Дрейк Вато
Космически залог (24)

24

Експлозията беше изпепеляващо гореща. Ракетата, която беше влязла в пробката, проби вътрешния шлюз и въздух нахлу с вой, подхранвайки ударната вълна, която ме блъсна размазващо в стената. Аз се строполих в несвяст. Минаха минути, през които блуждаех и губех мислите си. Изведнъж, остра тревога пропъди мъглата от мозъка ми.

— Риз!… — изстенах аз и почти самоубийствено скочих на крака.

Така поне ми се стори. Всъщност се изправих бавно и мъчително, претоварен от шок толкова много, че усещах критичните ми травми само като далечни протести на умиращото тяло. Заборих се, докато сваля счупения шлем, пускайки го да падне и потърсих Риз.

Тя беше отнесла основния удар на ракетата. Тялото й лежеше неподвижно, а скафандърът й представляваше обгорени и смачкани остатъци.

— РИЗ! — сподавено извиках и се затътрих към нея. Левият ми крак бавно се отмести и пропълзя напред, последван от десния. На третата крачка рухнах и запълзях. Стигнах до нея и гърлото ми се стегна.

— Не, не, не, не…

Трескаво свалих шлема й и разглобих скафандъра. По-голямата част просто изпадна, вече незадържана от никакви скрепващи компоненти. Парчета фибростъкло се бяха забили в муцуната й, половината ребра бяха строшени и изглеждаше, че май имаше гръбначна травма. Не дишаше. Пулсът й… пулс… не можех да кажа. Треперех. Внезапно гадене ме обхвана целия и светът се завъртя.

— Риз…

Паднах настрани. В зрението ми плуваха черни петна. Опитах да се изправя, но агония ме проряза навсякъде. Бях твърде слаб, за да издам звук. Поех въздух, но умът ми не ме слушаше. Започнах да пропадам в дълбок тунел, отдалечавайки се навътре и навътре…

Падах… падах… Все по-надолу…

 

 

Мрак. Дълбок, безкраен, всеобхватен. Но някак си различен. Липсваше крайността. Нямаше го злото. Напротив. Наоколо витаеше сигурност и закрила. Мракът не беше част от гибелта. Беше убежище против нея. Съзнанието ми бавно върна фокуса си и аз отново поех контрол над осезанието си. Но мракът остана.

— Те не са неуязвими.

Изненадан, аз придадох форма на сегашното си състояние. Вдигнах глава и погледнах събеседника си.

Той беше висок и широкоплещест. Осанката му бе внушителна, излъчвайки могъщество и дисциплина. Черната му коса стърчеше твърдо над суровото и обветрено лице. Едното му око беше прикрито с превръзка в тъмен цвят, а другото се взираше с пламтящо кафява решителност. Той стоеше подпрян на двуостра брадва, изкована от чиста светлина, кървящ, уморен и блед. Погледите ни се срещнаха.

Аз гледах себе си.

Адмирал Сириус Тор, моето алтер его.

Беше на същата видима възраст като моята, но изглеждаше по-запазен и същевременно по-изхабен. Челото му бе прорязано от бръчки, свидетелстващи тежки решения, а стоманените оттенъци на косата бяха отговорността, която е поемал за всяко едно от тях.

— Може би — отговорих аз. — Но те победиха.

— Не, не са. Но са близо.

— Какво става? — попитах аз, поглеждайки мрака наоколо. — Мъртъв ли съм?

— Не.

— Тогава къде сме?

— Намираш се в състояние на подсъзнателна сетивност. Това беше единственият начин да се срещна най-сетне с теб. Да върна отнетото.

— Кое отнето?

— Душата ти.

— Душата ми?

— Да — кимна Сириус Тор. — Ние сме отделни личности, но споделяме една душа. Едно ядро. Една и съща изходна точка. Когато направих изменението на историческите събития, трябваше да се получи така, че душата да заеме ново тяло и съдба, но да остане с моето съзнание. Не успях и затова се получи разцепление. Сега, аз доброволно ще жертвам съществуването си, за да получиш ти целия си наличен потенциал обратно.

— Но… защо?

— Защото трябва да се биеш — заяви решително Сириус Тор. — Трябва да се изправиш срещу Изгубените и да им попречиш да вземат Могъщий.

— Как ще сторя това? — скептично попитах аз. — Аз не притежавам… свръхсили.

— Вярно. Но аз ще те науча. Нямам възможност да предам цялото си знание за Изгубените умения, но мога да покажа най-важното. Обаче… — Сириус Тор сведе поглед към кървящото си тяло. — Те удариха предварително. Почти успяха да спечелят без лична намеса. Част от силата ми бе отнета. Но аз оцелях. НИЕ оцеляхме. Сега Изгубените няма да имат избор и ще трябва да се изправят срещу теб наяве. И ти ще ги победиш.

Аз мълчах. Извърнах се настрани и рекох тихо:

— Не.

— Какво!? — сепна се Сириус Тор. Твърдото му изражение изчезна и на негово място се появи объркване. — „Не“? Защо?

— Приятелите ми са мъртви — казах аз с печален тон. — Тези, които спасиха живота ми, са мъртви. Онези, които се съгласиха да ми помогнат, са мъртви. Лидия… е мъртва. Всички са мъртви. Заради мен. Нямам вече за какво да се боря. За кого.

— Не можеш да се откажеш сега! Помисли колко много други ще загинат, ако не продължиш. Ще ти дам сила. Екипажът на Могъщий не се жертва напразно. Част от тяхната жизнена енергия е в мен. Можеш да спреш Изгубените! Да, мнозина загинаха. Но ти ТРЯБВА да се биеш! Твоето участие може да спаси безброй животи, които иначе биха били обречени!

— Нима? А мога ли да спася Риз?

Сириус Тор се взря в мен сериозно.

— Ще отнеме прекалено много. Не го прави. Нейната съдба е да се жертва.

— Мога ли да я спася?

— Няма да остане достатъчно, за да…

— МОГА ЛИ ДА Я СПАСЯ? — прогърмях аз.

Сириус Тор ме гледаше дълго.

— Можеш — отрони той сурово.

— Тогава го направи — отсякох ледено. — Независимо какво ще отнеме.

Той извърна глава.

— Няма да ти остане достатъчно, за да пребориш Изгубените.

— Ако Риз оживее, това няма значение. Ще ги накарам да си платят.

Сириус Тор кимна тържествено. Той с усилие се изправи и застана лице в лице с мен.

— Тогава нека Великият космос те води и нека Древните да са с теб — каза той и ми подаде брадвата. Оръжието беше без тежест, но усетих скритата сила, която се съдържаше в него, покорна и готова да бъде призована както желаех. Сириус Тор внезапно бе облян от падаща светлина и аз почувствах как неговите мисли, неговите спомени, терзания, радости, скърби, тревоги, надежди, идеи и знания преминават в мен, заедно е малка част от енергията на стотици хиляди души, която въпреки това почувствах като могъщия прилив на океан, който ме изпълни с жизненост, увереност и способност. Обърнах се да вървя, но Сириус Тор ме хвана и ме спря.

— Щях да забравя. Вземи това — протегна ръка, в която държеше лъчисто кълбо.

— Какво е това? — учудих се аз. Взех кълбото и в паметта ми изникна внезапно знание относно непознато място.

— За грандиозния финал — намигна ми той. — Трябва да изглеждаш представително.

След тези думи, Сириус Тор изчезна.

Съзнанието ми бавно се отнесе по течението на различните нива на осезание. Мракът избледня, заменен от светлина и после пак потъмня, вече реален и плътен. Аз отворих очи.

Изправих се. До мен лежаха скафандърни остатъци и парчета отломки от полуразрушената пробка.

— Риз! — извиках аз и се втурнах към нея.

Внимателно се надвесих над тялото й. Знанията и способностите на Сириус Тор светеха в съзнанието ми, заедно със силата от екипажа на Могъщий. Болката в гърдите ми беше изчезнала. Чувствах се здрав и жизнен. Бях напълно изцелен.

Бавно протегнах ръце към Риз, разтваряйки дланите си. Прокарах разперените си пръсти над нея от горе на долу. Съсредоточих съзнанието си и усетих нейното жизнено поле, слабо и гаснещо, канещо се да освободи душата, от която произтичаше. В транс аз придвижих ръцете си и започнах да тегля от собствените си енергийни запаси. Движех се над нараняванията, щетите, тъмните петна по биополето на Риз и преливах жизнената си сила в нея. Манипулирах енергиите грубо, без опит, изхабявайки големи количества, за да поддържам концентрацията си. За миг се замислих дали Гакар действаше по същия начин, когато работеше с тези фини и могъщи спирали на съществуванието, дали по същия начин виждаше цветовете, шарките, структурите на висшата реалност. Една по една, аз излекувах раните на Риз. Но аурата й продължаваше да свети слабо, бледо, в контраст с моето собствено сияние. Аз продължих концентрацията си и наливах още и още енергия, сила, жизненост в нея, докато аурата й най-сетне започна да блести пред взора ми.

Усетих, че трябва да спра.

Излязох от транса, прекъсвайки връзката си с тъканта на реалността. Бях прималял от моментно изтощение заради усилието, което направих. Усетих нещо странно и сведох поглед да видя как е Риз.

Бях се престарал.

Риз изглеждаше в перфектно здраве. Сякаш нито ден от живота й не е преживявала болест или драскотина. Жизнеността буквално струеше от нея като лек полъх. Но имаше нещо повече. Енергията, която й бях дал, беше отвъд възможностите на тялото й да поеме. Излишната сила беше променила Риз физически. Не просто здрава или излекувана. Тялото й беше видимо променено. По-голямо. По-силно. По-могъщо. С всички произтичащи последствия.

Чувствах се неловко.

Тя все още беше в безсъзнание. Някаква далечна мисъл ми казваше, че това е нормално. Че всичко е наред и Риз ще се събуди след време.

Аз нямах време.

Не знаех какво щеше да стане.

Но знаех какво трябва да направя.

Вече не бях Текс Кърк, бивш космобоец от Федерационния съюз и застаряващ наемник. Моите спомени не бяха мои спомени. Те бяха нещо повече. В главата ми прехвърчаха данни, имена, локации, факти, дати, събития, логически нишки, последствия, информации и знания, формиращи една гигантска паяжина, в която всеки компонент беше свързан с всички други. Пред погледа ми не се виждаха само луминесцентни панели, метални обшивки, шлюзови врати, стълбища, платформи и машинарии. Аз виждах същността на обектите, тяхната точна позиция в матрицата на съществуванието, частиците, молекулите, атомите, които ги съставляваха и енергиите, външните и вътрешните, които се преплитаха и захранваха своите първообрази, давайки им сила, мощ, влияние и форма. В пространството около себе си усещах трептенето на първичните елементи, хармоничните пулсации на техните взаимодействия, ярко греещи в багрите на цялата цветова палитра и отвъд, щом нещо ново и биващо се случеше на мига, всеки миг, във всички мигове.

Аз вече не бях Текс Кърк. Не бях и Сириус Тор.

Аз бях и двамата.

И виждах света през очите на Изгубените.

Могъщий вече беше като отворена книга за мен. Аз закрачих по коридорите, вървейки с бързо и сигурно темпо. Подминавах отсеци и зали, терминали и роботи, бойни станции, коридори и асансьори. Катерех огромни стълбища и прекосявах грамадни докове. Всеки един кът, всяка сглобка ми бяха едновременно далечни и познати. Сякаш хиляди години аз бях кръстосвал нолрека на Могъщий, но сега го виждах с очите си наново и от нов ъгъл. Спомените на адмирал Тор блестяха безпогрешно в мислите ми, очертавайки схемите и плановете на най-грандиозния строеж в галактиката. Аз дишах равномерно, обзет от пълен покой и продължавах да вървя. Нищо не ме спря по пътя. Тишина се стелеше пред мен и около мен. Чувствах как е всяка крачка се приближавам все по-близо до развръзката. Все по-близо до целта.

Все по-близо до отмъщението.

Накрая стигнах до едно помещение, умерена по размер зала, представляваща идеална сфера, в средата разполагаща с пиедестал, оборудван с хаптиков интерфейс.

Изобщо не си направих труда да ползвам интерфейса.

— Идентификация! — рекох аз високо.

Меко бучене отекна в помещението и холограмен стълб от светлина се появи пред мен. Аз пристъпих към светлината.

— Процедура по идентификация — стартирана.

Аз изпънах ръцете си встрани. От панелите в края на залата се отделиха метални ребра, които се преплетоха в елипси по протежението на светлинния стълб.

Светлината усили своя интензитет. Наоколо се появиха хаптикови екрани и по тях пробягаха серии от данни.

— Анализ на гласовите данни.

— Адмирал Сириус Тор.

— Потвърдено.

— Анализ на очната ретина — потвърдено.

Светлината се усили още. Най-горните ребра започнаха да се въртят.

— Анализ на ДНК — потвърдено.

— Анализ на мисловния резонанс — потвърдено.

Всички ребра се завъртяха.

— Анализ на био-езотерични данни — потвърдено.

Скоростта на въртене се увеличи.

— Анализ на душата… потвърдено.

Сега въртящите се ребра се бяха слели в размазани от скоростта кръгове.

— Финален съпоставителен анализ — потвърдено.

— Идентификацията завършена. Адмирал Сириус Тор, предоставен е достъп до всички налични системи.

Хаптиковите екрани се изключиха. Ребрата спряха на място и се прибраха. Стълбът от светлина изчезна.

Аз свалих ръцете си и казах:

— Компютър, дестинация — команден център.

— Потвърдено.

Пиедесталът в центъра на залата се спусна, прибирайки се в пода. Вратата също се затвори и сега сферата бе наистина идеална. Жужене отекна иззад стените и концентрични окръжности от цветове започнаха да опасват стените отдолу нагоре. Когато последният кръг се появи, сферата звънливо изсвистя и… аз изчезнах.

Вой писна в ушите ми, а пред взора ми имаше спираловиден тунел, не много по-различен от хиперпространствен скок. За миг изгубих представа за всичко и чувство на пълно объркване ме завладя изцяло. Ирационална паника заплаши да ме погълне, когато всичко свърши. Воят изчезна, заедно със сюрреалистичното пространство. След миг се озовах в идентична сфера. Пиедесталът й плавно се издигна и изходът се отвори. Излязох.

Намирах се в просторен коридор с триъгълна форма. Таванът беше висок десет метра и в центъра на коридора имаше скулптура, представляваща меч, поставен пред щит, изработена от един-единствен сияен кристал. В единия край се намираше помещението със сферата. Другият край водеше към секции с асансьори, стигащи до различни части на звездолета.

Третият край, зад скулптурата, беше изцяло зает от огромна двойна врата, внушителна и непоклатима. Отвъд нея беше командният център.

Застанах пред вратата и рекох високо и отчетливо:

— Адмирал Сириус Тор, отворете командния център!

Разнесе се шумно жужене и уредбата на централния компютър оповести:

— Достъп до командния център — осигурен.

Вратите премигнаха в зелени кантове и се отвориха меко и безшумно. Аз пристъпих към прага и се появих в командния център.

Той представляваше малка овална зала. Тя беше почти напълно празна. Вътре имаше сферично скеле, изградено от блестяща конструкция. Десетки хаптикови екрани в различни тонове и размери, опасваха стените на сферата, следящи статуса на целия звездолет и околната обстановка, правещи изчисления, прогнози и вероятностни проценти. Сферата се намираше точно в средата на командния център. Тя представляваше интерфейса на главния модул, намираш се под нея, който представляваше мащабен биокомпютър, сърцето и мозъка на Могъщий. Аз се приближих и пристъпих в сферата. Припомних си кълбото енергия и последните думи на моето алтер его.

— Бойно облекло! — наредих на компютъра.

Сферата примигна и се завъртя. Аз вдигнах високо ръце, свил юмруци. Въртенето постепенно се ускори и изведнъж няколко лъча енергия ме поразиха. Скафандърът и остатъците от дрехите ми се изпариха и в следващия момент аз усетих как подобно на мантия, някакво солидно, но леко облекло обгърна цялото ми тяло. Сферата спря да се върти.

Огледах се. Това, с което бях облечен, се оказа някаква непозната униформа, гладка, стегната и удобна, която някак си разпознах като дуелистка. Дръпнах наметалото, за да го наместя и то успокоително падна върху раменете ми. Накрая, с величествен вид и пращяща увереност, аз се пресегнах и взех федората си, която бях оставил настрана, нахлупвайки я с елегантен жест.

Бях готов да посрещна съдбата си.

Аз напуснах командния център и се върнах при телепорта. Усещах го. Можех да почувствам силата му. И знаех точно къде се намира. Реших да не протакам.

И отидох да изпълня съдбата си.

Мостикът беше толкова внушителен и грамаден, че цял звезден крайцер можеше да се побере в него. Редици терминали опасваха стените, обграждайки постове, скупчени като управляващи пултове, издигнати на множество нива. Тактически дисплеи и стратегически екрани, широки десетки метри, бяха пръснати около мостика, постоянно подаващи информация относно статуса на монолитния гигант, от който бяха част. Грамадни илюминатори, сегментирани през равни интервали, образуваха триста и шестдесет градусов ъгъл на видимост към цялата горна част на обшивката. И това беше само един от всичките главни мостици.

В левия квадрант виждах все още нажежените останки от попадението на дреднаута.

Самотна фигура стоеше в предната част до илюминаторите. Мрачната светлина на червения гигант скриваше детайлите, а осветлението в мостика сякаш нарочно беше намалено. Аз се спуснах от командния пост, надолу по широкото стълбище, приближавайки към фигурата. Гняв и омраза горяха в мен и исках да атакувам в гръб, но нещо ми подсказа, че идеята не е добра. Спрях на няколко метра дистанция.

— Най-сетне, адмирал Тор. — Фигурата се обърна. Носеше дълга роба, впечатляваща и едновременно практична. Фигурата отмести качулката на робата назад и Изгубеният разкри лицето си.

Той беше човек.

Аз стъписано замръзнах. При вида на реакцията ми, Изгубеният се изсмя студено.

— Каква изненада — процеди той с бездушна усмивка. — Все още не си се възстановил достатъчно, за да познаваш врага си.

Думите му възвърнаха решителността ми.

— Не трябва да те познавам, за да те унищожа — отвърнах с ледена ярост. — Вие убихте приятелите ми. И май само ти от всички ви имаш смелостта да дойдеш тук.

— Недостоен глупак — изсъска Изгубеният. — Как смееш да ме предизвикваш! Дори когато сме малко, ние сме много! Начело под мое командване беше отделен цял орден, който да преследва единствено теб!

— Брей, колко чудно. И къде са сега твоите лакеи?

— Всичките ми ученици и подчинени, над които властвам, са на борда на моя звездолет. Но аз лично избрах сам да те залича от историята на Вселената. Аз! Командир и господар сред собствения ми народ! Смятай го за чест, адмирал Тор, че някой като мен се заема с твоята гибел.

— Хм, странно — отговорих със смъртно равен тон. — Последният, който ми каза това, беше тларор на име Алар. Той умря под формата на гориво за космически двигатели. Ти, от друга страна, въпреки цялото си надуване, едва ли ще дадеш същия брой килоджаули.

Изгубеният не реагира. Единствено пронизващите му, бездънни очи се присвиха безпощадно.

— Така да бъде, адмирал Тор.

Изгубеният атакува. Тялото му не помръдна изобщо, но аз усетих огромен, тъмен прилив, който се устреми към мен като гибелен водовъртеж от всепомитаща енергия. Мускулите ми рефлексивно се стегнаха и аз се свих, готов да поема удара. Необходимото знание обаче внезапно нахлу в главата ми и аз направих решителна крачка напред, призовавайки волята си. Изворът на енергия, бушуващ в мен, се надигна като безкрайна стена, която отблъсна черния прилив и после го погълна напълно. Аз завъртях дланта си и насочих силата към Изгубения, оформяйки я с мисълта ми като вериги, дълги и здрави. Моята проектирана воля обгърна Изгубения като железен воал, прекратявайки възможността му да влияе с уменията си на околната среда. Той втрещено зяпна.

— Как… как е възможно това?!?! ТИ НЯМАШ ТОЛКОВА СИЛА!!!

— Напротив — рекох безстрастно. В ръката ми като факел пламна светлина, материализирайки се в двуостра брадва. — И знам какво ще направя.

Аз захвърлих наметалото и се засилих срещу Изгубения.

Той изрева яростно и с едно невъзможно прецизно движение отметна робата си. Отдолу носеше същата дуелистка униформа като моята. Дланта му проблесна и в нея се появи катана, изкована от чиста енергия.

Двете остриета се срещнаха с гръмотевичен сблъсък, който пръсна светкавици навсякъде. Аз се биех, размахващ брадвата със сила и умение, на което никога не съм бил способен преди. Изгубеният обаче беше истински майстор в дуелирането и неговото острие свистеше с пращящ пукот, йонизирайки въздуха. Аз направих дръзка атака, която бе посрещната с не по-малко дързък контраудар. Брадвата и катаната се сключиха в кръстосан застой.

— Микроб! — изсъска Изгубеният. — Звездна прашинка! Как смееш да заключваш моята сила!!!

Той натисна с цялата си тежест, променяйки постепенно ъгъла на кръстосване. Аз напрегнато удържах неговото противодействие. Лицата ни се приближаваха, докато накрая бяха на сантиметри разстояние.

— Нима сега ще пробваш жалкия номер с кибернетичния си боклук? — ехидно попита Изгубеният. Светлината от енергийните остриета освети бледото му лице.

— Благодаря, но този боклук ще ми трябва — рекох аз, стиснал зъби. — Много… по… лесен… е номерът с крака! — викнах високо и коляното ми се стрелна към слабините му.

Той извика. Аз разсякох с брадвата, но Изгубеният изведнъж отскочи назад и пропуснах. Отново остриетата ни се пресрещнаха във взрив от трещящи лъчи и комети от светлина. Той атакуваше и аз блокирах, отвръщах и срещах студения блясък на катаната. Брадвата ми пореше въздуха, търсеща целта на моята омраза и настървение.

Ние танцувахме около мостика. Скачахме по платформите, търкаляхме се по стълбищата, трошахме терминалите и разбивахме стратегическите екрани. Темпото на свистящите оръжия все повече се увеличаваше, минавайки границата на възможностите на плътта и продължавайки отвъд. Сцената на дуела вече беше просто един фон, поредица от препятствия, които носеха само мигновено забавяне, но не и пречка. Въпреки всичко, всяка микросекунда, всяка частица от времето беше безкрайно ценна за всеки от нас, докато въртяхме ударите си в невъзможни пируети. Аз трепнах и съзнанието ми изкрещя, когато катаната ме облиза и възтържествувах кръвожадно, когато брадвата ми вкуси чуждата плът. Той, Изгубеният, беше там; лицето му, изкривено от болка и презрителна омраза, изникваше в мислите ми, наред със смъртоносния лъч в ръцете му. Но същевременно, той не беше един, а част от нещо по-голямо, като звезда на тъмния небосклон, ликуваща и бореща се заедно с още много други. Аз също не бях сам; зад гърба си усещах възгласите и подкрепата на хилядите съществувания, вливащи енергия, всяко поотделно, но заедно правещи океан, бушуващ, помитащ, изпълващ ме с колосални способности.

Не беше дуел. Беше сблъсък на титани.

Извъртях се дръзко. Брадвата описа широка дъга, водеща право в целта. Изгубеният обаче се приведе странично, парирайки и едновременно скочи към мен с лакът, устремен към лицето ми. Аз се отдръпнах и неговият крак изплющя в точна подсечка. Катаната се стрелна мълниеносно, преди още да съм паднал. Аз обаче използвах силата си и превърнах падането във висок отскок, замахвайки с брадвата над главата си. Изгубеният се извъртя и се опита да ме прониже във въздуха, но катаната избухна в светкавици, пресрещната от дръжката на брадвата. Претъркалях се настрани и се изправих с нисък сечащ удар. Оръжието ми спря в тънкото острие отсреща. Той се възстанови от атаката и премина в настъпление с вихър от нападения, които ме притиснаха и затрудниха.

Силите ми бяха на привършване. Изгубеният също се изтощаваше, но той разполагаше с далеч повече енергия от мен. Ако бях запазил цялата сила на Сириус Тор, щях да го победя. Щяхме да сме наравно до самия край.

Сега, аз щях да загина.

Изгубеният замахна. Парирах едва и се приготвих за следващия блок, защото нямах време да атакувам. Не можех повече да поддържам състоянието на свръхскорост и нечовешка ловкост. Издръжливостта ме напускаше. Аз скочих и терминалът до мен избухна, раздробен от енергийната катана. Спънах се назад по централното стълбище, но този път нямаше какво да ме предпази от падането. Запремятах се тежко по широките стъпалата и се строполих в основата. Брадвата изхвърча от ръката ми и се плъзна настрани с неочаквано дрънчене.

— И така, всичко свършва — рече триумфиращо Изгубеният, докато слизаше с премерен драматизъм по стълбите. — Краят ти е близо, адмирал Тор. Ти се провали. Не можеш да се изправиш срещу господарите си. Срещу тези, които са те създали. Не можеш да ни победиш. Нито тези, които се крият зад теб, могат да ни спрат.

Той стигна основата на стълбището и бавно се приближи.

— Силата ти още ме държи, възпрепятствайки ме да те залича от съществуването. Но дори само смъртта ти ще е достатъчна. Щом те пронижа ние, господарите на Стелария, ще придобием контрол над най-силното оръжие в галактиката. Ще спечелим поредната победа към нашия стремеж. ЩЕ СИ ВЪРНЕМ ПРИНАДЛЕЖАЩОТО НИ И ЩЕ ПРИКЛЮЧИМ СТРАДАНИЕТО!

Катаната се вдигна да ме посече.

Мозък и кръв избухнаха от челото на Изгубения. Чудовищен гръм отекна миг по-късно. Очите му се оцъклиха и Изгубеният падна. Пак някак си драматично.

Горе на стълбището, капитан Топло стоеше с димящ револвер в ръка.

— Празни приказки — произнесе той безизразно.

Аз стоях неподвижно известно време. После се изправих схванато със стон.

— Даа, голям позьор беше.

Капитан Топло слезе по стълбите. Движеше се накуцвайки, но кибернетичното тяло явно го беше опазило жив.

— Забрави нещо — рече той и протегна ръка, държейки револвера. Аз го взех и го погледнах. Беше същият, който ми бе дал Гакар. Внимателно го прибрах в дуелистката си униформа. Шапката ми беше паднала на земята. Вдигнах я и я огледах. Периферията беше порязана на едно място.

Не можеш да минеш без жертви.

— Какво ще правим сега? — попита капитан Топло.

— Дреднаутът още ли е тук? — хладно погледнах аз.

— Да.

Тръгнах да изкачвам стълбите решително. Гърлото ми беше стегнато от емоция и сподавени чувства, но разсъдъкът ми беше студен и ясен. Преднамерено прекосих мостика, полуразрушен, пълен с останки и опустошен от битката с Изгубения. Стигнах до командирското кресло и спокойно седнах върху удобната материя. Взрях се отвъд илюминаторите към дреднаута, който от тук се виждаше на хоризонта като една малка точка, точно над кратерния гроб на Ларл, Марк, Гакар и Симънс.

Можех да почувствам объркването на останалите Изгубени отсреща. Усещах тяхното смущение, учудването им какво става с техния предводител, техния господар. Долавях страха им, разсъжденията им, че невъзможното бе станало.

Те бяха ужасени.

Аз бях тяхната гибел.

— Компютър, активирай гравитационните кладенци — отсякох аз.

— Потвърдено. Активиране на гравитационни кладенци.

— Сканирай и прихвани всички налични цели.

— Потвърдено. Сканиране и прихващане. Налични цели прихванати.

— Изчисли безопасен вектор на стрелба.

— Потвърдено. Вектор — изчислен.

Устните ми несъзнателно се разтеглиха в озъбване. За миг кибер-окото ми сякаш го нямаше, заменено от тъмния плащ на въображаема превръзка. Оцелялото ми око пламтеше от безброй образи, заплашващи да ме погълнат.

— Огън с всички главни батареи.

Могъщий се разтресе като гигантско чудовище, събудено от дълбок сън. Оръдията му, зейнали като устите на хидра, блъвнаха стълбове от демонични пламъци, които разкъсаха пустия космос. Унищожителните лъчи и снаряди се разбиха, не, обгърнаха дреднаута, който избухна като малка звезда от анихилацията на горивните му реактори.

Иронично, Изгубените получиха същата съдба, която ни бяха отредили.

Трябваше да знаят, че всичко се връща.

Балансът бе възстановен.