Дрейк Вато
Космически залог (9)

9

Падналата нощ тежко висеше над града. Двигателят ревеше, фаровете святкаха, а аз бързах с цялото си умение да стигна до целта си.

Трябваше да намеря убежище за Ларл. Някъде, където няма да го потърсят. Място, което да не е известно никому. И някой, който да окаже поне адекватна помощ. Засега само едно ми идваше наум.

Щях да заведа Ларл при Риз.

Нямах представа как тя ще го приеме. Не съм експерт ксенолог и досега никога не бях смесвал моите другорасови сътрудници. Смятах го за опасно. Но в момента нямах голям избор. Не знаех къде е скривалището на Ларл. При моето пък нямаше медицинско оборудване. Риз не беше лекар, но със сигурност разполагаше с нещо, което да свърши работа. Останалото щях да оставя на генетичното превъзходство на Ларл.

В светлината на фаровете изплува познатата новинарска кула. Спрях недалеч от входа и угасих двигателя. Дездемона послушно притихна. Аз уморено се свлякох от кабината и минах от другата страна. Отворих вратата и понечих да повдигна Ларл.

Той беше едър и с поне пет килограма по-тежък от мен. Стиснах зъби и с усилие го издърпах от кабината. Преметнах едната му ръка през раменете ми и го завлачих нагоре. Мускулите ми горяха под напора на допълнителната тежест и аз мъчително, влудяващо бавно се катерех по стълбите. Времето летеше. Дишах като запъхтян старец и крачех като такъв. Ларл все така не помръдваше.

И преди имаше много такива моменти. Понякога бях аз, понякога той. Битката при водната кула. Пропадналата сделка между Търговския съюз и Обединените строители. Клането в Центъра по време на Черната седмица. Заводският инцидент. Откакто работех с Ларл, винаги сме се подкрепяли в кризисни ситуации. Омразата и личните отношения нямаха нищо общо. Беше въпрос на етика и професионална солидарност да помагаш и пазиш партньора си. През годините съм бил раняван няколко пъти и винаги Ларл ми е оказвал помощ. Аз също имам многобройни спомени как съм го завличал до някоя нелегална лечебница. Не че някой от двама ни мислеше доброто на другия. Но има някои неща, които според мен са по-важни от отделната личност. Доверието, например.

Сега обаче беше различно. Минали са доста години, откакто Ларл (или аз) за последно е бил раняван. Времето не го е направило по-млад. Нито съдбата го е наранявала толкова тежко.

Страхувах се за живота му.

Ларл не ми беше приятел. Но беше един от малкото, които познавах в дълбочина. Той съставляваше достатъчно голяма част от моите преживявания, която не исках да изгубя.

Най-после се изкачих до етажа с разбитата външна стена. Не издържах и пуснах Ларл върху напукания бетон. Почувствах безсилие. Как щях да се изкатеря по стената, ако досега едва преодолях стълбите?

Внезапно изщракване се чу зад гърба ми. Пистолет. Но звукът не беше от вкарване на патрон в цевта. Беше по-мек, примесен с леко жужене. Лъчемет.

— Риз? — промълвих в мрака.

Жуженето утихна. Зад мен нещо се размърда.

— Текс!? — чу се изненадан отговор. Обърнах се бавно и видях Риз на крачка разстояние. Беше облечена в камуфлажен костюм, по колана висяха разни джаджи. Риз бе излязла за нощен набег, любимото й занимание навън. В очите й се четеше изненада, плюс сдържан гняв.

— Къде закъсняваш, цяла нощ те чаках! — изфуча Риз. — Вече мислех, че няма да дойдеш!

— Нещата не минаха по план.

— Я не на мен… — тя млъкна, щом видя Ларл. — Велики космосе, Текс, какво е станало? Кой е този?

— Името му е Ларл. Той е мой партньор при по-сериозните поръчки. Нуждае се от убежище.

Риз изглеждаше притеснена. Тя хвърли един поглед към нещо в тъмнината, после пак към падналия найт. Колебаеше се.

— Не мога — каза тя.

— Риз, моля те. Той умира. Няма къде другаде да отида.

— Добре — тихо отговори тя. — Но само защото ме спаси, Текс. Услуга за услуга.

— Дадено — съгласих се горчиво. Оттук нататък губех предимството си пред нея. Още едно сътрудничество поставено на равни начала. А аз вече трудно се оправях, без балансът да е наклонен в моя полза.

Риз кимна неохотно и се запъти към привидна купчина боклуци. Тя разрови нещо из тях и рече:

— Това не си го видял и няма да го ползваш. — Купчината боклуци изшумоляха и измежду тях се разкри малък асансьор. — Хайде, вкарай го вътре.

Вдишах дълбоко и подхванах Ларл. Издърпах го в асансьора и Риз влезе подир мен. Имаше три бутона. Тя натисна най-горния и асансьора тръгна нагоре. Минаха десетина секунди и движението спря. Вратите се разтвориха, Риз излезе, аз отново мъчно хванах Ларл и я последвах. Тя прекоси общото помещение, пълно с машинарии и влезе в друга стая, смесица между склад и лазарет.

Аз проснах Ларл на ниския нар, играеш ролята на маса за манипулации и се обърнах към чакащата Риз:

— Трябва ми осветление, превръзки, някакъв дезинфектант и инструменти. Бързо, загубил е много кръв.

Риз, уплашена от състоянието на Ларл, което на светлина изглеждаше доста критично, припряно се разтършува из шкафовете. Аз грабнах един нож, мотаещ се наблизо. Заех се да разпарям дрехите на Ларл. Ако оцелееше, нямаше да ми го прости. Но животът му в момента бе под въпрос. Метнах шапката и шлифера си, заедно с оръжейния колан. Погледнах първо раната на крака, която беше по-зле. Отпуснах леко турникета. Нищо. Отпуснах още малко. Кръв потече от разкъсаната плът. Зле, но за щастие не е феморалната артерия. Иначе щеше да е мъртъв.

— Къде са инструментите! — подвикнах към Риз. Тя задъхано стовари до мен купчина шишета, стъкленици, аптечки и други пособия. Аз грабнах парче марля и го напоих обилно с дезинфектант. Зачистих раната, внимавайки да не трия твърде силно. Риз ме наблюдаваше притеснена. След раната забърсах ръцете си колкото можах и захвърлих марлята. Затършувах из запасите. Не бях сбъркал — Риз имаше отлична екипировка. Извадих полеви хирургически лазер. Погледнах батерията — щеше да стигне. Внимателно разтворих раната и клампирах артерията. Започна се.

Пот изби по челото ми, почти щеше да капне. Понечих да тръсна глава, но внезапно Риз се пресегна и ме избърса с ръка. Дланта й бе приятно топла, а пръстите силни и подвижни. За миг я видях колко страхотно изглежда в камуфлажния костюм. Буря от сексуално желание се надигна в мен. Стиснах зъби и проклех наум. Адреналинът обаче ме фокусира и прогони умората.

Включих лазера. С кратки, прицелени импулси разтапях и свързвах стените на артерията. Колкото и да бях прецизен обаче, дори с помощта на кибер окото нямаше как да направя свързването идеално. Не бях трениран хирург. След десет напрегнати минути оставих лазера и махнах клапите. Тънки струйки кръв потекоха от разкъсването. Изругах, но знаех, че по-добре няма да се справя.

— Биогел? — обърнах се към Риз. Тя мълчаливо посочи една от аптечките. Аз припряно изсипах съдържанието и взех прозрачен резервоар. Имаше съвсем малко лепкава субстанция на дъното. Ще трябва да стигне. Завинтих резервоара към инжекционен пистолет. Облях раната в биогел, използвайки го докрай. Лепкавата псевдотъкан здраво се закрепи и прекрати кървенето.

Отдъхнах си. Ларл още не беше спасен, но с една опасност за живота по-малко. Взех чиста превръзка, сложих антибиотик и бинтовах раната. Риз все така наблюдаваше, но уплашеното й изражение бе примесено с любопитство.

— Я ми помогни да го обърнем — изпъшках аз, докато се мъчех сам да се справя със задачата. Риз коленичи до мен и двамата завъртяхме Ларл по гръб.

Изгарянето от лазерния лъч на пръв поглед изглеждаше безобидно. Обаче всеки, който е воювал на модерно бойно поле знае колко опасни са лазерните оръжия. Силата на лъча бе огромна. При централно попадение смъртта бе гаранция, за разлика от барутните оръжия, които поне статистически ти обещаваха някакъв шанс. Ларл имаше късмет. Гаден белег щеше да остане, но ще живее. Дезинфектирах раната, изрязах обгорената плът с хирургическия лазер и я натъпках с всякакви лекарства, каквито намерих. Биогел щеше да свърши най-много работа, но повече нямаше. Превързах мястото и уморено се отпуснах на пода, дишайки тежко.

Седях така няколко минути. Риз прибираше извадените аптечки и запаси. Аз несъзнателно я следях, запаметявайки местата на предметите. Професионално изкривяване.

Параноичното ми подсъзнание се оправдаваше, че постоянно ми се налагаше да бъркам в чужди шкафове. Един ден можеше да е тук, в тази стая. Успях да регулирам дишането си и казах на Риз:

— Какво научи за Симънс?

В отговор тя ме стрелна с внезапно охладнял поглед.

— Носиш ли компютъра?

— Не.

— Тогава защо да ти казвам каквото и да било? Вече ти направих услуга. Не ти дължа нищо сега.

Беше разстроена. Шокът от изненадата бе преминал и сега нейният буен дразавърски нрав поемаше контрол.

— Риз, тъй или иначе вече разполагаш с информацията — рекох аз. — Тази вечер ме преследваха наемници, Орденът и окупатори. Стреляха по мен. Раниха Ларл. И за какво? За някакъв тъп компютър, на който може би са записани данни за някаква тъпа легенда. Всъщност, изобщо не знам какво има на него. Гонеше ме щурмувал, по рекстразите! Щурмувал!!! А, ей така, за компания междувременно, имах всъдеходи по петите си. Разбираш ли за какво става въпрос?

— Глупости, Текс! — изтърси Риз внезапно. — Пак си забъркал някаква каша. И сега искаш да забъркаш и мен — добави тя нещастно.

— Не е обикновена каша. Окупатори няма да тръгнат да вилнеят из града заради легенди. Или пък за някакви си компютри.

— Ти така си мислиш. В легендите има голяма доза информация. Този компютър може да е ключ към голяма загадка.

— Да бе — казах саркастично.

— Ти никога не си вярвал — поклати глава Риз. — Но те не са просто измислици. Това са исторически събития, останали в устните предания.

— Пффф, виж какво, няма значение. Факт е, че мен ме наемат за високорискова, безумно добре платена поръчка. Изведнъж отвсякъде започват да валят куршуми. От три различни страни. Ей така. Без предупреждение. А поръчителят ми ритва камбаната.

— Симънс е мъртъв? — попита Риз учудено.

— Аха — казах аз мрачно. — Мястото, което беше определил за среща, се оказа капан. Някой го е убил, а след това е изчакал аз и Ларл да се появим, най-вероятно за да очисти и нас. Затова по-добре ми кажи какво си намерила, за да знам мащабите на работата, в която се замесих.

Риз въздъхна и отново поклати глава.

— Не открих нищо. Нищо. За Северния сектор, Дипломатическия корпус и другите големи играчи такава личност не съществува. Поне не в електронен вариант.

Затворих очи и проклех наум. Това, че за Симънс нямаше електронно досие нищо не означаваше. Но костюмар с два чифта очила, разхождащ се сам из Каналджийския сектор посред нощ едва ли ще бъде, без каквито и да е данни в мрежите. А Риз наистина я биваше. Кажеше ли тя, че нещо го няма, значи го няма. Бях нает, на практика, от фантом. Фантом, който се беше стопил във вечерния мрак така, както се бе и появил. Всичко, което остана от него, беше безжизнена торба месо на върха на разрушена сграда. Явно той бе рискувал дори повече от мен. По рекстразите, в какво се забърках?…

— Удрям на камък, значи.

— А сега какво?

Свих рамене. Изправих се, облякох шлифера, нахлупих шапката. Ето на. Знаех, че рано или късно ще дойде този момент. Мигът, в който щях да се сблъскам с нещо твърде голямо за възможностите ми, нещо, което ще ме смачка и толкоз. В последните може би десет години всеки ден го очаквах да се случи. Затова сега не бях изненадан. Само леко тъжен. И много мрачен.

— Имаш ли резервна стая? — попитах Риз.

— Имам допълнително легло.

— Дай да го пренесем.

— Чакай — рече внезапно Риз. Тя грабна малко устройство от колана си и го активира. След няколко мига се чу тежко трополене и на прага се появи нейният робот. — Шоро, вземи. Внимателно — каза тя на робота. Той тромаво се пресегна с манипулаторите си и повдигна Ларл.

Отидохме в стаята на Риз, малко по-просторна от предишната. Мебелировката изглеждаше оскъдна, но леглото бе на два етажа. Шоро остави Ларл върху долното легло. Аз го наместих удобно. Чак сега се сетих да проверя пулса и дишането му. Бяха слаби, но стабилни. Обърнах се към Риз.

— Когато се събуди, дай му нещо за ядене и пиене. Ако те пита коя си, кажи му, че ме познаваш. За останалото ще се сети сам.

— Добре. — Риз гледаше странно към Ларл. Нещо не ми хареса.

— Има ли тук наблизо добри скривалища?

— Защо са ти?

— А… имам причини да питам.

— Подземният паркинг има една секция, която е пълна с автомобилни останки. — В очите й проблесна любопитство, но тя не настоя. — Преровителите отдавна са претърсили мястото и вече не ходят там.

— Благодаря. Имаш ли провизии?

— Предостатъчно. Защо?

— Един съвет: следните няколко дни не излизай. Нищо, че вчера те посъветвах обратното.

— А ти какво ще правиш?

— Аз се връщам в кантората си. Ще се опитам да разбера какво става в града. Трябва да се свържа с някои стари познати. Мога ли да ползвам асансьора?

— Не — отсече Риз.

Въздъхнах. Е, поне опитах. Превързах набързо собствените си наранявания и охлузвания, кимнах към Риз и излязох. В тъмнината на малкото стълбище с мъка се проврях през прозореца, за да дръпна въжето. Спуснах се и почти успях да се пребия, хлъзвайки се на перваза.

Слязох долу и се скрих сред купчина отломки. По принцип разчитах на Риз за някои неща, но на никого не се доверявах напълно. Изчаках десет минути, внимателно следейки камерите, които тя беше монтирала. Дездемона беше паркирана извън обсега им, така че единствено скуката трябваше да подейства. Накрая шпионските машини престанаха да се въртят в гнездата си. Аз излязох от укритието си. Качих се в Дездемона и я закарах на указаното от Риз място. Не беше най-подходящо за оставяне на всъдехода. Но както казах, на Риз разчитах на моменти. Ако тя кажеше, че тук няма преровители, значи няма.

Закрачих към Центъра. Не, по-скоро се завлачих. От два дни не бях спал. Може и да бях с генетично превъзходство, но пак оставам човек. Бях подвластен на умората като всички останали. С настоящото темпо щях да издържа още една нощ, обаче след нея, ако не откраднех малко сън, щях да започна да върша глупости.

Стигнах до кантората без произшествия. Оставаше час до съмване, когато прекрачих входа на старата сграда. Никой не ме причакваше на стълбището. Всичко изглеждаше наред. Слава на Великия космос.

Или може би не.

Отключих вратата. Бавно и лениво. Вече се бях отпуснал. Това ми беше грешката. Те бяха точно отсреща — единият седеше на стола, другият се бе облегнал на бюрото. Едри, със замислени погледи и абсолютно безизразни лица. Изглеждаха еднакво и бяха облечени еднакво — носеха сиви федори, бели сака, черни поликарбонови панталони и военни ботуши. Въпреки че бяха с еднакви дрехи, аз мислено ги кръстих Сакото и Ревера. Не изглежда да носеха оръжия.

Обаче не им и трябваха.

Без нито дума, започнаха да ме обработват. Юнашки, без поплюване. От вертикално положение минах в хоризонтално, още не разбрал за какво става въпрос. Получих едно кроше в брадичката, три ритника в ребрата и ботуш в слабините, който навреме избегнах с леко извъртане. Мина минута и те плавно преминаха към същността на своето посещение, зарязвайки любезностите. А именно:

— Къде е компютърът, Кърк? — каза Сакото, който бе седял зад бюрото и ме дръпна за яката на шлифера. Изражението му бе напълно лишено от емоция, също като гласа му.

Е, това беше. Страхотен начин за приключване на вечерта.

— Откъде да знам. Имам очна протеза, но не съм ясновидец. — Сигурен бях, че във Вселената съществуваха и по-остроумни реплики за съответната ситуация, но в момента само това ми дойде наум.

Сакото кимна на Ревера и двамата пак ме почнаха. Знаеха си процедурата. Ако бяха умни, щяха да се откажат на третия или четвъртия път. Ако не, щях да се спомина по доста просташки и некадърен начин. След малко пак спряха и Сакото ме задърпа за шлифера.

— Пак ще повторя, къде е компютърът, Кърк? Знаем, че ти последен го открадна.

— Слушай, знам, че едва ли ще влезе в монотонната ти кратуна, но аз също ще повторя: Не е у мен! Получих поръчка да го задигна, но ме изпържиха. — Подхвърлих им малко истинска информация, обаче не вярвах, че ще ме оставят на мира. — Този, който ви е казал да ме посетите, ви е пратил за ворионски палачинки, момчета!

За моя изненада, те се отказаха. Сакото ме блъсна и оправи истинското си сако. Кимна на Ревера, който до този момент бе мълчал. Двамата се запътиха към вратата. На излизане Сакото се обърна и рече:

— Предупреден си, Кърк. Ако ни лъжеш, ще разберем. Стой надалеч или ще те убием.

Вратата се затръшна. Първата ми мисъл бе просто да се втурна след тях и да им напълня гърбовете с олово. Посегнах към колана и замръзнах. Револверът липсваше. Трескаво се обърнах. Видях го на бюрото, разглобен и с извадени патрони. Но непокътнат.

Защо, по рекстразите, не го бяха откраднали?