Ники Пелегрино
Италианско изкушение (49)

20.

Инвазията в кухнята на Пепина беше цялостна. Оператори с телевизионни камери стъпваха тежко и разнасяха прах по целия под; момичета със слушалки на ушите кръжаха насам-натам и раздаваха инструкции; имаше планини от оборудвания, пренесени от камионите, паркирани отсреща. Естествено, Паоло беше в центъра на събитията, докато Пепина седеше върху излъскания нов кухненски стол, размахваше ветрилото си и се опитваше да покаже, че целият този хаос ни най-малко не я притеснява.

Киара се спря на вратата.

— Мили боже! Това е абсурдно.

Някакво момиче, въоръжено с папка и химикалка, й подсвирна с уста.

— Моля, доставките през задната врата — отривисто каза тя, поглеждайки към багажа на Киара.

— Аз не доставям нищо… е, с изключение на себе си. Аз съм Киара Фокс.

Момичето се изчерви.

— Простете, не ви познах — извини се то. — Изглеждате наистина различно без короната от домати и огърлицата от босилек. И Паоло каза, че не е сигурен по кое време трябва да пристигнете.

Тя се изчерви още повече, когато произнесе името на братовчед й, припряно погледна към бележките си и важно започна да отмята нещо. Точно тогава Пепина вдигна очи и я забеляза. Хвърли ветрилото си и започна да си проправя път през навалицата от хора и камери, бързайки да прегърне внучката си.

— Ciao, bella — каза тя и я целуна по двете бузи.

Събирайки остатъците от своя италиански, Киара се впусна в извинения.

— Съжалявам за всичко това. Не знаех…

— Не се тревожи. Няма никакъв проблем — увери я Пепина и я щипна нежно по бузата. — Ти си добро момиче.

Всичко това Пепина изрече на своя характерен италиански. Изглеждаше по-стара и смалена. Беше отслабнала, а лицето й бе загубило цвета си.

Ерминио се криеше навън, зад гърба на къщата, и дремеше върху плетения си стол под асмата. До него седеше Росария и четеше някаква голяма книга, която придържаше върху коленете си. Върху облегалката на стола й лежеше безжичен телефон. Очилата върху лъщящия й нос се плъзгаха. Тя изглеждаше малко по-слаба от последния път, когато се срещнаха, помисли си Киара, но и по-изтормозена.

— Всичко тук е двойно резервирано заради Паоло — оплака се тя, хвърляйки обвинителен поглед към Киара. — Джакомо Салерни не построи още две бунгала, ще затънем напълно, когато започнем следващия месец.

— Какво ще започвате следващия месец? — попита Киара, объркана за миг.

— Онзи туристически бизнес, по който моят Паоло е толкова запален. Дневникът ни толкова бързо се напълни с резервации — тя потупа огромната книга върху коленете си. — Откакто книгата ти излезе, всички ми се обаждат и искат да дойдат, за да научат готварските тайни на мама Пепина. Господ знае какво ще стане, когато Паоло се появи по телевизията! Не съм сигурна, че мога да се справя.

— Ами Пепина? Как ще се справи Пепина? — ядосано запита Киара. — Тя е стара, не можете да искате от нея да стои на крак ден след ден и да дава готварски уроци.

Росария сви рамене.

— О, аз ще й помагам, както и Паоло. Мама ще служи само за украса и ще реже лук.

— Ами Ерминио? Той не възразява ли домът му да бъде превзет от толкова непознати?

Дядо й чу, че някой произнася името му и отвори очи, фокусира ги върху Киара и широко се усмихна.

— Как е моето красиво момиче? — попита той, а след това толкова бързо и възбудено изля поток от думи на италиански език, че Киара загуби всякаква надежда да проследи значението им.

— Какво казва? — попита тя Росария.

— О, на него всичко му е наред. Не се налага да върши никаква работа.

— Да, но какво казва? — настоя Киара.

Росария обясни, че трусовете, причинени от книгата й и телевизионното шоу, минали през Сан Джулио и стигнали чак до Милано, където единственият й брат Салваторе живеел със семейството си. Той също щял да си дойде у дома, за да бъде част от вълнението, както и по-малките й сестри Сандра, Джована и Клаудия.

— Толкова години бяха твърде заети с работата и децата, за да дойдат и да видят старците. Сега всички пристигат наведнъж и аз съм тази, която трябва да намери къде да спят и какво да ядат. Татко, естествено, се вълнува, особено заради Салваторе — той винаги е бил любимецът. На него всичко му е наред — повтори изтощено Росария. — Не му се налага да върши абсолютно нищо.

Къщата беше толкова пренаселена, че Киара не можеше да остане в стаята си. Сега там имаше кутии с храна и оборудване и дори да ги преместеха, там щеше да се настани вуйчото или някоя от лелите й.

— Съжалявам, просто приех за даденост, че ще мога да остана тук — каза леко притеснена Киара. — Уведомих директора на продукцията, че няма нужда да ми резервира хотелска стая, но първо трябваше да го съгласувам с вас.

— Обади се в кафене „Анджели“ — предложи раздразнено Росария, подавайки й безжичния телефон. — Вероятно ще можеш да останеш при Франко и Джовани.

Преди да успее да се обади, момичето с папката отново се захвана с нея.

— Наистина съжалявам — започна то. — Не сте очаквала днес да правим снимки с вас, нали? Запланували сме единствено да заснемем храната за началните кадри и вече закъсняваме с началото.

— Мога да остана и да гледам, надявам се.

— Да, естествено, макар че едва ли ще намерите преживяването за ужасно вълнуващо. Наистина хубавите неща ще бъдат заснети след това.

Роджър бе изградил концепция за началните кадри, която включваше използването на тайм-лапс^[1] снимки, за да изглежда така, сякаш гозбите на Киара са били изядени, а чиниите — лъснати от някаква невидима, но затова пък много лакома сила.

Докато ги наблюдаваше как се приготвят за първите снимки, Киара се опитваше да пребори обхваналото я чувство на вина. Със своята книга тя бе ограбила този дом, лишавайки го от мир и хармония. Тя бе променила живота на всички тук и не беше сигурна, че е за добро. Само Паоло изглеждаше истински щастлив.

Той й липсваше днес, когато автобусът спря на пиацата. Тя се вглеждаше през прозореца и почти очакваше да го види там, застанал на обичайното място, да маха с ръка и да изпраща въздушни целувки. Той обаче беше твърде зает напоследък, за да си губи времето с висене по автобусните спирки.

— Вашият брат Паоло е просто великолепен — ентусиазирано бъбреше до нея момичето с папката. — Ерген ли е? Знаете ли, всички момичета от екипа са луди по него. Хванали са се на бас коя първа ще успее да получи целувка от него.

— Той не ми е брат, братовчед ми е… и ми беше нещо като гадже — каза Киара.

— О, така ли? Съжалявам, не знаех. — Момичето нервно се закикоти. — На ваше място не бих го изпуснала от поглед. Конкуренцията е голяма.

Докато разговаряха, подготовката за снимките почти бе приключила. Операторът бездействаше над утайката от кафето си и излапваше крайчеца на онова калцоне, пълно с тънко нарязана шунка, което Пепина бе приготвила за целия екип. Декораторката бе изпекла плосък кръгъл хляб, изложен гордо върху дървената кухненска маса, и скоростно го посипваше с брашно. Можеше да има само един човек, който да ги забави, и той, разбира се, го стори. Стоящият в средата на кухнята Роджър гневно избухна.

— Не, не и не — ревеше той. — Изобщо не е добре.

— Какво не ти харесва? Да не би формата на хляба да не е наред? — попита горката декораторка с ужасен вид.

— Не, не е това — сопна се той в отговор.

— Да не би да е посудата? Ти я хареса, когато бяхме в Англия.

— Не, тя е добра — каза Роджър, поглеждайки към синьо-жълтите изрисувани на ръка чинии, подредени върху старата борова маса. Плесна се по челото с дясната ръка като лош актьор в пантомима. — Ето това е — проклетата маса. Не изглежда достатъчно селска. Трябва да я махнем, изобщо не е на мястото си. Според мен изобщо не подхожда на една италианска кухня. Донесете ми нещо, което е по-западнало.

Момичето със слушалките нервно погледна към диаграмите си.

— Така ще нарушим графика, Роджър — предупреди то. — А ако нарушим графика, няма да се вместим в бюджета.

— Не мога да работя с тази маса — настоя той и вихрено излетя от стаята, викайки през рамо: — Давам ви един час да намерите друга маса.

Киара наблюдаваше Паоло. Той изглеждаше толкова красив и напълно отпочинал, заобиколен от камери и хора. Тя почти се радваше на забавянето, защото то й даваше възможност да поговори още веднъж с него. Въпреки всичко, което онзи ден й бе казал в „Пица Пица“, Киара все още отказваше да повярва, че той толкова бързо е охладнял към нея.

— Ах, bella! — Той най-накрая я беше забелязал и й се усмихна равнодушно за поздрав. — Този Роджър е невероятен, нали? Забелязва и най-малката подробност. Мисля, че нашето шоу е в добри ръце.

Киара се чудеше точно кога нейната телевизионна поредица е станала „нашето шоу“. Забеляза красивото му лице да я гледа от монитора в ъгъла и разбра, че зрителите ще го харесат.

— Ако имаш една минута — изсъска тя, — бихме могли да излезем навън и да поговорим.

— Разбира се, разбира се — отговори той и я последва през вратата към овощната градина. Щом се отдалечиха от телевизионния екип той взе ръцете й, потърка бузите й със своите и загрижено попита:

— Какво е станало, cara? Днес не изглеждаш много весела.

— Това шоу, Паоло, не е „наше“, а е мое — сопна се тя.

— Знам това, съжалявам. За мен то е трудна работа, знаеш ли — той й се усмихна печално. — В момента се разкъсвам на хиляди страни и съм ужасно изтощен. Имам да мисля за много повече неща от телевизионните серии и туристическия бизнес. Фотографските ми занимания също могат да тръгнат нагоре. Получих невероятен отклик за снимките ми в твоята книга и може би ще се появят и други възможности за работа.

Едно подозрение бавно започна да се надига в главата й. Дали Паоло не я бе будалкал през цялото време? Дали в края на краищата Джовани не се бе оказал прав за него?

— Толкова много възможности — размисли се на глас тя. — И нито една от тях нямаше да се появи, ако не бяхме аз и книгата ми, нали? Бизнесът, бунгалата, твоите петнадесет минути слава.

— Точно така. И мога да ти кажа, че е истинска лудост. Всичко се случи отведнъж и все аз трябва да свърша всичко, нали? Да ти кажа, Киара, малко ме е страх.

— И от какво те е страх? — попита тя рязко.

— Мама все ми казва, че съм отхапал повече, отколкото мога да преглътна. И знаеш ли, може би е права. Когато всички тези туристи пристигнат и изпълнят всичко, дали семейството ни ще може да се справи? Не съм съвсем сигурен. Може би направих голяма грешка като инвестирах толкова много в тези бунгала.

Той изглеждаше сериозно загрижен и Киара омекна.

— Знаеш, че мога да остана малко, след като приключа със снимането на филма. Няма причина да бързам обратно към Лондон. Сигурно ще мога да ви помогна.

Паоло се ухили.

— Наистина ли? Ще бъде страхотно. Надявам се, освен това, когато всичко бъде поставено под контрол, да имаме малко повече време за нас двамата. Все още сме най-добри приятели, нали?

Паоло я стисна за ръката и Киара почувства как стомахът й потрепери в отговор. Все още не беше напълно имунизирана срещу него, без значение колко й се искаше. След това забеляза, че вниманието на Паоло е отвлечено. Той се взираше над рамото й към Джакомо Салерни, който се бе подпрял на едно от полупостроените бунгала, задрямал под топлото слънце. Паоло силно изруга на италиански и я пусна, за да тръгне към строителя и грубо да го събуди.