Ники Пелегрино
Италианско изкушение (52)

23.

Той все още не бе направил опит да я целуне, нито дори да я докосне, и тя му беше благодарна за това. Киара не беше готова да приеме Уилям Смит за свой баща. Тя реши да посети „Ливърпул Арт Съплайз“, без да му се обажда предварително, да го изненада. Той беше последното парченце от пъзела, последната ненаписана глава от нейната книга. Стъпките й се забавиха, докато крачеше по Болд стрийт и наближаваше стойките с изрисувани пощенски картички, изложени около вратата на магазина.

Киара бе вперила поглед през прозореца. Магазинът на Уилям беше разхвърлян, нямаше никакъв ред. Рафтовете, запълнени с бои и рисувателна хартия, се издигаха до тавана. Всеки сантиметър от пода беше отрупан с дървени стативи и още стойки с художнически приспособления — дъски с пастели, кутии с полиакрин, четки и туш. Зад тезгяха, увлечен в обслужването на някакъв клиент стоеше висок слаб мъж с волеви черти на лицето.

Киара мислено го сравни със снимката, която носеше в дамската си чанта. Вероятно косата му, сега превърнала се просто в мъх, някога е била гъста и руса, а набръчканите му бузи — гладки. Може би на млади години бе приличал на мъжа пред фонтана Треви, обвил ръка около майка й. Не беше сигурна.

Гледаше през прозореца, докато клиентите идваха и си отиваха. Макар че искаше да влезе през вратата, краката й някак си нямаха силата да се отлепят от земята. Закована върху тротоара, тя гледаше и чакаше, докато и последният купувач си тръгна, вратата зад гърба му хлопна и върху нея бе провесен жълтият знак „Затворено“. След това, чувствайки се слаба и глупава, тя изтича страхливо у дома, при Алекс. Той й направи чай и я обсипа със съчувствие и разбиране, но когато тя се накани да изкачи стълбите към старата си спалня на най-горния етаж, в гласа му се прокрадна сурова нотка и той й каза:

— Знаеш, че утре трябва да се върнеш, миличка. Стигна толкова далеч, не се предавай сега.

Когато на сутринта се събуди, страхът почти си бе отишъл и бе заменен с нещо, което приличаше на гняв. Тя отново взе автобуса за Ливърпул през тунела под Мърси. Този път закрачи по-уверено по Болд стрийт и не си позволи да забави крачка, когато наближи „Ливърпул Арт Съплайз“. Опитвайки се да не бие на очи, тя се вмъкна в магазина и почти скрита зад един статив се престори, че е заинтригувана от някакви буркани с боя. Когато реши, че е на сигурно място, хвърли поглед към мъжа зад тезгяха и си помисли, че открива някаква прилика със себе си — в големите му очи и щедрите устни, усмихващи се за сбогуване с някакъв клиент, в сръчните пръсти, които работеха с касата.

Той вдигна очи и срещна погледа й.

— Добро утро. Добре ли си прекарвате?

Тя се изчерви, кимна утвърдително и изпускайки нервите си, изскочи от магазина веднага щом нормите на доброто поведение й го позволиха. Над чаша кафе от другата страна на пътя се самобичуваше за страхливостта си и обмисли следващата си стъпка. Трябваше ли да нахлуе там, твърда като стомана, и да се представи? Или отново да избяга при Алекс, на сигурно място? Киара пресушаваше чашата с кафе, когато чу, че някой до нея прочиства гърлото си.

— Извинете — каза дълбок мъжки глас.

Тя вдигна поглед. Уилям Смит стоеше колебливо на вратата.

— Ти си Киара, нали? — попита той.

— Как разбрахте? — отговори тя с въпрос, а гласът й внезапно бе задушен от някаква плахост.

Той се усмихна.

— Видях снимката ти в „Сънди Поуст“. Така те познах.

За момент останаха загледани един в друг и тогава Киара си спомни добрите си маниери.

— Искате ли да седнете и да изпиете чаша кафе — попита тя. Тя толкова дълго бе търсила този мъж и ето че той стоеше точно пред нея.

Баща й изтри очи и приглади косата си, която стърчеше на кичури точно като нейната. Когато я дръпна неспокойно, тя разпозна собствения си нервен навик. Видя себе си и в линията на брадичката му, в откритото му лице и лекотата, с която се усмихваше. Беше прекрасно, но странно. Почти не разбираше какво чувства.

— Имам само петнадесет минути — каза той, избирайки да седне на срещуположния стол. — Един приятел наглежда магазина, но не мога да го задържам дълго.

Настъпи неловка тишина. Киара му се усмихна, но не можа да намери точните думи.

— Майка ми те търсеше — избъбри тя най-накрая. — С години обикаляше Ню Брайтън, надявайки се да види лицето ти.

Той извърна поглед и се изчерви.

— Знам, прочетох книгата ти. Съжалявам.

— Толкова упорито се опитваше да те намери, преди да се омъжи за Алекс.

— Знам това. — Все още не смееше да срещне погледа й.

— Мислил ли си някога за нея? Или за мен? — Киара се ядосваше все повече.

— Да, разбира се, че мислех за вас. Аз бях безотговорен и глупак, но не и чудовище. Не съм безчувствен — за момент той замълча и снижи гласа си. — Ако трябва да съм честен, за известно време се опитах да не мисля за теб. Остарявах, ожених се, родиха ми се двама сина и животът сякаш навлезе в обичайното си русло.

— Имам братя? — изненадана, Киара почувства, че омеква.

— Да, Дейвид и Марк. Бракът ми се провали, но аз все още ги виждам. Сега те знаят за теб.

— С тях приличаме ли си?

Той се усмихна.

— Същата коса, същите очи.

— Искат ли да се срещнат с мен? — У Киара се надигна нетърпение.

Уилям бавно поклати глава.

— Ситуацията е трудна. Те все още не са ми простили, че напуснах майка им. Не са готови да приемат, че имам дете от друга жена, преди да са били родени.

— Ти продължаваш да изоставяш жените — каза тя сковано.

— Не — той погледна към изстиващото кафе, но не отпи, а вдигна ръце с разтворени китки. — Изобщо не е така. Аз сгреших, никога не трябваше да напускам майка ти. Не трябваше да се женя за съпругата си. Всички правят грешки, нали?

Мълчаливо започна да чака нейния отговор. Киара внимателно помисли. Думите, които щеше да каже, бяха най-важните. Предпазливо оформи изречението в ума си, сякаш говореше на чужд език.

— Разбирам — каза тя най-накрая. — Но не мога да ти простя. Не и просто така.

Когато петнадесетте минути на Уилям изтекоха, Киара се съгласи да се върне и да се срещне с него още веднъж, след като затвори магазина. Той й предложи да се видят в кафенето и да вечерят там.

— Мисля, че кухнята ще ти хареса. — Беше видимо облекчен да избяга на сигурно в неангажиращата любезност.

Киара се сбогува с него точно толкова несръчно, колкото му бе казала „здравей“. Надяваше се, че могат да преодолеят това напрежение между тях. Отчаяно й се искаше да хареса баща си. По-важно бе обаче да открие причината, наистина основателната причина защо никога не се бе опитал да открие жената, която бе напуснал, и детето, за което със сигурност е знаел, че идва.

 

 

От всички вечери, на които бе канена, тази бе най-необичайната. Проблемът не беше в кухнята, с нея всичко бе наред. Не можеше да се оплаква от голямата купа, пълна със супа от задушен праз, броколи, бекон, борови иглички и начупени спагети. Имаше зеленчукова салата с едри късчета пармезан и кошница с хляб, с който да притъпи соления вкус на супата.

За облекчение на Киара разговорът потръгна. Тя разказа на Уилям цялото си детство, прекарано във високия дом на крайбрежната улица, за живота й в Лондон и натрупания опит в Сан Джулио.

Най-важно обаче бе онова, което не изрече. За първи път седеше на трапеза с баща си и усещаше как вечерта отлита — чиниите с макарони бяха изпразнени, а купичките от пудинг — отнесени. Двамата обаче изобщо не зачекнаха въпросите, за които наистина искаха да говорят. Той непрестанно се опитваше да отклони разговора от Мария Доменика. С неудобство слушаше описанието на Киара как се е преобърнал животът на майка й, след като я бе напуснал. Въртеше в ръце чашата си и захарницата, докато тя си припомняше пътуванията им с ферибота през Мърси и кафенето в комплекса в Ню Брайтън, където майка й бе работила за семейство Лиъри дълго след като бе престанала истински да се нуждае от заплатата си. Потъна в размисъл, когато му разказа за силата на любовта на Алекс и към тях двете. Потърка с пръст ъгълчетата на навлажнените си очи, когато тя пестеливо му предаде последните месеци на Мария Доменика.

— Колко тъжно е всичко! — каза той, когато Киара свърши. — Кой е могъл да знае, че нещата ще се обърнат така?

Наложи се малко да го уговаря, за да й разкаже онова, което тя не знаеше — как за пръв път е срещнал Мария Доменика в кафенето до Испанския площад. Той бил студент, току-що пристигнал в Рим от Флоренция, където изучавал ренесансово изкуство и архитектура. Не познавал никого в града и нямал много пари.

— Всеки ден ходех в нейното кафене и седях на бара, защото не можех да си позволя ценовата листа за маса. Мисля, че майка ти разбра колко самотен бях. Винаги намираше време да поспре и да размени няколко думи с мен.

— За какво разговаряхте?

— Обикновено аз скицирах сгради или лица. Мария Доменика обичаше да разглежда скицника ми и онова, върху което работех. Тя беше хубаво момиче и аз почти си бях загубил вече ума по нея. Така че когато веднъж спомена, че през свободните си дни обича да разглежда музея на Ватикана, предложих да отида с нея. После ме помоли да й помогна за английския език и това ни даде шанса да се сближим. Но не съм я прелъстил. Истината е, че аз бях точно толкова неопитен, колкото и тя. Предполагам, че по тази причина забременя толкова бързо. Никой от нас не знаеше в действителност какво всъщност правим.

— И какво се случи, когато разбра, че е бременна? — Този въпрос беше най-трудният. На него непременно трябваше да намери отговор.

За миг той замълча. Погледна я, а после извърна поглед и меко каза:

— Това не е нещо, с което се гордея.

— Кажи ми — настоя тя.

— Мария Доменика ми стовари новината една вечер — започна той нерешително. — Бяхме ходили на разходка и седнахме при фонтана Треви, гледахме как туристите хвърлят монети. Тя беше мълчалива, разсеяна и най-накрая разкри истината. Сигурна беше, че е бременна. След това заплака, аз я прегърнах и й говорех… не знам точно какво… успокоявах я навярно… но в мен растеше паника. Онази нощ се промъкнах с нея в квартирата й над кафенето и останахме будни с часове. Разговаряхме, правехме любов. На следващата сутрин тя стана рано за работа и аз можах да се измъкна, без никой да ме види. Върнах се обратно в моя пансион, опаковах в куфара си скицници и дрехи и си тръгнах. Избягах. Не си спомням какво имаше в главата ми този ден, освен страх и паника. Мислех само, че съм твърде млад, за да стана баща, и исках да се отдалеча колкото е възможно повече от кашата, която бях забъркал.

В очите на Киара имаше сълзи и тя ги остави да падат, защото нямаше сили да ги изтрие.

— Представи си как се е чувствала! Не можеш ли? — попита тя, когато отново успя да заговори. Чакала те е цял ден в кафенето. Дни наред се е чудела къде си отишъл. Сигурно се е скитала в Рим да те търси в музеите и галериите. Чудя се колко време й е било необходимо да осъзнае, че няма да се върнеш.

Уилям гледаше измъчено и не каза нищо. Киара се опитваше да не го мрази, да го разбере.

— Мислиш ли, че някога си я обичал? — попита тя.

— Да, обичах я — отговори тихо.

Киара имаше още само един въпрос и го зададе неохотно. Искаше да даде на Уилям възможността да говори свободно, но все пак бе на път да пресуши чашата си с горещ шоколад, а баща й не даваше знак, че ще подхване думата.

— Значи ти си бил тук през цялото време? — попита тя накрая.

Той нещастно кимна.

— През цялото време, когато мама и аз кръстосвахме улиците на Ню Брайтън, ти си бил на другия бряг на реката? — повтори тя вцепенено.

— Бил съм тук — съгласи се той. — Точно от другата страна на пътя, в магазина за художествени принадлежности. Той беше на моя чичо, който ми даде работа, след като се завърнах от Италия. Купих магазина от него, когато се пенсионира. Оттогава непрекъснато съм тук.

Тя изчака един-два удара на сърцето, знаеше, че думите й могат да разрушат крехкото приятелство, което изковаха.

— Знаеш ли, че вторият ми баща идваше тук, за да купува разни неща за мама? — каза най-после.

Той се поколеба, изглеждаше изненадан.

— Така ли?

— Да, той много често е идвал тук.

— Много странно, нали? Такова съвпадение!

— Да, и знаеш ли какво е още по-странно? Майка ми също е дошла веднъж. — Тонът на Киара беше обвиняващ. — Тя трябва да те е видяла.

Уилям въздъхна с тъжен вид.

— Тя те видя, нали?

Той бавно кимна.

— И какво стана? Ти си разбрал, че тя е тук. Сигурно си разбрал и за мен?

Уилям се опита да я успокои.

— Не ме обвинявай, Киара — каза тихо и доближи главата си до нейната. — Грешката не беше изцяло моя.

Тя рязко отскочи от него, блъскайки стола си толкова силно, че краката му негодуващо изскърцаха върху гладкия бетонен под. Келнерката изненадано вдигна поглед.

— И защо вината да не е била изцяло твоя? — гневно запита тя. — На кого ще я прехвърлиш?

— Виж… — започна той, но точно тогава келнерката им поднесе сметката. Уилям й подаде кредитната си карта и я отпрати. — Виж, права си, тя дойде веднъж. Беше ужасно. Не знам кой от двама ни бе по-стъписан.

— И какво? — подтикна го Киара.

— Тя ми каза за теб. Разбира се, че го направи. Показа ми сватбения си пръстен и ми съобщи, че ти е намерила прекрасен баща. Беше ядосана, беше бясна. Почти не ми даде възможност да заговоря. И определено не искаше аз да съм част от нейния живот… от живота и на двете ви. Обърна ми гръб и излетя от магазина. Повече никога не я видях.

— Не изтича ли след нея? Не се ли опита да я откриеш?

— Киара, аз бях вцепенен. Последното нещо, което бях очаквал, бе да я видя. Освен това имах съпруга и две малки деца. Никой не знаеше за теб. Сигурно би могла да разбереш колко ми беше трудно.

— През цялото време — твърдо изрече Киара — ти си бил на единия бряг на реката, а майка ми — на другия. И двамата сте опазили своите тайни. Никой от вас изобщо не се е замислил дори за миг какво е най-добре за мен.

Келнерката се завърна. Уилям подписа бележката, без дори да я погледне.

— Това не е честно — каза той, отново насочил вниманието си към Киара. — Не е честно към мен или към майка ти. Тя ми каза, че и двете сте щастливи без мен, и аз не исках да разруша това. По-добре ли щеше да ти бъде, ако знаеше, че съм тук?

Киара сви рамене. Лицето й бе затворено, устата й — стисната в тънка линия, очите й — ледени.

— Мисля, че ти си един много слаб човек — бе всичко, което каза.

— Слаб? Да, може би. Направих много неща, за които съжалявам. Не съжалявам обаче, че не последвах Мария Доменика в деня, когато дойде тук. Беше твърде късно и за двама ни. И двамата бяхме женени за други хора, и двамата имахме свой собствен живот.

— Ами аз?

— Да, знам и съжалявам. Но сега аз и ти имаме своя шанс, нали? Остани в Ливърпул за малко и нека да се опознаем по-добре. Нека да опитаме. Аз мисля, че си струва, а ти?

Киара искаше да опита. Искаше да падне в ръцете му и да се разтвори за него така, както за всеки друг мъж в живота й, но нещо я дърпаше назад — вероятно верността към майка й. А може би просто не беше сигурна, че Уилям Смит би могъл да бъде бащата, който тя желаеше, онзи, за когото бе мечтала и търсила през всичките тези години, докато растеше на другия бряг на реката. Поклати глава.

— Няма да се получи толкова лесно — изрече с някаква тъга. — Не можеш да очакваш веднага да ти стана дъщеря.

— Не веднага — започна той, но келнерката донесе палтата им и нямаше причина да се заседяват на масата още. Изправиха се и се запътиха към вратата, а на улицата се сбогуваха колебливо и хладно.

— Ще те видя ли пак? — попита Уилям почти отчаяно.

— Да, но не знам кога — искрено отговори Киара и отстъпи една-две крачки, за да избегне опита му за прегръдка.

— Не си тръгвай така от мен — помоли я баща й.

Киара почти се предаде. След това си представи как майка й тича по Болд стрийт, знаейки, че най-накрая е открила своя Уилям, но твърде късно. Това втвърди позицията й към високия мъж, който уморено стоеше пред нея.

— Моля те, не очаквай твърде много от мен. — Тя посочи с глава затъмнените прозорци на „Ливърпул Арт Съплайз“. — Сега знам къде си. Ще се свържа с теб, пак ще се видим… само ми дай малко време.

След като го остави и се спусна по оживените улици, оглеждайки се за такси, Киара се почувства изтощена, тъжна и все още малко ядосана, но най-вече самотна. Някак си бе представяла, че Уилям Смит ще запълни празнината, останала в нея след смъртта на майка й, и срещата с него ще приповдигне духа й. Сега това очакване си бе отишло и тя се чувстваше по-празна от всякога.

Искаше да избяга от Ливърпул, да напусне града и непознатия, останал зад нея, който беше неин баща. За секунда-две си помисли, че ще заплаче. След това умът й се проясни и тя разбра, че има само едно място, където иска да бъде. Място, за което сърцето й знаеше, че ще й даде топлината и сигурността на истинското завръщане у дома.