Ники Пелегрино
Италианско изкушение (14)

14.

Мария Доменика буташе Киара в купената на старо детска количка по прашните улици на Сан Джулио, покрай домовете на по-заможните хора, построени в техните частни дворове, и модерния жилищен блок, където живееше Лучия. Помота се малко на главната улица, огледа витрините на магазините, а докато минаваше покрай църквата, в която бе принудена да се омъжи, ускори крачка. Прекоси площада с грозния малък фонтан и изящни палми. Докато крачеше, имаше чувството, че всички очи в града следят посоката на движението й. Днес щеше да е добър ден за бизнеса на Франко, реши тя. Веднага след като проумееха накъде се е запътила нямаше да устоят на изкушението да се пъхнат в кафенето и да огледат нея и бебето.

Франко бе издокарал смъкнатото от тавана старо дървено креватче на Джовани. Мария Доменика го съзря зад червената завеса, застлано с чисти бели постелки и нетърпеливо чакащо своето бебе.

— Нямаше нужда да правиш това, Киара може да стои и в детската си количка — обърна се тя към Франко.

— Кажи само едно „благодаря“, Мария Доменика.

— Благодаря ти, благодаря ти и още веднъж благодаря — тя бързо го целуна по двете бузи, а след това още веднъж — за късмет.

Всъщност този ден Киара не стоя много в креватчето, нали беше твърде известна. Както Мария Доменика предвиждаше, половината град премина през кафенето и почти всеки настояваше да й хвърли един поглед.

— Дай я тук, дай я тук. Нека да я полюлея — умоляваше Лучия.

— Аз съм следващата — кикотеше се Габриела.

— Първо загасете цигарите — нареди Елена Манцони. — Да не искате да пушите над главата на малката? Не е здравословно. Я ми я дайте, тя ще бъде на сигурно място с баба си. О, подушете върха на главичката й — не е ли божествено? Толкова прилича на баща си, когато той беше на тази възраст. Същата е като моя Марко.

Мария Доменика завъртя очи към Франко. Помисли си, че свекърва й сигурно е една от най-глупавите жени в целия свят.

По обяд пристигна Росария, влачеща след себе си Пепина.

— Дойдохме само за едно-две парчета пица — заяви сестра й. — Може и малко сладкиши.

— И да видим дали слухът, че работиш тук, е истина — призна Пепина. — Проклетият телефон звъня цяла сутрин. Иска ми се изобщо да не се бяхме товарили с него.

— Живеем през шестдесетте години, мамо, а не през тъмните векове — сопна се Росария. — В днешно време само селяните нямат телефон.

Но Пепина не я слушаше. Беше забелязала, че на масата в ъгъла Глория Фереро с едната ръка пуши и надига чашата с кафе, а с другата дундурка нейната внучка.

— Хей, дай ми я — изсъска и грабна Киара.

С въздишка Пепина постави бебето на една от масите и спокойно започна да разповива зацапаните пелени. Франко пребледня.

— Не тук, мамо — изплаши се дори Мария Доменика. — Тук не е мястото за това. Ела с мен.

— Ами кафенето изобщо не е място за бебета — оплака се Пепина, докато дъщеря й я избутваше зад червената кадифена завеса. — Иначе Господ щеше да направи така, че да ги кърмим с кафе, а не с мляко. Ти би трябвало да си стоиш вкъщи с малката, а не да се връщаш на работа тук и да гледаш тези езически рисунки по стените.

— Шшт, мамо — помоли Мария Доменика и положи бебето в креватчето, за да я повие сръчно с чиста пелена. — Радвам се на работата, радвам се и на парите. Същото се отнася и за Марко.

— Е, добре, щом Марко е доволен… — започна Пепина, след което очарованието на Киара победи и баба й нежно я щипна по пълната малка буза. — Тя е прекрасно малко същество. Същата като теб, когато беше бебе.

Мария Доменика не можеше да повярва, че някога е изглеждала точно толкова красива. Дъщеря й имаше тъмна като лъскав шлем коса, тъмноморави клепачи и най-смешното сериозно изражение на лицето. Изглежда вече знаеше, че трябва да се държи добре и разбираше, че мама не е достатъчно силна, за да се справи с безсънните нощи и пищящо бебе със зачервено лице. Плачеше, когато беше гладна, а през останалото време доволно гукаше на себе си или спеше.

— Тя е един малък ангел — затаи дъх Пепина.

— На нейната възраст и аз ли бях ангел? — закачи я Мария Доменика.

— О, да, да. Такава беше. — Пепина отново потъна в мекотата на единственото останало за Франко кресло. — Баща ти се постара да забременея с теб скоро след като се оженихме. Каза, че не искал да скучая. Никога няма да забравя израза на лицето му, когато те видя за пръв път — неговата дъщеря, неговото малко момиченце. Ти беше такова весело малко същество, почти никога не плачеше — не като Росария, която през първите си три години изобщо не спря да пищи. Наложи се да наема дъщерята на Франческа Маджио, за да я разхожда всеки ден. Крясъците й ставаха по-тихи, когато момичето избуташе детската количка надалеч, и по-силни, когато след половин час я върнеше вкъщи. Ти обаче беше различна.

Пепина се наведе напред и погали лъскавата коса на Киара.

— Ти беше като тази тук, изобщо не създаваше грижи. Дори когато започна да пълзиш и да ходиш, изобщо не се налагаше твърде много да се тревожа.

— Толкова съжалявам, мамо.

— За какво съжаляваш, cara? — Пепина вдигна очи.

— За това, че ти създадох толкова много тревоги през последната година. За това, че избягах в Рим, върнах се бременна и накарах целия град да ме одумва — сълзите силно напираха в черните очи на Мария Доменика. — Всеки ден се разкайвам за онова, което сторих на теб и татко. Трябва да съм била луда.

Майка й се натъжи.

— Няма да се преструвам, че не бяхме наранени. Ти разби сърцето на баща си и мисля, че той все още не се е възстановил напълно. Толкова се страхуваме — щом най-добрата ни дъщеря стори това, какво ли ни очаква с останалите. Виж се обаче сега — с прекрасно бебе, красив съпруг, с добри перспективи. Накрая всичко свърши добре. — Пепина надигна пищния си ханш. — Както и да е, не мога да седя тук цял ден. Имам работа за вършене вкъщи. В неделя ви очаквам за обяд, теб и Марко. Цяла седмица правих спагети, а Фабрицио Маджио ми донесе една тава живи змиорки, така че ще има истински пир. На баща ти ще му хареса отново да събере семейството около масата.

Пепина обхвана лицето на Мария Доменика в ръце и за момент изглеждаше, че ще я целуне.

— Не ни напускай отново, само това ми обещай — каза тихо тя. — Остани тук. Това е твоето място.