Наоколо имаше само непрогледен мрак. Това ли бе чувството да си мъртъв? Изглежда задгробният живот бе твърде прехвален. Нищо. Не виждах. Не чувах. Не усещах. Не разбирах. Абсолютно нищо. Така ли щях да прекарам остатъка от вечността? Ама че финал.

От дълбините изплува смътно познат силует. Имаше авторитетна осанка, обаче същевременно изглеждаше някак си пречупен. Не различавах чертите или формата, но нещо ми подсказваше, че фигурата е той, и че го познавам. Думите му дойдоха неочаквано и се разляха в мрака:

— Ще го намериш.

Той изчезна отново.

После чернотата се оттегли.

Разбрах, че съм бил убоден, едва след като извадиха иглата. Беше дебела и дълга. Вероятно някакъв полеви инжектор за вливане на медикаменти. Може би стимпак. Сигналът на болката бе твърде ясен, което означаваше, че каквото и да са ми дали, явно е закърпило достатъчно щети вътре в мен, че да ме щипе от някаква си игла. Кибер-окото ми бе все така изключено. С нежелание отворих органичното и се взрях пред себе си.

За да видя Вал Симънс.

Беше все така дребен и плешив, както го помнех. Но в стойката му нямаше и следа от несигурност. Поведението му излъчваше единствено студена увереност. Очилата му блестяха в полумрака, подчертавайки сериозното му изражение. Носеше костюм, но този път напълно изчистен и безупречен. Той по никакъв начин не приличаше на посивелия, леко строг индивид, който преди цяла вечност ми бе възложил наглед простата задача да издиря един компютър.

Но спор нямаше. Вал Симънс стоеше пред мен.

А аз си мислех, че беше умрял.

— Текс Кърк, от плът и кръв. Най-после се срещаме — каза Симънс доволно.

Аз го изгледах намръщен и замислен.

— Смятах, че си умрял — изрекох със съмнение в гласа.

Симънс изсумтя.

— Не сте първият, който ми казва това, стелар Кърк. Аз съм предпазлив човек. Не съм живял толкова дълго, поемайки рискове.

— За точно колко дълго говорим?

— Достатъчно. Имайки се предвид вашето собствено дълголетие, стелар Кърк, мисля, че схващате идеята.

Беше мой ред да изсумтя.

— Щом е така, къде тогава изчезна и защо остави тази каша, в която ме набута?

— Бях тук през цялото време — отговори Симънс. — Ръководех операцията, намираща се в центъра на всичко.

Аз осмислих чутото. Стигнах до логичната вероятност.

— Значи ти си бил през цялото време. Ти си този, който дърпа всички конци. Ти си се опитвал да ме убиеш. Ти си търсел компютъра. Ти си убил дипломат Уинстън, агент Картър и останалите. Ти командваш окупаторите. Ти си един от тях. Ти си агресор.

Думите ми предизвикаха слаба реакция. Симънс ме изгледа над очилата си и се обърна към малко бюро, намиращо се в стаята. Едва сега зрението ми се проясни достатъчно, за да огледам обстановката. Седях на удобно офис кресло. Самотна флуоресцентна лента светеше иззад гърба ми, заедно с настолна лампа на бюрото. Стените бяха от гол метал, а декорацията се изчерпваше с тънък линулеум, имитиращ килим. Приличаше на мазе или бункер. До мен на пода стояха Марк, Риз и Ларл. Устите им бяха запушени, а ръцете — вързани. Нямаше опрени автомати в главите им, но беше съвсем ясно как щяха да реагират пазачите зад тях, ако някой направеше нещо необмислено. Аз не бях вързан. Не знаех защо, но нямаше значение.

Цялата история се оказа гнила до ядрото. От самото начало.

Симънс взе от бюрото кана с течност.

— Нещо за пиене? — предложи той с пестелив жест.

— Да, защо не — провлачих аз.

Веждите на Симънс леко се повдигнаха.

— Смятах, че ще откажете, предвид обстоятелствата — каза той, докато наливаше две чаши. Подаде ми едната. — Вие обаче ме изненадвате, стелар Кърк. Похвално.

— За какво да ме тровиш, когато можеш да ме гръмнеш. — Отпих от чашата. — Ммм, чудесно. Има хубав вкус.

Симънс не каза нищо. Наблюдаваше ме. Аз се подсмихнах.

След което запратих чашата в стената.

Стъклото се разби с металически звън. Тънки линии скъпо питие се стекоха на пода от мокрото петно, което бележеше мястото на сблъсъка.

— Смятай каквото искаш — изсъсках аз. — Но знай, че дните ти са преброени. До няколко часа Северният сектор ще бъде превзет. А дори да повикате подкрепления, когато те дойдат, в небето ще ги чака чисто нов планетарен звездолет, който да им срита жалките деспотични задници. Не знам защо държиш мен и приятелите ми живи, но по-добре ме убий сега. В противен случай ще ти изтръгна гърлото.

Симънс въздъхна и свали очилата си. Той извади кърпа и започна по навик да ги бърше.

— Боя се, че доста погрешно сте разбрали нещата, стелар Кърк. Да оставим настрана факта, че едва ли има кой да пилотира звездолета. Същественото е, че вашият малък бунт няма да успее. Той е обречен още от самото си начало. Подкрепления няма да бъдат извикани. Те са тук от месеци.

Надигащата се в мен ярост внезапно бе полята с леден душ.

— Лъжеш — изръмжах аз. — Ние разбихме всичките ви отряди. Свалихме всичките ви щурмували. Не ви е останало нищо, освен охранителния периметър. Унищожихме всички сайкрони, които пратихте срещу нас.

— Сайкрони? — презрително попита Симънс. — Моите извинения, стелар Кърк, но вие едва ли правите разлика между сайкрон и разумен робот. Ако се бяхте изправили срещу истински сайкрон, едва ли щяхте сега да седите тук.

— Тъй като не ми вярвате, обаче — продължи той, — нека ви предоставя доказателство. — Симънс спря да бърше очилата си и отново ги намести на носа си. Той протегна длан и един от пазачите му подаде комуникатор. Симънс включи комуникатора и усили звука докрай. Стаята се изпълни с гласове и шума на битки, примесени със статично прашене:

— Отряд Алфа, докладвам успешно изпълнение на контраофанзивата. Врагът е разбит и отстъпващ. Очаквам заповеди. Край.

— Отряд Епсилон тук. Фланговото нападение приключи. Няма оцелели сред врага, край.

— … Отряд Дата, сър. Обстрелът продължава. Всеки момент ще имаме пробив…

— Отряд Зета да се придвижи и да подкрепи наличните отбранителни сили. Там е последният напредващ фронт на врага. Изпратете и екип медицински роботи. Освен това съобщете статуса на…

Симънс изключи комуникатора.

Бам. В един миг, всичко приключи. Светлините угаснаха.

За какво да живея още?

С яростен рев аз скочих от креслото към Симънс. Никой от пазачите не реагира. Симънс беше неподвижен. Аз го хванах за яката и завъртайки го, с бясна сила го ударих в бюрото. Той протегна безпомощно ръка. Блъснах го на пода. Видях на бюрото масивния револвер, който носех и грабнах оръжието. Симънс се опита да се изправи, но аз се нахвърлих отгоре му, удряйки го с цевта. Допрях дулото до челото му и дръпнах ударника със звучно изщракване.

Въоръжените пазачи в стаята изобщо не помръднаха.

— Замисли се, преди да дръпнеш спусъка — спокойно каза Симънс. Кръв течеше от веждата му.

— Или какво? — озъбих се аз.

— Или единствената възможност на галактиката за свобода изчезва завинаги.

— Защо да ти вярвам? Мога просто да те очистя, тук и сега.

За миг видях страх в очите му. После обаче Симънс придоби твърдо изражение.

— Давай тогава. Направи го — предизвика ме той.

Една убийствена секунда измина, в която реших наистина да го направя. Тогава обаче разумът ми най-сетне настигна влака на мисълта и изблъска тъмната мъст от управлението. Огледах се. Пазачите в стаята стояха все така по местата си, стиснали здраво своите оръжия. Виждах напрежението в позите им, но сякаш нечия заповед ги възпираше. Щях да убия водача им, но те щяха единствено да наблюдават. Върнах погледа си върху Симънс. Той леко трепереше, но ме гледаше строго и очаквателно.

Симънс беше прав: бях разбрал всичко погрешно.

Което ще рече, че нямах представа за какво става въпрос.

Свалих бавно револвера. Внимателно върнах ударника и се отместих от Симънс. Той се изправи сръчно и побърза да попие кръвта, преди да се е стекла по костюма му. Аз посочих Марк, Риз и Ларл и отсякох:

— Ако говориш истината, освободи ги.

Симънс ме изгледа и кимна. Той махна с ръка:

— Освободете ги.

Пазачите реагираха веднага, заради напрегнатостта си. Отне само момент и Марк, Риз и Ларл се изправиха несигурно.

— Добре ли сте? — попитах аз приятелите си.

— Наред съм — отсече Ларл.

— Мхм, май и аз — каза Марк, разтърквайки китките си.

— Добре сме, Текс — отговори Риз и прегърна Ларл. Найтът нежно отвърна на жеста й.

Аз се обърнах към Симънс.

— Говори. Обясни всичко.

Той ме изгледа, подразнен от тона ми, но кимна.

— Така да бъде, стелар Кърк. Моля, седнете.

Аз се върнах на креслото си. Марк, Риз и Ларл се огледаха. Нямаше места за тях и те останаха прави. Симънс заобиколи бюрото и седна на стола зад него. Той ми хвърли още един преценяващ поглед над очилата си, преди да заговори.

— И така, стелар Кърк, мисля, че историята, която е довела до сегашните събития, е прекалено пространна, за да ви я обяснявам от начало до край. Предлагам ви следното: задавайте ми въпроси и аз ще се опитам да бъда конкретен и изчерпателен. Съгласен ли сте?

— Да.

— Добре, питайте.

— Кога започна играта? С капитан Топло ли?

— „Играта“, както се изразявате, е започнала много преди капитан Топло. Започнала е още преди Войната. Преди дори човек да се е отправил към звездите. Става дума за древен конфликт, който е предшестван от още по-древна и могъща… цивилизация. В рамките на тази цивилизация, съществуват определени… сили, да ги наречем, които имат общ интерес в нашата галактика, но са в противовес помежду си.

— Агресорите — промълвих аз.

— Терминът е силно неточен — сви устни Симънс в несъгласие. — Войната беше само следствие, своеобразна кулминация от борбата между тях. Доколкото съм наясно, запознатите отпреди Войната с тяхното съществуване ги наричат Изгубените. Те самите не знам как се отъждествяват, но не противоречат на даденото им наименование.

— Защо ги наричат „Изгубените“?

— Какво знаете за проект „Екзодъс“?

— Не ми говори нищо.

— Ами Кодексът?

— Така се нарича книгата, в която е събрано познанието на цялото човечество — отговорих аз. — От… дълбоката древност, преди Пристигането, до началото на Войната.

— Правилно — рече Симънс. — И също в този Кодекс пише много подробно за проект „Екзодъс“. Някой път трябва да прочетете, стелар Кърк. Но засега ще кажа, че Изгубените… са част от историята на човечеството.

— Не трябва ли да знам нещо повече? — попитах раздразнено.

— Не съм сигурен. Надявам се да не се стигне дотам, че да се налага да разкривам още. — Очилата на Симънс проблеснаха. — Засега ви стига да знаете, че Изгубените са достатъчно могъщи, стелар Кърк, за да представляват смъртоносна заплаха. За тях двеста години са като изчерпани горивни клетки на звездолет. Нищо.

Попивах казаното в продължение на минута, преди да задам следващия въпрос:

— Какъв интерес имат тези… Изгубени към нас? Към галактирата^[1]?

Симънс мълчеше няколко секунди.

— Нямам идея — разпери дланите си той.

— Обаче Изгубените са предизвикали Войната, нали? Те са тези, които владеят галактирите и командват окупаторите.

— Краткият отговор е да. Дългият е не.

— Разликата?

— Както казах, има две сили, две течения, фракции, да кажем, в редиците на Изгубените и те са в противоборство — отговори Симънс.

— Но също така каза, че имат общ интерес — възразих аз.

— Именно. Но подходът им към този интерес е различен. Това довежда до несъгласие между тях.

— Значи и едните, и другите искат галактиката, но понеже не могат да се разберат помежду си, затова избухва Войната?

— Не съвсем — каза Симънс. Той взе чиста кърпа и започна да бърше очилата си. Този път поне имаше какво да избърше. — Войната е била защитна реакция от страна на нас и останалите обитатели на Стелария против една от фракциите на Изгубените. Те желаят господство и власт повече от всичко. Чрез Войната, тяхното желание се е изпълнило. Почти.

— Почти? — вдигнах вежди аз.

— Почти — повтори Симънс. Стана ясно, че няма да добави нищо.

— А другите Изгубени? Те какво искат?

— Мир.

— Мир? — погледнах скептично.

Симънс сви рамене.

— Защо иначе да се борят за нас?

Аз се замислих.

— Едно не разбирам — казах на Симънс. — Как са успели да завладеят цяла галактика?

— Изгубените, нека повторя, са невероятно могъщи — обясни Симънс. — Притежават недостижими за нас дарби, които им дават свръхестествени способности. Умения, пред които дори най-напредналото генетично инженерство бледнее.

— Способности като… да призовеш меч, направен от енергия, например?

Симънс ме изгледа продължително.

— Да — отговори той.

— Но дори сами по себе си, Изгубените не могат да се справят срещу обединените обитатели на една галактика — продължи Симънс. — Затова те използваха многовековни планове и заблуди, за да разединят съществуващите космически цивилизации. Щом избухна Войната, Изгубените дори привлякоха някои от тях да им бъдат съюзници срещу останалите. Беше внимателно обмислен и подготвен акт.

— Откъде знаеш всичко това? — обзе ме подозрение. — Да не би да си… Изгубен?

— Не — отсече Симънс. — Аз съм агент. Наблюдател и деятел на моите учители, готов да жертвам живота си за тяхното дело и по тяхна заповед.

— Ъ… имаш предвид… другата фракция? Онези, които искат мир?

— Точно така — кимна той.

Аз се облегнах назад в креслото си. Преплетох пръсти и подпрях брадичката си. Адски заплетена и сложна ситуация. А някога мислех, че ме чакат ей така лесни две хиляди кредита. Плюс тихо и незапомнено пенсиониране. На някоя забравена от Космоса, бомбардирана до неузнаваемост планета.

Сега се намирах насред сцената на сблъсък, по-стар от костите на предците ми.

— Какво общо има цялата тази история с планетарния звездолет? — попитах аз. — Един космически кораб не може да спре раса от полубожествени властелини.

— Изгубените не са неуязвими — възрази Симънс. — А секретният проект на Федерационния съюз не е просто космически кораб. Планетарен звездолет, стелар Кърк, планетарен. Строежът е осъществен благодарение именно на Изгубените, макар индиректно. Той е бил създаден, за да бъде острието на копието, с което да се превземе галактиката. Използването на ресурсите на Федерационния съюз е било просто поредната заблуда, като посредник в осъществяването на галактическо господство.

— Тогава защо никой не знае къде се намира?

— Защото планът бива провален. Сещате се от кого. Приливът отново бива обърнат, но в края на краищата това не спечелва Войната в наша полза. И за да не попадне толкова силно оръжие в ръцете на врага, звездолетът бива скрит.

Пъзелът взе да се нарежда.

— Значи… капитан Топло също е бил агент като теб. Той е бил по следите на звездолета, защото е знаел къде да търси. И е решил да заведе Съпротивата при мястото. Затова неговите „указания“ са толкова мистериозни. Те са били единствено за обяснение, легенда, за това как успява да намери мястото. За да убеди бунтовниците да го последват. — Аз се взрях в Симънс. — Вие знаете къде е планетарният звездолет.

— Не — той се усмихна криво. — Не знаем.

Аз неразбиращо го изгледах.

— Виждате ли, стелар Кърк — започна бавно Симънс, — никой не знае къде се намира планетарният звездолет на Федерационния съюз, най-грандиозното оръжие, създавано досега. Нито Съпротивата, нито окупаторите, нито моите учители, нито Изгубените изобщо. Той е скрит отвъд всички възможни начини за откриване. Всички. Емпирични или езотерични. Естествени или свръхестествени. Защото по всички дефиниции на познанието, планетарният звездолет не съществува.

Симънс събра длани и се вгледа в бюрото.

Тишина. Можех да протегна ръка и да я пипна.

— Не…? — не можах да довърша изречението.

— Не съществува — повтори меко Симънс. — И само двама души в цялата галактика могат да намерят къде е.

— Но как…?

— В самия край на Войната, командир на звездолета е бил адмирал Сириус Тор — обясни Симънс. — Той и адютантът му, систематизатор Конър Досел, измислят план, чрез който да скрият космическия кораб. Те са знаели, че Изгубените могат да намерят всяко място в галактиката, всяко във Вселената изобщо. Затова адмирал Тор и систематизатор Досел, вместо да скрият звездолета във Вселената, те решават да го скрият извън нея. Планетарният звездолет е бил екипиран с тахионни двигатели. Вие много добре познавате теорията за свръхсветлинната скорост, стелар Кърк, както са ви учили във военната академия. Грубото преодоляване на ограничението на светлинната скорост е било използвано като първия хипердвигател. Това обаче е водело до катастрофални последствия от гледна точка на астрофизичните закони. Защото тахионният двигател изпреварва не само светлината, но и времето, свързано с нея, по този начин нарушавайки причинно-следствената връзка на пространство-времевата мрежа. Използвайки тахионно ускорен импулс от двигателите, адмирал Тор и систематизатор Досел отворили дупка в самото време-пространство. По същество, ефектът от подобно действие е стриктно случаен и непредвидим. Адмирал Тор, обаче, е владеел Изгубените умения. Чрез майсторството си в тях, той успява да пресъздаде точно определена аномалия в пространство-времето. Планът е бил прост и абсолютно гениален: Адмирал Тор измества звездолета в най-близката съседна итерация на Вселената, създавайки историческа линия, където той и систематизатор Досел заживяват в телата на своите алтернативни личности. Промяната била минимална. Всичко останало било напълно идентично: загубата на Войната, последвалата окупация, всяко едно събитие и действие било съвсем същото. Нямало никаква друга разлика. Би могло дори да се оспори, дали новата Вселена изобщо е била паралелна, или видоизменение на старата. Въпреки всичко, дори такова дребно пренареждане на съществуването не могло да мине без последици. Адмирал Тор не би могъл да измести екипажа на звездолета в новата реалност. Това било отвъд възможностите му. Затова той ги жертвал. Над сто хиляди души дали живота си доброволно, за да успее планът, а адмиралът използвал тяхната жизнена енергия, за да захрани собствените си сили. Но дори така, отварянето на времепространствения портал било почти непосилна задача и след като го направил, адмирал Тор престанал да владее Изгубените умения. По ирония на съдбата, той загубил способностите си.

А междувременно планетарният звездолет бива временно изтрит от нишката на пространство-времето. И никоя позната сила или умение във Вселената няма начин да го върне в момента. Единственото, което остава, е да се изчака той да достигне своята дестинация. Където и когато да е тя — завърши Симънс.

Марк подсвирна. Ларл и Риз ахнаха. Аз също не можах да се сдържа и се облещих. Обърнах се към другарите си. Те досега бяха слушали мълчаливо тази невероятна история, но тя току-що се бе превърнала в невъзможна. Мисля, че Симънс успя да достигне максимално ниво на шантавост.

Намерих сили и успях да продумам:

— И само… само адмиралът и систематизаторът знаят, къде и кога ще се появи звездолетът?

— Да.

— Което означава… че капитан Топло е…?

— Систематизатор Конър Досел — отговори Симънс.

Настъпи кратка пауза.

— Но защо аз? Защо ми казваш всичко това? Защо изобщо ме въвлече в цялата история? Защо?… — Гласът ми беше напрегнат и сподавен. Гърлото ме стягаше. Имах страховито предчувствие.

Симънс се наведе напред.

— Защото, стелар Кърк, заповядано ми е да ви пазя с живота си. Да пазя един от най-важните индивиди в цялата галактика. И това сте вие, стелар Текс Кърк. Всъщност… по-добре да се обърна към вас така: Заповядано ми е да ви пазя с живота си, адмирал Сириус Тор.

— КАКВО?!?

Канех се да изкрещя подобна реплика. Но вече не бях сигурен в убедеността на моето рефлексивно отрицание. Възможно ли беше аз… да не съм себе си? Да съм бил през цялото време някой друг? Аз ли избирах действията си? Или те са били направлявани не по моя воля?

Кой съм аз?

— Какво?!? — повтори Марк. — Текс е адмирал Тор?!?

— Велики космосе!… — промълви Риз.

Ларл изръмжа изненадано.

— Това не е вярно — казах аз. — Няма как да е.

Симънс поклати глава.

— Независимо дали го приемате, стелар Кърк, вие сте адмирал Сириус Тор. Неговото алтер его.

— Но откъде ти ще знаеш кой съм аз??? Във Вселената, в която живеем, адмирал Тор не съществува!!! Той… е аз! Да познаеш мен или капитан Топло означава да предизвикаш парадокс!

— Точно така — кимна Симънс. — А както знаете, възникването на парадокс теоретично ще предизвика края на Вселената. Ето защо… аз съм предпазната мярка.

— Как?

— Аз никога не съм живял в тази алтернативна Вселена — отговори Симънс. — Моето алтер его е загинало при раждането си. Но аз идвам оттам, откъдето и вие, адмирале. Със знанието за вашето съществуване, аз внасям необходимия баланс, за да се избегне парадоксът на вашата идентичност, както и тази на систематизатор Досел. Ако ме нямаше мен, вие никога нямаше да бъдете адмирал Тор, защото той по дефиниция, както сам казвате, нямаше да съществува.

Аз бавно свалих шапката си и се вгледах в нея. Въртях я из дланите си и мислех. Ако беше вярно, ако аз наистина бях адмирал Тор, бих ли могъл сам да разбера? Да осъзная двойствеността си? Може би не. Но тогава чии бяха „спомените“, които получавах? Чрез обяснението за алтер егото, логиката относно тяхното присъствие пасваше на мястото си. Но ако имаше друг отговор? Ако Симънс грешеше? Дълбоко в себе си обаче знаех, че не греши. Усещах нечие присъствие. Сякаш… споделях мислите и душата си с някого. Сякаш нещо ми липсваше цял живот. И ме напрягаше. Това чувство бе ставало все по-силно през годините. Мислех, че е заболяване или просто старост.

Ами ако беше нещо друго?

— Процесът на „пренасяне“ би ли донесъл… странични последствия? — попитах аз.

— Да, в известна степен — отвърна Симънс. — Най-честите ефекти са остатъчен резонанс от „стария“ аз, както и фрагменти от околната пространство-времева мрежа, посредством халюцинации или сънища. Други странични фактори са умствена нестабилност, шизофрения, бели петна в паметта, амнезия и други психологични или физиологични разстройства. Всичко обаче е само теория. Няма как да бъде доказано. С напредването на времето обаче, симптомите ще се засилват, докато не се стигне връхната точка, когато пространство-времето на предишната Вселена ще се синхронизира със сегашната.

— Какво ще стане при достигането на връхната точка?

— Не знам, адмирале — въздъхна Симънс. — Възможни сценарии са личностно изменение, екзистенциална криза, лудост, тотален психически разпад, дори физическа травма, например аневризма, ако натоварването е твърде голямо. Има вероятност и за разкъсване на причинно-следствената връзка на самата Вселена.

Главата ме заболя, само като слушах. Пулсирането в гърдите ми се усили, заплашващо отново да прерасне в болка.

— Добре, нека мислим за това после — рекох аз. — Засега е важно да се фокусираме върху настоящето. Излиза, че и някой друг е знаел всичко това, защото през цялото време се опитваше да ме убие.

— Боя се, че сте прав, адмирале. Информацията е изтекла от предател. Ние от години знаехме за вашето местонахождение и това на систематизатор Досел. И двамата бяхте държани под око, с назначени секретни телохранители, които имаха заповед да ви пазят живи. За съжаление, телохранителят на Досел бе привлечен към вражеския лагер. Детайлите са маловажни. Важното е, че врагът успя да идентифицира систематизатор Досел. Според разузнаването, от своя страна Досел някак си успял да разбере за своята истинска същност. Той решил да намери планетарния звездолет и за целта събрал експедиция, подстрекаван от шпионин на Изгубените. Така те са щели да проследят систематизатор Досел до локацията на планетарния звездолет.

— Чакай малко — вдигнах ръка аз. — Гакар каза, че звездолетът на експедицията, начело с капитан Топло, е бил свален, докато е захождал към планетата. Защо Изгубените са го свалили, ако са се надявали да го проследят?

Очилата на Симънс проблеснаха.

— Защото аз заповядах да го свалят.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Защо?

— За да попреча на Изгубените да разберат къде и кога ще се появи планетарният звездолет. Целта беше да жертвам систематизатор Досел и да унищожа записките му. Чрез копията, с които разполагам и с ваша помощ щях да издиря координатите и да осигуря безопасността на вас и звездолета.

— Жертване?! — аз се надигнах от креслото си и възкликнах ядосано: — Какво ти дава правото да се разпореждаш с невинни животи!

— Точно от вас, адмирале, очаквам да разберете избора между живота на малцина срещу съдбата на мнозина — отсече сурово Симънс. — Вие сте този, който е жертвал сто хиляди, за да спаси несметни милиони!

Думите му заглъхнаха сред тежка тишина.

— Продължавай — процедих аз и неохотно седнах отново.

— Както казвах — рече Симънс, — Досел се беше превърнал в потенциална заплаха и аз нямах избор, освен да го елиминирам. Планът обаче се обърка. Досел и част от екипажа му оцеляха. Те убедиха местното население да направи засада на конвоя, който беше изпратен за личния компютър на Досел. Но не успяха да пленят Досел. По този начин той и компютърът се превърнаха едновременно в слабости, от които Изгубените можеха да се възползват. Не можех да се погрижа едновременно и за двете. Затова, против волята ми, се наложи да включа вас като решаващ фактор. Беше огромен риск. Но на никой друг не можех да се доверя. Докато аз се занимавах с Досел, вие трябваше да намерите компютъра. Така вие, адмирале, бяхте изкаран на светлина и вашата истинска личност стана достояние на врага. Затова те се опитаха да ви убият.

— Но защо? Нямаше ли убийството ми да им попречи да намерят звездолета?

— Донякъде. Те вече бяха по следите на систематизатор Досел, пък и знаеха, че е въпрос на време планетарният звездолет да се появи отново в мрежата на пространство-времето, а тогава на тях нямаше да им бъде нужно да разполагат нито с вас, нито с Досел или записките му. Страхуваха се обаче, че вашето знание щеше да ни позволи ние първи да стигнем до него.

— Как точно?

— Изгубените биха могли да намерят звездолета без никаква помощ, но това въпреки всичко ще им отнеме повече време, отколкото ако знаеха точните координати. Вие, адмирале, като първоизточник, разполагате с тях. А ние разполагаме с вас. Сега разбрахте ли?

— Разбрах. Но ако са искали мен, защо тогава убиха дипломат Уинстън, агент Картър и Първия оръжеен майстор? Защо просто не гръмнаха мен? Поне няколко пъти имаха идеална възможност.

Симънс се намръщи и замълча за момент.

— Дипломатът загина от чужда ръка — започна той, — но убийствата на членовете на експедицията бяха извършени по мое нареждане.

Мислите ми замръзнаха за миг. Аз рязко се изправих и изгледах свирепо Симънс.

— Защо го направи? — изрекох с хладен и опасно спокоен глас.

— Защото следвах заповеди — отвърна Симънс студено. Той преплете пръсти. — Тази колония не бива да получава свободата си. Не сега. Това ще попречи на развоя на събитията.

— Какви събития!!! — изкрещях аз. — Ти каза, че си на наша страна! Защо тогава убиваш единствените хора, които щяха да дадат реален шанс на Съпротивата!? Защо погребваш плановете за истинско освободително движение, когато има възможност за такова?

— Моментът не е настъпил — сряза ме Симънс. — Галактиката все още не е готова да се освободи.

— Кой го казва!

— Моите учители. Господарите ми. Изгубените.

— Откъде те знаят какво е готово и за кога!

— Те имат хилядолетен опит, адмирале — строго ме погледна Симънс. — Притежават разбиране за нещата, което вие дори не можете да си представите. За тях няколко столетия са само етап от развитието на Вселената. Те могат много по-добре да предвидят последствията от дадено действие в бъдещото, отколкото всеки от нас. И щом те казват, че моментът не е настъпил, значи не е!

В продължение на минута аз и Симънс не откъсвахме поглед един от друг. Накрая, аз неохотно се отпуснах обратно на креслото, с мрачно изражение на лицето. Още смърт… Още погубени съдби… Но за това не бях виновен аз. Други бяха решили да се разпореждат със света на галактическо ниво.

Но нима можех да отрека, че съм виновен? Аз… бях погубил сто хиляди живота в друга Вселена. И още много в тази. Заради собствените си решения. Заради моите лични интереси и защото смятах, че знам кое е „правилно“.

Нима имах правото да осъждам същите постъпки, които аз бях извършил?

— Повярвайте ми, адмирале — каза меко Симънс. — Нашите интереси са в полза на добруването на цяла Стелария и всички галактири. Ние се борим против Изгубените, които властват над нас. Но те са по-могъщи. Ако искаме да победим, трябва внимателно да планираме ходовете си. Решението не е нито мое, нито ваше. Единственото, което можем да направим, е да дадем най-доброто от себе си.

— Какво искате от мен? — рекох аз през стиснати зъби.

Симънс за пореден път ме изгледа над очилата си.

— Да намерите планетарния звездолет. Нещата вървят към своя край. — Той огледа стаята. — Аз вече ще ви помагам активно. Статусът ми на шпионин предстои да бъде разкрит.

В този момент един от хората на Симънс влезе в помещението и доложи:

— Сър, не успяхме да установим контакт. Последните им известни координати са тези. — Той подаде един лист.

Симънс прочете листа и се изправи.

— Време е да вървим, адмирале, и то бързо.

— Защо? Нали бунтът така или иначе ще бъде разбит? — навъсих се аз.

— Бунтът да, но надпреварата продължава. Още повече че вашите приятели са в опасност — Симънс кимна на пазачите, посочвайки ни: — Дайте им оръжия. Известете останалите, че тръгваме.

— Капитан Топло и Гакар са в опасност? — рекох аз с тревога в гласа.

— Да — отвърна Симънс. — Нямах възможност да стигна до тях, преди да ги заловят. Трябва да побързаме, ако искате да ги спасите, адмирале.

— Но защо не каза по-рано! — изръмжах аз.

— Защото първо трябваше да се погрижа за вас, адмирале. Вие сте върхов приоритет — рече Симънс, гледайки ме право в очите.

Трополене и раздвижване се чуха отвъд стаята. Вратата се отвори. На прага стоеше едър, широкоплещест мъж с червена лента на главата. Мъкнеше оръжия колкото за малка армия. Като ме видя, той се ухили. Металните му зъби блеснаха.

— Ти! — изръмжах аз. — Кой, по рекстразите, най-сетне си ти?

— Забавачката — изсмя се той. — Кантос Вилек, на вашите услуги, адмирале. Бях назначен за ваш телохранител.

Аз изсумтях сърдито.

— Ето ви ги ютиите обратно — подаде екипировката ни Кантос. Марк грабна плазмохвъргачката, Ларл зареди автоматичната си двуцевка, а Риз се въоръжи с чифт лъчеви пистолети.

— Голям телохранител си, няма що — рекох му аз. — Последните години почти непрестанно бях на косъм от смъртта.

— И без моята намеса наистина нямаше да сте жив, адмирале.

Аз се навъсих още повече.

— Ако задачата ти е била да ме пазиш, защо се би срещу мен в бара? — скептично погледнах нахакания киборг.

— От години ви наблюдавах, адмирале. Вашето майсторство в битките ме впечатляваше. Простете, но не можах да устоя на изкушението да се изправя срещу вас в двубой. Исках да видя дали няма да ви позапъхтя, предвид годините ви — намигна Кантос.

— Ха, мечтай си, тенеке. Отупвал съм далеч по-добри от теб.

— Само защото не исках да ви нараня, адмирале — не ми остана длъжен той.

Аз го посочих.

— А защо така яко дрънчиш на метал? Да не си някакъв киборг?

— Тцъ, тцъ, аз съм автентичен андроид — театрално рече Кантос.

Все още осмислях чутото, когато Симънс се обади:

— Адмирале, побързайте моля. — Той прибра комуникатора, по който говореше.

Аз зарязах приказките. Кимнах на останалите и ние излязохме от стаята.

Тя наистина се оказа част от бункер. Или по-скоро подземно ниво на някоя от сградите. В общото помещение чакаше групата окупатори с камуфлажни брони, която ни беше пленила. Симънс махна в тяхна посока и нареди:

— Искам авангард. Разчистете ни пътя, но не влизайте в сражение с адепта. Той е екстремно опасен. Докладвайте за ситуацията, но чакайте заповедите ми.

— Да, сър — обади се един от тях, вероятно водачът и командосите потеглиха.

Симънс се обърна към мен:

— Физическото ви състояние достатъчно стабилно ли е, адмирале?

— Чувствам се пребит и изтощен, но ще се справя. Вие, банда, как се държите?

— Като цяло добре — размърда се Риз.

— Ще оцелея — промърмори Ларл.

— Аз също — добави Марк.

— Супер, защото на мен щурмовете ми дойдоха в повече — рекох аз. — Симънс, случайно да ти се намира био-батерия за окулярни импланти?

Той помисли за момент и погледна Кантос. Андроидът кой знае откъде извади една батерия и ми я подаде.

— Благодаря — взех я от него и я смених с изхабената в кибер-окото ми. То стартира процедурната си диагностика, след което заработи и аз отново виждах нормално. Тоест, виждах така, както бях свикнал последните два века.

— Да тръгваме — казах на Симънс.

Той поведе пазачите, носещи бойни брони и тежки лазерни автомати. Ние напуснахме подземието. Озовахме се в дълъг сервизен коридор. Кабели и тръби пробягваха по стените. Движехме се с енергично темпо, но без да тичаме. Пътьом аз се обърнах към Симънс и го попитах:

— Спомена някакъв адепт? Какво е това?

— Формалното наименование на такива като мен — рече Симънс. — Повечето не знаят, нито подозират за съществуването на Изгубените, адмирале. Много работят за тях, но не знаят истинската им същност. Тези, които са просветени по въпроса, ги наричат адепти. Причината е… семантична, но друг фактор е, че адептите често са и ученици на господарите си, обучаващи се в изкуството на Изгубените умения.

— А ти…?

— Не — тръсна глава той. — Аз съм обикновен. Доколкото това е възможно във всеки случай.

— И каква е задачата на адептите?

— Както вече бях казал, ние сме агенти. Изпълняваме задачи, които нашите господари и учители не могат да поемат. Подозирам, че Изгубените са изключително малко на брой. Но това е само моя теория. Факт е, че ние биваме изпращани навсякъде като първа и обикновено единствена мярка.

— Значи… този адепт е тук заради мен? Да ме елиминира?

— Да. Той е последният, от шестимата, които бяха пратени.

— Шестима!?

— Да, адмирале — погледна ме сериозно Симънс. — Срещу вас бяха изпратени общо шестима адепти, които трябваше да попречат на вашия успех.

Аз се замислих. Не е като да бях застрелял само петима в последно време. Болка внезапно ме прониза.

— Лидия…

— Да, стела Лидия Арама беше една от тях. — Съжаление се прокрадна в гласа на Симънс. — Тя не знаеше истинската ви самоличност. Едва след заповедта за вашата елиминация разбра кой сте. Тя също така уби дипломат Доналд Уинстън, в първия си опит да ви отстрани, но тогава вие се измъкнахте. Адепт Арама е била ваш враг от самото начало. Моите съболезнования, адмирале.

— Но как е възможно? Аз бях… бях близък с нея и отпреди Войната.

— Случайност. Вероятно тя наистина ви е обичала. Връзката ви беше ли накъсана?

Аз кимнах вяло.

— Разбираемо. Адепт Арама беше една от най-добрите куртизанки на врага и експерт в дипломатическия шпионаж. Доколкото знам, от нейните услуги не е имало голяма нужда след Войната, затова тя е останала тук. При вас.

— Сред останалите бяха още адепти Натаниел и Вирх Окар — продължи Симънс. — Тяхната специализация беше в естествения подход, не включващ огнестрелни оръжия. Често използвани за разузнаване и саботаж.

Сакото и Ревера, помислих си аз. Те почти ми видяха сметката с техния „естествен“ подход. И ме бяха изненадали два пъти.

— Останалите да не би случайно да са дразавър и рекстраз? — попитах аз.

Симънс кимна.

— Адепти Шарак и Зроназ. Използвани като груба сила за специални операции. Предпочитат откритата конфронтация.

— И кой е шестият? — повдигнах вежди аз.

Комуникаторът на Симънс се обади.

— Сър, достъпната кула е свободна. Имаме възможен заход към целта. Край.

Симънс вдигна комуникатора и напрегнато каза:

— Отряд, не нападайте целта. Повтарям, не нападайте. На всяка цена останете незабелязани.

— Разбрано, сър. Уведомявам, че целите са в критична опасност. Необходими са мерки до приблизително 600 секунди. Край.

— Трябва да побързаме — рече Симънс и ускори крачка.

Бойците на Симънс и ние преминахме в лек бяг. Сервизният тунел пресичаше кръстовища и аварийни помещения на няколко пъти. Накрая той свърши в просторна генераторна зала. Тихо, монотонно жужене изпълни слуха ми. Симънс, сложил бронежилетка върху костюма в движение, погледна някакъв датчик на ръката си и се насочи към един от изходите. Ние го последвахме. Изкачихме се на приземния етаж и се озовахме в безличен и слабо декориран атриум на една от високите сгради. Стените и подът тук също бяха от метал. Всичко беше ослепително бяло. В сравнение с генераторната зала, атриумът изглеждаше огромен. Предната част бе осеяна с тераси и стълбища, в компанията на солидно количество опорни колони. Така изградено, преддверието изглеждаше претрупано, но от стратегическа гледна точка щеше веднага да се превърне в позиция за отбрана, в случай на престрелка. Задният край на атриума, от друга страна, разполагаше с три асансьора и две аварийни стълбища, пред които се намираше контролен пункт с монтирани автоматични картечници. Нямаше никой. Навън вече не виеха сирени, а звуците на битките бяха затихващи и силно приглушени от дебелите стъклени панели. Докато прекосявахме атриума, Симънс отново включи комуникатора:

— Локация!

Комуникаторът изпиука в отговор:

— Цел едно се намира в северната над-кула, между етажи 7 и 9. Цел две е в западната над-кула, местоположение — етаж 15.

— Разбрано. Стойте на място и чакайте заповедта ми.

— Да, сър.

Един от асансьорите пристигна, повикан от придружаващите ни бойци. Ние всички се побрахме вътре без проблем. Явно беше предвиден за персонал с екзоскелети и енергоброни. Симънс набра комбинация на кодовия панел и получи достъп до таблото на асансьора. Той натисна бутона за последния етаж и машината се устреми нагоре. Пристигайки на етажа, ние отново се озовахме в друг атриум, подобен на този на приземния етаж. Но за разлика от първия, атриумът тук горе беше с четири идентични страни, всяка терасирана и водеща до собствена редица от асансьори и стълбища. Отвъд тях, през стъклените панели се разкриваше гледката на четири отделни сгради, почиващи върху гигантски подпори и свързани с основното ядро, където се намирахме ние. Над-кулите. Слънцето грееше с умерена мекота през остъклените стени и аз разбрах, че тук също работи климатик. Освежаващо.

Симънс се насочи към северната редица асансьори. Аз се пресегнах и го спрях:

— Чакай! Къде отиваме първо?

— Към лабораториите — отвърна Симънс. — Те са в северната над-кула. Систематизатор Досел е заложник там и ако подозренията ми са верни, нямаме абсолютно никакво време, ако го искате жив, адмирале.

Без повече приказки, ние се качихме в поредния асансьор и потеглихме нагоре. Симънс пак натисна бутона за най-горния етаж, номер седем. Аз повдигнах вежди. Явно след това щеше да се наложи да ползваме стълбите.

Асансьорът пристигна и когато излязохме, разбрах, че предположението ми не е съвсем правилно.

Остатъкът от над-кулата представляваше просторна секция, издигаща се до самия връх, разделена на множество площадки. Отделните „етажи“ бяха групирани в общи отделения покрай високите стъклени стени, а достъпът до тях се осъществяваше чрез висящи над нищото метални стълбища или малки товарни лифтове за транспорт на оборудване. По площадките беше наредена всякаква апаратура, резервоари с течности и маркучи, уреди и работни маси и прочее. Манипулатори се движеха около умалени конвейери, сглобяващи различни елементи, а многометрови екрани с хаптиков интерфейс бяха разположени по площадки, предназначени за проектиране, мисловни бури и задаване на задачи.

Лабораториите.

Седмият етаж беше кота нула на цялата секция и преобладаващите предмети бяха различни контейнери и полуготови експерименти. Въпреки цялостния размер на зданието, имаше само малко на брой окупатори, облечени в бели работни облекла. Всички бяха човеци.

Пред нас имаше петима окупатори, носещи охранителни униформи и въоръжени със стандартни — за тях — автомати. Те се стреснаха, щом ни видяха, но забелязаха Симънс и не стреляха. Нашата липса на униформи обаче ги изнерви. Един от тях пристъпи напред и ни посрещна:

— Командир Симънс, не очаквахме посещението ви — измърмори притеснено охранителят, докато отдаваше чест. — Мислехме, че направлявате бойните действия от командния център.

— Промяна в плановете — отговори Симънс сухо. — Къде е субект С/Д1?

— На медико-оперативното ниво, сър — той преглътна. — Процедурата по извличането на данни току-що навлезе във фаза две.

— Аха. Благодаря за съдействието ви.

Симънс вдигна пистолета си и застреля окупатора.

Ние нямахме време да се замисляме, затова елиминирахме останалите охранители, преди да се съвземат от изненадата. Кратката стрелба рязко отекна из лабораториите. Горе работещите учени замръзнаха за миг. После обаче решиха да се бият. Една жена извади лъчев пистолет. Симънс вдигна ръка и с премерена точност, която дори аз трудно бих постигнал, също я застреля. Лаборантката се изхлузи над парапета и тялото й се строполи долу с отвратително тупване. Симънс изгледа останалите надвесени учени по площадките и попита студено:

— Някой друг ще се съпротивлява ли?

Отговори му единствено мълчание.

— Добре — каза той. — На земята. Едно трепване и сте мъртви.

Окупаторските учени побързаха да се подчинят. Аз бях претръпнал и изпълнен с омраза, но нямаше как да не забележа, че те бяха просто обикновени хора. Да, работеха против себеподобните си. Да, сигурно не им бяха останали някакви скрупули. Но те също както всички останали живееха, надяваха се, чувстваха. Дори като чудовища исках да ги съжалявам. Исках, но си припомних образа на мъртвата Лидия. Окупаторите може да не бяха виновни за нейната съдба, но служеха на тези, които бяха. Това беше повод да ги ненавиждам.

Симънс посочи своите хора:

— Ти, ти и ти, качете се на първо ниво. Стане ли нещо подозрително, стреляйте без предупреждение. Вие двамата — пазете асансьора. Останалите — след мен.

Симънс раздаваше заповедите си със студен професионализъм, лишен от всякаква емоция. Аз не бях светец, нито щях да взема награда за състрадателност, но ми беше трудно да си представя, че този дребен, безскрупулен човек и неговите „учители“ играеха за нашия отбор.

Аз, Марк, Риз, Ларл, Кантос и още трима бойци последвахме Симънс нагоре по площадките. Лабораторните нива бяха пирамидално разположени от гледна точка на обема и тежестта на техниката, която ползваха. Монтажните нива бяха разположени ниско, следвани от химико-електронните, медико-оперативните и най-горе проектантските нива. Симънс тичаше, при това доста добре за фигурата си и ние го следвахме плътно. След по-малко от минута успяхме да стигнем до медико-оперативното ниво, където държаха капитан Топло. Самата площадка беше наредена с операционни маси и хирургическа апаратура. Имаше различни по големина резервоари, пълни с течности или празни и неизползвани. Всичките маси бяха чисти и лъщящи, с изключение на една в дъното на площадката. Двама учени с гумени ръкавици и маски, лежаха в края на парапета, с лица към пода и се стараеха да бъдат напълно неподвижни.

Гледката беше потресаваща.

На последната операционна маса беше положен капитан Топло. Тялото му бе голо. Разкъсана и обгорена плът показваше местата, където вероятно е бил прострелян от лазерно оръжие. Раните обаче не бяха смъртоносни, въпреки че количеството им би било фатално без лекарска помощ. Но най-ужасната част беше главата. Черепът бе отворен, липсващ наполовина, а кръв и други телесни течности бяха изтекли по пода и наоколо, бавно просмуквайки се към каналите, монтирани по пода. До масата имаше неголям резервоар, пълен със зеленикава субстанция, а кабели и датчици стърчаха от него и го обграждаха.

Вътре беше мозъкът на капитан Топло.

Аз спрях стъписан, виждайки подобно нещо за първи път. Риз изпищя кратко, преди грозната сцена напълно да й вземе дар слово. Ларл не каза нищо. Марк промълви:

— Велики космосе…

Бойците с нас, както и Симънс, изглеждаха напълно незасегнати от образа пред тях. Симънс пристъпи напред, внимавайки да не се изцапа от кръвта. Той намръщено погледна уредите до резервоара. Неочаквано облекчено въздъхна.

— Имате късмет, адмирале — рече Симънс. — Систематизатор Досел е жив.

— Жив?!? — изтърсих аз. — На това жив ли му викаш!? Мозъкът му е в проклет буркан! Главата му е като пръснат зеленчук!

— Адмирале — търпеливо, но твърдо ме прекъсна Симънс. — Знам, че гледката не ви е особено приятна. Но послушайте ме. Не бъдете емоционален. Тялото на систематизатор Досел може да е отвъд възстановяване, но той самият е жив. В повече от чисто технически аспект.

— Чисто технически аспект? Кой изобщо би извършил такава процедура? Толкова ли извратени са Изгубените?

— Това не е тяхно дело. Технологията за тази процедура съществува отпреди Войната. Нарича се церебрално сканиране. Мозъкът, адмирале, е смайващо подобен на този на компютър, с разликата, че е много по-съвършен. Но също като компютър, той може да бъде подложен на различни операции, в първичния смисъл на думата. Като сканиране за информация. Възможно е да се направи без… ампутация, но отнема повече време и дава по-слаби резултати.

Аз стиснах зъби.

— Изгубените са искали да разберат къде е планетарният звездолет.

— Да, адмирале — потвърди Симънс.

Аз хвърлих несигурен поглед към резервоара.

— Значи… той наистина е жив?

— Да — кимна Симънс. — Съхранителните техники напреднаха значително малко преди Войната, но не се е налагало често да бъдат ползвани след това.

— Но… как може да бъде излекуван? Тялото му…

Симънс свали очилата си, отри ги в ръкава си и пак ги сложи.

— Симбиотична технология — каза той. — Ще трансплантираме мозъка в изцяло кибернетично тяло.

— Ще го превърнеш в киборг? — мрачно попитах аз.

— Това е единственият начин да оцелее.

— Действай.

Симънс кимна. Той извади комуникатора и се обади:

— Отряд, докладвай.

Предавателят мълчеше.

Симънс напрегнато повтори:

— Отряд, докладвай. Обадете се!

Мълчание.

— Рекстразите го взели! — изруга Симънс. Той вдигна поглед към мен. — Адмирале, трябва да се оттеглим веднага.

— Не — отсякох аз. — Не тръгвам никъде без Гакар и капитан Топло.

— Драксатът не е важен! — избухна Симънс.

— Ти ще кажеш! Той ми спаси живота!

— Адмирале… — започна Симънс, но аз го прекъснах.

— Не, Симънс, млъкни и ме слушай! Щом съм някакъв адмирал и щом съм толкова важен за съдбата на галактиката, прави това, което ти кажа. Няма да избягам без Гакар или капитан Топло. В противен случай сам ще ги спася, а на теб като са ти наредили да ме пазиш, прави го както можеш!

Очите му гневно светнаха и той понечи да ми отговори, но спря. Челюстта му се стегна и през стиснати зъби той рече:

— Добре. Така да бъде. Но Космосът ми е свидетел, адмирале, че се поставяте в смъртна опасност.

— Живял съм повече от два века в такава. Ще се оправя.

Симънс кимна вдървено и се обърна към хората си:

— Вървете с него. Ти също, агент Вилек. Аз ще остана тук да възстановя систематизатор Досел.

— Но командире… — запротестира андроидът.

— Изпълнявайте заповедта, агент Вилек! — сряза го Симънс. — Безопасността на адмирал Тор е най-високият ви приоритет. Ясно ли е?

— Да, сър — неохотно каза Кантос и отдаде чест.

— Вземете и лаборантите.

— Разбрано.

Симънс се обърна към уредите и започна да прави някакви настройки. Бойците и Кантос грубо избутаха окупаторските учени да стават и ние слязохме обратно на приземното ниво. Пътьом аз попитах Марк, Риз и Ларл:

— Слушайте, ако не искате да идвате, ще ви разбера. Останете тук със Симънс. Той е гадняр, но поне ще сте на по-сигурно място. Вече достатъчно страдахте заради мен. Предпочитам да не ви причинявам повече вреда.

Ларл се извъртя и отговори мрачно:

— Говориш глупости. Ние вече сме набутани в тази каша до муцуните. Няма къде да вървим. Двеста години работех с теб, мразейки те. Мисля, че мога да се справя да съм ти партньор без озлоблението и презрението. Нека продължим тази история до края.

— Точно тъй — каза Марк. — Ти направи туй, което сметна за правилно, Текс. Ние направихме същото. Въпреки ’сичко, аз те подкрепям. Ти ме спаси и аз ти върнах услугата. Но тъй правят наемниците. Ти си ми приятел, Текс. А приятелите, последно когат’ чух, не си мерят сметките. С теб съм, другарю!

— Аз също — добави Риз. — Ти си груб, циничен и плашещ, но ми спаси живота. И… — тя погледна към Ларл — … заради теб аз намерих нещо, на което държа. Затова ще те подкрепя, Текс. Независимо дали си адмирал Тор или не, ти се бориш за това, което е правилно. За… нас. За всички ни. За галактиката. Аз уважавам това.

— Благодаря ви — промълвих аз. Нямаше нужда от повече. Нахлупих шапката си ниско над очите, за да не рискувам вече обрисуваната репутация на груб циник. — Да действаме.

Бойците на Симънс, Кантос, окупаторските учени и ние се набутахме в асансьора. Слязохме отново в горния атриум. Бойците избутаха напред лаборантите и ги нокаутираха с прикладите на автоматите си. После Кантос отиде при западната редица асансьори, водещи до съответната над-кула и набра комбинацията за достъп. Кабината дойде и ние отново влязохме, напрегнати и готови за битка.

Ръката на Кантос за момент спря на педя от таблото. Той ми се ухили и попита:

— На кой етаж трябваше да се качим?

Аз се втренчих в него кръвожадно.

— Да не искаш да ми кажеш, че робот може да забрави? — с едва сдържан тон попитах аз.

— Само ви проверявах, адмирале — невъзмутимо рече Кантос и натисна бутона за тринадесетия етаж.

— Не трябваше ли да отидем на петнадесетия? — учуди се Риз.

— Тактическо предимство — рече Марк с ъгълчето на устата си. Кантос кимна одобрително.

Асансьорът плавно се стрелна нагоре. Изведнъж ме обзе някакво лошо предчувствие.

Симънс не ми беше казал кой е шестият адепт.

Качихме се насред преддверието на жилищен отсек. Беше обзаведено със столове, кресла, няколко компютърни терминала, работни бюра и аварийна станция. Щях да попитам Кантос за адепта, когато на пътя ни се изпречи отрядът командоси, подчинени на Симънс. Стояха срещу нас, техните лица непроницаеми зад шлемовете им. Кантос пристъпи напред и заповяда:

— Водач, защо не докладвахте? Командирът ви търсеше.

Мина секунда. Кибер-окото ми забеляза миниатюрното напрежение в Кантос, когато той осъзна, че нещо не е наред. Това беше единственото предупреждение.

— ДОЛУ!!! — изкрещях аз и се хвърлих зад най-близкото прикритие.

Ако реакцията ми беше миг по-късно щях да съм мъртъв. Командосите вдигнаха оръжията си и откриха огън. Марк, Риз и Ларл бяха бързи и също избегнаха засадата. Бойците на Симънс успяха да реагират, но двама нямаха късмет и загинаха на място. Кантос отнесе няколко куршума, но те не бяха достатъчни, за да го повалят. Андроидът извади с мълниеносна бързина чифт бластери и хвърляйки се странично застреля няколко командоса, преди да се скрие зад тежък метален плот.

Марк се подаде иззад нишата, където се криеше и пусна залп от плазмохвъргачката си. Командосите се опитаха да отбягнат стрелбата, но маневрите им бяха тромави. Още трима от тях бяха убити. Нещо не беше наред, но нямах време да мисля, защото ответният огън порази още един от хората на Симънс. Аз стрелях на сляпо и чух мощния куршум на револвера си как отскочи от металните стени. Включих прицелната система на кибер-окото и с нов рикошет успях да застрелям още един командос. Отговори ми градушка от лазерни лъчи. Риз изпищя. Ларл изрева. Насеченият трясък на автоматична двуцевка изпълни преддверието, а отскачащите шрапнели тотално всяха хаос и разруха. Нещо ме жегна по дланта и аз здраво притиснах чело в пода, докато в шлифера ми се удариха най-малко дузина рикоширали парчета олово.

Бластерите на Кантос и плазмохвъргачката на Марк изтрещяха в унисон още няколко пъти и с това кратката, но интензивна престрелка приключи. Аз се надигнах бавно с прицелен револвер, но бързо сканиране с кибер-окото ми показа, че етажът е чист. Ларл стоеше наведен над Риз и й помагаше да се изправи.

— Добре ли си, Риз? — попита той.

— Наред съм — отвърна дразавърката. — Куршум ме одра в бедрото. Болката е неочаквано остра.

— Радвай се — включих се аз. — Раната е плитка, щом рецепторите ти все още се оплакват.

Кантос оглеждаше щетите. Един от бойците на Симънс се изправи, след като бе проверил свой другар. Беше сам.

— Мъртви? — попита андроидът.

— Да, сър — отговори боецът. Той хвърли бегъл поглед през рамо. — Един все още има пулс, но губи много кръв. Разкъсана артерия.

— Тогава той остава — безизразно рече Кантос.

Войникът дисциплинирано кимна.

— Разбрано, сър.

— Какво е станало с тях? — аз посочих убитите командоси.

— Не знам — сви рамене Кантос.

— Възможно ли е адептът?…

— Възможно е — отсече Кантос. — Адмирале, препоръчвам ви да изчезваме оттук.

— В никакъв случай — отрязах го аз. — Не тръгваме без Гакар.

Кантос сведе мрачно глава.

— Както кажете, адмирале — отвърна той.

— Да продължаваме тогава — рекох аз.

Ние се качихме по стълбите. Аз внимателно сканирах с кибер-окото, но други изненади нямаше. Наближавайки четиринадесетия етаж чухме отдалечени викове. Кантос се опита да забави ход, но аз грубо го изблъсках и се устремих нагоре.

— Адмирале! — изсъска подир мен андроидът.

Аз не му обърнах внимание. Кибер-окото показваше само два обекта на петнадесетия етаж, никой друг. Виковете се усилваха. На стълбищната площадка най-сетне разбрах, че това е гласът на Гакар. Той ревеше и неговите крясъци бяха примесени с горяща ярост и изпепеляваща болка, затихвайки в спорадични паузи. Междувременно някакъв друг глас се обаждаше, с търпеливия тембър на разпитващ мъчител. Говореха на непознат език, който звучеше могъщо и първично. Непознат… но общ? Нима другият… също беше драксат?

Какво по рекстразите?

Забавих се, колкото за миг да изчакам останалите, след което рязко отворих вратата — нямах сили да я разбия — и щурмувах етажа отвъд стълбището, готов да стрелям на секундата.

Помещението отвъд се оказа отново вертикално отворена зала, подобно на лабораториите. Но вместо монтажни линии и химически резервоари, залата бе изпълнена с всякакъв вид радарна и комуникационна техника. Площадки също нямаше, вместо това пространството от пода до върха на залата се достигаше чрез плеяда от вертикални стълби, ръкохватни скоби и малки товарни платформи. Стъклените стени се редуваха с редици дебели стоманени греди, вероятно служещи за допълнителна броня, а от множество отвори стърчаха сателитни чинии, антени и пеленгатори.

В центъра на залата стоеше Гакар. Огромното му тяло бе омотано със съответстващи на размера му вериги, тежащи най-малко колкото самия него. Изражението му бе изтощено и измъчено. Той беше на колене, придържан единствено от купчината вериги, които го приклещваха.

А до него, със садистично и спокойно поведение, имаше още един драксат. Също като Гакар, пришълецът не носеше никакво облекло. Кожата му бе черна като космоса, допълнена от динозаврови ивици в тъмнолилав цвят. Мантия на самоувереност и абсолютен авторитет почти физически го обграждаше, докато той обръщаше своя дълбок и магнетичен взор към мен. Зъбите му се оголиха в очаквателно ръмжене.

Шестият адепт.

Бях изненадан. Бях стреснат. Бях дори уплашен. Гледката на чудовищен драксат, играещ за чуждия отбор беше страховита и парализираща.

Но не бях вчерашен.

Изтласквайки страха и слабостта от съзнанието си, аз стиснах зъби и леко килнах глава, изравнявайки кибер-окото си с мушката на револвера. Миг по-късно натиснах спусъка.

Нищо не се случи.

Отместих невярващо поглед към револвера си. Съзнанието ми крещеше да стрелям, но пръстът ми не помръдваше и на микрон. До мен Марк, Риз, Ларл, Кантос и оцелелият боец стояха с насочени оръжия, но с безпомощни изражения. Те също не можеха да стрелят.

Черният драксат се обърна изцяло, за да ни погледне. Муцуната му се разтегли в усмивка. Опашката му се размърда ентусиазирано и той дълбоко изтътна:

— Най-после се срещаме, адмирал Тор. Какво щастие. Мисията ми скоро ще приключи.

Гакар немощно надигна глава и изхъхри:

— Бягайте!… Не можете да го надвиете!…

Черният драксат вдигна лапата си и дланта му с небрежна сила удари муцуната на Гакар.

— Тишина! Ти би могъл да бъдеш силен и уважаван сред нашия вид, братко. Защо е толкова трудно да бъдеш убеден?

— Аз никога не ще стана тларор — предизвикателно изплю Гакар. — Ще умра с чест.

— Чест!? — изсумтя презрително другият. — Вие нищо не разбирате от тази дума, братко. Ние сме тези, които оказват истинска чест на нашата раса. Ние не сме тларор! Ние сме бъдещето! Но ти явно отказваш да приемеш това. Така да бъде, няма още дълго да си губя времето с теб. Имам работа за вършене — той погледна мен.

Бях насочил оръжието. Виждах критичната опасност. Но не можех да стрелям. Нещо ми пречеше. Трябваше да печеля време.

— Кой си ти? — попитах аз драксата. Да, много умна реплика, няма що. Сякаш имаше някакво значение.

— Името ми е Алар — рече драксатът с арогантен тон. — И ти, адмирал Тор, ще имаш привилегията да бъда твоя палач.

— Изкусително — остро отвърнах аз. — И какъв метод по-точно смяташ да използваш? Някакви бляскави трикове на Изгубените? Може би огнени топки? Или енергийни остриета? Само спиране на времето ми липсва да видя и шоуто ще е пълно.

Алар поклати глава, очевидно развеселен.

— Това са груби и тромави манипулации на реалността — изтътна той. — Аматьорско боравене с тъканта на съществуванието. Аз съм далеч отвъд това. Замисли се, адмирал Тор, защо досега нито ти, нито съюзниците ти, не сте произвели нито един изстрел? Защо?

Аз просто се втренчих. Алар се разсмя.

— Виждате ли, колко жалки са усилията ви. Дори роботът не може да се съпротивлява. Аз държа умовете ви в дланите на моята воля — изражението му стана зловещо. — И възнамерявам да ви унищожа.

Револверът ми бавно започна да се насочва срещу мен. Аз отчаяно се опитах да отклоня ръката си, но нямах никакъв контрол над тялото си. С периферно зрение видях останалите, които бяха в същата ситуация, безпомощни. Съзнанието ми се бореше срещу мисловното нашествие на Алар, което като отровен облак бе превзело разума ми. Револверът мина покрай лицето ми и студената цев опря слепоочието ми. Аз отчаяно се опитах да противодействам, но мисловният контрол ме душеше и причерняваше погледа ми. Риз издаде сподавен стон, Ларл яростно ръмжеше полугласно, а Марк хрипливо се задушаваше. Алар съсредоточено ни наблюдаваше, леко протегнал ноктестите си длани към нас.

Изведнъж, веригите на Гакар се строшиха с трясък. Алар изненадано извърна глава. С оглушителен рев Гакар се нахвърли върху него и го събори. Ноктите на ръката му проблеснаха, одирайки муцуната на Алар.

— Бягайте! Аз ще го задържа — извика към нас Гакар.

Алар междувременно го отхвърли от себе си със зверска сила. Той скочи след Гакар, канейки се да нанесе смъртоносен удар. Гакар обаче сви масивните си крака и го изрита. Алар отхвърча назад и с трясък се заби в стъклената стена. Той се съвзе и понечи да използва Изгубените умения върху Гакар. Но оранжевият драксат устремно се засили срещу него и скочи. Двамата се сблъскаха. Стъклената стена, макар подсилена, не издържа на многотонното им тегло и се пръсна на парчета. Двата драксата полетяха надолу.

— НЕ!!! — изкрещях аз. — ГАКАР!

Мисловният контрол беше прекратен. Аз с всички сили изтичах към дупката в стената.

— АДМИРАЛЕ!

Кантос ме спъна по средата на спринта и ме притисна към пода. Виенето на двигатели прозвуча секунда преди цялата над-кула да се разтресе от тежък обстрел. Огромна сянка профуча покрай сградата и сред грохот на счупено стъкло в залата нахлуха множество сребристи кълба. След миг те се разгърнаха и се превърнаха в синтетични хуманоиди.

— Вече сме включени в прицелната система на роботите! — извика Кантос. Бластерът му разруши най-близките цели. Андроидът грубо ме избута от линията на стрелба. Лазери ме пропуснаха на милиметри. Плазмохвъргачката на Марк се обади. Наоколо беше хаос и разруха. Стъкла се бяха посипали навсякъде. Антените, отслабени от бомбардировката, започнаха с пронизително стържене да се свличат и падат. Един трансформатор замалко да замени главата ми. Стълба се откърти и премаза два робота. Аз стрелях с револвера повече или по-малко на сляпо, твърде объркан от бойната обстановка.

Нов вой на двигатели отекна и над-кулата се разтресе из основи. Някъде далеч под нас опорни структури поддадоха и цялата кула започна да се накланя. Кантос извика нещо, което не чух. Аз отскочих встрани от падащия радарен модул, междувременно въвлечен в престрелка с няколко роботи. Лазерни лъчи, парчета стъкло и отломки хвърчаха навсякъде. Волтови дъги се извиваха от даващи накъсо уреди. Хоризонтът се наклони. Вместо да презаредя, грабнах първото пушкало, изпречило се на пътя ми и продължих да стрелям. Някъде дълбоко в себе си разбирах, че цялата над-кула се кани да рухне.

Трябваше да бягам.

— КЪМ СТЪЛБИТЕ!!! — изкрещях аз.

Кантос внезапно се появи до мен, заедно с Марк, Риз и Ларл. Оцелелият боец никъде не се виждаше. Без да чакам, аз се затичах обратно към стълбището, приятели и смъртоносни роботи наравно по петите ми. Над-кулата се тресеше и олюляваше. С пищене металът се разкъса и стълбището се превърна в опасен лабиринт. Парапети, отломки и стъпала се преплетоха в един общ терен, който ние трябваше да преодолеем преди всичко да рухне, докато бивахме обстрелвани. Аз се подхлъзнах и падах свободно няколко метра, преди да спра на следващата площадка. Погледът ми се замъгли, а експлозия ме отхвърли настрани, събаряйки ме надолу по стълбите. Машинално стиснах шапката си. Горе Марк крещеше, но гласът му почти не се чуваше от общата какофония. До мен цялата стена се откърти и надолу вече се оказа настрани, а пътят за евакуация водеше през полуразрушените, горящи жилищни отсеци. Още роботи ни пресрещнаха отпред и откриха стрелба. Лазерен лъч уцели предпазните плочи на шлифера ми, пробивайки арсеналската броня и разтопи парчета метал, които с болезнена горещина прилепнаха по микрофибралната ми риза. Аз безразсъдно се хвърлих срещу роботите и ги изблъсках, когато подът под краката ми пропадна и се свлякох още един етаж надолу. Вече не виждах има ли някой с мен или не. Наоколо имаше само огън, подът се тресеше, а цялата над-кула виеше протяжно, загубила опора. Панически прескочих една паднала стоманена греда и усетих загубата на баланс, когато подът се наклони застрашително. В последния момент видях светлина и скочих, преди сградата да ме погълне. Оказа се, че съм скочил навън.

Тялото ми тежко се строполи върху нещо гладко и полегато. Зад мен над-кулата рухна с оглушителен грохот. Отне ми няколко секунди, докато се ориентирам. Бях се приземил върху покрива на горния атриум на основната сграда. Аха. Време е да се махам. Вдигнах лазерната пушка, която все още като по чудо носех и стрелях по стъклото.

Което се оказа адски неразумно.

Подът на атриума беше на пет метра под мен. Имах време само да осъзная, че няма да мога да падна правилно.

— ТЕКС!

Дочух трополене. Гласът на Кантос заповяда:

— Вдигнете го под раменете. Бързо, към асансьора!

Чух затварянето на вратите на кабината и глуха експлозия отвъд, която бурно ни разтърси.

— Велики космосе, това беше близо — уплашено се обади Риз.

— Ох — изстенах аз и понечих да се изправя. Марк и Ларл ми помогнаха.

— Адмирале, добре ли сте? — попита напрегнато Кантос.

— Май все още съм жив — процедих аз. — Какво ще правим сега?

— Трябва незабавно да се евакуираме. Единственият ни шанс е космодрумът.

— По рекстразите — изсъсках аз. — Къде е Симънс?

— Не знам, адмирале.

Сградата се разтресе от нови взривове.

— Не бехме ли изпуцали щурмувалите!? — възкликна Марк.

— Боя се, че не е щурмовал — отвърна Кантос. — Това е звездолет от бомбардировъчен клас.

— Откъде знаят местоположението ни? — попита Ларл.

— Не знаят — мрачно заяви андроидът. — Има още три сгради като тази, без да броим ниските постройки. Адептът нямаше време да предупреди за присъствието ни. Това значи, че са намесени самите Изгубени. Смятат да унищожат колонията.

Слязохме в долния атриум. Експлозии трещяха непрекъснато на хоризонта. Излязохме навън. Сгради, включително нашата, горяха полусрутени. Сирени виеха. Звездолети пореха небето, в пъти по-големи по размери от щурмували. Целият Северен сектор беше бойно поле.

Изгубените избиваха собствените си хора.

— Никога няма да стигнем космодрума навреме, ако сме пеша — казах аз. — Обзалагам се, че първото, което ще направят, е да ни отрежат пътя за бягство.

Един от звездолетите направи заход право срещу нашата позиция.

— БЯГАЙ!!!

Ние се впуснахме в луд спринт извън зоната на бомбардировка, но нямаше да успеем. Най-близката пресечка бе поне на тридесет метра. Звездолетът се спусна ниско, готов да сее унищожение с огромните си космически оръдия.

Внезапно от нищото силен пулсиращ блясък се издигна от земята и удари звездолета право в мостика. Двигателите на машината потръпнаха, носът се килна и траекторията се отклони. Космическият кораб ни подмина, без да стреля и закачи с корпуса си оцелялата част на сградата зад нас. От сблъсъка звездолетът се завъртя и с раздиращ тътен се заби в земята, избухвайки в огнено зарево. Ударната вълна ме подкоси, а ушите ми болезнено заглъхнаха.

До нас спря магнитен транспортьор. Симънс се подаде от мястото на водача и кресна:

— Всички вътре!!!

Без размотаване, ние се натоварихме в каросерията. Симънс включи пълна тяга и транспортьорът ускори с високо жужене. Невзрачен, човекоподобен робот държеше преносимо противовъздушно йонно оръдие, с което бе стрелял. Стойката му обаче издаваше наличието на интелект.

— Капитан Топло?!? — сепнато попитах аз.

— После — отряза ме киборгът. Той изрита купчина оръжия. — Стреляйте!

Едва казал го и към нас се устремиха глайдери, следвани от транспортьори. Бяха многобройни. Приближаваха бързо и откриха огън. Напрежението подтикна разнебитеното ми тяло към действие. Грабнах два лазерни автомата. Включих кибер-окото в свръх режим. Светът се сведе до серия от триъгълници и изчислителни данни. Аз започнах да стрелям като обезумял. Марк вършееше със залпове от плазмохвъргачката си. Ларл гърмеше с двуцевката си в едната ръка и с картечница в другата. Риз бе изнамерила отнякъде гранати и ги мяташе, където свари. Кантос с канонада от изстрели редуваше унищожителните си бластери. Капитан Топло държеше йонното оръдие и отблъскваше фучащите звездолети. Дори Симънс стискаше лъчемет и стреляше през прозореца.

Космодрумът беше в центъра на окупаторската зона. Северният сектор не бе голям. Делеше ни само километър от целта. При тази скорост щяхме да пристигнем за по-малко от две минути.

Когато обаче се намирах в най-тежката престрелка в живота си, това беше цяла вечност.

С рязък завой транспортьорът едва отбягна ракета. Симънс изпусна лъчемета и отчаяно увеличи тягата. Капитан Топло се опита да уцели с йонното оръдие един от звездолетите. Изстрелът му обаче пропусна и космическият кораб разруши пътя пред нас. В последвалия завой Ларл изгуби двуцевката си. Глайдер изскочи от пресечката и с разтрисащ удар се заби в обшивката. Кантос го разпарчетоса с бластерите, но откос от картечница го повали тежко. Аз стрелях с автоматите безспирно в хаоса, докато кибер-окото едва успяваше да отчете всичките данни. Куршум разкъса шлифера ми, лазерен лъч се заби в бронята, а ударната вълна от гранатата, която уцелих във въздуха, най-сетне ме повали. Плазмохвъргачката на Марк продължаваше да трещи, но само след секунди изщрака на сухо. Арсеналистът яростно изпсува и захвърли масивното оръжие. Нови попадения на окупаторските роботи пробиха дупки в каросерията. Симънс извика от изненада и болка. Транспортьорът се отклони от курса си. Аз скочих на крака и се надвесих опасно към мястото на водача. Симънс кървеше.

— Дръпни се, аз ще карам! — изкрещях към него. Той ме погледна и отстъпи мястото. Аз стъпих извън каросерията и отворих вратата на водача. Куршум уцели ръката ми. Бронята ме предпази, но пръстите ми изтръпнаха и аз почти паднах. Успях да превърна залитането в засилка и се тръшнах в кабината на транспортьора. Отне ми секунда да разбера управлението и дръпнах лоста на тягата. Не помръдна. Копнеж по реактивната тяга на Дездемона ме жегна за миг, но вместо това аз отбегнах нова серия бомбардировки.

Ние най-сетне започнахме да се откъсваме от преследвачите си. Звездолет профуча отново над нас и взриви висока сграда, която блокира пътя зад нас. Ландшафтът наоколо беше неузнаваем от разрухата, кратерите и повалените сгради. Въпреки че избягахме, аз не забавих скоростта. След още стотина метра лудо каране, ние стигнахме космодрума.

Секунди по-късно, звездолетите се оттеглиха.

Тътенът на експлозиите престана, а воят на двигателите заглъхна и изчезна. Настъпи неестествено спокойствие.

— Симънс, какво по рекстразите става? Защо се изтеглят?

Той стисна зъби, сподавяйки стон.

— Положението е критично, адмирале — рече Симънс. Очилата му липсваха, а костюмът му бе оцапан с кръв и прах. — Те смятат да направят орбитален обстрел.

— По рекстразите!

Космодрумът бе в руини. Виждаха се останките на няколко малки звездолета и един транспортен крайцер. Докъдето ми стигаше погледът нямаше нищо, което да ни изведе в космоса. А времето изтичаше.

— Къде има проклет кораб???

— Ляво — задъхано каза Симънс. — Бункер в края на плаца.

Аз подкарах транспортьора в указаната посока. След секунди стигнах до малко бетонно здание, скрито в сянката на контролна кула, която беше разрушена. Спрях пред входа и бързо слязох. Движението ме замая. Имах поне дузина дребни наранявания и кой знае колко драскотини, натъртвания и синини. Другите едва ли бяха по-добре.

Симънс, въпреки раната си, слезе сам и тръгна енергично към бункера. Аз помогнах на останалите, колкото можах и го последвахме. Бронята на Марк бе унищожена, а самият той имаше лазерно изгаряне. Риз и Ларл бяха почти невредими, но нямаха оръжия. Всъщност всички бяхме останали без огнева мощ. Кантос, тежко повреден и трудноподвижен, нямаше амуниции. Йонното оръдие на капитан Топло не вършеше работа в престрелка. Аз бях изпуснал лазерните автомати някъде по пътя.

Бункерът водеше към подземно ниво под самия космодрум. Беше тясно и очевидно служеше за сервизни тунели на различните системи, свързани с площадките за кацане. Симънс обаче ни поведе в странична ниша, която свършваше с тежка врата с кодов панел. Той набра комбинацията и вратата се плъзна встрани.

Озовахме се в нещо, което бих описал единствено като „подземен космодрум“. Мястото беше просторно. Стояхме на върха на тясна метална пътека с парапет, водеща до платформи, разположени около три площадки за излитане. Док станция беше инсталирана в отсрещния край на подземния космодрум. Над площадките имаше широки шлюзови врати, осигуряващи достъп за излитане и кацане.

Всяка площадка съдържаше звездолет.

Ние забързано заслизахме по пътеките и стълбите. Едната шлюзова врата беше огъната и деформирана, вероятно от бомбардировката. Звездолетът под нея беше неизползваем. Съседният пък беше в състояние на ремонт. Оставаше само един, в далечния край.

— Можете ли да пилотирате, адмирале? — попита Симънс с усилие.

— Аз мога — отговори капитан Топло, преди да успея да се обадя.

— Тогава вървете. Аз ще освободя осигурителните манипулатори и ще отворя хангарните врати.

— Не — възразих аз. — Симънс, прострелян си. Ако не получиш първа помощ, ще изпаднеш в шок. Аз ще поема манипулаторите и вратите.

— Адмирале, вашата безопасност е на първо място! Не можете…

— Ако припаднеш, докато ни отваряш пътя, в никаква безопасност няма да съм. Върви с останалите.

Симънс се намръщи гневно и сведе поглед към рамото си, което кървеше.

— Агент Вилек — каза той на андроида. — Вървете с него.

— Да, командире.

Аз погледнах Кантос. Той имаше окаян вид. Тялото му бе деформирано и разтрошено. Единият му крак се влачеше, а едната ръка висеше неподвижно. Торсът му бе като решето.

— Шегуваш ли се, Симънс? Та той едва ходи.

— Няма да допусна да бъдете сам, адмирале — сопна се Симънс.

— Тогаз аз ще дойда — рече Марк, но залитна на първата крачка. Аз го хванах.

— По-полека, Марк. Никъде няма да ходиш.

— Нека ние дойдем тогава — каза Ларл.

— Ние не сме ранени — добави Риз. Тя неволно се хвана за бедрото. — Не тежко, имам предвид.

— Но нямате оръжия.

— Ами ти?

Аз извадих револвера. Изсипах гилзите и бръкнах в джоба.

— Имам три патрона.

— Аз имам повече — пристъпи напред капитан Топло. Гласът му звучеше чуждо и несвойствено, заради изкуствената модулация.

— Къде са? — попитах аз подозрително.

Китката на капитан Топло изщрака. Дулото на малко лазерно оръжие се показа.

— Добре — въздъхнах аз. — Да не губим повече време. Капитан Топло, след мен. Останалите — качвайте се в звездолета.

— Агент Вилек идва с вас, адмирале. Само аз и той знаем как да оперираме док станцията.

Аз се навъсих, но не казах нищо. Нямах време да споря.

Ние се разделихме. Аз, капитан Топло и Кантос отидохме при док станцията. Симънс и останалите се отправиха към звездолета. Подир малко те влязоха вътре. Наоколо беше празно. Нямаше никой, освен нас. Аз забързано презаредих револвера е последните три патрона. Очаквах неприятности. Съмнявах се, че Изгубените ще ни позволят да се измъкнем просто ей така.

Док станцията представляваше обикновен контролен терминал, разположен на малка платформа, образуваща товарна ниша пред втората площадка за излитане. По прозрачния двустранен екран се виеха някакви бездейни нишки и спирали, ознаменуващи неактивността на системата. Кантос е гротескна походка се приближи и задейства терминала. Ръката му тромаво въведе парола за достъп. Междувременно, звездолетът на третата площадка с тихо бучене включи двигателите си. Симънс вече подгряваше машината. Аз и капитан Топло зорко оглеждахме подземния космодрум, но никой не идваше. Кибер-окото ми не засичаше никакви цели. Кантос откачи осигурителните манипулатори, които със съскане и жужене се отделиха от звездолета. Ръката на андроида се пресегна към ръчката, отваряща шлюзовите врати.

Вратите над първата площадка избухнаха. Вдлъбнатите стоманени прегради хлътнаха навътре и отхвърчаха надолу. Десетки тонове метал с грохот и огън се стовариха върху звездолета отдолу. Космическият кораб се смачка до основи е болезнено силен трясък, вече напълно непотребен. Ударната вълна разтресе цялото подземно ниво, събаряйки мен, капитан Топло и Кантос на земята.

Сред пламъците и останките на звездолета се намираше Алар.

Велики космосе.

Драксатът изрева с предизвикателство. Той замахна с лапи и запрати мълниеносно енергийно кълбо към мен. Кантос извика предупредително, хвърляйки се в последния момент на пътя на кълбото. То се блъсна в андроида с мощен пукот. Ярка светлина ме ослепи за миг. Малка, овъглена купчина бе единственото, което бе останало от Кантос Вилек. Той загина заради мен.

Аз направих логичното при губеща ситуация: побягнах. Адреналинът наводни пребитото ми тяло и аз се втурнах презглава далеч от Алар. Той можеше да контролира мисли, да хвърля енергийни кълба и да взривява подземни космодруми, при това, след като е паднал от петнадесет етажа. Аз имах единствено револвер с три куршума и болки по цялото тяло.

Черният драксат изрева отново. Той скочи високо, приземявайки се върху платформата и се впусна да ме преследва. Гигантското му туловище разтърсваше земята при всяка крачка. Аз се шмугнах между няколко товарни контейнера, за да избегна неговите атаки. Но нито енергийни кълба, нито мълнии или каквито и да е други снаряди се опитаха да ме уцелят. Изглежда, че Алар също имаше някакви граници и номерът с избухливото влизане го беше изтощил. Недостатъчно обаче, за да ме разкъса с чудовищните си нокти. Аз спринтирах с всички сили, но драксатът ме настигаше с подлудяваща лекота. Нямах никакво време. Двигателите на звездолета на третата площадка внезапно преминаха от жужене в стабилен вой. Симънс вече се готвеше да излита. Дали той и останалите разбираха какво става отвън?

Аз наближавах края на платформата пред себе си. Пред мен нямаше никакъв път за отстъпление. След секунда Алар щеше да ме настигне. Единственият ми вариант беше да скоча от платформата. Долу, площадката на звездолета се намираше на няколко метра височина. Падането можеше да ме убие.

Алар със сигурност щеше да ме убие.

Стигнах парапета и го прескочих. За миг се завъртях объркано и в последния момент се опитах да контролирам скока си. Гърбът ми се стовари върху бетонната настилка. Агония ме заля с всепомитаща вълна. Някаква малка частица от подсъзнанието ми ме накара да се претъркалям встрани. Мускулестият крак на Алар се стовари на косъм от мен, пробивайки бетона със сила, която отхвърли отломки със скоростта на шрапнели. Аз машинално вдигнах револвера и стрелях на сляпо. Яростен рев проглуши ушите ми и разбрах, че бях уцелил. Трескаво се изправих и побягнах отново. Това замалко да ми струва живота. Температурата на площадката беше непоносимо гореща заради ревящите двигатели на звездолета. Аз отклоних устрема си и заобиколих панически струите изпепеляваща плазма, която можеше дори от разстояние да ме изгори. Застанах от другата страна на звездолета и погледнах назад. Алар беше спрял да ме преследва. Драксатът се озъби зловещо.

По рекстразите. Със своите свръхестествени способности, той можеше просто да ме дръпне към двигателите. Нямах никакъв шанс да се защитя. Аз панически вдигнах револвера за стрелба. Алар протегна дланта си и преди да стрелям, усетих как някаква невидима сила ме дръпна напред.

Изневиделица огромна оранжева фигура се появи и ме блъсна странично. Гакар ме събори на земята и се извъртя, за да не ме премаже. Очите му горяха с твърда решителност. Той се изправи и погледна Алар. Черният драксат изрева ядно. Гакар направи сложно движение. Той се засили право срещу плазмения ад на двигателите…

… и в следващия момент вече бе от другата страна, устремен право към Алар. Гакар замахна с юмрук, но Алар парира. Черният драксат се опита да го захапе с челюстите си, но Гакар се наведе. Ноктите на Алар се стрелнаха и одраха дълбоко Гакар. Той изрева от болка. Двамата бяха вкопчени в смъртоносна битка с проблясващи нокти и зъби, плющящи опашки и разтърсващи ревове, отекващи над воя на двигателите. Телата им се движеха със светкавични движения, едновременно нападащи и защитаващи, заслепени от бойна ярост. Тяхната борба бе нещо повече от сблъсък на две страни. Имаше нещо първично, някаква дълбока омраза в начина, по който Гакар и Алар се биеха. Те вече не бяха благородни създания със страховита природа. Те бяха чудовища.

Алар подсече с грамадната си опашка Гакар. Оранжевият драксат се строполи, облян в кръв и изнемощял. От самото начало той губеше срещу Алар, но това не го беше спряло. Черният драксат се изсмя победоносно и вдигна крака си в довършващ удар.

Той бе забравил за мен.

Аз прицелих револвера. Кибер-окото ми прихвана целта и аз дръпнах спусъка с цялата издръжливост, гняв и сила, които ми бяха останали. Оръжието изтрещя и две огнени звезди блъвнаха от дулото. Куршумите минаха право през плазмените струи на двигателите. Нажежавайки се до искрящо бяло, те се превърнаха в малки горящи слънца.

След което се забиха право в гърба на Алар.

Драксатът нададе ужасен вой, изпълнен с болка и озлобление. Макар ранен тежко, той успя да остане прав и се обърна към мен. В погледа му се четеше смърт.

Преди обаче Алар да направи нещо, пулсиращ снаряд го блъсна и облак от частици обгърна фигурата му, зашеметявайки го. Аз вдигнах поглед и видях капитан Топло горе на платформата да държи йонното оръдие прицелено. Той стреля отново и нов снаряд обгърна драксата. Оръжието не можеше да нарани Алар, но концентрираното количество заредени частици го обърка и дезориентира.

Гакар се възползва от възможността. Той се надигна и рязко скочи. Двата му крака се устремиха във въздуха и изритаха с размазваща сила Алар. Ударът отблъсна черния драксат и го запрати в зоната на двигателите.

Крясъкът на Алар раздра въздуха, щом попадна в плазмения вихър. Викът му остана единствен, защото жежките струи го убиха на място. Тялото му изгря в пламтящо зарево за миг, стапяйки се в яркооранжева течност за секунди. После всичко се изпари напълно и от шестия адепт не остана нищо.

Отмалял, аз се затътрих към Гакар. Макар и тежко ранен, той успя да се изправи отново. Ние се закатерихме по стълбата, която се спускаше от платформите към площадката. Металът се огъна и изскърца под тежестта на Гакар, но успя да издържи. Изкачихме се до платформата, където ни чакаше капитан Топло. Изражението му бе непроницаемо. Така де, нали вече беше киборг и тъй нататък. Той погледна йонното оръдие, което държеше и след кратък размисъл го задържа. Тримата се отправихме набързо към входния шлюз на звездолета. Капитан Топло вече беше отворил хангарните врати.

В нолрека ни посрещна Риз, която започна:

— Текс, къде се забави! Симънс каза… — тогава тя видя Гакар, неговите рани и моя наново окаян вид. — Велики космосе! Текс, кой…

Аз само уморено изпъшках.

Обувки изтрополяха и Симънс се появи. Той ни хвърли преценяващ поглед, примесен със закъсняло безпокойство и попита:

— Мъртъв ли е?

— Кантос също — измънках аз в отговор.

— Агент Вилек знаеше рисковете — рече Симънс твърдо. — Побързайте, нямаме време!

Воят на двигателите се увеличи още. Звездолетът вече излиташе. Пхах. Ларл си мислеше, че може да пилотира след двеста години. Капитан Топло се отправи към мостика и ние го последвахме. Марк и Ларл вече бяха там, затегнали колани. Имаше места за десетчленен екипаж, но нямаше място за размерите на Гакар. Драксатът се отпусна в единия ъгъл и се хвана здраво, за каквото можа. Три от местата бяха едновременно и оръжейни станции с тактически екрани за управляване на прикачените оръжия. Аз седнах зад едната станция, а Риз и капитан Топло зад другите две. Симънс зае мястото до Ларл на пилотския пулт, а Марк стискаше зъби на своята седалка.

През илюминатора отпред се виждаше мътното следобедно небе, затлачено от дим и мръсната псевдомъгла, която винаги се стелеше над града. Звездолетът набираше височина и скорост. Издигнахме се над атмосферата. Постепенно небето се изчисти, после потъмня, накрая напълно изчезна, заменено от блещукането на звезди и искрящата луминесценция на местното слънце. Звездолетът навлезе в орбитата на планетата, устремен към дълбокия космос.

Изведнъж, огромен лъч от синьо-бяла светлина мина покрай нас, поразявайки града долу. Мощна експлозия изригна под нас. Комбинираната сила на експлозията и разкъсващият лъч разтърсиха звездолета. Предупредителни датчици изпискаха пронизително.

— В името на Древните, к’во беше т’ва?!? — обади се Марк.

Сред алармите се надигна отделен, различен сигнал за тревога. От аудио симулаторите се чу бърза серия „пю-пю-пю“ и обшивката отново се разтърси от непознат обстрел.

— Изтребители! — извика Ларл.

— Ще ги поемем! — отвърнах аз. — Симънс, направи веднага фалшив скок!

— Да, адмирале — изхриптя той.

Екранът пред мен оживя и аз получих картина на черната нищина около себе си, с насложени върху нея тактически данни. Включих системата „свой-чужд“ и корпусът под оръдията ми светна в бледосиньо. Пет червени точки светнаха върху пейзажа, приближавайки бързо.

— Атака!!! — ревнах пиянски и открих огън. Лазерни лъчи блъвнаха от сдвоената оръдейна установка. Две от червените точки избухнаха в огнени кълба, а останалите се пръснаха. Аз завъртях установката подир тях, без да преставам да поддържам стрелбата. Симънс тревожно се обади:

— Адмирале, следете енергийния баланс!

Аз хвърлих поглед към лентата на екрана, указваща остатъчната енергия и присвих очи. Опитах се да намаля залповете си, но вражеските изтребители се нахвърлиха обратно като хищници. Риз и капитан Топло обаче ги отблъснаха с прецизна и координирана стрелба, компенсирайки грешката ми.

— По рекстразите!!! Те имат шибан дреднаут! — изкрещя Ларл.

През илюминаторите на мостика се виждаше грамаден звездолет, открояващ се на фона на мрачния космос. Дреднаут. Беше толкова огромен, че нашият космически кораб приличаше на играчка в сравнение с него. От хангарите му непрекъснато излитаха нови орди изтребители, а масивните му оръдия, макар неефективни за нашия размер, ни взимаха на прицел.

— Симънс, по рекстразите, какво става със скока!

— Компютърът изчислява курса!

— Просто дръпни проклетата ръчка!

— И да се разбием в някоя планета ли!

Група изтребители проби преградния ни огън и звездолетът се разтърси от изстрелите, които отекнаха по аудио симулаторите.

— Още едно попадение и край с щитовете! — викна Ларл.

— Туй звездолетче големо тенеке, бе — изскърца Марк през зъби.

Аз теглих една псувня на енергийния баланс и стрелях обезумяло и напосоки с лазерната установка. Докато разпръсквах изтребителите, Риз и капитан Топло елиминираха няколко. Но те бяха твърде много. Дреднаутът откри огън с оглушителен залп. Един от снарядите само ни закачи, но ефектът беше сякаш бомба удари мостика.

— СИМЪНС!!!

Сред алармите нещо кратко изпиука.

— Имаме изходен вектор!

— Ларл, курс, ВЕДНАГА!

— Заел съм се! — яростно изръмжа найтът.

Ларл извъртя звездолета в подготвената посока. Аз най-после пресуших лазерните си оръдия и бях вън от играта. Риз и капитан Топло със закъснение бяха изоставили прецизната стрелба и печелеха време. Космическият ни кораб се размина на косъм с нов залп от дреднаута и прелетя над него, изравнявайки се на една линия с курса за хиперпространствения скок, програмиран от бордовия компютър. След нас фучаха армада от изтребители. Аз крещях несвързано. Не бях единствен. Екранът пред Симънс обяви завършеността на синхронизацията и датчикът даде зелена светлина. Симънс се пресегна и дръпна ръчката със здравата си ръка.

От дъното на звездолета отекна дълбоко бучене, което мигновено се извиси във високо виене. Стократно увеличеното ускорение ме притисна за седалката. Малките точки на далечните звезди пред нас се размиха, деформираха и удължиха, докато хипердвигателят усукваше законите на физиката до болезнена крайност.

После ние изчезнахме в дълбините на галактиката.

Бележки

[1] В печатното издание думата е изписана „галактика“, но по желание на автора, на съответните места, е сменена с „галактир“ (измислен термин, означаващ „разумен индивид“). — Бел. cattiva2511. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дрейк Вато Космически залог (21)

Метаданни

Данни

Космически залог

Информация

История

Сваляне / Връзки

21

Дрейк Вато
Космически залог (21)