се прави на храбра — заяви Мария Доменика тази вечер.

— Мисля, че си права. — Франко не беше изненадан от нейната проницателност. За седмиците, през който работеха един до друг, той бе започнал да разбира, че тя много често разпознава истината. — Тъжно е за Елена да загуби член от семейството си по такъв начин. Ако детето бе от моя син, аз нямаше да го оставя толкова лесно.

— Щеше ли да го накараш да се ожени за момичето въпреки всичко?

Франко се замисли.

— Зависи.

— От какво?

— От ситуацията. Знаеш ли, бракът не е лесно нещо. Трябва да има истинска любов, преди да изречеш клетвите. В противен случай се осъждаш на доживотно нещастие.

— Ами позорът да имаш дете, без да имаш съпруг?

— Нещастие или позор — сви рамене Франко. — Аз знам с кое бих предпочел да живея. Но аз съм мъж и предполагам, че за нас, мъжете, е различно.

Мария Доменика прекара бърсалката под малките кръгли маси, за да изчисти натрупалата се през деня мръсотия.

— Да, предполагам, че е различно. Не трябва да е така, но е. Аз не знам какво бих предпочела. Въпреки че — добави със смях — съвсем сигурна съм, че не бих искала да се омъжа за Марко. Онзи човек е бил прав — Марко си е мазен.

Когато се прибра вкъщи, семейството й вече знаеше новината. Колкото баща й бе ужасен, толкова сестра й Росария ликуваше.

— Кретен! — Ерминио бучеше като готвещия се да избухне Везувий. — Неблагодарник! Трябвало е да го принудят да се ожени за бедното момиче. Животът й е съсипан. Кой ще се ожени за нея сега? Тя ще донесе позор на цялото си семейство. Истинска трагедия.

За децата си Ерминио изглеждаше гневен. Само той и жена му знаеха, че истинското име на обзелото го чувство е страх. Момичетата си навличаха проблеми, те забременяваха. Те имаха нужда от постоянен контрол, железен юмрук и колкото е възможно по-бързо венчило. А Ерминио имаше цели пет дъщери.

— Благодарна съм само, че не позволих някоя от вас да се забърка с Марко. — Пепина драматично поклати глава към най-голямата си дъщеря. — Никога не съм го харесвала. Елена Манцони беше толкова настоятелна — Марко и Мария Доменика, казваше тя, са такава хубава двойка. Но аз знаех, че има нещо гнило в това момче, лошо е до мозъка на костите.

Ерминио изфуча:

Нито една моя дъщеря няма да го доближава, чувате ли ме — очите му прекосиха стаята, местейки се от Мария Доменика към Росария, задържаха се за миг върху Сандра, след това — върху Джована и най-накрая — върху Клаудия, която, на своите четири години нямаше никаква представа за какво е всичко това, но определено усещаше, че шансовете да получи приказка за лека нощ стават все по-малки с всяка изминала минута.

— Нито една моя дъщеря няма вече да говори с него. — Лицето на Ерминио бе съвсем почервеняло и брадичката му трепереше от негодувание. — Никога. Никога.

— Но, татко! — Росария не можеше да повярва на ушите си. — Той е предложил да се ожени за нея, нали? Какво друго е могъл да стори? Вината не е негова. Не е честно да го обвиняваме.

— Не!

— Но…

— Не!

Докато Росария се отправяше към вече пълната с още една грамада мръсни съдове мивка, едва доловимо мърмореше:

— Не е честно.

Бащиният отговор изгърмя зад гърба й:

— Животът не е честен, Росария, животът не е честен.