Дрейк Вато
Космически залог (15)

15

Намирах се в тъмна, малка стая. Стените бяха обикновени камъни. Имаше дебела, тежка врата с малка решетка, от която се процеждаше жълтеникавата светлина на факла. Беше студено и влажно. Килия.

Лежах върху пластмасови плоскости, остатъци от контейнер или сандък. Подът беше мръсен и осеян е остатъци. Въздухът бе застоял и слабо миришещ на гнило. Опитах се да помръдна. Главата ми се пръсна от болка. Изстенах. Сякаш в тялото ми не бе останала здрава кост. Стиснах зъби и мъчително се надигнах. Щях да повърна, но нямаше какво. Станах и се огледах. Сънувах ли…? Докоснах стената. Изглеждаше твърда и плътна. Вратата беше залостена, направена от стара, ръждясала стомана.

Отвъд килията чух нечии стъпки. Приближаваха. Сянка закри светлината от факлата, потапяйки ме за миг в пълен мрак. Ключалката тежко изщрака. Вратата със скърцане се отвори.

Появиха се двама мъже, носещи дълги наметала с качулки, които скриваха лицата им. Двамата грубо се пресегнаха и ме издърпаха в коридора отвъд килията. Аз слабо се съпротивлявах, но техният натиск парализира нараненото ми тяло, въпреки че хватките им не бяха особено силни. Коридорът беше гол и пуст, стените му също изградени от камъни. Направих нов опит да се освободя. Единият от мъжете ме удари с лакът в гърба. Звезди светнаха пред очите ми. После зрението ми притъмня и аз изгубих контрол…

 

 

Залата беше огромна. В нея имаше може би най-малко хиляда души. Стените бяха терасирани на последователно спускащи се площадки. Най-долното ниво беше заето от хора с разнородно облекло. Всички други носеха наметала с качулки. Три от стените бяха съпоставени трапецовидно срещу четвъртата, където беше изграден огромен олтар със статуя. Погледите на всички бяха насочени срещу високия подиум, на който се намираше олтарът.

Всички наблюдаваха моята екзекуция.

Пазачите ме изритаха, събаряйки ме на земята. Пред олтара имаше плитък басейн, не по-дълбок от две педи. Водата беше кристалночиста, което ме изненада. Един от качулатите, вероятно жрец (понеже наметалото му бе орнаментирано) адресира залата и започна някаква пламенна реч. Той викаше, но аз въпреки това не чувах думите му. Докато говореше жрецът, пазачите ме овързаха с тежки вериги, по които нямаше и следа от ръжда. Аз ритах и се съпротивлявах, но те ме държаха, петима пазачи, омотавайки още и още вериги. Стана ми трудно да дишам. Вече не можех да мърдам. Словото на жреца прерасна във фанатично кресчендо и пазачите ме вдигнаха. Опитах се да извикам, но устата ми бе скована. Плиткият басейн зловещо проблесна под мен.

Те ме потопиха в него.

Водата ме обгърна отвсякъде. Аз трескаво се размърдах, но така само стягах стоманените вериги. Въздухът излизаше през устата ми с бясна скорост, мехурчета въздух устремени към повърхността на сантиметри от носа ми. Опитах се да задържа дъха си. Дробовете ми пламнаха и аз отчаяно поисках да вдишам. Постоянно си напомнях, че съм във вода, но инстинктът не ме слушаше. Започнах да се давя. Диафрагмата ми подскочи от серия спазми. Съзнанието ми бавно гаснеше. Погледът ми се разми, избледня и започна бавно да губи светлина. Болеше ме. Много ме болеше. Исках болката да свърши. Исках покой. Реших да се предам. Отворих широко уста и трахеята ми с безразсъден ентусиазъм се напълни с вода.

Обзе ме милостив мрак.

Отворих очи ужасено.

За миг бях неподвижен, дишащ неравномерно. Мозъкът ми бе твърде разтърсен, за да разграничи фантазията и реалността. Когато разумът най-сетне спечели петицията за управление на контролния център, аз се огледах наоколо.

Намирах се в тъмна, малка стая. Със стени от обикновен камък. В единия край на стаята имаше тежка стоманена врата с решетка, потънала в ръжда.

Паника обзе разсъдъка ми. Понечих обезумяло да се размятам, но се сковах веднага, агонизирайки от нараняванията. Минаха няколко секунди, през които аз единствено удържах щурма на болката, в опит да не припадна. След като успях с тази задача, мина още известно време, докато изтикам ирационалния си страх извън мислите си. Поех дълбоко дъх и се заех да огледам обстановката.

Имах някакво особено дежа вю. Лежах върху пластмасови плоскости, вероятно някакви остатъци. Слабата светлина на факла се процеждаше в тъмната килия. Все още носех дрехите си и шлифера, включително по някакво чудо и шапката. Револверът обаче го нямаше. Ъм… да, компютърът също липсваше. Джобовете ми бяха претърсени и празни.

Долових приближаващи стъпки в коридора отвън. Някой идваше към килията ми. Все още със странно познато чувство, че съм преживял това, аз се опитах да се прикрия. Нямаше къде. Ключалката изщрака и вратата със скърцане се отвори. Аз стиснах зъби.

На прага на килията застанаха двама мъже с наметала в дълбок пурпурен цвят. Под наметалата носеха брони. Орденът на първата вяра. Имаха качулки, които прикриваха лицата им. Аз се хвърлих напред, но бях твърде слаб. Едва замахнах и те ме събориха. Получих лакът в гърба, за да кротувам. За миг факлата стана невъзможно ярка, а после притъмня почти изцяло. Аз омекнах като желе и двамата пазачи ме завлачиха по коридора. Малко по-нататък имаше караулно помещение. Стените бяха голи и пусти, с изключение на факлите.

Завлачиха ме нагоре по някакви стълби, които водеха извън затвора. Озовах се в плетеница от тунели, някои ниски и тесни, други сводести и широки, имаше и мащабни галерии на няколко нива. Виждаше се различна военна и изкопна техника, а факлите бяха заменени от прожектори или горящи варели. Пурпурни платове с различна дължина висяха по стени и сводове, или бяха забити на колове. Стените бяха сурова скала и тунелите бяха подпрени с различни подръчни греди, скални късове или бетонни блокове. Беше странно пусто. Нямаше жива душа в тунелите, освен мен и пазачите ми.

Минавайки през една галерия, пазачите ме задърпаха нагоре по стръмен и добре осветен тунел. Аз вече можех да ходя сам, но продължавах да стоя отпуснат и неподвижен, възстановявайки силите си максимално. Не ми се мислеше колко щеше да пострада облеклото ми от цялото това влачене. Едва ли обаче щеше да стане по-зле от мен.

Тунелът най-сетне свърши с малка порта. Влизайки вътре, се озовах насред скромно помещение, което, съдейки по декорацията и предметите, служеше за някакъв вид ритуална стая. Пазачите набързо ме изтикаха през стаята, влачейки ме прибързано към следващото помещение.

Аз стъписано вдигнах глава.

Залата беше огромна. Навсякъде светеха прожектори и огромни лампиони. Там имаше най-малко хиляда души. Стените бяха последователно терасирани, образувайки отделни площадки. Над терасите имаше широки балкони със стълби, които водеха надолу между терасите. Всички по терасите и балконите носеха пурпурни наметала с качулки. Единствено изключение правеха хората на най-долната площадка, защото бяха очевидно пленници, подготвяни за бъдещи фанатици. Много от тях бяха заловени арсеналисти, но имаше преровители, пришълци и разни други клетници. Сред първия ред видях Марк, Риз и Ларл. Марк беше окървавен и изцапан, с повредена броня. Риз гледаше наоколо с разширени очи и се тресеше от сподавени хлипове. Ларл имаше отнесен, полусъзнателен вид и използваше за опора само единия си крак. И тримата бяха с вързани ръце.

Три от стените на залата бяха наставени със своите тераси срещу четвъртата, където бе изграден огромен олтар, образувайки груб трапец. Зад олтара имаше гигантска статуя, горе-долу с хуманоидна форма и обезличени черти. Явно скулпторът толкова го е бивало. Олтарът и статуята се намираха в центъра на масивен подиум, който се издигаше на равнището на средните тераси. Всичко бе изградено от дялани каменни блокове.

Аз примигнах невярващо. Чувството за вече преживян момент се засили, с тази разлика, че сега сякаш виждах допълнителните детайли, които преди бяха като празни петна. Пазачите грубо ме изтикаха към олтара, събаряйки ме на колене до него. От другата страна се появи качулата фигура с роба и грубо орнаментирано наметало. Жрец, най-вероятно. Зад него имаше още трима подобно облечени, но без орнаментации.

По рекстразите. Намирах се в храма на Ордена.

А на метри от мен стоеше най-страшният лунатик на планетата. Архимандритът на Първата вяра.

Тълпата, която слабо шумолеше, утихна. Главният жрец застана пред олтара и адресира залата с дълбок, напевен глас:

— Събрали сме се тук тази вечер, за да почетем нашия баща и пазител, върховния Бог Ардос! Той е суров съдник, но справедлив покровител. Тежко наказва той провинилите се, но винаги дава шанс за изкупление. Ние сме тук, за да изкупим греховете си! Грехове, извършени от нашите предци, но плащани от нас, синовете и дъщерите на покварените! Наш дълг е да служим вярно и свирепо на Ардос, нашия всесилен отец, защото само така можем да бъдем освободени от нашето проклятие!

Тълпата надигна кратък, екзалтиран възглас. Архимандритът продължи:

— Преди да започна ритуала, нека се обърна към нашите бъдещи братя и сестри. — Погледът му тежко падна върху пленниците. Взорът му ги обходи настойчиво и преценяващо. Гласът му внезапно прогърмя: — О, вий, слепи неверници! Виждам как вашата вяра е угаснала в сърцата и душите ви, как мракът на покварата ви разяжда. Вие, въпреки повелите на Ардос, продължавате да скверните космоса с вашите замъглени съзнания и нечестиви вери! Но не се страхувайте повече! Ардос е строг, но и милостив. Той е готов да ви избави от вечното прегрешение, ако отдадете цялата си преданост Нему! Защото само и единствено Първата вяра е истинският път към просветление. Всичко останало води до мрак и поквара.

Затова нека ви приветствам с добре дошли, бъдещи поклонници на нашия върховен отец! Вие ще прогледнете божествената светлина, водеща към спасение, или ще изгорите от свещеното сияние на Неговото величие! Ардос ни пази!!!

— АРДОС НИ ПАЗИ!!! — ревна залата. Стените се разтресоха от звука. Реакциите на пленниците варираха от ужас и паника до примирение. Аз също бях уплашен, въпреки това поклатих глава. Не бях особено набожен, но ми се струваше, че Орденът разполагаше с твърде примитивна религия. Независимо от всичко, техният успех в промиването на мозъци беше плашещ. По-плашещо бе, че никой не знаеше как става, преди да бъде вербуван.

Архимандритът продължи:

— Подгответе се, неверници, за вашия първи ритуал на просветление. Нека церемонията да започне!

Чу се звънтеж на метал в ламарина, достатъчно адекватно модулиран, че да прилича на гонг. Тримата жреци зад Архимандрита изчезнаха за миг и се появиха отново, носейки декоративни стомни, направени от керамика. Аз зяпнах. Жреците с премерена стъпка застанаха пред олтара, където имаше плитък басейн, издълбан в каменния блок, дълбок може би…

По рекстразите. Внезапно си спомних какво следва.

Жреците изляха стомните в празния басейн под ударите на ритуалния инструмент. От тях потече вода, чиста, свежа, искрящо отразяваща светлината в залата. Луда работа. Питейна вода на вятъра.

Пазачите ми затегнаха хватките, с които ме държаха. Аз изпъшках. Единият от жреците ме погледна, докато се оттегляше. В дебрите на леко отметната качулка проблесна металическа усмивка с чифт очи, над които червенееше лента за глава.

Какво по рекстразите?!?

Моментът премина и жреците отново застанаха по местата си. Аз се чудех дали ми се привиждаше или нещо невъзможно ставаше. Архимандритът отново заговори:

— Дойде мигът за следващата крачка към изкуплението! — той обърна гръб на тълпата и протегна ръце към статуята. — Велики Ардос, днес ние изпращаме в твоето царство една скверна и мрачна душа, която очаква твоето божествено пречистване. Изпращаме грешник, който дори твоите отмъстители са обявили за свой враг — Архимандритът ме посочи. — Той ще бъде доставен до твоите владения чрез чистотата, дарявана от желязната хватка на дисциплината и течната воля на вярата. Донесете веригите!

Двама пазачи изчезнаха в ритуалната стая. Аз трескаво се огледах за път за бягство. Не исках да кажа „спасение“, защото според Архимандрита спасението бе пред мен и включваше удавяне, окован със стомана. Ситуацията бе безнадеждна. Дори да преборя двамата, които ме държаха, пак оставаше зала, пълна с още хиляда фанатици, почти сигурно въоръжени. Аз погледнах към Марк, Риз и Ларл. Риз ме наблюдаваше с уплаха и безсилие, а Марк имаше крайно мрачно изражение. Ларл продължаваше да е на ръба на съзнанието.

Зад мен се чу тежко дрънчене.

— АРДОС, ТИ, КОЙТО СИ ВЪРХОВЕН ГОСПОДАР НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО! — започна Архимандритът да рецитира екзалтирано. — ВЕЛИКИ БАЩА НА ВСИ СЪЗДАНИЯ! ПОКЛАНЯМЕ ТИ СЕ СМИРЕНО И МОЛИМ ЗА ТВОЯТА ПРОШКА. — До мен тупнаха тежки снопове вериги, техният блестящ метал без следа от ръжда. — ДАЙ НИ ОТ ТВОЯТА СВЕТЛИНА, ЗА ДА МОЖЕМ ДА ОСВЕТИМ МРАКА НА НАШАТА ВСЕЛЕНА! ПОДКРЕПИ НИ В НАШИЯ НЕЩАСТЕН ЖИВОТ, В ЗАМЯНА ДА ТИ СЛУЖИМ ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА. — Аз се задърпах бясно. Върху мен обаче се нахвърлиха петима едновременно, събаряйки ме върху твърдия каменен под. — И ЧРЕЗ НАШАТА СЛУЖБА, НИЕ ТИ СЕ ОТПЛАЩАМЕ С ПРЕДАНОСТ И ПРЕДАНИЕ НА ОНЕЗИ, ДЕ ЩО СА СЪГРЕШИЛИ НЕПОПРАВИМО КЪМ ТЕБ, О, ВЕЛИКИ АРДОС!

Пазачите се заеха да ме омотават във веригите. Аз ритах и дърпах и виках, но знаех, че е напразно. Всеки момент моят пророчески сън щеше да се осъществи. Даже нямах представа как го бях получил.

Шансът дойде от неочаквано място. Единият от жреците протегна ръка към Архимандрита. В дланта му блестеше масивен пистолет. Изведнъж всичко в залата сякаш спря. Главният жрец на Ордена изненадано млъкна, сепнат от странната реакция. Пръстът на стрелеца дръпна спусъка с рязко, премерено движение.

Отекна оглушителен изстрел.

И настъпи хаос.

Залата избухна в крясъци, викове и шум. Площадките и балконите се разбушуваха в море от движение. Подиумът, от своя страна, остана няколко мига в пълна неподвижност. Това бе и моята възможност за бягство. Подадох мислена команда на кибер-окото. То засия и изплю своя смъртоносен лазерен лъч в лицето на единия от пазачите. Нещастникът изпищя и отскочи назад. Другите се отдръпнаха уплашено, борейки се да извадят оръжията си, вместо просто да ме смачкат от бой. Аз отметнах хлабавите вериги и все още лежащ, извъртях краката си в две бързи подсечки. Двама пазачи паднаха тежко. Аз се надигнах светкавично до седнало положение и мръснишки забих юмрук под пояса на най-близкия до мен. Той агонизиращо се приведе. Хванах го зад врата и с всички сили забих лицето му в пода. Грабнах пистолета от колана му и застрелях петия. Изправих се и изкрещях към другарите ми:

— След мен!!!

Марк и Риз се втурнаха без колебание. Едрият арсеналист подхвана Ларл и го задърпа след себе си. Моят изстрел сякаш отприщи невидим бент и стрелба взриви залата, неориентирана и смъртно опасна. Фанатиците на Ордена крещяха, пленниците пищяха и бягаха напосоки. Аз поведох моята малка групичка към ритуалната стая. Ние бързо нахълтахме вътре. Звукът сякаш утихна с няколко нива. Един стреснат ординарец, вероятно послушник, ни забеляза и понечи да извика, но аз безжалостно го застрелях. Грабнах най-близкия нож, който видях и срязах въжетата около ръцете им. Прекосихме бързо стаята и излязохме в тунелите.

Техният лабиринт бе безкраен. Не знаех накъде е изходът. Планът ми не стигаше толкова далеч. Засега важна бе единствено подвижността. Аз се затичах по най-големия и добре осветен тунел. Риз ме следваше плътно, а зад нея Марк помагаше на Ларл да пази равновесие. Кибер-окото ми бе безполезно при цялото щуро бягане и тонове скала. Зад нас започнаха да се чуват гласове и ехо от трополящи ботуши. Орденът се бе съвзел от изненадата и бе започнал преследване.

Да останем при това положение на широко и открито бе губеща стратегия. Аз рязко свих и се втурнах в най-близкия разклон. Тунелът тук бе по-тесен и слабо осветен, но постоянно се разнищваше на всякакви разклони, помещения и задънени проходи. Въртенето в кръг и постоянното връщане беше по-пагубно, отколкото рискът на големите галерии, затова аз се опитах отново да изляза някъде на светло. Постигнах само частичен успех. Виковете приближаваха и беше въпрос на време да попаднем на ординарци.

Наближавахме края на тунела, по който се движехме. Точно преди да излезем, забелязах сянка и моментално се прикрих зад купчина изронени скали. В галерията отвъд един от пленниците бягаше с всички сили. Зад него се чу вик, придружен от изстрел. Куршумът прониза изцяло рамото на пленника, плисна кръв и той се строполи напред, стенещ от болка. Миг по-късно дузина бойци го наобиколиха, носейки автомати и без да чакат го простреляха в главата.

Аз със свито сърце наблюдавах ситуацията. Не заради екзекутирания нещастник. А защото нямаше как да продължим. Изходът явно бе наблизо, понеже ординарците не продължиха преследването, а се обърнаха и зачакаха още бегълци да дойдат в галерията. Аз стиснах зъби и погледнах обезнадеждено пистолета в ръката си. Зад нас някъде приближаваха още бойци. Риз беше на ръба на паниката. Ларл изглеждаше крайно изтощен, а Марк нямаше оръжие.

Аз бях на ръба на припадъка, само адреналинът ме държеше.

— Текс! — изсъска Марк.

— Мисля! — отвърнах аз, търсейки трескаво някакъв изход.

Орденът се бе оказал по-близо, отколкото очаквах.

Зад мен изщракаха едновременно няколко автомата. Аз машинално пуснах пистолета. Вдигнах ръце, останалите ме последваха. Бойците на Ордена ни изтикаха напред в галерията, където бяха пазещите изхода.

— Какво да ги правим? — попита единият от ординарците.

— Трябва ни само този с шлифера. Убий останалите.

Риз изхлипа и се обърна към Ларл. Той я прегърна успокоително. Те двамата и Марк бяха изтикани настрани, готови да бъдат разстреляни след миг.

Изведнъж, вихър сякаш се спусна върху бойците на Ордена. Само така можех да опиша последвалата ситуация. В единия момент трима бойци вдигаха оръжие, в следващия лежаха на земята премазани. Другите извикаха и хаотично насочиха автоматите си. Нокти светнаха в полумрака на галерията и кръв потече от още бойци, пищящи или хъхрещи. Автомати проблеснаха, техният трясък оглушително разкъса затвореното пространство. Кости с пукане бяха строшени и могъщо ръмжене се надигна над общата какофония.

Отрядът на Ордена бе избит.

Сред труповете стоеше огромна, хищна фигура, излъчваща сила и енергия със самото си присъствие. Дълги, черни нокти, стърчащи от крайниците, масивна муцуна, пълна с остри зъби, мускулеста опашка и абсолютна липса на дрехи, противопоставена с разумен поглед.

Драксат.

Аз замръзнах стъписано. Кожата му бе в тъмнооранжев цвят, със сини динозаврови ивици. Мъждивата светлина на галерията му придаваше зловещ и заплашителен вид. Кръв тъмнееше по зъбите и ноктите му, с които бе разкъсал бойците на Ордена.

Драксатът пристъпи внимателно към мен и пърлено изтътна:

— Не се страхувай от мен, човеко. Аз не ще ти сторя зло.

Гледах втрещено драксата, който бе грамаден колкото рекстраз и мълчах. Зад мен усетих неподправеното изумление на Марк, Риз и Ларл. Арсеналистът попита задавено:

— К-какво… Велики космосе, какво си ти?!

— Името ми е Гакар, син на Ланар. Аз съм драксат — отговорът бе произнесен с учтив, но сериозен тон. — Тук съм, за да ви помогна. Трябва да побързаме, ако искате да се измъкнете от това място.

Аз с усилие откъснах очите си от Гакар и хвърлих поглед през рамо. И без кибер-око знаех, че скоро няма да сме сами. В главата ми бушуваха твърде много мисли, дотолкова, че бяха неотличима обща маса. Засега трябваше да почакат. Обърнах се отново към драксата. Той търпеливо ме гледаше и чакаше. Аз издишах рязко и преборих внезапната си уплаха. Побутнах шокираните ми другари и рекох твърдо:

— Хайде, след него!

Гакар кимна и тръгна към единия от тунелите. Ние го последвахме. Драксатът се движеше бързо, но внимателно ни следеше дали сме с него. Ларл бавеше темпото, защото накуцваше заради наранения си крак. Шокът обаче го бе свестил достатъчно и сега той успяваше да върви сам. Гакар се ослушваше непрекъснато и ни водеше по някакъв неведом маршрут, по който нито веднъж не срещнахме Ордена. Очаквах да се озовем на входа на грамадна пещера, или насред изкопа на дълбока каменоломна, но вместо това излязохме през малък и тесен вертикален тунел, снабден с метални скоби, служещи за стълба. Тунелът ни изведе през шахта с капак, намираща се насред полегат скалист склон. Наблизо лежаха двама ординарци неподвижно. Настрани и надолу от нас се намираше широк комплекс от сгради и техника, заграден от три страни с огради, опрян от склона откъм четвъртата. Беше нощ. Комплексът светеше ярко и прожекторите му осветяваха суматохата, която го бе обзела. Скалите наоколо бяха покрити с неестествен синьо-зелен цвят, който в тъмнината имаше индигов оттенък. Лигавата повърхност блестеше мазно. Далеч отвъд подножието на склона се виждаха други светлини, скупчени и пръснати едновременно, сякаш неравномерно борещи се. Градът.

Намирахме ме се в Западните планини.

Гакар потъна в сенките. След малко се появи, водещ със себе си няколко тъмни, високи фигури. Кибер-окото ми превключи на нощен режим. Консори. Птицеподобните им глави се крепяха на дълги шии, които излизаха от едро тяло с прекалено мутирали черти, за да се определи в някакъв конкретен тип.

А, не.

Драксатът мъкнеше някакъв сноп, който остави на земята. Оръжия. Той взе два автомата, които подаде на Марк и Ларл, а Риз получи пистолет. Гакар протегна ноктеста лапа към мен. В ръката ми се озова тежък, обемист револвер. Едва подал ми оръжието, драксатът махна към консорите:

— Качвайте се и ме следвайте! Нямаме време.

— Ей, ей, ей, я чакай малко! — възпротивих се аз. — Няма да яздя това чудо!

Гакар сви масивните си рамене, докато другите неумело се катереха върху гърбовете на животните.

— Както желаеш. Надявам се да можеш да поддържаш темпото — отвърна безпристрастно пришълецът. После се обърна и започна да тича надолу по тъмния склон. Риз и Ларл с известна мъка го последваха, дърпайки юздите на консорите. Марк изглежда имаше по-голям опит и бързо поведе своето животно след Гакар. Аз проклинах. Откъм комплекса се чуха викове и двигатели на машини изреваха в нощта.

Велики космосе, не мога да повярвам.

Приближих се до консора и неохотно се качих върху полегатия му гръб. Животното тръпнеше и нервничеше, а анатомията му не бе от най-подходящите за седене на друг индивид върху него. Опитах се да го успокоя с някакви измърморени думи. По рекстразите, изобщо не ме биваше. Това беше глупаво. Определено не обичах да яздя. Още повече че не бих избрал консор, за да се науча.

Добре, стига размотаване.

Звукови уредби писнаха и завиха някъде зад гърба ми. Дръпнах нервно юздите и консорът с пръхтене се затътри подир останалите, които изчезваха сред черните хребети в нощта.