Ники Пелегрино
Италианско изкушение (19)

19.

По изключение Марко се събуди преди изгрев. Мария Доменика чу как навлича панталоните и работната си риза в тъмнината и промърморва нещо под нос.

— Рано си станал — отбеляза тя сънливо, надявайки се, че шумът няма да събуди Киара.

— Да, ами… имам много работа, нали? Баща ми все повтаря, че земеделието не е за хора, търсещи работа на половин работен ден.

Мария Доменика си позволи една усмивка. Марко много добре знаеше, че ще си има проблеми, задето вчера цял ден не се появи на работа. Явно не искаше да дава на Джино допълнителни основания за негодуване.

— Ако беше истинска съпруга, щеше да станеш и да ми направиш закуска — сгълча я Марко, но тя се престори на заспала. Той тръшна вратата след себе си.

Трясъкът събуди Киара и Мария Доменика чу мекия й плач. Стана и вдигна дъщеря си от количката. Това бе любимото й време от деня — когато преживяваше първия миг на събуждането, когато си припомняше, че е майка, и вземаше в ръцете си топлото малко вързопче. Нямаше значение какво се бе случило с нея самата и колко впримчена се чувстваше в капана на собствения си живот — никога не би могла да пренебрегне Киара.

Хранеше бебето в кухнята, когато долови шума от нечии стъпки отвън. Реши, че Марко се връща, побеснял от глад, за да поиска пропуснатата си закуска. Изненада се, когато чу тихо, учтиво почукване на вратата.

— Кой е там? — извика Мария Доменика.

През вратата се показа една руса глава.

— Лельо Лучия! — в гласа на Мария Доменика прозвуча радост. — Радвам се да те видя. Какво те води тук толкова рано? Влизай, влизай.

Леля й носеше поднос с тортички, обвит със златистобяла хартия.

— В нашата pastticceria щяха да получат удар, когато им се появих в този час — изкикоти се тя. — Исках обаче да ти донеса малко baba. Ммм, толкова са свежи, почти топли.

Тя разкъса хартията, измъкна един от златистите, напоени с ром куполовидни сладкиши и отхапа с удоволствие.

— Такъв разкош върви с кафе — измърмори тя с пълна уста. — Не, ти стой тук. Аз ще го приготвя.

Лучия обичаше силно кафе. Тя смели по-голямо количество зърна и оформи нестабилна пирамида, която изсипа в каната, а после включи печката. Мария Доменика объркано я наблюдаваше.

— Наистина е хубаво, че те виждам, лельо Лучия, но…

— Защо съм тук ли?

— Ами да.

Лучия сви устни и огледа малката кухня, голите стени и нещастното подобие на мебелировка.

— Това място е ужасно — кратко каза тя.

— Е, не е чак толкова лошо.

Лучия кимна с глава по посока на голямата къща.

— Тя разполага с онова огромно място, пълно с мебели, които изобщо не използва. Сигурно разбираш, че ти е подхвърлила огризки. Жените Манцони са много стиснати. Винаги са били такива.

— Не ме интересува — увери я Мария Доменика. — Не искам нищо от нея. Имаме всичко необходимо. Впрочем аз не се застоявам много тук. Опитвам се да прекарвам колкото е възможно повече време в кафенето.

— Знам — кимна леля й. — Затова съм тук толкова рано, само сега имам възможност да поговоря с теб насаме.

— За какво?

— Тревожа се за теб. След всичко, което се случи аз… ами просто исках да съм сигурна, че си щастлива.

Мария Доменика не каза нищо, просто гледаше подозрително леля си.

— Или поне не твърде нещастна — бързо добави Лучия.

— И какво, ако съм нещастна? Какво ще направиш?

— Да направя? Не съм сигурна, че мога да направя нещо, Мария Доменика. Мина времето, когато нещо можеше да бъде направено. Ти си тук. Омъжена си и нищо няма да промени това. Искам само да знаеш, че можеш да говориш с мен — да ми кажеш неща, за които не искаш да тревожиш майка си.

Мария Доменика кимна, но остана мълчалива. Леля й отново огледа кухнята и голата спалня, която се виждаше през отворената врата.

— Мога единствено да ти помогна да освежиш това място, да донеса няколко украшения — една-две картини например. Можем да нагласим завеси по прозорците. Провери дали херцогинята от другата къща ще благоволи да ти даде малко от нейния порцелан.

Мария Доменика поклати глава.

— Благодаря ти, но нямам нужда от това.

— А от какво имаш нужда?

Мария Доменика замълча, погледна успокоеното бебе и внезапно каза:

— Бих искала той да я беше видял. Сигурна съм, че ако я беше зърнал един-единствен път, нямаше да ни напусне.

— Имаш предвид баща й, нали?

Мария Доменика кимна. Каната с кафето клокочеше, изпълвайки кухнята с острия му мирис.

— Все още ли мислиш за него? — нежно попита Лучия.

— През цялото време. Мисля за него всеки ден, всяка минута.

— Как изглеждаше той?

Мария Доменика се усмихна. Много й се искаше да запази тайните си, но като говореше за него, сякаш го съживяваше, затова започна:

— Имаше руса коса и силни ръце. Беше толкова умен, художник, харесваше ми да съм с него. Времето, което прекарахме заедно, беше твърде кратко. Той избяга от мен точно както аз избягах от Сан Джулио.

— Много ли го обичаше?

— Обичах го и бях абсолютно сигурна, че и той ме обича. Усещането беше прекрасно. Не мога да си представя как ще преживея всеки ден от остатъка на живота си, без да изпитам отново същото чувство.

— Може би ще заобичаш Марко.

Мария Доменика цъкна с език.

— Знай, че любовта, която изпитваш, тази луда любов не продължава цял живот — заяви Лучия, наля кафе в две малки нащърбени чаши и взе още baba. — Годините отминават и я отнасят със себе си. Жените като мен, омъжените от дълго време, намират удоволствието в домовете си, в децата и някой ден, надявам се, във внуците. Е, обичаме и съпрузите си, разбира се, грижим се за тях, но не горим от страст. — Лучия се засмя. — Не, не горим от страст.

Мария Доменика погледна в очите на леля си, грижливо гримирани с очна линия и туш дори в този ранен час на деня, и каза с тих, но решителен глас.

— Аз не искам това. Не искам животът ми да бъде такъв. Аз ще бъда различна.

Лучия въздъхна.

— Ти си като баба си.

— Никой не ми го е казвал преди.

— Не мога да кажа, че съм го забелязала и преди, но е истина. Тя беше толкова страстна и особена, толкова красива и находчива. Понякога се чудя как изобщо е дала живот на майка ти и мен. — Лучия замислено отпи от кафето си.

— В какъв смисъл особена?

— О, не знам. Мисля, че носеше в себе си прекалено много любов, която искаше да даде някому, а баща ми… ами той никога не разбра как да я вземе от нея. Накрая тя разпиляваше енергията си в правене на разни неща. Знаеш онези красиво избродирани рокли за кръщене, които аз и майка ти имаме, нали? Тя ги избродира. Всъщност тя направи толкова много, че преди да умре вероятно е напълнила чекмеджетата на всички млади майки в околността.

— И мислиш, че аз съм като нея? Че нося твърде много любов в себе си?

Лучия кимна.

— В известен смисъл — да.

Мария Доменика се изправи и сложи Киара в детската количка. Внимателно обви с хартия подноса със сладкишите и го постави на масата пред леля си.

— Ето, вземи това и го отнеси на твоето семейство. Тук никой няма да хапне от тях — каза тя.

— Ядосах ли те?

— Не ме ядоса, но не съм съгласна с теб. Не мисля, че е възможно да обичаш прекалено много. Виж баща ми и майка ми — те все още са луди един за друг. — Тя подви едно леко одеяло около Киара и бързо я целуна по меката буза. — Както и да е, ти имаш право. Сега това е моят живот и аз не мога нищо да променя. Всъщност не е чак толкова лошо. Имам детето си и мога да му дам цялата си любов.

Тя обърна детската количка към вратата.

— Благодаря ти за посещението, Лучия. Наистина го оценявам — каза тя учтиво. — Но сега трябва да отида в кафенето. Франко и Джовани ме чакат.