Ники Пелегрино
Италианско изкушение (4)

4.

Росария се оказа права за едно нещо: от местенцето си зад кафе машината Мария Доменика чуваше всички клюки в градчето. Хората говореха и тя слушаше.

— Чухте ли новината? — Джина Роси се разположи върху един от червените кожени столове покрай бара. — Марко Манцони е изчезнал. Излязъл рано в понеделник сутринта и оттогава никой не го е виждал.

След време се появи леля Лучия.

— Чух, че и дрехите му ги няма. И грамофонните плочи. Майка му Елена не е получавала вест от него.

На следващия ден:

— Бедната Елена, ограбили са я — сподели Глория Фереро, съпругата на месаря. — Онези осветени медальони, които навсякъде разнасяше в чантата си за съхранение — изчезнали са! Тя отказва да повярва, че Марко ги е взел, но кой друг?

След една седмица:

— Чухте ли, че Елена Манцони най-накрая е получила писмо от калпавия си син? В Рим е, както изглежда. Живее с един от братовчедите си. Бас хващам, че постоянно се забърква в разни проблеми.

Най-накрая самата Елена с трепереща брадичка съобщи високо на всички:

— Моят Марко е такова работливо момче! В Рим е само от седмица-две, а вече работи в месарницата заедно с братовчед си. Далече ще стигне той! — След това потупа Мария Доменика по ръката. — Не тъжи, cara. Знам, че имаше надежди, но в града ни все ще се намери някое добро момче и за теб.

Докато сервираше малките чаши със силно черно еспресо на седящите около бара редовни клиенти, Мария Доменика улавяше съчувствените им погледи. Предполагаше, че Елена — или пък собствената й майка — се е разприказвала. Е, нека си мислят, че е с разбито сърце заради Марко. За нея нямаше значение. Единственото, което не можеше да понесе, е Франко Анджели да вярва в лъжата за нейното увлечение по Марко.

— Значи гаджето ти офейка от града — закачи я той по време на едно кратко затишие през иначе натоварения с безкрайна върволица от клиенти следобед.

— Той не ми е гадже. Майките ни правеха всичко възможно да ни сватосат. Заклевам ти се обаче, че аз самата изобщо не се интересувах от него. Не искам гадже, така съм си най-добре.

— Всяко младо момиче иска да има гадже. — Сега Франко й се усмихваше. — Искаш да се омъжиш и да имаш бебета, нали?

— Би ли ми казал къде точно е написано, че абсолютно всички момичета трябва да се оженят, да имат бебета и през целия си живот да робуват в кухнята като майка ми?

Двама от постоянните клиенти в ъгъла вдигнаха поглед от чашите си с кампари и сода, изненадани от нейния порив.

— Никъде не е писано — отговори Франко разумно. — Повечето просто искат да се омъжат, това е. Същото се отнася и за момчетата, макар често да се преструват, че не е така. Денят на сватбата ми беше най-щастливият в моя живот, а най-горд се почувствах, когато се роди Джовани.

Мария Доменика се ядоса на Франко, а веднага след това усети вина. Не беше негова грешката, че не я разбира, и тя самата разбираше себе си едва наполовина. Взря се в кръжащата зад джубокса Венера.

— Е, не всички са еднакви, нали? Има хора, които искат различни неща в живота си.

Франко спря да бърше кафе машината и насочи към момичето цялото си внимание.

— А ти какво искаш от живота, Мария Доменика, ако не брак и бебета?

Тя сви вежди. Как най-добре да го обясни? От дълго време знаеше, че фермата, където израсна, е твърде малка за нея. Още като дете, след като приключеше с дневните си задачи, обичаше да захвърля престилката си и да лежи между прасковените дървета, да съзерцава ивицата синьо небе над клоните и да си представя, че е някъде другаде.

Желанието да избяга бе станало още по-силно, особено след като изглеждаше, че Марко успя толкова лесно. Макар и за кратко, искаше да заживее някъде, където никой не познава нея и семейството й, не я помни като бебе, не е седял до нея в училище или не са играли заедно на Ла Сабиа Д’Оро. Само тогава тя би могла да е такава, каквато иска да бъде. Съвсем различна личност. Как обаче да обясни това на Франко?

— Не че не искам съпруг и семейство — успя да каже най-накрая, — просто не сега. Първо искам да стана някой.

— Ти вече си някой. — Франко отново се засмя и хвърли парцала към нея. — Тук можеш да си някой, който да свърши тази работа например. Ще изтичам отсреща за вестник и искам няколко минути тишина и спокойствие, за да го прочета, преди отново да сме се затрупали с работа.

Понякога синът на Франко, Джовани, зарязваше уроците си и идваше да помогне за час или два. Той беше мършаво сериозно момче, което я следваше из цялото кафене като вярно кученце и винаги се изчервяваше до корените на късо подстриганата тъмна коса, щом му кажеше дори една дума. Макар че само се опитваше да помогне, все успяваше да застане точно там, където трябваше да е Мария Доменика. Изпускаше разни неща и объркваше поръчките, но все пак беше единственото дете на Франко и тя бе мила с него.

Друг път идваше Росария и сядаше на някой от високите столове до бара. Никога не говореше много — просто изглеждаше доволна да похапне и да ги гледа как работят. Апетитът й към тортите с крем и сладките газирани напитки изумяваше дори Франко.

— Харесвам момичета, които знаят как да изпразнят чинията — рече той, бутайки свежите мидообразни сладкиши с пълнеж от рикота, ванилия и захаросани портокалови кори към спокойно дъвчещата Росария. — Опитай след това една от тези sfogliatelle, вкусни са. Buon appetitto.

Франко беше толкова мекосърдечен, че не искаше никакви пари за половината сладкишени угощения на Росария. Изглежда обаче тя винаги разполагаше с няколко монети в джоба, за да предложи заплащане. Един или два пъти Мария Доменика се опита да хвърли въпросителен поглед към сестра си, докато тя подаваше монетите, но получи твърдо и враждебно втренчване в отговор. Вероятно, когато Пепина обърнеше гръб, Росария претършуваше чекмеджетата на скрина й или обираше оставеното върху масата дребно ресто при първа възможност. Мария Доменика знаеше, че е длъжна да каже или да направи нещо, но се ужасяваше от драмата, която щеше да последва. По-лесно беше да запази мълчание и да гледа как Росария преживя.

Сигурна беше, че откакто Марко замина, дрехите на сестра й са станали с един, а може би и с два номера по-големи. Сякаш пълнееше за часове.

— Още една кока-кола, моля — думите на Росария заглъхнаха след огромния сладкиш, който натъпка в устата си.

— За бога. Франко, вземи й чинията, защото ще изяде и нея.

— Не вдигай такава врява, Мария Доменика. Просто съм гладна. Почти нищо не съм хапнала през целия ден, само малко от маминия хляб и горещ шоколад тази сутрин. През целия ден — само работа, работа, работа. От седмици не съм почивала. Знаеш ли, че изобщо не съм доближавала плажа от деня, в който ти искаше да отидеш и да потърсиш Марко, а след това си промени намерението.

— Ти искаше да потърсиш Марко, не аз.

— И не го намерих, нали? — Росария преглътна сладкиша и отпи огромна глътка кока-кола. — Чудя се какво ли прави сега?

— Кой знае?

— Може би ще отида до Рим и ще го намеря.

— Да, бе! Ти си на четиринадесет години, Росария. Сигурно полицията ще те хване и ще те върне вкъщи, за да си получиш порцията здрав пердах от мама.

Заядлив отговор:

— Ти просто ревнуваш. Той винаги ме е харесвал повече от теб.

— Не, той просто харесваше себе си повече от коя да е от нас.

Франко се намеси:

— Момичета, момичета, не се карайте. Мария Доменика, там има няколко маси, които трябва да почистиш. А на теб, Росария, мога ли да предложа нещо друго?

Докато бършеше масите, а по-малката й сестра ядеше, Мария Доменика почувства странно задоволство. Струваше й се, че напоследък в малкото задимено кафене прекарва най-щастливите си мигове. Харесваше гледката, която се откриваше от мястото й зад бара — червените кожени вградени скамейки, разположени по дължината на едната стена, дървените маси и столове, които бършеше всеки ден, светещия в ъгъла джубокс и широкото огледало с позлатена рамка върху най-отдалечената стена, отразяващо цялата обстановка. Имаше моменти, в които чувстваше, че никога не би искала да напусне това място, но само трябваше да вдигне поглед към рисунките, покриващи другите стени и тавана, за да си спомни, че навън я чака цял един свят. Сигурно не беше чак толкова грешно желанието й да отиде и види една малка частица от него.