Ники Пелегрино
Италианско изкушение (35)

6.

Киара имаше твърде много дрехи. Задушаващите ризи с дълги ръкави и дебелите джинси нямаха шанса да видят Италия. Въпреки всичко тя се радваше, че е дошла. Рим беше красив град и хората някак си изглеждаха по-живи от лондончаните, които бе оставила зад гърба си. Обличаха се по-добре, движеха се по-добре и определено се хранеха по-добре. Наслаждаваха се на всяко хранене. Ето такъв трябва да бъде истинският вкус, помисли си Киара, докато седеше на една външна маса в кафене на площад Навона и навиваше спагети около вилицата си. Наслаждаваше се на наситения аромат от свежи домати, босилек и отличен зехтин. В главата й вече дори се въртеше идеята за книга, посветена на простата италианска селска кухня.

Наблюдаваше двете малки деца, които се пръскаха с вода от фонтана в центъра на площада — много по-различен от обикновения квадратен фонтан в Ню Брайтън, където тя бе играла като дете. Тукашният беше огромен и внушителен, целият във фигури на герои и прекалено пищен. Обикновена храна, съчетана с пищна архитектура — това е италианският стил, отсъди Киара. Прекара късче хляб около купата си, за да обере последния остатък от вкусния сос.

— E buono? — попита келнерът.

— Molto buono, grazie — каза тя с цялото самочувствие на човек, прекарал четири нощи в слушане на аудиокасета със самоучител по италиански.

— Ah, brava, brava! Parla Italiano — извика той, а около черните му очи се появиха бръчици, докато й се усмихваше до уши.

Киара също му се усмихна. Мъжете тук бяха удивителни. Изглежда смятаха за свое задължение да се любуват на всяка жена, която се мернеше наоколо. Щом стъпеше на улицата, винаги я поздравяваха с одобрителни подсвирквания и едно-две ciao bella, макар че все още никой не се бе осмелил да я ощипе по дупето.

Изкушаваше се да остане повече в Рим, прекарвайки неусетно дните си в кръстосване от Колизеума до Испанския площад. Продължаваше да си повтаря обаче, че не е дошла на туристическа обиколка. На дъното на куфара й, пъхнато между бельото и чорапите, лежеше пожълтялото писмо, закъсняло с десетилетия, и тя щеше да го занесе на семейство, живеещо в Сан Джулио. Нейното семейство.

При мисълта за тях винаги й ставаше зле. Не можеше да си представи тази първа среща. Дали щяха да я прегърнат, или ще затворят вратата под носа й? Цяла нощ лежеше будна в хотелското си легло и се страхуваше.

Хариет бе издала заповед да не се паникьосва.

— Съсредоточи се да ги намериш и след това всичко ще се нареди от само себе си — беше нейният съвет.

Лесно й е да го каже, мислеше си горчиво Киара, нали беше в безопасност зад бара на „Офисът“, охранявана от бутилките Бароло.

Хариет я убеди да отиде в Италия. Нейната настоятелност се съчетаваше с пламенността на Едуардо — двамата преодоляха съпротивата й. Сега им беше благодарна, защото не би подминала Рим за нищо на света, но дните минаваха, а тя все забавяше пътуването на юг.

Не можеше да отлага повече. От суеверие сложи съвсем малка част от нещата си в раницата, а останалото остави в хотела. Нуждаеше се само от няколко дрехи за смяна, четка за неуправляемата си коса, преносимия компютър, в който щеше да записва готварските рецепти, фотоапарат и разбира се, писмото и снимката. Не искаше да изкушава съдбата, като допусне, че отива в Сан Джулио за по-дълго време, а не за няколко дни.

Сега раницата лежеше до краката й и след като изяде своето тирамису и изпи кафето си, тя се отправи към гарата, за да хване влака за Неапол. Оттам, както обясняваше пътеводителят й, трябваше да вземе автобус, който да я свали на площада в Сан Джулио. Представяше си красиво селце със сгради от дялан камък и интересни типажи сред селяните. А пък кухнята… нямаше търпение да опита кухнята им. Щеше да има истинска cucina povera, по-автентична от онези, които бе опитала в Рим, но не по-малко ароматна — такива бяха очакванията й. Сигурна беше, че дори изобщо да не откриеше семейството си, щеше много да се наслаждава на пътешествието.

Не бързаше да стигне до Стационе Термини. Според картата на града от площад Навона дотам й предстоеше дълга разходка. Киара реши да измине разстоянието със спокойно темпо, за да вдишва от сладкия мирис на пържен лук, носещ се от отворените врати на ресторантите, и през прозорците на магазините да разглежда богато украсените дрехи, които тя самата никога не би се осмелила да облече.

Разучаването на местното население само по себе си беше забавление. Шофираха като луди или сякаш ги гонеше някакво бедствие — по тесните задръстени улици едната им ръка винаги беше върху клаксона, а кракът им твърдо натискаше педала. Киара беше истински учудена, че тротоарите не са отрупани с останки от коли и умиращи пешеходци. Сигурна беше, че би било твърде лесно турист като нея, разсеян от класическо архитектурно произведение или красив фонтан, да бъде покосен от някой, решил да измине пътя от дома до офиса си за рекордно кратко време.

Дори когато не бяха закрепостени за колите си, римляните сякаш бяха на път да загубят контрол над себе си. С ръцете си говореха точно толкова, колкото и с думи. С тревожна бързина и без предупреждение смехът им се обръщаше в гняв, и обратно. И, о, Господи, колко шумни бяха! Докато се разхождаше из задните улици Киара неведнъж забелязваше възрастна дама на тротоара, която провежда дълъг разговор на високи децибели с някой на балкона шест етажа нагоре. Твърде логично би било един от двамата да вземе асансьора и да се присъедини към другия, твърде скучно и безинтересно, твърде неиталианско.

Неочаквано Киара се почувства много предвзета, като героиня на Джейн Остин — пред нея бяха само добрите маниери и китайският порцелан. Никога преди не бе смятала себе си за лишен от емоции човек, но в сравнение с тези лесно възбудими хора започна да разбира, че горната й устна е самото олицетворение на сковаността. Майка й беше италианка, предполагаше, че баща й също е италианец, така че не можеше да си представи как се е оказала различна. Вероятно английската студенина се беше просмукала в нея чрез студените ветрове от Ирландско море към река Мърси, удрящи се в прозорците на високия дом на крайбрежната улица.

Когато най-накрая пристигна на гарата — преживя малък скандал. Проблемът беше в това, че не стана ясно на коя опашка трябва да се нареди, за да купи специален вид билет, за разстоянието от Рим до Неапол.

— Трябва да си купите билет за Рапидо^[1]. Не мога да ви продам от моите. Идете на гишето ей там — сопна се продавачът на скорострелния си италиански.

Така че тя се нареди на друга опашка, за друго гише само за да й кажат отново:

— Трябва да си купите билет за Рапидо. Не мога да ви продам от моите — и я изпратиха отново към гишето, от което току-що бе дошла.

На Киара й бе писнало да виси по опашките. Отвори уста и започна да крещи срещу продавача на английски.

— До гуша ми дойде от всичко това! Един от вас ми казва едно, а друг — друго. Искам да си купя един проклет билет до Неапол и няма да мръдна оттук, докато не ми го дадете. — Изумена разбра, че се държи като италианка.

Вероятно продавачът не бе разбрал нито една дума, но разпозна стила на говорене. Спокойно прие парите, бутна билета и повелително й махна с ръка да се отмести. Киара се почувства изтощена от гневния си изблик. Не можеше да си представи що за живот би имала, ако целият й ден и всичките й дни минаваха на такова силно заредено емоционално ниво. И все пак хората около нея се усмихваха и смееха повече от сдържаните си лондонски съответствия. Вероятно бе по-здравословно да живееш, изразявайки на воля емоциите си.

С облекчение потъна на седалката до прозореца в забележително прохладния и подреден влак, който спокойно излезе от гарата в минутата, указана на таблото. За Киара беше пълна мистерия как такъв хаотичен народ може да има добре работеща железопътна система, но беше благодарна, че са се справили.

Слизайки от влака в Неапол, тя отново пристъпи в земята на истинската Италия — гореща, объркана и напълно чужда. Шофьорите на таксита, възседнали капаците на колите, шумно и възбудено играеха карти, дебела жена с много слабо дете, облечена само с дълга мърлява мъжка фланела, просеше монети. На Киара й се струваше, че всички говорят едновременно на някакъв диалект, звучащ едновременно гърлен и окастрен откъм звуци за ухото, привикнало към римските тонове. Тук хората бяха по-ниски, по-тъмни и по-шумни. Лицата им изглеждаха по-сурови и по-хитри. Киара бе привикнала към шума и тълпата, но продължаваше да се чувства някак застрашена, докато си пробиваше път през множеството на гарата — самотна фигура, сграбчила малката си раница. Мобилизира целия си самоконтрол, за да не хукне панически обратно към влака, който удобно и сигурно щеше да я отведе надалеч. Сигурно това е начинът да докажеш най-накрая пред себе си, че си възрастен човек, реши Киара — когато в действителност не желаеш да направиш нещо, но го правиш въпреки волята си, защото осъзнаваш, че трябва.

Тя се качи на автобуса, който щеше да я отведе по-близо до семейството, което се страхуваше да срещне. Прозорците му останаха затворени, макар че беше горещо и задушно, чак докато потеглиха. Едва тогава хладният бриз започна да вее в косата й. Повечето места бяха заети от майки с деца. Жените, върху чиито ръце и брадички се поклащаха няколко допълнителни килограма, бършеха лицата си. Децата обаче бяха очарователни. Наподобяващите им стафиди очички любопитно надничаха над седалките към бледата слаба дама с къса приятно ухаеща коса. Киара се опита да съсредоточи вниманието си по-скоро върху децата, отколкото върху пътя. Сигурна беше, че няма да види нищо добро, ако следи поведението на италианските шофьори по дългите прави на автострадата.

Природата тук беше кафява, равна и безплодна. Това не беше Италия от пощенските картички или от фантазиите й. Автобусът минаваше по улици, около които имаше жилищни блокове, сякаш строени съвсем набързо през 70-те. Тук-там виждаше дърво, но иначе нямаше зелени пространства. Всяка сграда беше надупчена хиляди пъти с телевизионни антени. На балконите бяха изпънати простори и върху тях съхнеше пране. Киара си представи звуците на кучешкия лай и бебешкия плач, които вероятно съпътстваха дневния живот в тези неприветливи кутийки. Очакваше да види очарователни селски къщи и благородни стари църкви, но не забеляза нищо подобно. Тъжните жилищни блокове съпътстваха маршрута на автобуса до самия му край.

Пиацата, където слязоха, се доближаваше в най-голяма степен до това, което въображението й беше измайсторило. Високи палми пресичаха стария калдъръмен площад чак до ниската църква, от чиито стени падаше бял хоросан. Паркирани автомобили изпълваха пространството от край до край, вмъкнати навсякъде, където се бе отворило свободно място. Наоколо като комари бръмчаха скутери „Веспа“ с красиви момичета с развети коси и мускулести младежи с прилепнали тениски. Млади хора се бяха насъбрали около сухия фонтан в центъра на площада и върху пейките под палмите. Те разговаряха и се смееха, изглеждаха безгрижни и според Киара бяха много по-красиви от обкръжението си.

Тя стоеше там, преметнала раницата си през рамо, и проучваше обстановката и се опитваше да вземе решение какво да прави. В единия ъгъл на пиацата забеляза малко старомодно кафене. Успя да разчете думите, изписани със златисти букви върху тежката стъклена врата — Il Caffe dei Fratelli Angeli. Реши да се разходи малко и да поизпъне краката си, които се бяха схванали след пътуването с автобуса. След това заради жаждата си щеше да се върне и да намери маса в малкото кафене. Все още нямаше да споменава името Кароца. Първо искаше да придобие впечатления за града, където майка й вероятно бе прекарала младостта си.

Несъмнено бяха настъпили големи промени от времето на Мария Доменика. Повечето от модерните апартаменти не са били построени и градът със сигурност не е бил толкова разширен по посока на сухата околност.

Киара навлезе под сянката на палмите и изкачи няколко от изтърканите стъпала към църквата. За момент обмисли възможността да се вмъкне вътре и да разгледа, но бе твърде уплашена. Ами ако свещеникът поиска да разговаря с нея? Ако поиска да узнае какво прави тук? Затова тя реши да продължи пътя си покрай малкия щанд, увенчан с наниз пресни лимони. Прегърбената стара дама, чието сбръчкано лице надничаше зад восъчножълтите плодове, извика към нея — покана или нещо подобно, — но Киара само се усмихна и продължи.

Мина покрай магазините: пекарната, месарницата и най-накрая — млекарницата, където шест от седемте възрастни жени, преметнали кошници през дланите си, се редяха на опашка за прясна биволска моцарела. Устата на Киара се изпълни със слюнка, когато си помисли как мекото гъвкаво сирене се топи върху езика й, и реши скоро да опита едно-две парчета.

Магазините отстъпиха място на много по-мрачните жилищни сгради и тяхната грозота не окуражи Киара да продължи по-нататък. Извърна се и измина обратно същия път към кафенето, което беше забелязала в началото.

Отвори тежката стъклена врата и застина на място от изумление. Никога през живота си не бе виждала по-екстравагантно място. Всички стени бяха покрити с фрески. Над червените кожени скамейки се катереха купидончета и Венера изскачаше от мидата точно зад джубокса. Звучеше италианска любовна песен, Киара не разбираше думите, но вибратото в гласа на певеца говореше за разбито сърце.

Зад дългия железен бар стоеше добре изглеждащ мъж, чиято черна коса бе прошарена със сребро, и лъскаше огромна старомодна кафе машина с чиста кърпа. Бръчки, причинени от усмивки, стояха приятно на лицето му със силно изразени черти. Имаше сухата и слаба фигура на работник, който цял ден е на крак. Киара определи, че той е може би с четири или пет години по-млад от майка й, и се зачуди дали са се познавали. Тази мисъл я накара да потрепери от отчаяние, но и от страх.

— Buongiorno! — Мъжът вдигна поглед от заниманието си и й се усмихна подканващо. Фини прашинки кафе бяха поръсили големите му квадратни ръце и замърсяваха колосаната бяла престилка, увита около кръста му.

— О, здравейте! — отвърна тя, все още погълната от екстравагантността на това, което бе взела за непретенциозно провинциално кафене.

Мъжът отново я дари с щедрата си усмивка. Белите му зъби контрастираха с мургавата кожа.

— Inglese or americana? — попита той.

— Inglese. Англичанка съм, извинете. Говоря малко италиански, но не много.

— Малко е по-добре от нищо — отговори той. Английският му беше добър и акцентът — по-чист от този на много келнери, работещи в бар „Италия“. — Кафе ли ще искате или да хапнете нещо?

— Да, моля. — Тя се покачи на един от високите кожени столове до бара. — Едно caffe con latte и панини ще ми дойдат добре.

Той леко сви вежди.

— Имам от днешната моцарела с домати и домашен хляб. Мисля, че ще ви харесат. Освен това е твърде късно за такова млечно кафе, лошо е за храносмилането. Ще ви направя еспресо с чаша acqua minerale.

Тонът беше любезен, но предлагаше да не влизаш в спор с него. Киара кимна в знак на съгласие.

— Благодаря — каза тя.

Той се зае с приготвянето на храната и напитката й.

— Моето име е Джовани Анджели. — Кафявите му очи с дълги мигли надничаха над кафе машината.

— Аз се казвам Киара.

Джовани застина с кафето в ръка.

— Киара… това е доста необикновено име. Как е фамилията ви?

— Фокс.

Той сви рамене и сложи кафето на бара пред нея. Тя отпи. Кафето беше горещо и силно, а кофеинът накара нервните й окончания да затрептят. Това беше шансът й и ако не направеше крачката по-скоро, той щеше да й избяга.

— Моята фамилия е Фокс, майка ми се казваше Кароца. Мария Доменика Кароца.

Името сякаш отекна в стените и отскочи от картините, дори купидончетата замръзнаха насред полета си. Челюстта на Джовани увисна и без да каже нито дума към клиентката си, той се извърна и тръгна през прашната червена завеса от кадифе зад бара.

— Татко, татко… ела бързо! — извика той.

Появи се възрастен мъж с любезно лице и изправен гръб, който мърмореше с нисък глас. Изглеждаше така, сякаш го бяха събудили насред дрямката. Джовани говореше твърде бързо и тя не можеше да разбере какво казва, но дочу своето име и това на майка си — Мария Доменика Кароца.

Възрастният човек замълча, сълзящите му очи се разшириха зад очилата със сребриста рамка и той впери невярващ поглед в нея. Заобиколи бара и я хвана за ръката.

— Ела, ела… — каза той и я задърпа към Мадоната с младенеца, изрисувана в центъра на пренаселената стена. Лицето на Мадоната й изглеждаше познато. Имаше дълга права коса, остър нос и дълбоки очи.

Старецът благоговейно докосна лицето.

— Мария Доменика — каза с дрезгав глас, след това сбръчканата му ръка се протегна, докосна пухкавата коса на детето върху коляното на Мадоната и той добави: — Киара.

Киара се обърка.

— Съжалявам, не разбирам — каза тя, извръщайки се към Джовани.

По неговото лице се стичаха сълзи, стичаха се като реки по бръчиците, издялани от усмивки, и набраздяваха бузите му. Той не правеше опит да ги избърше. Киара се извърна към възрастния мъж и видя, че той също плаче. Старецът я хвана за раменете и я придърпа към себе си, за да я прегърне. Тя усети, че тялото му трепери, и също го прегърна, без да знае защо.

Най-накрая Джовани я хвана за лакътя. Ръката му беше топла и успокояваща. Той леко я бутна да седне на масата до картината с Мадоната и младенеца.

— Твоето име е Киара, името на майка ти е Мария Доменика Кароца и тя е дошла от този град? — нежно попита той и тя кимна в отговор.

Джовани посочи към картината.

— Нека да ти обясня това, което баща ми се опитваше да ти каже. Мадоната от тази стена носи лицето на майка ти, а чертите на детето са взети от теб.

Светът е полудял, помисли си Киара. Тези ексцентрични италианци говореха глупости и се държаха като ненормални.

— Не разбирам — повтори тя.

— Няма кой знае какво за разбиране — заяви Джовани, а тонът му беше спокоен и премерен. Тя му повярва. — Майка ти работеше за баща ми и той беше много привързан към нея. Тя напусна града преди много години и ние постоянно се надявахме, че ще ни се обади, но тя не го направи. Сега ти си тук, в кафене „Анджели“, и това е прекрасно. Истинско чудо е да те видим отново.

Сълзите му се стичаха открито и Киара изпита ужас да отговори на въпроса, който знаеше, че ще последва.

— Как е майка ти? Как е Мария Доменика? — попита Джовани, както тя очакваше.

Облегна се на стола си и за момент ги изучаваше мълчаливо — старецът със съсухреното елфическо лице и по-младият мъж, в чиито очи животът танцуваше. Лицата им бяха озарени от очакване, а тя не знаеше какво да им каже. Сигурна беше, че тези хора са обичали майка й. Опита се да потърси най-внимателния начин, за да поднесе вестта, че Мария Доменика си е отишла.

— Първо трябва да кажеш на баща си, че животът на Мария Доменика в Англия беше щастлив — започна тя. — Откри спокоен дом и хора, които я обичаха. Мисля, че Италия през цялото време й липсваше, но за нея Англия беше второто най-добро.

— А сега? — попита Джовани с гласа на човек, заподозрял отговора на своя въпрос.

И двамата заплакаха отново, когато тя им разказа за бавната тиха смърт на своята майка и за последвалото си решение да открие италианските си роднини и може би истинския си баща.

— Бихте ли могли да ми помогнете? — завърши тя.

— Ами лесно можем да ти кажем къде са роднините ти — каза й Джовани, който изтри сълзите си с края на престилката и покри лицето си с кафен прах. — Те са там, където винаги са били, в малкото си стопанство близо до града. Мога да те закарам, ако искаш.

— Не, мисля, че е по-добре да отида сама — отговори тя без колебание.

— В такъв случай ще те упътя за посоката. Ще пристигнеш там за двадесет минути. Преходът не е много приятен — все по главното шосе, — но пътят е равен и лесен. Едно време майка ти го извървяваше всеки ден и често буташе и теб в бебешката количка.

— Водила ли ме е тук, когато бях бебе?

— Разбира се. Докато тя работеше, ти спеше в малката стаичка на баща ми зад завесата. Помня колко възпитано се държеше. — Джовани й се усмихна и тя стори същото в отговор. — Баща ми се страхуваше, че ще плачеш и ще прогониш клиентите, но чувахме гласа ти само когато беше гладна или трябваше да се сменят пелените.

Джовани и баща му отвориха цял склад със спомени. Киара жадуваше да избърше праха от тези спомени и да чуе повече за живота на майка си в Италия. По-важен въпрос обаче напираше в ума й и тя го зададе:

— Баща ми, Марко, също ли е при семейството?

Джовани направи такава гримаса, както когато тя поръча кафе с мляко в твърде късен час на деня.

— Баща ти ли? — Той направи пауза и енергично отвърна: — Не, Марко не е там. Напусна града преди десетилетия. Другите обаче са там и ако искаш да ги видиш мисля, че скоро трябва да тръгнеш. Утре ще се върнеш тук, нали? Баща ми и аз искаме да разговаряме още с теб. Имаме много въпроси, също както и ти, предполагам.

Джовани й нарисува карта, така че да не се загуби. Двамата мъже я прегърнаха и целунаха, а Франко до последно я държеше за ръката като че ли не можеше да я пусне да си върви, и мърмореше нещо на странния си слят старчески италиански.

— Какво казва? — попита тя Джовани.

— Казва, че утре трябва да дойдеш пак. Ще ти сготви своята специална пица — любимата на майка ти.

Киара разбра, че най-после е намерила приятели в Италия. Ако нещата с роднините се развиеха лошо, тя можеше да се върне обратно тук. Сигурна беше, че Франко и Джовани щяха да се погрижат за нея.

 

 

Джовани гледаше как слабата фигура на Киара се отдалечава от кафенето и лицето му ясно изразяваше колко виновен се чувства. Когато се убеди, че си е отишла, той се извърна към баща си и попита:

— Не трябваше ли да й кажем повече?

— Какво повече искаше да й кажеш?

— Ами това, че Марко със сигурност не е истинският й баща, че Росария е кучка и ще я посрещне студено, че когато майка й избяга, имаше достатъчно основателни причини.

Франко изгрухтя. Лицето му беше набраздено с бръчки и космите върху главата му бяха оредели, но духът му си оставаше същият.

— Мисля, че ти вече достатъчно се намеси в работите на това семейство, не е ли така? — каза решително той. — Време е нещата да вземат естествения си ход. Каквото ще става — да става.

Джовани се върна към почистването на кафе машината. Франко никога не му прости напълно за онова, което бе сторил в онази нощ преди толкова много години. Не заради парите се бе ядосал — той би дал на Мария Доменика и последната си монета, а защото я е оставил да потъне в онази сива сутрин, без да каже нито дума. Джовани все още си спомняше гнева на баща си, смразяващите му думи, когато разбра, че е потънала вдън земя и никой не знае къде да я намери.

Тогава Джовани смяташе, че е постъпил най-правилно за момента, и спореше, но Франко остана глух за неговите обяснения. По-късно често си мислеше, че може би е сгрешил, но беше толкова млад, а лицето й — твърде подуто и посиняло, и това го бе изплашило. Спомняше си как се опитваше да се държи като герой и искаше да я защити. В действителност обаче той се страхуваше, че Ерминио Кароца и Джино Манцони ще нахлуят с пушки у дома им, ако заподозрат за неговата намеса. Направил беше онова, което смяташе, че трябва да направи. Толкова ли бе погрешно?

Започна да търка кафе машината още по-усилено. Без значение колко добре я бе почистил, на следващия ден тя отново щеше да бъде покрита със сух и плътен слой прах от смляно кафе, както и дрехите, косата и кожата му. Всичко наоколо щеше да мирише на печено и горчиво кафе. Трябваше да завързва плътно найлоновата чанта, в която слагаше работните си дрехи, докато намери време да ги изпере, защото в противен случай този мирис щеше да нахлуе във всяко малко ъгълче на къщата им. Поне Мария Доменика беше успяла да избяга от този град, помисли си той, и от тъпата предопределеност на живота тук, от горчивите задушаващи миризми. Не бе позволила на задължението и верността към семейството да я оковат. Сега обаче, противно на всички очаквания, дъщеря й се бе върнала. Кой знае какво щеше да открие там?