Ники Пелегрино
Италианско изкушение (37)

8.

Слънцето сияеше, когато Киара отвори очи. Неотстъпчиво и ярко то осветяваше и най-прашните ъгълчета на стаята, пожълтелите стени с белези от плакатите, които някога са били закачени там, купищата вехтории, стари обувки и износени дрехи, складирани тук, откакто стаята бе станала излишна. Както всичко останало, така и старата спалня на Мария Доменика говореше за занемаряването на къщата. Пепина и Ерминио бяха твърде стари, за да я поддържат, а Росария нямаше желание. Ако е имало други деца, помисли си Киара, те сигурно са се преместили и имат свои собствени семейства, защото не виждаше никаква следа от тях.

Киара чу как някой зад съседната врата обикаля насам-натам — някой стар и бавен, чиито движения издаваха добре отработена рутина. Дървената кухненска маса издаде скърцащ звук, сякаш върху нея беше оказан огромен натиск. Това събуди любопитството й и Киара се смъкна от тясното легло, нахлузи джинсите и тениската си и отиде на разузнаване.

— Il pane — обясни Пепина и се дръпна настрана, за да може Киара да вземе участие в месенето.

Старият дървен кухненски бюфет продължаваше гордо да крепи рафтовете си, пълни с хляб, но баба й очевидно очакваше, че ще трябва да посрещне по-големи нужди, защото изсипа друга купчина брашно върху масата и направи малка яма по средата, за да налее там мая и топла вода.

Двете мирно и тихо работиха една до друга, месейки тестото, докато Пепина остана доволна от неговата плътност. Киара знаеше, без да се налага да й казват, че някога майка й на същото това място до Пепина е помагала в приготвянето на хляба. Неочаквано тя се почувства много близо до Мария Доменика, по-близо дори от времето, когато бе все още жива. Започваше да разбира майка си, да вниква в това, което я бе оформило. Предната вечер тя почти съжаляваше, че е дошла тук, но тази сутрин вече знаеше, че това е била най-правилната й постъпка.

Ерминио и Паоло не се събудиха, докато мирисът на печен хляб не достигна стаите им. От Росария нямаше и следа, чак гръмкият глас на Ерминио я принуди да се засуети из коридора с падаща върху раменете й сива коса и подуто от съня лице. Тя хвърли хитър поглед към Киара и сърдитите й устни се разтеглиха в някаква полуусмивка.

— Добро утро. Надявам се, че си спала добре — изрече бързо.

Това бяха най-любезните думи, излезли от устата й до този момент. Киара беше изненадана, но благодарна. Може би Росария се бе съвзела след първоначалния шок и в края на краищата искаше племенницата й да се почувства добре дошла тук.

— Днес майка ти бе по-радостна да ме види — каза по-късно тя на Паоло, докато той шофираше към града, а Пепина и Ерминио се бяха сгушили на задната седалка.

— Аха, казах ти, че е въпрос на настроение. Снощи я видя в най-лошата й светлина, но съм сигурен, че оттук нататък ще се държи по-добре. Тя се радва, че си тук, в това мога да те уверя.

Двамата старци настояха той да кара по по-дългия маршрут, така че да минат през старите части на града, покрай високи сгради с цвят на мокър пясък със сенчести дворове, скрити зад високите стени като огромна тайна.

— Дядо и баба казват, че по този начин са изглеждали повечето села, когато майка ти е била малко момиче. Тогава не е имало толкова много жилищни блокове. Сан Джулио е бил едно малко селище, заобиколено с биволи.

— Истински срам е, че се е наложило да се промени — тъжно каза Киара.

— О, промените не са чак толкова лошо нещо — леко отговори Паоло. — През онези дни бедността е била голяма и много хора са живели при ужасни условия. Дядо ми разказваше за някои толкова бедни семейства, че за вечеря по средата на масата са слагали само една-единствена купа със спагети. Мисля, че сега е по-добре.

Успяха да намерят място за паркиране в ъгъла на пиацата и с кошница в едната ръка, Пепина поведе похода към магазините. Денят беше пазарен и щандовете със свежи зеленчуци, месо и сирене бяха наредени по главната улица. Амбулантните търговци подвикваха, докато групата ги отминаваше, гордо показвайки лъскавите гладки патладжани, сладките тиквички и големи пъпки артишоци. Пепина беше внимателен купувач, който побутваше и стискаше стоката, преди да благоволи да я купи, и се пазареше така, сякаш бе готова да си тръгне всеки момент. Изглежда познаваше всички хора наоколо и затова напредваха бавно, спираха на всеки няколко крачки, за да представят Киара на поредния семеен приятел, който си спомняше майка й.

Някои от по-възрастните хора реагираха много емоционално. Те я прегръщаха и целуваха и я отрупваха с малки подаръци. Киара учтиво изпи чаша с някаква мътна и горчива течност, подадена й от възрастната дама зад щанда с лимоните. Продавачът на плодове пъхна една страхотна слива в ръцете й, а друг продавач й връчи цял салам. И Пепина, и Ерминио изглеждаха невероятно горди с нея.

— Нашата внучка — казваха те на всеки минувач. — Запознай се с нашата красива внучка Киара, която си дойде у дома след толкова много години.

Когато отново тръгнаха към пиацата, Киара си спомни за двамата мъже в кафене „Анджели“. Те сигурно се чудеха какво е станало с нея.

— Паоло, мислиш ли, че можем да спрем за малко в кафенето, преди да се върнем обратно? Обещах да разменя две думи с Франко и Джовани.

Паоло се поколеба.

— Дядо и баба не ходят в това кафене — обясни той. — Не са стъпвали там, откакто майка ти е избягала. Мисля, че по някакъв начин обвиняват Франко и Джовани за това, което се е случило, макар че не съм сигурен защо. След това пък чуха за Мадоната и детето, изрисувани върху стената, и това беше последната капка.

Тя се намръщи.

— Това е малко странно, нали?

— Да, малко — съгласи се той. — Можем обаче да седнем на сянка, на някоя пейка, за да могат старците да отдъхнат. Така ще имаш възможност да се видиш за малко с Франко и Джовани.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Кафенето беше пълно. Бръмченето от разговорите се издигаше над шума на кафе машината. Клиентите изпразваха чашите си с еспресо по-бързо, отколкото Джовани би могъл да ги напълни. Макар и потънал в работа, той все пак намери време да вдигне поглед и да й смигне.

— По-добре да кажа на татко, че си тук, за да направи пицата, която ти обеща.

На бара нямаше място, така че тя започна да си проправя път почти от самата врата.

— Не мога да остана дълго, защото баба, дядо и Паоло ме чакат отвън. Исках само да знаете, че всичко е наред.

Той вдигна вежди.

— Това е добре.

— Аз все пак искам да говоря с вас, защото имам няколко въпроса.

Той погледна образувалата се пред него опашка и поклати глава.

— Права си, но сега времето не е подходящо. Ела довечера към пет и половина. Тук вече ще е спокойно и ще можем да говорим толкова дълго, колкото искаш.

 

 

Изглежда някаква свръхестествена сила през този следобед тласкаше стрелките на часовника напред. За Киара беше истински шок, когато забеляза, че цели пет часа тя и Пепина са панирали, месили, нарязвали и разбърквали. Първо направиха сос от домати, чесън, каперси, маслини и аншоа. След това сложиха да се варят на бавен огън тънки ивици телешко месо, докато станаха почти готови. После дойде ред на пиците със съвсем тънка тестена част, а отгоре — само с домати, чист зехтин и листенца босилек от градината.

С разни късчета и парченца, останали в хладилника й, Пепина измайстори мътна, гъста и много вкусна зеленчукова супа. Най-накрая демонстрира как се панира. Киара бе смятала, че е усвоила панирането още преди много години, но панирането на Пепина вдигна нещата на по-високо ниво. Тя напълни един черен чугунен тиган със слънчогледово олио и го загря до необходимата температура — не толкова горещ, че външната част на храната да изгори, преди да е готова отвътре, нито толкова хладен, че продуктите да абсорбират олиото и да станат мазни. С едната си ръка Пепина овалваше вкусните късчета в брашното, потапяше ги в сместа за паниране и ги овалваше в хлебни трохички. Другата ръка бе посветена на вече цвъртящата в тигана храна, проверяваше, обръщаше и изваждаше в точния момент.

Семейството се събра, за да опита нейните fritti, които все още бяха твърде горещи. Имаше една малка сепия, кръгчета от сепии и опашки от скариди, панирани така, че да станат невероятно хрупкави. Подсилени с лимоновия сок, те направо се топяха в устата.

Освен това имаше късчета панирано тесто, подправено със сол, сода, маслини, каперси, борови иглички и стафиди. Пъшкайки от преяждане, Киара опита панирани артишоци, миришещи на parmigiano, и се отпусна върху масата, когато хапна от филизите на аспержите, увити от баба й в шунка и потопени в брашно, яйце и хлебни трохички и панирани внимателно — само по една-две едновременно.

Пепина не седна да се нахрани с другите. Опитваше от това-онова, докато готвеше, облягайки се на мивката.

— Friggendo mangiano — каза тя на Киара, която се извърна към Паоло за превод.

— Готвенето не ти позволява да седнеш, когато правиш fritti — обясни той. — Олиото е вряло и опасно, затова трябва да се внимава.

Храната, която приготвиха, беше разпределена в чинии и купи. Паоло, увесил на врата си стар фотоапарат, нареди всичко върху масата и направи снимки от всички възможни ъгли.

— Не знаех, че разбираш от фотография, Паоло — каза Киара, когато го видя за пръв път.

— Разбирам нещичко — отговори той усмихнат. — Знам, че екипировката ми не е на ниво, но имам добро око. Мисля, че трябва да снимам веднъж — два пъти как ти и Пепина готвите заедно. Ще направя няколко черно-бели и няколко цветни снимки. Кой знае, току-виж си решила някой ден да ги сложиш в твоите готварски книги.

Киара бе завладяна от неговия ентусиазъм.

— Това е страхотна идея, Паоло. Ако ги поместят в книгата, мога да те уверя, че ще получиш хонорар.

Той вдигна ръце.

— Не, няма нужда. Ще се радвам, ако мога да помогна. Харесва ми да съм с теб, Киара. — Тогава очите му срещнаха нейните, тя почувства как в тялото й се надига някаква малка тръпка и се зачуди какво ли би било да го целуне.

През целия следобед чувстваше тази тръпка. По някакъв начин фактът, че Паоло е забранен плод, го правеше още по-желан. И докато го наблюдаваше как се навежда и отдръпва назад, за да улучи най-точната позиция, как присвива очи и неодобрително гледа дългите сенки, причинени от следобедното слънце, Киара не можеше да задуши онова, за което знаеше, че е чисто сексуално желание. Трябваше да се вземе в ръце. Доколкото знаеше, Паоло беше неин полубрат и последният човек в света, към когото можеше да изпитва нещо подобно, макар той и Росария да твърдяха, че Марко не е истинският й баща. Подобно желание се определяше като извратено, но въпреки това тя бе убедена, че е взаимно. Имаше нещо в начина, по който той докосваше лакътя й и нагласяваше тялото й в правилната позиция спрямо фотоапарата му. Сякаш използваше всяка възможност да се докосне до нея или да срещне очите й. Веднъж се надвеси над нея, за да й даде съвет за бележките, които си водеше, тя почувства топлината на дъха му на тила си и почти изстена на глас.

Часовникът отброи още десет минути и Киара разбра, че ще закъснее за срещата с Джовани.

— Мога ли да те помоля за услуга, Паоло — каза тя, сваляйки престилката си. — Можеш ли да ме закараш до града? Обещах на Джовани да бъда там в пет и половина.

Той мързеливо й се усмихна.

— Не искаш ли първо малко да се понагласиш? Аз мога да почакам и съм сигурен, че същото се отнася и за Джовани.

Киара се ужаси, когато се погледна в огледалото. По лицето имаше пръски, които достигаха чак до косата й. Носът й беше червен и лъщеше, а лекият грим за очи очевидно не бе успял да понесе петте минути рязане на лук. Тя бързо се изми, почисти косата си от субстанцията, която никой не би могъл да идентифицира, и започна да рови в козметичната си чантичка. Малкото гримове, които притежаваше, се търкаляха там с години. Тя рядко си даваше труд да се гласи и гримира и гримът сякаш се изхлузваше от лицето й в минутата, в която срещнеше горещината на кухнята. Сега тя положи много усилия — уеднакви тоновете на кожата си, разшири очите си и подчерта устните си. Започваше да чувства опасения, които се опитваше да отхвърли, че тя и Паоло ще останат насаме в колата за поне пет минути.

Той караше бавно, очите му следяха лицето й почти толкова, колкото следяха и пътя.

— Ти си много хубава, Киара — каза й. — Дали майка ти е имала и половината от твоята красота?

Тя нервно се засмя.

— Мама със сигурност беше много по-красива.

— Ти приличаш на нея, нали?

— Ами — не съвсем. Тя беше по-тъмна от мен и много по-слаба. Имаше лъскава дълга коса. — Киара унило дръпна собствените си твърди кичури.

Паоло се ухили.

— Радвам се. Това означава, че по всяка вероятност приличаш на баща си.

— Не приличам ли на Марко?

— Не, изобщо не приличаш на Марко, вярвай ми. Мисля, че кръвната ти връзка е с онзи художник от кафенето, за когото мама спомена, или с някой непознат от Рим, или с който и да е. — Той спря колата пред кафенето, но остави двигателя да работи. — Не мисля, че си моя полусестра, Киара. Мисля, че сме братовчеди, и това ме прави много щастлив.

Паоло се наведе и докосна устните й със своите. Тя не помръдна. Той я целуна, отначало колебливо, а после по-уверено. След това той се отдръпна и освободи предпазния й колан.

— Закъсняваш. По-добре е да тръгваш — каза й пресипнало. — Обади ми се, ако искаш, и ще дойда да те взема.

Устните й бяха като изгорени и ръцете й трепереха, докато отваряше вратата на кафенето. Не можеше да повярва, че е позволила на Паоло да я целуне. Той можеше и да е сигурен, че нямат общ баща, но не и тя, а все пак настъпи един миг, в който му позволи да върши всичко с нея.

Джовани изглежда разбра, че нещо не е наред. Отново търкаше кафе машината, точно както вчера, но захвърли парцала в момента, в който тя влезе.

— Ела и седни тук — каза той и я поведе към изтърканите кожени скамейки. — Добре ли си? Като че ли нещо те е шокирало?

— Не, не! — Киара дръпна ръка от горящите си устни. — Добре съм, наистина. Всичко е наред.

Той погледна към улицата през голямата стъклена врата.

— Паоло ли те докара? Да не би той да те е засегнал с нещо?

— Не, не. Точно обратното — той беше очарователен — заяви Киара и осъзна, че й харесва един толкова хубав по-възрастен мъж да се държи закрилнически към нея.

Джовани седна до нея и подпря лакти на масата. Изглеждаше по-уморен от вчера, линиите около очите му бяха по-дълбоки, а среброто, прошарило косата му — по-очебийно.

— Ух, какъв ден! — изпъшка той. — Изобщо не съм спирал да работя. Щяхме да се справим, ако имахме такъв трудолюбив работник като майка ти, казвам ти.

— Тя трудолюбива ли беше?

— Не подвиваше крак. Покрай нея аз приличах на охлюв — пошегува се той, а след това стана сериозен. — Трябва да знаеш, че баща ми я обичаше като своя собствена дъщеря. От много години не беше говорил за нея, но снощи, след като ти си тръгна, не можах да му затворя устата и днес е напълно изтощен и трябваше да го изпратя вкъщи.

— О, жалко! Аз имах толкова много въпроси и се надявах, че той ще ми помогне да намеря отговорите.

— Защо не попиташ мен? Ще ти кажа всичко, което мога. Познавах майка ти и много я харесвах. Понякога разговаряхме и тя ми доверяваше това-онова.

Тя попита направо:

— Аз дъщеря на Марко ли съм?

Той поклати глава.

— Тя винаги казваше, че ти не си дете на Марко, и баща ми й вярваше. Омъжи се за него, защото беше принудена. В онези времена нямаше такива неща като самотни майки. Жена, която роди, преди да се е омъжила, биваше отхвърлена… като Росария.

— Росария е била отхвърлена?

— Точно така. Няколко месеца след като Мария Доменика изчезна всички забелязаха, че Росария става наистина прекалено дебела. След това тя също изчезна. Пепина се опита да представи бебето за свое, но всички в града знаеха, че Паоло е дете на Росария и че Марко е бащата. При други обстоятелства можеха да я накарат да се омъжи за него, но в случая беше невъзможно, разбира се, защото той все още бе женен за майка ти.

— Не са ли могли да анулират онзи брак?

Джовани поклати глава.

— Мисля, че след онова, което се бе случило с Мария Доменика, Ерминио бе по-съгласен да умре от срам, отколкото да позволи друга от дъщерите му да се омъжи за Марко. Не, държаха Росария вкъщи. Наложи се тя да гледа как брат й и сестрите й създават семейства, но нито един мъж не се докосна до нея.

— Господи, нищо чудно, че е такава крава!

Джовани се разсмя и годините отлетяха от лицето му.

— Тя получи своята доза разочарования — съгласи се той. — Спомням си обаче, че си беше крава от самото начало.

Нещата започнаха да си идват на местата, но все още имаше много въпроси. Какво се бе случило с Марко например?

Джовани донесе чаша с кампари и сода и седна, за да довърши своя разказ. Той беше мъж, който обичаше да разговаря с жени, и Киара харесваше това.

— Родителите на Марко загинаха при автомобилна катастрофа — каза й той. — Шофирали пияни и изскочили от пътя. Марко наследи фермата и почти веднага я продаде за добри пари на някакъв предприемач, който искаше да строи жилищни блокове и къщи. Използва парите, за да устрои живота си в Рим. За него последно чух, че ръководи някакъв нощен клуб. Едва ли ще ти е трудно, ако наистина искаш да го откриеш. В края на краищата Марко е единственият останал жив човек, който наистина знае дали ти си негова дъщеря или не.

Киара отпи от своето кампари и кимна. Идеята не беше лоша. Нямаше ли обаче и други мъже, които биха могли да са й бащи?

Джовани избухна в смях, когато тя го попита за споменатия от Росария художник.

— Сигурно имаш предвид Винченцо? Той нарисува много от фреските тук, включително и тази с майка ти. Няма начин обаче той да е баща ти, няма начин. Ти вече беше родена, когато Мария Доменика се запозна с него. Не, според мен най-вероятно е майка ти да се е влюбила в някого през онази година, която прекара в Рим.

Продължиха да разговарят, докато изпиха още няколко чаши с кампари. Джовани дълбаеше в мозъка си, изваждайки всичко, което можеше да си спомни за онези стари дни. Нямаше значение колко тривиално звучаха историите, които разказваше — Киара ги изпиваше с благодарност.

— Мислиш ли, че има още някой, с когото би трябвало да разговарям? — попита за последно тя. — Някой, който е познавал майка ми достатъчно добре, за да хвърли светлина по въпроса кой е баща ми.

Джовани внимателно помисли върху въпроса й.

— Ами Лучия, сестрата на Пепина, но тя е толкова изкуфяла, че не знам дали ще можеш да измъкнеш нещо разумно от нея. Живее в една от старите жилищни сгради от другата страна на площада. Има две дъщери, но те са глупави жени и майка ти така или иначе никога не е имала нищо общо с тях.

— Бих могла да отида и да видя Лучия — замисли се Киара. — Но ми се струва, че Марко е най-подходящият човек, с когото трябва да разговарям. Предполагам, че ще трябва да го издиря.

— „Клеопатра“ — това е името на нощния клуб — триумфиращо каза Джовани. — Преди не можах да се сетя. Предполагам, че е нещо кичозно, ако интериорът му е дело на Марко.