Ники Пелегрино
Италианско изкушение (43)

14.

За двамата мъже в кафене „Анджели“ можеше да се каже, че изпитаха много повече от обикновена радост, когато я видяха. Франко я прегръщаше и целуваше, докато клиентите пристъпваха от пета на пета, чакайки еспресото си. Усмивката на Джовани не би могла да бъде по-широка дори ако бе открил, че печели от лотарията.

Тя ги целуна по бузите, едната — сбръчкана и стара, другата — твърда и загрубяла, с набола от цял половин ден брада.

Когато свършиха с приветствията, тя седна на обичайното си място под Мадоната на Мазачо с лицето на майка й, отпиваше от силното кафе и се опита да разбере нещо от местния вестник.

— За какво е тази статия? — попита тя Джовани, когато той най-после намери време да свали престилката си и да се присъедини към нея за няколко минути.

Той се стовари на стола срещу нея и я почерпи с още едно от заразителните си ухилвания.

— О, просто обикновената шумотевица около постройките, които не покриват общинските стандарти и са вдигнати без официално разрешително.

— Знаеш ли, че Паоло строи бунгала върху имота си. Мислиш ли, че има разрешително?

Джовани се засмя.

— Не е много вероятно. Но той ще трябва да бутне малко пари на точния човек и няма да има никакви проблеми.

— Такава ли е корупцията тук? Така ли правят всички?

Джовани повдигна рамене и отново се засмя.

— Да, някои хора се справят така.

Киара направи гримаса.

— Да, но не и Паоло. Защо ще трябва и той да действа по този начин?

За миг Джовани я изучаваше, понечи да каже нещо, но се спря.

— Какво? — подтикна го тя.

— Нищо.

— Щеше да ми кажеш нещо.

— Да, но няма значение. Нека да ти донеса едно вкусно cornetto. Имам едно, пълно с crema и покрито с бадеми.

Докато Киара похапваше от сладкиша, Джовани тихо седеше до нея. Когато свърши и даже обра стружките от бадем и остатъците от сладоледа с пръстите си, той отново заговори колебливо:

— Ти харесваш Паоло, нали?

— Да, много го харесвам.

— Може би трябва да внимаваш повече. Той може да не е човекът, за когото го мислиш.

— Какво имаш предвид? Да не би да говориш за враждата между твоето семейство и неговото? Мислех, че сега всичко е забравено.

— Не е забравено, но… всичко вече е минало.

Предаността накара Киара да вложи гневна нотка в гласа си:

— Тогава защо имаш зъб на Паоло? — попита тя.

Джовани хвърли бърз поглед към баща си.

— Не е моя работа да се бъркам — каза той. — Съжалявам, че изобщо споменах нещо.

— Мисля, че трябва да ми обясниш.

Той колебливо се почеса по ухото.

— Джовани! — настоя тя.

— О, виж, не е нещо специално, просто имам такова усещане. Нали е син на Росария и Марко, носи техните гени. След като те са най-лукавите, нечестни и себелюбиви хора, които някога съм срещал, Паоло не може да не е наследил нещо от всичко това.

— Не, не! — Киара поклати глава. — Към мен той винаги е бил щедър и любезен. Помогна ми толкова много при моите изследвания. Снимките, които ми направи, докато готвех в кухнята с Пепина, са направо удивителни. Без тях никога нямаше да накарам издателя ми да приеме идеята за книгата.

— Радвам се, че е бил любезен с теб, Киара. Просто те моля да внимаваш. Видях как Марко почти съсипа майка ти. Не искам синът му да стори същото и с теб.

Киара се наведе и го целуна по бузата, а устните й почувстваха колко топла е тя. Снопче светлина бе уловило и играеше със сребърните връхчета на косата му. Неочаквано я обзе порив да протегне ръка и с обич да погали главата му. Той изпитваше към нея само бащинска загриженост, помисли си тя и за миг се остави на тази мисъл, потопи се във фантазии. Той почти й бе признал, че едно време е бил влюбен в майка й. Нямаше ли това да бъде идеалният сценарий — приятният, любезен и благороден Джовани да се окаже неин баща? Тя го харесваше толкова много.

Появата на една огромна черна осанка от другата страна на стъклената врата я върна към действителността. Какво прави Росария тук, зачуди се тя. Още повече се изненада, когато Росария започна да си проправя път, за да се присъедини към нея с пълна чиния със сладкиши и caffe con latte, разплискващо се от чашата й.

— Ciao, ciao на всички — каза тя.

Джовани издърпа един стол за нея.

Тихо, но решително Росария започна да яде. Киара не се осмели да спомене за диетата. Най-накрая, когато останаха само трошиците, Росария потисна едно оригване и се усмихна.

— Какъв хубав ден! — отбеляза жизнерадостно.

— Да, наистина — отговори Киара.

— Джовани, струпала се е малка опашка ей там. — Росария кимна към бара. — Бедният ти стар татко води истинска битка.

С виновно изражение Джовани скочи на крака.

— Извини ме, Киара, но Росария е права. Татко е твърде стар, за да се справи сам.

— Донеси ми още малко сладкиши, когато имаш възможност, може ли — извика Росария след него. След това се извърна към Киара и заговори с глас, примесен със захар и бадеми. — Значи се радваш, че си у дома в Сан Джулио?

Киара несигурно кимна. Не беше сигурна, че е готова да приеме новата, приятелски настроена Росария.

— И аз се радвам, че се върна — продължи леля й и звучеше почти искрено. — През всички тези години се чувствах толкова зле заради Мария Доменика и начина, по който ни напусна, без да се сбогува. Всички се надявахме да телефонира или да ни пише, но тя не го стори. Сигурна съм, че е имала своите причини. Но сега ти се върна и това ощастливи родителите ми. Чудесно е, че им донесе толкова много радост на този късен етап от живота им.

Киара сложи ръката си върху нейната и очите й се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти — това бе всичко, което успя да каже.

— И Паоло е толкова запален по туристическия бизнес. Намери нещо, върху което да се задържи — продължи Росария. — Всички сме развълнувани от факта, че ще използваш негови снимки в книгата си.

Твърде хубаво, за да е истина, помисли си Киара. Леля Росария най-сетне е напълно готова да я приветства като част от семейството.

След това, като бутилка запечатано вино, което изглежда качествено само отвън, Росария се открехна и Киара долови първия полъх на нещо гнило.

— Но ти и Паоло… — каза лелята с нисък глас — знаеш, че това никога не може да стане, нали?

— Какво? Защо? — обърка се Киара.

— Стой далече от него, само това ти казвам.

Киара надигна глас въпреки усилията си да се сдържа.

— Видях Марко в Рим. Той ми се закле, че не е мой баща — заяви тя.

Джовани плъзна друга чиния със сладкиши на масата, но Росария беше твърде възбудена, за да забележи.

— Видяла си Марко? — бързо каза тя. — Той попита ли за мен?

Киара реши, че ще е по-мъдро да се отклони от истината.

— Да, разбира се, че попита. Казах му, че ти и Паоло сте добре.

Ръката на Росария автоматично посегна към сладкишите и удобно се настани там.

— Как ти се видя той?

— О, съвсем добре, предполагам. — Киара не знаеше какво друго да каже.

— Понякога си мисля да отида там, в неговия нощен клуб, и да се срещна с него.

— Да, може би трябва да го направиш — внимателно отговори по-младата жена.

Росария отслаби хватката си около своето cornetto. Веднъж да станеше по-слаба и туристите да напълнеха джоба й с пари в брой, тогава щеше да дойде нейното време и тя да замине за Рим.

— Да, може би — размисли се тя. — Но междувременно внимавай с Паоло. Не е сто процента сигурно, че не сте брат и сестра, без значение какво ти е казал Марко. Веднъж да стигна до Рим ще разнищя цялата история около теб, честна дума. Но дотогава е по-добре да стоиш далеч от сина ми, разбрахме ли се? — Гласът на Росария беше като парфюм, помисли си Киара. Зад повърхностната дружелюбност се криеше заплаха. Трудно беше да харесваш такава жена и Киара се зачуди как ли майка й се е оправяла с нея. Дали беше по-добре да се бори с нея, или да се предаде?

— Марко изглеждаше съвсем сигурен, че не е мой баща, и аз му вярвам — опита тя и видя как лицето на Росария започва да се намръщва, затова добави прибързано. — Но Паоло и аз няма да се втурнем презглава в нищо, обещавам ти. Ще почакаме, докато се убедим. Въпреки всичко трябва да разбереш колко е специален за мен. Той е толкова прекрасен.

Росария се замисли и нещо върху лицето й се промени — сякаш цялата твърдост го напусна.

— Моят Паоло е прекрасен — меко каза тя. — Той е всичко, което имам.

 

 

Зад кафе машината беснееше малък спор. Франко беше наблюдавал как синът му разговаря с Киара и му се стори, че тя изглежда засегната.

— Какво каза на момичето? — излая той към Джовани, надвиквайки писъците на смилащи се зърна кафе.

— Нищо, татко.

— Разбрахме се, че повече няма да се месим в работите на това семейство, нали така? Ще оставим нещата да следват естествения си ход.

— Да, татко, разбрахме се — отстъпи Джовани. — Само че имаше толкова много проблеми, толкова много болка. Не ми се иска да се случва пак.

Франко хвърли поглед към момичето с честно лице, потънало в разговор с Росария.

— Твоята намеса не помогна на Мария Доменика, нали? Ти просто я изпрати много, много далеч и ние никога повече не я видяхме. Остави дъщеря й на мира, чуваш ли? Тя изглежда умно момиче. Сама ще разбере нещата.