Дрейк Вато
Космически залог (25)

Епилог

Напрежението най-сетне ме напусна. Аз рухнах в командирското кресло, бидейки безкрайно отпаднал. Капитан Топло стоеше до мен и ме наблюдаваше мълчаливо.

— Риз е жива — рекох аз, подпирайки мъчително главата си в изправено положение с ръка. — Намира се в пробката на шлюза, където…

— Знам.

Капитан Топло тръгна, без да каже нищо повече. Аз останах да седя в креслото, сам в мостика. Потоци от мисли и спомени прехвърчаха през съзнанието ми, мои и тези на… не. Те бяха само мои. Сега и завинаги.

Вече не бях единствено Текс Кърк.

Никога вече.

Бавно извадих кристала, даден ми от Симънс, заедно с револвера, получен от Гакар. Искаше ми се да бях запазил парче от арсеналската броня, което да свързвам с Марк. Искаше ми се да имах нещо от Ларл и Лидия. Но имах единствено кристала и револвера.

И спомените.

Дълго се взирах в полумрака на все още неосветения мостик. Бях загубил много. Бях отмъстил за всичко. Бях спечелил каузата, но борбата, в която участвах, беше хванала и тези около мен. Някои бяха имали избор. Други не. Но нямаше значение. Изгубените платиха скъпо днес.

Това не ме утеши.

Скърбях. Беше странно несвойствено, след столетия, прекарани в студена рационалност. Сякаш излизах от дълбока летаргия, но вместо пролет, бивах посрещнат от доменна пещ. Ехото на съвестта ми се обаждаше от заключените простори на моята опетнена същност и глъчката бавно се надигаше, събирайки всичките натрупани угризения, оплетени в една огромна топка от депресиращо нещастие.

И така, ние спечелихме.

И какво от това?

Това ли беше прехваленото отмъщение? Това ли трябваше да почувствам накрая? Нима? Аз сгреших. Може да триумфирах, но цената беше твърде висока.

Капитан Топло се появи, водейки Риз. Тя беше тиха и тъжна. Оглеждаше се наоколо с дълбока апатия и по инерция се подчиняваше на насоките на капитан Топло, който деликатно я теглеше за ръка. Аз се изправих да ги посрещна. Спомних си думите на Симънс за кристала, на който е записано съобщение и го пъхнах в най-близкия терминал.

Екранът присветна и излезе надпис „Излъчване на сигнал“. Бегло имах време да се учудя какво става, когато надписът изчезна, заменен от Вал Симънс, който гледаше камерата със сериозно и мрачно изражение.

— До адмирал Сириус Тор, командир на Могъщий, флагман на обединените сили на Стелария — започна Симънс. Не носеше обичайния си костюм, а някаква униформа. Фонът зад него беше затъмнен, вероятно нарочно. — Ако гледате този запис, това означава следното: вие успешно сте издирили планетарния звездолет и сте го възстановили, но аз същевременно съм загинал по време на изпълнение на своя дълг. Независимо от това, аз искам да ви поздравя: Браво, адмирале! Разчитахме на вас.

— Тук искам да кажа няколко неща, защото смятам, че ви дължа обяснения, които вероятно не съм могъл да спомена преди смъртта си — продължи Симънс. — Моля за извинение, ако се повторя.

Трябва да знаете, че две свръхсили са в постоянна борба в нашата галактика. Наричат се Изгубените. Те са останките на древна суперцивилизация, която някога е преживяла унищожителен конфликт, предизвиквайки упадъка й. Това, което е изключително забележително за тях е, че те са хора. Хора от плът и кръв като мен и вас, адмирале. И същевременно, макар да споделят облика ни, са напълно различни от нас.

Войната, Свършекът, Последният край или както таи се нарича събитието, представлява опита на настоящите звездни цивилизации да се защитят от Изгубените, когато те решиха отново да разкрият присъствието си в галактирата и да я завладеят за себе си.

Разумните раси на Стелария се обединиха срещу общата заплаха, но въпреки всичко, се провалиха.

Сигурно се питате откъде идват тези Изгубени и какво желаят. Отговорът ми, адмирале, за съжаление е отрицателен. Нямам информация по въпроса и въпреки опитите ми, такава не ми бе предоставена.

Но това е само едната страна на историята. Защото Изгубените, както казах, са разделени на две фракции. Едната от тях предизвика Войната. Другата се стремеше да я предотврати, борейки се на страната на галактиките.

Аз служа на тази втора фракция. Те са безкрайно мъдри и вещи учители, които са готови да помогнат на Стелария да постигне мир и прозрение. И аз смятам за чест, че съм техен ученик.

Вие, от друга страна, адмирал Тор, също сте техен следовник и съюзник. Вие изработихте плана, чрез който да скриете Могъщий, за да наклоните баланса в наша полза.

Моята задача и тази на съратниците ми, беше да ви пазя и помогна да постигнете целта си. В продължение на десетилетия, ние правехме точно това. Но нямаше начин да действаме открито. Затова ние влязохме в редиците на врага. Станахме част от тях. Вършихме неща, които бяха против всичките ни принципи и морални устои. Но само така можехме да гарантираме вашата сигурност. Само отвътре имахме възможност да манипулираме някой от ранга на Изгубените.

Бихте могли да оспорите тази методика. И ще се съглася с вас. Но аз и вие, адмирале, се намираме в различни позиции. Всеки има различна съдба. Затова моля да ме разберете защо избрах този тип, за който ще съжалявам до края на живота си. Но това не променя факта, че трябваше да бъде направено. Дори един от моите агенти, драксат, смяташе нашето дело за необходимост. Черна и прокълната необходимост. Но необходимост въпреки всичко.

Помислете над това.

И така, ние изпълнихме нашия дълг. Сега вие трябва да изпълните своя и да предадете Могъщий в сигурни ръце. Знам, че не ви е леко, адмирале. Пътят, който сте изминал, е тежък и мъчителен. Вероятно мнозина, на които държите, са загинали. Но вие трябва да продължите напред. Защото за всеки паднал в името на свободата и справедливостта, милиони ще живеят и ще имат шанс за едно по-светло утро.

Името ми е Вал Симънс и за мен беше чест да ви бъда боен другар, адмирал Тор. Нека Великият космос ви води.

Записът свърши. Екранът примигна и логото на Федерационния съюз, вдигнат юмрук на фона на звезда, се появи.

Капитан Топло издаде някакъв странен звук. Риз тихо изхлипа. Една сълза се спусна и от моето здраво око.

Мека светлина озари мостика. За миг сякаш пространството се нагъна и после чувството изчезна. Двама Изгубени, мъж и жена, облечени в роби, застанаха пред нас. Качулките им бяха свалени и израженията им бяха спокойни и проницателни, почти тъжни. Но имаше нещо много обикновено и земно в начина, по който дълбоките им погледи срещнаха моя.

— Време е — каза тихо жената. — Трябва да продължите напред.

— Защо? — попитах аз. — Намерихме Могъщий. Вземете го и ни оставете на мира. Ние приключихме нашето участие.

— Вие преминахте успешно сегашното изпитание — отговори мъжът. — Но вашата съдба все още не е приключила. Тепърва ви предстои да преживеете и преодолеете още много.

— Тримата имате уникални същности — добави жената. — Оцелявайки заедно, вие формирахте нещо, което ще има последици след стотици години.

— Не искам да имам нищо общо повече — запротестирах аз. — Стигнал съм предела си.

— Нима? Погледни дълбоко в себе си, Текс Кърк и кажи… кажи не на нас, а на себе си, наистина ли си стигнал предела?

Аз се вгледах в дълбините на душата си. Но това, което видях там, бяха само безброй привидения, загинали не по своя воля, а по моя. Загинали, защото аз бях избрал така.

Имах ли право да продължавам така?

— Уморен съм — промълвих с мъка. — Някой друг трябва да избере вместо мен.

— Не — отвърна жената. — Ти не можеш да прехвърлиш тази отговорност на другиго. Изборът винаги е твой и ще бъде така до края на вечността. Ти сам ще решаваш каква ще е съдбата ти. Какво ще направиш и какво ще сториш, е винаги в унисон с твоята същност. Твоето Аз.

— Тогава избирам повече да не се меся. Оттеглям се.

— Ако го направиш, ще има хаос и разруха. Хора ще загубят приятелите си. Любими ще бъдат разделени. Невинни души ще бъдат доведени до ръба на съществуването си.

— Да не би да се опитвате да ме изнудите чрез съвестта ми? — Аз изгледах сурово Изгубените.

— Ние единствено посочваме най-вероятното бъдеще. Нещо, което вече знаеш. Което също толкова вероятно няма да изоставиш.

Аз прехапах устни гневно. Сведох поглед, потънал в мисли. Това беше очевиден капан. Изгубените се опитваха да ме подведат. Може да бяха от „добрите“, да искаха мир, но нима не бяха те, които попречиха на една планета да получи свободата си? Нима те, ако наистина желаеха да помогнат, нямаше да се намесят пряко, също както техните противници бяха направили? Но бяха прави. Аз не можех да изоставя галактиката сега. Не исках. И нямаше да го направя. Това беше вярно.

Какво имах да губя? Бях обещал, че заради Лидия ще отмъстя. Можех да добавя и останалите ми другари към списъка. Но отмъщението не се оказа решение. То не ми върна отнетото. То не облекчи болката. То не изтри страданието, което щях да изпитвам до края на дните си. Какво оставаше? Борбата. Аз вече бях опустошен от злото в лицето на древните властелини, ламтящи за господство, наречени Изгубените. Всички Изгубени. Защото дори на тези, които стояха сега пред мен, не можех да им имам доверие. Не можех, защото те не бяха направили нищо. А нещо трябваше да се направи. И ако някой не направеше нещо, още като мен щяха да страдат.

Не се чувствах достоен да бъда факлоносецът. Да бъда този някой.

Но кой друг?

Погледнах Риз и капитан Топло. Това бреме не беше част от тях. Те не бяха длъжни да го поемат. Но начинът, по който стояха близо до мен, рамо до рамо, говореше за избора, който бяха направили.

Обърнах се към Изгубените:

— Какво следва сега?

— Време — каза мъжът. — Място. Възможност. Не можем да видим всичките нишки в тъканта на съществуването, но виждаме достатъчно, за да разберем, че вашите съдби ще изиграят важна роля във Вселената. Важна за Стелария, във всеки случай.

— Починете си сега — добави жената. — Намерете кът, съдържащ поне малко покой и оставете раните ви да заздравеят. С наша помощ, времето ще ви излекува, но не ще ви докосне, дорде не стигнете заветната цел. — Тя вдигна ръка и лъч от светлина ни обгърна за миг, след което угасна сред множество малки проблясъци.

След това Изгубените вдигнаха високо длани и огромен ореол се появи над тях. Сияйният обръч се спусна и щом ги достигна, те изчезнаха.

Аз машинално извадих кристала на Симънс от терминала, прибирайки го при револвера на Гакар и лулата ми. Попипах шапката си и поведох Риз и капитан Топло към най-близкия хангар. Не използвах телепорта. Вървях по пустите коридори и отсеци на Могъщий, слизайки по стълби, качвайки се на асансьори, крачейки с апатична походка. Въпреки това, минаха само няколко минути, преди да стигна до най-близкия хангар. Избрах първия по-голям звездолет, който ми попадна и активирах автоматичния модул на док-станцията. После се качих на борда, заедно с Риз и капитан Топло.

Пултът за управление изглеждаше напълно чужд, но чувствах през мъглата от спомени, как идват правилните знания за използването му. Включих двигателите и извиках звездната карта. Галактиката беше едно огромно чудовище, съдържащо милиарди и милиарди звезди, но накъдето и да плъзнех поглед, не можех да нарека никоя от системите дом. Това, което беше картографирано, тънеше в потисничество от окупатори. Онова, което беше незнайно, предлагаше неприемлива неизвестност.

Хангарните врати се отвориха. Аз плавно издигнах звездолета и се гмурнах в студената прегръдка на космоса. Докато се отдалечавах от Могъщий, отдавна забравено чувство пролази по гръбнака ми и ме обля като ситна роса от утеха. Звездолетът басово жужеше, очакващ с готовност командите ми. Без да въвеждам курс, аз хванах здраво управлението и се отправих към звездите.

Бях забравил колко много обичам да летя.