Ники Пелегрино
Италианско изкушение (3)

3.

Франко Анджели прекарваше един спокоен ден. Сякаш жегата беше прогонила цялото градче на плажа. Франко би могъл да затвори и да последва останалите, но понякога тези спокойни мигове се оказваха най-приятното време в неговото малко кафене. Тананикаше си доволно, докато търкаше до блясък масивната желязна кафе машина „Гаджия“ с лакирани дървени дръжки. Толкова беше потънал в мислите си, че не забеляза как най-голямата дъщеря на Пепина Кароца се вмъкна предпазливо в помещението. Когато най-сетне вдигна поглед, тя бе застанала тихо и се взираше в трите грации на Ботичели, танцуващи върху неговата стена.

— Бил ли си в Рим, за да видиш истинската картина? — попита най-накрая момичето.

— Точно тази не е в Рим, а във Флоренция. Да, виждал съм я. Нарича се „Пролет“ и е много красива.

Тя посочи с глава към тавана.

— Ами тази? Тя не е ли в Рим, в Сикстинската капела. Помня, че учихме за нея в училище. Виждал ли си я?

— Да, виждал съм ги всичките. Всяка от тях е невероятна. Може би и ти ще ги видиш някой ден.

Мария Доменика се взря твърдо в него. Канеше се да изрече втората лъжа в живота си.

— Ами затова дойдох да говоря с теб — започна тя, докато се качваше на стола и отпускаше лактите си върху лъснатия бар. — Баща ми Ерминио… знаеш го, кара камиона с плодове. — Той е пътувал из цяла Италия и е видял всичко. А майка ми не е стъпвала по-далеч от Неапол. Така че аз тайно планирам да спестя малко пари и да я заведа на екскурзия до Рим, за да види Сикстинската капела.

— Ами това е чудесно, но защо ми го казваш?

— За да спечеля пари, трябва да си намеря работа. Чудех се дали не мога да ти помагам в кафенето. Работя упорито и съм добра готвачка. Мога да чистя, да обслужвам клиентите. Каквото поискаш.

След като помисли, Франко реши, че идеята не е лоша. Нещата в кафенето леко позападнаха, след като жена му почина, а брат му Дженаро се премести на север. Имаше само един син, Джовани, но той беше зает с уроците си и твърде малък, за да бъде от полза.

— Добре, но да работиш, а не да висиш до масите и да говориш с приятелите си — предупреди я Франко.

— Да.

— Очаквам да работиш така, както Дженаро, преди да се премести в Милано.

— Добре.

— Освен това понякога ще ми трябваш и вечерно време — какво ще кажат родителите ти за това?

— Няма да възразят… Само не бива да им казваш защо ми трябват парите — припомни му тя. — Изненада е.

— Изненада — дребното лице на Франко се изви в усмивка, очите му затанцуваха зад кръглите очила със сребърна рамка. — Получаваш работата.

— О, благодаря ти, Франко — Мария Доменика затъркаля думите от благодарност, — благодаря, благодаря!

— Моля — отговори той, а неговата Гаджия със свистене напълни две чаши кафе, над които се виеше пара. — Нека да полеем споразумението.

Докато чашата на Мария Доменика се чукна в неговата, той стана по-сериозен.

— Знаеш, че ще си първият работник тук, който не е част от семейство Анджели. Първият външен човек. Надявам се, че няма да ми дадеш причина да съжалявам.

Дълбоко в стомаха на Мария Доменика червейчето на вината се загнезди редом до пеперудата на въодушевлението. Две лъжи, изречени само за един ден, а й оставаше още една.

Третата лъжа беше най-трудната. Тя дойде по-късно, вкъщи, докато другите от семейството се изсипваха от малката кола на мама с изгорели от слънцето кожи, с пясък по ръцете и краката и с доволни усмивки по лицата.

— Пропусна страхотен ден на плажа — каза нейният малък брат Салваторе, докато подскачаше нагоре-надолу, явно въодушевен от всичко случило се. — Ядохме сладолед.

— Морето беше толкова топло! Изкарахме си супер — мързеливо се усмихна Росария. — Но странно, че Марко го нямаше.

— О, къде ли е тогава?

— Никой не знае — сви рамене Пепина и измъкна излъсканите до блясък тави от багажника на колата. — Все пак имаше достатъчно желаещи да си хапнат. Нищо не отиде на вятъра, нали, Росария?

Долавяйки полъх от лук, задушаващ се в зехтин, Пепина се втурна през кухненската врата, около която се виеше асмата.

— О, ти си такова добро момиче, Мария Доменика, започнала си да приготвяш вечерята. Как се чувстваш, спазмите отминаха ли?

— Е, вече не ми е толкова зле.

Мария Доменика с ужас разбра, че се е превърнала в изпечен лъжец.

— Преди татко да се прибере има нещо, за което искам да те помоля, мамо — продължи тя бързо. — Говорих с Франко Анджели предния път, когато бяхме в кафенето, и той ме попита дали бих могла да помагам там няколко вечери. Откакто брат му Дженаро се премести в Милано заедно с жена си, бедният човек съвсем се е изтощил. Трябват му още един чифт ръце.

Пепина се намръщи.

— Да разбирам, че ще работиш там, така ли? Не знам какво ще каже баща ти.

— Е, това е повече услуга, отколкото работа. Но все пак ще ми плаща. Мисля, че бих могла да спестя малко пари за в бъдеще, когато ще… ще бъда омъжена.

Смяташе, че ако успее да убеди майка си, баща й нямаше да се съпротивява твърде много.

— Виж, мамо, аз просто ще стоя в кафенето. Ти и Росария можете да идвате при мен, когато ви харесва — тя очерта гладка спирала от пресовани домати в лепкавата купчина лук, — а сутрин пак ще си бъда тук и ще ти помагам да приготвиш хляба.

— Ами не знам — Пепина беше сварена неподготвена.

Росария също не бе очаквала нещо подобно от обикновено толкова скучната си по-голяма сестра, но вече предвиждаше откриващите се възможности.

— Представи си клюките, които Мария Доменика ще чува всеки ден — изкикоти се тя. — Всички ходят там и тя няма да пропусне нищо.

— Тя ще работи, няма да клюкарства. — Пепина леко шляпна втората си дъщеря с кърпата за подсушаване на съдове. — И твоята работа, figlia, ще бъде двойно повече, когато сестра ти е заета в кафенето всеки ден.

Тя хвърли кърпата на Росария.

— Най-добре започвай веднага.

Така Мария Доменика се озова от другата страна на бара в кафене „Анджели“, облечена в официална бяла престилка. Винаги спокойният Франко Анджели й разкри тайните на понякога своенравната Гаджия. Скоро тя вече можеше майсторски да върти дървените дръжки и да слага идеално crema във всяка чаша еспресо. През нощта, когато изтощена лягаше в леглото си, а дългата й черна коса продължаваше да мирише на изпечено кафе, тя мислеше за растящата купчина монети, натъпкани в дюшека й. Нейните спестявания — за нейното бъдеще.