Ники Пелегрино
Италианско изкушение (1)

1.

Сан Джулио, Италия

1964 г.

В градчето Сан Джулио неделните вечери бяха времето за малко романтика. Романтика в италиански стил.

Тъкмо по тази причина Мария Доменика Кароца вървеше по главната улица и държеше едната ръка на майка си Пепина, а на другата ръка неохотно висеше по-малката й сестра Росария.

Вечерта бе приятно топла и Пепина не бързаше. Тя използваше това време, за да изложи на показ дъщерите си. Преминаха бавно и спокойно покрай високите тесни сгради с цвят на мокър пясък, а после се спуснаха по топлите каменни стъпала пред църквата в дъното на калдъръмения площад.

— Мамо — изхленчи Росария и бутна майка си със своите леко изцапани пръсти, — уморена съм. Може ли да си ходим вкъщи? Моля те.

— Basta, Росария — изсъска Пепина, без изобщо да наруши ритмичното чаткане на най-хубавите си обувки по калдъръма. — Все още е твърде рано. Ще си вземем нещо за пиене в кафенето, bellisima figlia.

И широко усмихната поведе двете си тъмнокоси и тъмнооки дъщери към блестящите светлини на Il Caffe dei Fratelli Angeli^[1], където сладкишите бяха разнообразни и пухкави, кафето — силно, а масите — винаги заети с приятели, съседи и… кой знае, може би там седеше някой подходящ съпруг за едно от нейните хубави момичета.

От незапомнени времена кафене „Анджели“ стоеше на пост в края на централния площад на Сан Джулио — прашно старо градче, което се открояваше сред пустите равнини на Кампаня. Нямаше хълмове или долини, сред които Сан Джулио да се сгуши, нито пък можеше да се скрие зад високи каменни стени. То лежеше върху огромна равна шир, която се простираше чак до Средиземно море.

Но макар че градчето изглеждаше открито и беззащитно, жителите му някак си бяха съумели да държат външния свят на разстояние. Както повечето хора, родени в плодородните земи около Неапол, така и тук се придържаха твърдо към старите традиции. Младите жени се омъжваха рано, а възрастните започваха да се обличат в черно от деня, в който загубеха първата си любов. Рита Павоне напяваше успокоително от единствения в града джубокс. Единствено мама можеше да знае кое е най-доброто за нейните деца.

За шестнадесетгодишната Мария Доменика „най-доброто“ означаваше живот между четирите стени на майчината кухня, с изключение на неделните вечери, когато успяваше да открадне няколко часа, за да направи своята la passeggiata по улиците на Сан Джулио.

Когато я накараха да напусне училище на тринадесетгодишна възраст, и през ум не й мина да попита защо. В края на краищата тя бе най-възрастната от шест деца. Все някой трябваше да изпече хляба, да нахрани пилетата, да изкъпе децата, а Пепина не можеше да върши всичко това сама. Баща й Ерминио бе зает да кара камиона си, натоварен с праскови и сливи, из цялата страна. Да гледа бебета ли? Това е женска работа и за Мария Доменика беше най-добре да го научи отрано. Така щеше да е готова за отглеждането на собствените си деца, когато се появят на бял свят след няколко години.

Пепина се зае да намери достатъчно добри мъже, които да се оженят за дъщерите й. Неделя след неделя тя решително обикаляше прашната главна улица и малкия обикновен фонтан на площада, показвайки на градчето онова, което можеше да предложи: приятни момичета, облечени в най-хубавите си дрехи, добри момичета, които ще имат прекрасни бебета и в чиито тигани ще се готвят всякакви вкуснотии.

— Мамо — повтори Росария и настоятелно я бутна с рамо, — може ли да си взема кока-кола? Моля те, мамо, жадна съм.

Пепина знаеше, че четиринадесетгодишната Росария е твърде малка, за да се показва из градчето в неделните вечери, но беше по-добре да излага на показ две, а не една дъщеря, особено когато вкъщи имаше още три, които растяха твърде бързо. Шест деца, а само един син — porca miseria. Къде бе сгрешила?

— Мамо, кока-кола?

— Добре, добре, Росария.

В пълното кафене Пепина забеляза Елена Манцони и й махна с ръка. Елена имаше хубав син, Марко, на възраст горе-долу колкото Мария Доменика. Добро момче, един ден щеше да наследи семейната ферма и Пепина и Ерминио бяха на мнение, че най-голямата им дъщеря няма да сбърка с него.

Мария Доменика покорно се остави майка й да я провре на зигзаг между пълните маси на кафенето. Тя не беше красива в общоприетия смисъл на думата. Краката й бяха твърде дълги, кожата — твърде луничава, очите — твърде дълбоки, а носът твърде дълъг за една истинска красавица. Но все пак имаше дълга черна коса, падаща на гърба й като водопад, и усмивка, която караше по-възрастните мъже да й се усмихват в отговор.

Бърза целувка по двете страни за Елена и нейния син. Марко не я погледна в очите. Погледът му мина над рамото й и се прикова в Росария, с нейните бузи като ябълки и мек корем, която вече жадно смучеше през сламката своята кока-кола.

Пепина смушка с лакът по-голямата си дъщеря.

— Марко, ела и ми помогни да избера някоя песен от джубокса — предложи Мария Доменика и мушна ръка в джоба си, където подрънкваха дребни монети. — Кой ти харесва? Рита Павоне? Литъл Тони? Може би са получили нещо ново тази седмица.

Докато неохотно го избутваше от орбитата на по-малката си сестра, Мария Доменика искаше да му каже онова, което в действителност се въртеше в ума й. „Аз не си падам по теб, Марко. Ти си точно за Росария. Вземи си я, отведи я веднага. Писна ми да слушам хленченето й, да я гледам как се тъпче. Тя ще стане стара и дебела до пръсване, и през следващите четиридесет години ще те дразни, но ако я искаш, Марко, per favore, вземи си я.“

Вместо да изрече всичко това, тя мълчаливо застана до момчето, което майка й бе избрала за нея. Не знаеше как точно да се държи. Пълните и меки устни на Марко се отпуснаха.

— Merda! В града никой не слуша тия глупости. В Рим и в Неапол няма да си дадат парите за разни боклуци.

— И какво като там не слушат тази музика — възрази тя, показвайки известна смелост. — Това не означава, че тук, в Сан Джулио, не можем да я харесваме.

— В Сан Джулио — извика той горчиво. — Няма да си загубя живота на такова място. Следващата седмица вече няма да ме видиш тук да пия кока-кола с разни старици и деца.

— Да не би да имаш някакви планове?

— Може би.

— Кажи ми, Марко, къде ще ходиш?

— В големия град, разбира се, къде мислиш, че ще ходя!?

— И какво ще правиш там?

Взирайки се неодобрително в джубокса, Марко не каза нищо.

— Марко, какво ще правиш в големия град? — повтори Мария с по-висок глас.

— Млъкни — изсъска той. — Да не искаш всички да разберат? Ще ти кажа, ако просто млъкнеш за минута.

Оказа се, че Марко има братовчед, който живее в Рим, работи в месарница, държи стая под наем на Трастевере и има доказано успешен метод за преследване на туристи от женски пол, жадни за la dolce vita на Виа Венето. Всичко, от което Марко се нуждаел, било билет за влака.

— Не може ли да дойда с теб до Рим? — Очите на Мария Доменика се разшириха, когато за пръв път я осени идеята за бягство.

— Хайде де, ти си момиче! — отговори Марко, а намръщените му устни се разтегнаха развеселено. — Ти си просто едно момиче и няма да ходиш никъде.

В помещението няколко чифта очи наблюдаваха как Марко и Мария Доменика си разменят реплики. Обнадеждени, майките и на двамата се взираха в тях, жадни за най-малкия знак, издаващ романтично чувство. Погледът на Росария беше тъп и унил. Тя непрестанно чукаше по масата с празната вече бутилка от кока-кола и се мръщеше. Защо майка й изобщо си правеше труда да сватосва тия двамата? Не беше ли очевидно кого иска Марко? Ако зависеше от нея, той щеше да задоволи желанието си, преди да изтече годината.

Зад кафе машината, чийто звук наподобяваше музикален инструмент, Франко Анджели също наблюдаваше младата двойка. Чудеше се от колко време слуша все същите оплаквания. Няма песни на Бийтълс. Няма поп музика. Ами! Той възмутено хлопна каната с разпенено мляко върху бара.

Иззад високите стени Франко много пъти се беше взирал със същия неодобрителен поглед в подобни двойки. Когато преди доста години отвориха кафенето, той и брат му Дженаро дадоха воля на страстта си към италианското изкуство. Наеха талантлив млад художник, който прекара много месеци, балансирайки несигурно върху скелето, докато покриваше стените и тавана с репродукции на обичаните от братята картини. В най-добрите ренесансови традиции лицата на шефовете успяваха да се появят навсякъде.

И така, от тавана гледаше един изненадан Франко Анджели, почти докосващ пръста на брадатия Господ в „Сътворяването на Адам“ на Микеланджело, а на стената възхитеният Дженаро Анджели наблюдаваше Венера на Ботичели, която излизаше от раковината. Зад бара двойка херувими на Рафаело имаха нещо повече от случайна прилика с фотографиите на младите братя.

Местните жители вече рядко вдигаха очи към тази красота. Повечето от младежите едва ли изобщо някога бяха забелязали присъствието й. По тих и незабележим начин това разбиваше сърцето на Франко, докато той обслужваше масите.

— Ей, Марко! — Мария Доменика се засмя и вдигна очи към тавана. — Ако ходиш в Рим, можеш да отидеш и до истинската Сикстинска капела и да я сравниш с нашето кафене.

Марко завъртя очи. Красотата бе в онова, което той всяка сутрин виждаше в огледалото, а не някакви стари стенописи.

— Когато отида в Рим, изобщо няма да си губя времето — зарече се той. — Ще си намеря работа и щом веднъж започна да печеля пари ще си купя „Веспа“^[2] като братовчеда Антонио. И тогава ще се позабавляваме.

— Ще се върнеш ли някога?

— След десет години може би. Предполагам, че дотогава ти ще си омъжена и ще имаш деца. Въпреки това обаче аз ще намина да те видя, както и сестра ти Росария. Ще ви взема и двете, за да ви повозя на моето ферари. — Той се засмя и се отдалечи от нея и от джубокса, който толкова го бе разочаровал. — Ще се видим след десет години, нали, Мария Доменика? Ще чакам с нетърпение.

Ако някой в този момент бе наблюдавал Мария Доменика, за миг щеше да види изражение, което никога не се бе мяркало върху лицето й през шестнадесетте години като покорна и съзнателна най-голяма дъщеря. Изражение, което предвещаваше проблеми.