Ники Пелегрино
Италианско изкушение (20)

20.

Росария беше разкъсвана от сладка болка. Меките й части бяха натъртени от ударите на Марковите бедра и всеки път щом седнеше, болките й напомняха, че е вече жена.

Искаше да се усмихва през целия ден, но не можеше. Трябваше да внимава нищо да не излезе наяве. Никой не трябваше да знае, че тя и Марко са любовници. Но нещо, на което не можеше да устои, притегли Росария към кафе „Анджели“. Тя влезе вътре, полюшвайки бедра, кацна на един стол до бара и с размах запали цигара.

— Искам да ям — обяви тя. — Ще взема картофени крокети, панирана шунка и сандвич със сирене. А за завършек — нещо сладко и вкусно.

— Ще дойда при теб след минута, само да свърша с това кафе. — Мария Доменика изглеждаше раздразнена. — Между другото, какво правиш тук? Нямаш ли работа вкъщи?

Росария сви рамене и се направи, че е погълната от списанието. Макар обаче пръстите й да потропваха по страниците, очите й не се фокусираха върху София Лорен и Джина Лолобриджида. Вместо това тя се взираше в по-голямата си сестра през полуспуснатите си клепачи.

Остър нос, отсъди Росария, свински очи и мършава навсякъде. Косата й изглежда толкова противно опъната назад и луничките по носа й изпъкват повече от всякога, благодарение на дългите часове работа без шапка в градината. Тя наистина не можеше да й бъде никаква конкуренция. Росария беше убедена, че ако сестра й не бе хванала толкова умно Марко в капана си, изобщо нямаше да се намери мъж, който да се ожени за нея.

— Какъв ти е проблемът? — Мария Доменика беше забелязала втренчения й поглед.

— А?

— Защо ме гледаш така? Искаш ли да ми кажеш нещо?

Кръглите бузи на Росария порозовяха.

— Не, не. Нищо — тя грабна чинията с вкуснотиите от бара, пъхна под мишница списанието и се запъти към масата в далечния ъгъл на кафенето, след като промърмори: — Ще те оставя да си вършиш работата.

Мария Доменика едва се беше отървала от сестра си, когато долови взирането на втори чифт очи. Художникът Винченцо се беше завърнал и днес изглежда бе решил да оглежда нея, вместо празната стена. Той седеше на съседната маса до Росария и лактите му се облягаха върху купчина книги. Мария Доменика вдигна очи към него и той не отмести погледа си.

Винченцо беше завладян от дългите грациозни пръсти, от начинът, по който дългата лъскава коса падаше на гърба й, и от богатите златисти тонове на нейната кожа. Възхищаваше се на дълбоките очи с форма на бадем и спокойния, почти въздушен начин, по който се придвижваше между масите. Взирането му беше много смущаващо и тя започна да обърква поръчките.

— Какво ти става днес? — В гласа на Франко се прокрадваха нотки на веселие. — Не ти приляга да оплескаш така нещата.

— Е — изсумтя в отговор тя, — да не мислиш, че е лесно да си работеща майка. Понякога в главата ми всичко е объркано.

— Значи така, главата ти е объркана. — Той продължи да се забавлява.

— Франко, не сега. Не съм в настроение. — Мария Доменика хвърли убийствен поглед към Винченцо, който все още внимателно я наблюдаваше. Суровото му красиво лице беше празно и не можеше да се отгатне какво мисли.

Най-накрая любопитството я победи. Трябваше да почисти съседна на неговата маса, пълна с празни чаши и купи, и й се отдаде възможност да хвърли поглед към една от книгите под неговия лакът. Окото й беше грабнато от корица с репродукция на „Раждането на Венера“ от Ботичели. Изображението изглеждаше далеч не толкова крещящо като онази Венера от стената, точно зад джубокса. Богинята бе красива жена с правилни черти на лицето, високо чело и широко отворени очи. Дълги филизи златиста коса изскачаха от панделките и се повяваха от вятъра. Над изображението с получерен шрифт и на английски език бяха изписани думите „Изкуството на Ренесансова Италия“. Мария Доменика благоговейно протегна ръка и докосна книгата. Винченцо я побутна към нея.

— Заповядай — каза й той и белите му зъби заблестяха в усмивка.

Тя не чака втора покана. Разположи се на стола до него и потъна в дълбоките лъскави страници. Франко й донесе чаша кока-кола, но тя не я докосна, докато отпиваше страница след страница красиви изображения и хипнотизиращи разкази за художниците и тяхната работа.

— Мария Доменика — натрапи се гласът на Франко.

— Мда?

— Ти да не би да четеш?

— О! — тя виновно вдигна поглед. — Съжалявам, връщам се на работа.

— Не, не ти го казвам заради това. — Физиономията по лицето на Франко беше лукава. — Питам те дали четеш тази книга.

— Какво имаш предвид?

— Е, тя е написана на английски език, струва ми се — той вдигна вежди, — а ти не говориш този език. Не си го учила в училище, нали напусна на тринадесет.

— Ами… — Мария Доменика смутено се завъртя на стола си. С крайчеца на окото си видя, че от далечната маса сестра й Росария е зарязала списанието си и нагло подслушва.

Франко и Винченцо продължаваха да очакват отговора й.

— Просто разглеждах картините — започна тя, след това сведе поглед към книгата и видя, че на страницата, върху която се бе задържала няколко минути, изобщо липсваха изображения и само една огромна маса от английски думи разказваха историята на художника Мазачо^[1] и създаването на неговата картина за изгонването на Адам и Ева от рая.

Франко отново повдигна вежди.

— Ами… Предполагам, че се зачетох малко — призна си Мария Доменика. — Понаучих малко английски в Рим. Кафенето, в което работех, беше винаги пълно с английски туристи. Много от тях бяха студенти по изкуствата, аз разговарях с някои от тях и… разбирате, схванах малко от езика. Обаче не го говоря много добре, само колкото да схвана същността на нещата.

— Кажи нещо на английски тогава. — Росария не успя да устои и се промъкна напред.

— Не.

— Е, хайде де.

— Сега не мога да си спомня нито дума. — Лицето на Мария Доменика пламна, тя пусна книгата и хукна да търси сигурност зад огромната Гаджия, като усилено започна да я търка. Винченцо обаче я последва.

— Кога си била в Рим? — попита я той.

— Ох — тя раздразнено поклати глава, — миналата година.

— И в кое кафене си работила?

Мария Доменика въздъхна. Не виждаше ли колко много я притеснява? Тя обаче беше твърде учтива, за да му откаже отговор.

— Просто в едно малко заведение, близо до Испанския площад — започна тя. — Пълно с английски туристи, които обичаха да пият чай с лимон.

— Мисля, че го знам — замисли се той, след това кимна с глава и се усмихна. — Знаеш ли, още като те видях ми се стори позната, но не можех да се сетя откъде.

— Е, аз пък не те помня. — Гласът й бе по-студен дори от ледената кока-кола.

— Няма как да ме помниш — белите зъби на Винченцо отново проблеснаха. — Когато не сервираше чай с лимон, ти беше погълната от онова високо русо момче, дето навсякъде мъкнеше скицник.

— О, така ли! — Росария протегна врат, твърдо решена да участва в разговора. — Какво русо момче?

Мария Доменика тресна чашата с кафето върху бара и свирепо погледна Винченцо, който по чудо разбра.

— Е, не можем да висим тук цял ден — бързо каза той и се извърна. — Ще оставя книгите, чувствай се свободна да ги четеш, ако искаш.

Вратата зад него хлопна. Росария се опита да подхване въпроса:

— Високо момче, значи — настоятелно каза тя.

— Нали каза, че искаш нещо сладко за десерт, Росария? — намеси се Франко. — Днес имам специално cornetto, наистина трябва да го опиташ. Направо е божествено.

— Cornetto? — Росария рязко вдигна поглед. — Има ли шоколад в него? Цял ден си мечтая за шоколад.

Вниманието на малката сестричка бе отвлечено, тя напълни чинията си и Мария Доменика с облекчение извърна лице. Нямаше нищо против Росария да открадне съпруга й, но не искаше да посяга на спомените й за русото момче от кафенето до площад „Испания“.