Ники Пелегрино
Италианско изкушение (25)

3.

Да избягва Алекс бе не просто трудно, а изобщо невъзможно. Той разви свръхестественото умение да бъде точно там, накъдето тя се беше запътила. Сблъска се с нея в магазина за плодове и зеленчуци и й помогна да отнесе вкъщи пазарските торби. Друг път, прибирайки се у дома, дочу познатия шум от раздрънкан двигател и Алекс спря колата, за да я откара до дома. Върху лицето му винаги имаше дружелюбна усмивка и той никога не пропускаше да се засуети около Киара. Нямаше повод да прояви грубост и не можеше да се отърве от него.

Освен това, точно както бе обещал, през следващия й свободен ден Алекс размаха два предупредителни знака в лицето й и попита:

— Готова ли си да започнеш уроците по кормуване?

— О! — поколеба се тя. — Не знам.

— Хайде де, беше адски навита миналата седмица.

— Да, но…

— Дай си шанс, Мария. Скачай в колата.

По силата на навика тя се запъти към мястото до шофьора.

— А, не. Не там.

Почувства се странно, когато воланът се оказа пред нея. Зяпаше глупаво механизмите на колата, сякаш никога преди не бе виждала подобни неща. Киара се покатери на задната седалка.

— Ще караш ли? — попита тя с надежда.

Мария Доменика завъртя ключа в стартера и двигателят се събуди.

— Добре, помни: огледало, мигач, правиш маневра.

— Алекс, не мога да правя маневри. Дори не знам как да накарам това чудо да потегли — безпомощно се засмя тя.

Така двигателят загасна и Алекс започна отново от самото начало да дава обяснения. Той бе забележително търпелив учител. Когато Киара се отегчи и започна да хленчи на задната седалка, Алекс просто се обърна и авторитетно каза:

— Тихо сега, защото мама трябва да се съсредоточи.

Към края на урока Мария Доменика бе успяла единствено да направи едно кръгче из квартала и през по-голямата част от пътя колата криволичеше и прекъсваше, но Алекс изглеждаше доволен от напредъка й. Даде й обещание да продължат следващата седмица.

— Добре — отговори тя.

— А сега — моето заплащане.

— О, твоето заплащане! — Не бе разбрала, че трябва да му плати.

— Точно така. В замяна на това, че отнемаш толкова много от моя претоварен график, за да получиш уроци по кормуване, ще трябва заедно с мен да отделиш време за малко изкуство.

За миг Мария Доменика си помисли, че той иска да я заведе в художествена галерия.

— Ти харесваш изкуството? — попита изненадано.

— Да, така е. Наистина харесвам музикалните филми, а сега има специален сезон в киното зад оня ъгъл. Тази седмица дават „Звукът на музиката“. Гледал съм го и преди, но искам пак да го видя. Така че ще дойдеш ли с мен довечера?

Най-накрая Мария Доменика разбра за какво става дума и се опита да измисли някакво извинение.

— Ами Киара? — попита тя. — Кой ще се грижи за нея, докато аз… се занимавам с изкуство?

— Няма проблем. Татко и неговата приятелка Морийн ще се радват да станат детегледачки за малко.

Мария Доменика бе срещала Морийн един-два пъти. Тя беше забавно малко същество с хваната на опашка коса и очила с дебели стъкла, която сякаш бе родена за бавачка.

— Хайде де! — убеждаваше я Алекс. — Дължиш ми го. Дадох ти урок по кормуване, не помниш ли? Поне това можеш да направиш за мен.

Той я беше притиснал в ъгъла и тя виждаше, че няма избор.

— Добре тогава! — Тя си спомни добрите маниери и добави: — Ще бъде чудесно, благодаря ти.

Алекс успя да я набута на задния ред в киното. Хвърли в скута й обвит в целофан шоколад и седна близо до нея в тъмнината. Дочу шума, който ръката му вдигаше, преди да усети тежестта и топлината й върху раменете си и с неодобрение я остави там. Докато големият екран пред тях оживяваше, тя осъзна, че двамата с Алекс всъщност имат среща. Всичките й планове да го избягва претърпяха грандиозен провал.

Театралната завеса се дръпна нагоре, затрептяха струни и някакъв глас запя „Хълмовете са живи…“. Джули Андрюс пееше толкова енергично, че гласът й сякаш излизаше направо изпод ботушите, кръстосващи швейцарските Алпи.

Когато се стигна до момента, в който децата на Ван Трап танцуваха около фонтана в дрехи, ушити от стари завеси, ръката на Алекс решително обвиваше раменете й и разсеяно играеше с косата й. Тя не възразяваше чак толкова усърдно, колкото мислеше, че трябва.

— Това беше, красавице — каза й той и зави с колата по алеята. Тя реши, че сега ще се наведе и ще я целуне, но вместо това той просто се усмихна и каза весело. — Ще трябва пак да го направим. Следващата седмица ще дават „Пигмалион“, какво ще кажеш?

— Може би.

— Ходенето на кино се отразява добре на твоя английски, нали? Помага малко.

— Моят английски не е ли достатъчно добър? — попита тя леко обидена.

— Мария, миличка — той отново се усмихна, но този път по-срамежливо, — всичко в теб е достатъчно добро.