Ники Пелегрино
Италианско изкушение (27)

5.

Есента бе съвсем нормална. Сивите глухи тротоари бяха покрити с килим от есенни листа, които се надигаха и завъртаха във въздуха, когато вятърът забушуваше. Дните станаха по-студени и по-кратки и Мария Доменика зърваше слънцето почти толкова рядко, колкото и Алекс.

Почувства облекчение, когато най-накрая разбра причината за неговото изчезване — той си бе намерил работа. Трудеше се в един гараж надолу по пътя и помагаше на механиците да поправят колите. Мястото беше оживено, Алекс искаше да прекарва там колкото е възможно повече време, а розовият тен на кожата му бе станал малко по-плътен. Каза, че искал да спести малко пари, след това пъхна главата си под капака на поредната раздрънкана кола и започна да мърмори глухо, предотвратявайки по този начин задаването на всякакви други въпроси.

Работата изсмукваше по-голямата част от времето му. Вече нямаше възможност за обичайните уроци по кормуване, само няколко вечери успяха да отидат на кино.

— Хубаво е, че работиш толкова упорито — каза му тя със свито сърце. Беше открила, че й липсва, когато не е наблизо. Дори слънчевата Киара се чувстваше пренебрегната и без настроение.

Когато Алекс дойде и я покани на вечеря, Мария Доменика почти се въодушеви.

— О, недей да пръскаш спечелените си пари за ресторант — каза му тя. — Ще бъде достатъчно забавно, ако си вземем риба и картофи от крайбрежната улица и ги изядем там.

— Не, искам да те заведа някъде на истинска вечеря — настоя той.

— Но ние не можем… няма какво да облека.

— Не ставай глупава, имаш достатъчно дрехи и винаги изглеждаш страхотно — ухили се Алекс.

Изисканите ресторанти не бяха част от живота на Мария Доменика, така че нямаше как да не се чувства притеснена, докато се обличаше. Малкото подходящи аксесоари, които имаше на разположение в гардероба си, скоро бяха разхвърляни из стаята, докато тя обличаше и сваляше поли и блузи, опитвайки се да уцели най-подходящата комбинация. Спря се на кремава рокля с колан, която благоприлично падаше над коляното й. Когато тръгваха от дома, се чувстваше удобно, но щом стъпиха в ресторанта разбра, че мястото й не е там. Помещението беше твърде луксозно, светлините — твърде ярки, а главният келнер — твърде скован и високомерен. Той веднага разбра, че са от хората, които веднъж на сто години престъпват прага на такива ресторанти и няма смисъл да им се подмазва. Нещата не станаха по-добри, когато им показаха масата. Според Мария Доменика тя беше твърде претрупана с много чинии и имаше някакво дълго, дълго меню, пълно с непознати френски думи, което трябваше да разузнае. Двамата разговаряха шепнешком, уплашени да не нарушат светостта на подобно място. Мария Доменика едва ли не чувстваше, че трябва да запретне ръкави и да помогне в кухнята, или поне да застане до някоя маса, изчаквайки поръчката. На Алекс обаче каза само:

— Какво хубаво място!

Той кимна и преглътна, изглеждаше нервен и по-розов от обикновено. Изядоха предястието и едва започваха основното, когато Алекс бръкна в джоба си и измъкна малка квадратна кутийка, която постави върху масата.

— Мария, ще се омъжиш ли за мен? — попита той със слаб глас.

Напълно шокирана, тя втренчи поглед в него.

— Обичам те — продължи той. — Искам да станеш моя съпруга.

Мария Доменика се почувства като героиня от филм, на която бяха забравили да кажат каква е следващата реплика. Тя претърси отчаяно всички гънки на мозъка си, за да намери подходящия отговор.

— Алекс, не мога. Съжалявам, но просто не мога.

За неин ужас по лицето му започнаха да се стичат сълзи. Всички ги зяпаха — келнерите, другите посетители, човекът зад пианото в ъгъла. Алекс продължаваше тихо да плаче. Мария Доменика почувства, че сълзите напират и в нейните очи.

— Алекс, аз наистина, наистина те харесвам — успя да каже тя. — Мисля за теб като за най-добрия ми приятел. Но не мога да се омъжа за теб. Просто е невъзможно.

Той я погледна над чиниите, пълни с пържоли, картофи и сметанови сосове.

— Не искаш ли поне да погледнеш пръстена? Камъкът му е смарагд.

— Не. Прибери го, Алекс. Моля те, прибери го.

Опитаха се да продължат вечерята, но храната неочаквано започна да засяда в гърлата им. Когато главният келнер ги изпроводи до вратата, джобът на Алекс беше олекнал, а стомахът му — празен. Тялото му отново се бе вдървило и той избягваше очите й.

Мария Доменика искаше да му обясни, че има основателна причина да не може да му отговори положително — защото вече бе омъжена. Там, у дома в Италия, имаше персона на име Марко, който се наричаше неин съпруг, макар че никога не я бе обичал. Умът й знаеше думите, които трябваше да каже, но някак си устните й не успяваха да ги изрекат.

Изминаха обратния път в мълчание и колкото по-дълго ставаше то, толкова по-трудно й бе да заговори. Почувства истинско облекчение, когато се заключи в своето убежище и избяга от укорителния поглед и видимата издутина в джоба му, където лежеше годежният пръстен. Лежеше будна в своите чисти бели чаршафи, заслушана в тиктакането на часовника. Сякаш бе забравила как се спи и никога нямаше да познае съня отново.

Нямаше никакъв смисъл да лежи, така че тя стана и се запъти към креслото, което бе разположила така, че да вижда оттам тъмната река и светлините на Ливърпул. Сви се, притискайки възглавницата към гърдите си, насочи очи към гледката навън и направи усилие да подреди мислите си.

Първо, тя вече бе омъжена. Сключването на друг брак нямаше да е законно. Но дори ако беше свободна и разводът беше една възможност, щеше ли да приеме пръстена на Алекс? Тя не го обичаше. Не чувстваше страст, когато го погледнеше, и вълнение, когато я докосваше.

От друга страна, ако се омъжеше за Алекс, можеше завинаги да остане в тази голяма стара къща. Той беше толкова мил, никога нямаше да вдигне ръка срещу нея или да я напусне. Неговата любов щеше да бъде толкова успокояваща и топла, а тя щеше да се грижи за него. Може би, както казваше леля Лучия, това щеше да е достатъчно за един брак.

Мария Доменика хвърли поглед към часовника. Беше един през нощта, вероятно той спеше в леглото си. Тя тихо се измъкна от стаята, внимавайки да не събуди Киара, и се спусна по стълбите.

Вратата към стаята на Алекс беше открехната и макар че не можеше да го види, тя дочу дишането му. За няколко мига остана на място, вслушвайки се в равномерния му ритъм. Беше застанала на границата. Ако преминеше тази врата, щеше да предприеме най-безразсъдната и в същото време най-разумната постъпка в живота си.

Мисълта, че ще наруши закона, не беше това, което я плашеше най-много. Законите бяха измислени от корумпирани хора и сигурно винаги щеше да се намери някой, който да приеме пачка в брой, за да оправи нещата, както бе постъпил чиновникът на швейцарската граница. А що се отнася до повторното възправяне пред Бог и клетвата да бъде с Алекс, докато смъртта ги раздели — е, не се страхуваше да го стори. Сигурно един нормален Господ не би очаквал тя да остане с мъж, който я удря и заплашва да нарани рожбата й.

Не беше проблем да изхвърли Марко от съзнанието си. Сега не беше изплашеното момиче, принудено да се омъжи за него с бебе в корема и разбити мечти. Отсъди, че ако можеше да купи малко щастие за себе си и за Киара, тогава със сигурност би понесла тихия вътрешен срам от факта, че е сключила незаконен втори брак. Знаеше как да пази тайната си, никой никога нямаше да разкрие истината.

Истински се страхуваше само от факта, че не открива в себе си капчица страст към Алекс. Опита се да си представи как лежи до него и той я докосва със загрубелите си ръце, как дългите му крака се сплитат с нейните и кожата му се търка в нейната, но не й се струваше нито възможно, нито правдоподобно. Трепереше пред вратата му, очите й привикнаха с мрака и успяха да различат очертанията на тялото му в леглото.

Краката я понесоха напред преди мозъкът й да даде съгласието си за онова, което вършеше. Босите ходила усетиха песъчинките под себе си и единственото смислено нещо в съзнанието й в този миг бе, че Алекс от известно време не е пускал прахосмукачка по килима си. След това отдръпна провисналите му неизпрани чаршафи и се пъхна в леглото до него. Положи глава върху гърдите му и почувства как се надигат и спадат, докато диша.

Ръката му инстинктивно я прегърна, след това той се стресна, събуди се и невярващо прошепна:

— Мария?

— Алекс, отговорът е да.

— Какво?

— Отговорът е да, ще се омъжа за теб.

— Наистина ли?

— Да, да.

— Тогава защо ми каза преди, че не можеш? Помислих си, че…

Тя спря думите му с целувка — истинска целувка, а не докосване с устни или приятелски поздрав. Езикът й се пъхна между устните му, тя се изви и се притисна към него. Усети как тялото му откликна на нейното.

— Господи, ти си толкова красива! Аз съм щастливец — изстена той.

— Не, аз съм щастливката! — Тя отново го целуна. — Не мога да повярвам каква щастливка съм.

Алекс нерешително прекара ръце по тялото й и тя почувства твърдите му длани, загрубели от контакта с двигателите на колите. Докато се търкаха в нея, те накараха кожата й да пламне. Той прехвърли тежестта на тялото си отгоре й и тя отвори крака, за да го приеме. За миг си помисли, че разбира как се чувстват курвите, макар че лягаше с него от любезност и за защита, а не за пари. След това той я целуна и изненадана от желанието, заляло тялото й, тя забрави за всичко останало.

Алекс беше нежен любовник, струваше й се, че я гали и целува цели часове, преди най-накрая да навлезе колебливо в нея. Тя чу стон на наслада и разбра, че идва от самата нея. Алекс направи по-решително движение, телата им станаха лепкави от пот и дишането им се учести. За пръв път в живота си Мария Доменика усети как оргазмът се надига в нея. За един непоносимо прекрасен миг удоволствието й стигна своя връх, тя се задъха и потръпна, когато накрая дойде освобождението.

След това Алекс отпусна ръка върху корема й и прошепна:

— Няма ли да бъде страхотно, ако точно сега сме си направили бебе?

— Ммм — отговори тя, умът й все още бе объркан от силата, с която тялото й откликна на неговото.

— Скоро ще се оженим, нали? Не виждам смисъл в дългите годежи.

— Да.

— Почакай за минута. — Той се измъкна от леглото и започна да тършува измежду дрехите си, които бе захвърлил на купчина върху мръсния килим.

— Връщай се в леглото, Алекс — каза тя сънено.

— Само минутка, само минутка — избъбри той. — А, ето го.

Сви се обратно под завивките и взе лявата й ръка. Внимателно плъзна смарагдовия годежен пръстен върху пръста й.

— Изглежда ти става — каза й в тъмнината, — но ще можем да го видим как изглежда чак на сутринта.

— Трябва доста здраво да си работил, за да платиш и него, и вечерята.

Алекс се разсмя.

— Е, вечерята е платена, но все още дължа малко пари за пръстена — призна й той. — Няма да ми отнеме много време, докато го изплатя. Ще работя наистина здраво и ще се грижа за теб и Киара, кълна ти се. И, Мария Доменика…

— Да?

— Ако има неща, които не искаш да ми кажеш… ти знаеш — за Италия и бащата на Киара, защо в действителност си дошла в Ню Брайтън и така нататък — няма проблем. Не ме е грижа за миналото, а само за бъдещето.

Тя заспа, положила глава върху гърдите му, а ръцете му я прегръщаха. Кожата му, за разлика от чаршафите, миришеше на сапун. Прозорецът беше отворен и тя чуваше как вълните се удрят в дигата. Почувства, че е намерила подслон и сигурност. Закле се пред себе си, че каквото и да се случи в бъдеще, никога няма да нарани човека, който спеше до нея.