Дрейк Вато
Космически залог (2)

2

Отворих очи. Изправих се безшумно, избягвайки прозореца. Не се страхувах от снайперист. Просто стар навик. Погледнах вратата. Непознатият отново потропа този път по-тихо. Кибернетичната оптика на дясното ми око сканира в рентгеновия спектър коридора отвъд. Сам човек. Изглеждаше невъоръжен. Необичайно.

Застанах зад вратата. Отне ми двайсетина секунди да преместя лежана с минимална шумотевица. Потропа се отново, още по-тихо. Поех дълбоко дъх. Отключих с едно движение, рязко отворих и дръпнах човека вътре, събаряйки го. Затворих, заключих и се обърнах светкавично. Върху износения и мърляв килим лежеше дребен, плешив и очилат мъж. Носеше костюм. Откъде, по рекстразите, го беше намерил? Макар вехт и омачкан, сигурно струваше колкото цяла пушка.

Новодошлият недоволно замърмори на пода. Опита да се надигне. Понечих да му попреча, но в ръцете му внезапно се появи малокалибрен, добре поддържан пистолет. Това реши въпроса как се е довлякъл тук посред нощ. Човек не излиза по тъмно в Каналджийския сектор без застраховка.

— Хайде да не започваме с грубости — порицателно каза неочакваният посетител, сочейки ме с дулото. Аз кротнах. Привидно.

Той тръгна да се изправя. В момента, в който се подпря с дланта си, извърна леко поглед. Аматьор. С плавно и бързо движение аз го плеснах по ръката с пистолета. Оръжието смени притежателя си. Той само ме изгледа равнодушно и отстъпи крачка назад. Устните му промълвиха тихо:

— Ще ме убиеш ли?

— Не знам — отговорих. — Първо искам да знам защо насочи патлак към мен.

— Това беше самозащита.

— Моето също. Не съм свикнал да ме будят в тъмна доба.

— Тук съм, за да поговорим.

— Окей, да приемем намерението ти за чиста монета. — Посочих му един стол до масата в кухнята. — Дръпни го насам и седни.

Той се подчини и напрегнато седна на ръба на очукания стол. Запалих една лоена свещ. Сложих я на ниския шкаф-маса и се отпуснах върху лежана. Така настанени, облегнах ръката с пистолета на облегалката, но го оставих насочен към очилатия непознат. Помълчахме малко. Гледах го преценяващо и той ми отвърна със същото. Най-после попита:

— Вие ли сте Текс Кърк?

— Зависи кой пита — отвърнах му.

— Името ми е Вал Симънс. Дойдох тук, защото ви нямаше в кантората ви.

— Очевидно. Обикновено се старая да не изпускам съня си за красота.

— Престанете! — подразнено каза Симънс. Ръцете му машинално оправиха вратовръзката на костюма. — Въпросът е спешен. Искам да ви наема.

— Да ме наемете спешно? Мен? Съжалявам, бунтовническият екип за борба с окупационните сили е в съседната сграда — отвърнах кисело.

Симънс въздъхна нетърпеливо. Тонът му стана рязък и делови:

— Вижте какво, нямам много време за губене. Разполагаме с изключително кратък срок за действие и точно вие сте този, който ми трябва.

— За какво? — изгледах Симънс със съмнение.

— Трябва да намерите една открадната вещ.

— Колко предлагате? — винаги първият ми делови въпрос. Ако не дават, аз не се бъхтя. Ако дават, бъхтя се минимално.

Усмивка пробягна по лицето на Симънс.

— Две хиляди кредита плюс пропуск за Черния пазар.

Ако бях някоя пискаща стеличка, тук беше моментът, в който пистолетът тупва на пода, последван от ченето ми. Вместо това, реакцията ми се сведе до затягане на хватката около дръжката на оръжието. Ако дават много, готов съм да се побъхтя.

— Колко е авансът? — процедих през зъби.

— Половината.

— Ей така?

— Да — отговори Симънс със сериозно изражение.

Някакво гадно чувство от дълбините на мозъка ми се обади. Трябваше да откажа задачата. Имаше нещо, което нямаше да ми се понрави. Толкова пари, плюс достъп до място, където да ги харчиш, не се дават за обикновена мокра поръчка. Нито за ескорт. Или детективски услуги. Още по-малко пък за кражба.

Дори окупационните сили не даваха толкова големи награди за главите на бунтовниците.

Кракът ми леко изпука. Болка преряза гърба ми. Стареех. По-бързо отколкото исках. Парите ми трябваха. Това щеше да бъде най-голямата поръчка, която поемам след окупацията. С нея поне можех да пукна от преливане, а не от артрит.

Взех решение.

— За какво съм ви необходим? — рекох бавно, гледайки Симънс в очите.

Той доволно се облегна на стола си. Ръката му бръкна в джоба и извади малка кърпичка, с която се зае да бърше очилата си.

— Чували ли сте Легендата за последния ординарец, стелар Кърк?

— Да — намръщих се леко.

— Добре — каза Симънс. — Какво точно знаете за нея?

— Разни неща — отговорих уклончиво. — По принцип не съм почитател на измишльотините. Знам само ядрото на преданието.

Симънс замислено кимна. Спря да чисти очилата си и отново ги намести на малкия си клюнест нос. От другия си джоб извади втори чифт оптика и се зае да бърше и нея. Ама че тип. Кой може да си позволи да ходи с два чифта очила?

— Приемаме, че знаете важните части от легендата. Това има пряко отношение към деликатната ситуация, в която се намирам. Сега да пристъпим към причината, поради която се нуждая от уменията ви, стелар Кърк. Познавате ли Червената банда?

— Че как не — изсумтях. — Те тероризират половината от Каналджийския сектор, правейки се на местните шерифи. Спречквал съм се два-три пъти с тях, но нищо сериозно.

Симънс леко се приведе.

— Те разполагат с откраднатия обект, който вие трябва да върнете.

— И какъв точно е този обект?

— Компютър.

Аз се ухилих.

— Червената банда с компютър? Сигурно вече е продаден.

— Точно обратното — продължи спокойно Симънс. — Те са били наети да го вземат. Сега трябва да го предадат на поръчителя си.

— Защо вече не са го предали?

— Има и други, които търсят компютъра.

Това привлече вниманието ми.

— Кой още?

Симънс направи пауза.

— Това е уловката — отговори той след малко. — Местният гарнизон също търси компютъра.

— Имаш предвид окупаторите?! — изскърцах със зъби. — По рекстразите! Какво се очаква от мен да направя?

— Искам да вземете компютъра от Червената банда — рече Симънс. — Трябва да стане колкото се може по-скоро. Може би вече е твърде късно. Но ако побързате, би трябвало да го намерите.

Изгледах Симънс продължително.

— Да се изправя срещу Червените и да открадна компютър, търсен от окупаторите? — изсмях се горчиво. — Ако не бяха тия две хиляди кредита и пропускът за Черния пазар, нямаше и в съня си да помисля подобно нещо. Вече обаче приех. Смятай го за свършено. Знаеш ли къде е компютърът?

— Знам само, че е в ръцете на Червената банда.

Аз изсъсках кисело:

— В такъв случай, разговорът ни приключи.

Изправих се, Симънс също. Попитах го:

— Кога ще ми дадеш аванса?

— Утре в кантората ви.

Кимнах.

— Как ще поддържаме връзка?

— Имам начини — отвърна Симънс многозначително.

Намръщих се. Разглобих пълнителя на пистолета и извадих патроните му. Новички. Хубави патрони, но не ставаха за моята ютия. Няма значение, пак ще падне сухо. Отброих половината и ги връчих на Симънс, заедно с разглобения пистолет и пълнител. Той недоволно ме изгледа.

— Защо ми взехте патроните?

— Обезщетение за късното посещение. И задето насочи патлака в грешната посока.

Симънс примирено взе оръжието и го сглоби. Внимавах да не го тикне пак пред мутрата ми и набързо го изпъдих от апартамента. Заключих, подпрях вратата с лежана и духнах свещта. Легнах на матрака и вперих поглед в тавана. Подир минута заспах отново.

Сънувах един свят, лишен от страдание и мъка.