Дрейк Вато
Космически залог (19)

19

Центърът изглеждаше така, сякаш е преживял война. Отново.

Бойците на Арсенала напредваха внимателно по централната улица, където се намираше Базара. Аз, Ларл, Риз и капитан Топло ги следвахме плътно, стиснали в ръце подобрената си екипировка. Марк беше по-напред, раздаващ заповеди тихо и слушаше донесенията на авангарда. Някъде в сенките се спотайваше Гакар, готов да предотврати всякакви опити за засада. Моето кибер-око се занимаваше със същата задача.

По принцип нощният живот никога не напускаше Центъра напълно. Мутанти и канални твари рядко припарваха насам, а имаше достатъчно заведения, които да работят по всяко време. Освен това бойци от разни групировки се шляеха наоколо, изпълнявайки охранителна дейност там, където им е наредено. Но сега бастионът на цивилизацията бе притихнал. Нямаше хора по улиците. Кръчмите бяха затворени и тъмни. Възстановеното улично осветление също беше прекъснато. Разрушените сгради бяха повече, отколкото помнех. Във въздуха все още витаеше мирисът на кръв и барут, но трупове не се виждаха.

Докато минавахме край една прясно порутена постройка, аз внезапно подвикнах към Марк:

— Чакайте малко.

— К’во има? — попита едрият арсеналист напрегнато.

— Може ли… да се поровя ей там за минутка-две?

— Текс, с’а ли реши да се правиш на преровител?

— Само за малко — рекох аз, но тонът ми бе настоятелен.

Марк тръсна глава.

— Добре, но бърже. Опасно е да сме на открито. — Той даде заповед на останалите да спрат. Арсеналистите заеха отбранителна позиция и зачакаха.

Без да се размотавам, аз закатерих руините. Включих кибер-окото си на рентгенов режим и се огледах. За ориентир ми служеше паметта. Успях бързо да намеря това, което търся, под един масивен бетонен къс. Издишах раздразнено и се извърнах през рамо. Гакар беше изникнал от сенките, сякаш прочел мислите ми. Аз срещнах неговия спокоен, преценяващ поглед и попитах:

— Можеш ли да преместиш това парче?

Без да каже дума, драксатът кимна и пристъпи напред. Огромните му ръце обхванаха бетона и Гакар го вдигна, направи няколко крачки и го остави с минимално количество шум. Аз зяпах втрещено. Гакар бе вдигнал няколкостотин килограма ей така, без усилие. Нямаше и следа в изражението му, която да говори, че се е напрегнал. Драксатът ми кимна още веднъж и пак потъна в мрака, където да дебне за потенциални нападатели. Аз останах да се пуля още известно време. Очаквах Гакар да е силен, но… Бях виждал много неща през живота си, обаче за пръв път ставах свидетел на суровата мощ на драксатите. Нищо чудно, че окупаторите ги преследваха.

Усетих се, че губя време и припряно се набутах в дупката сред отломките, която се намираше под бетонното парче. След минута излязох леко прашен, но доволен. От устата ми стърчеше моята любима, интелекто-стимулираща лула, цяла и невредима. Разрушената сграда беше не коя да е друга, а мястото, където се намираше вече бившата ми кантора. Осем етажа обаче не рухват току-така, особено ако са с дължина цяла пресечка, затова не се изненадах особено, когато установих, че доста неща са оцелели изпод развалините. Отново, без да е неочаквано, техните притежатели нямаха същия късмет. С изключение на моя милост. Погледът ми тъжно падна върху останките наоколо. Старото куче, който ме бе оставил да живея, сега вероятно беше под бетонния гроб. Кофти начин да му се отблагодаря. Тогава обаче не разсъждавах за евентуалните последствия. А такива винаги има. Винаги. Да, убил съм много хора през годините. Но е било или самозащита, или, колкото и цинично да звучи, необходимост. Но… много рядко някой беше загивал заради моя постъпка, мое решение. А сега… Марк, Риз, Картър, Танос, Първият майстор на Арсенала, дипломат Уинстън, дори Ларл се размина на косъм. И ето че старото куче го сполетя същото. Това беше още един живот, който тежеше на моята сметка. Още една благословия, на която бях отвърнал с проклятие. Колко ли още щяха да пострадат, преди да приключи тази история? Колко още жертви щеше да има до края на нощта?

Колко още щяха да намерят смъртта си заради мен?

Внезапно слабост обзе цялото ми тяло и аз се олюлях. Болка ме прониза там, където… където фантомното острие ме бе пронизало. Стиснах зъби и изругах наум. Не бях говорил повторно с Гакар за нараняването. Твърденията му звучаха налудничаво, но нямаше съмнение, че нещо имаше. Притиснах ръка до гърдите си и затворих очи. Трябваше да издържа. Не можех да падна сега. За кратко време се борех с болката, прогонвайки я. Почувствах се отмалял, но вместо агония, познатото безчувствено пулсиране се завърна. Изправих се и заслизах по руините. Каквото и да ме бе сполетяло, щеше да почака.

Върнах се при останалите, където Марк побърза да нареди да потеглим отново. Арсеналистите бяха нетърпеливи да тръгнат. Нервите на всички бяха опънати от предстоящото и стоенето сред непрогледния мрак по улиците само засилваше напрежението.

Аз крачех сега по-спокоен и уверен, хапейки мундщука на лулата. Риз изненадано ме попита:

— Спряхме, за да си вземеш лула???

— Тази е специална. Имам я от памтивека.

Риз изсумтя.

— Че какво толкова й е специалното?

— Ами… ъъ, помага ми да се съсредоточавам и да мисля по-добре в напрегнати ситуации — отговорих леко смутено.

Ларл внезапно избухна в кашлящо-давещи звуци в опит да овладее напушилия го смях.

— Се-сериозно!? — изхриптя найтът.

— Да. Какво толкова е смешно? — рекох аз засегнат.

— Нищо, нищо — продължи да се хили Ларл. — Никога обаче не съм те виждал с нея в „напрегната“ ситуация.

Аз започнах почервенял да обяснявам:

— Това е защото… защото… защото аз предварително се подготвям за напрегнати ситуации!

Риз имаше загрижено изражение:

— Как… се подготвяш? Защото звучи…

— Не, не, не! Не е това, което си мислиш!… Ще спреш ли да се хилиш, рекстразите те взели!!! Просто обичам да сму… да държа лулата в устата си, в кофти моменти. Това е!

Ларл каза нещо на найтски.

— Как ме нарече?

— Чу ме.

— Ах, ти…

Марк ни махна ядосано да пазим тишина. Ние го сторихме. Напрежението ни обаче бе спаднало и аз бях готов за действие. Особено странно се чувствах относно Ларл, който никога досега не се бе смял в мое присъствие. Враждебността му към мен също беше изчезнала. Е, всъщност вниманието му изобщо беше изчезнало и насочило се предимно към Риз. Чудесата на… а, стига, пак ставам сантиментален. Важното е, че всичко засега е за добро. Въпросът е обаче, дали всички ще оцелеем, за да наложим новото status quo.

Защото тепърва ще става по-напечено.

Никой не ни нападна. Дотук добре. Неслучайно бяхме по главните улици. Искахме хубаво да оповестим присъствието си. Явно обаче нямаше пред кого. Време беше театърът да свърши. Спряхме в една пресечка. Марк извади радиостанции и разпредели арсеналистите. На малки групи от по пет-шест човека, те изчезнаха в мрака, за да заемат позиции. Останахме само десетина души, в това число Марк, Риз, Ларл, капитан Топло и Гакар. Огромният извънводен щеше да служи за респектиращ фактор, ако нещата тръгнеха на зле. Върнахме се на главната отсечка и завихме към нашата най-важна дестинация тази нощ.

Стъклената, пирамидална щабквартира на Дипломатическия корпус се виждаше в далечината. За разлика от другаде, около нея все още светеше. Оттук не можеше да се види поразията, която бях направил при последното си посещение. Но за разглеждане нямаше много възможности.

Защото на хвърлей разстояние пред нас бяха Черните орли.

Аванпостът представляваше набързо струпана барикада, натъпкана до пръсване с картечни гнезда и нервни часовои. Прожектори хвърляха дебели снопове светлина, които бяха в заслепяващ контраст с мрака наоколо. Отвъд барикадата не се виждаше нищо, защото тя се издигаше до равнището на втория етаж, но аз знаех, че назад се намираше площада пред щабквартирата, в този момент вероятно препълнен от въоръжени бойци. Сериозно въоръжени.

Най-малко три прожектора осветиха нашата скромна група. Благодарение на Гакар, тишината се проточи по-дълго от очакваното. Най-после мощен мегафон прогърмя:

— Намирате се в забранен периметър! Незабавно напуснете или ще открием огън! Това е единствено предупреждение!

Марк на свой ред вдигна мегафон. Комбинацията от апарата и силния му глас беше достатъчна, за да искам да си запуша ушите. Лазерният автомат, който държах, пречеше усърдно.

— Името ми е Марк, главен оръжейник. Аз съм главнокомандващият на Арсенала на демокрацията — рече арсеналистът с равен и официален тон. — Идвам, за да предложа сделка на Дипломатическия корпус и Черните орли. Искам позволение за аудиенция.

Оттатък барикадата последва пауза.

— Каква сделка? — обади се най-сетне отсрещната страна.

— Става въпрос за взаимни интереси — отговори Марк. — Нещо, от което всички ще спечелят. Повтарям, искаме да преговаряме.

Нова пауза. От барикадата се дочу някак си колебливо:

— Щом искате да преговаряте… защо идвате въоръжени?

— А бе, човек, ти как мислиш!?! Да не би да сме от Църквата на стоицизма или нещо???

Поредната пауза.

— Добре, можете да влезете. Но внимавайте, или ще си имате неприятности.

Една от секциите на барикадата се плъзна встрани. Марк свали мегафона и тръгна напред с бавни, премерени крачки, стараейки се да държи плазмохвъргачката си твърдо насочена към земята. Останалите последвахме него и примера му. Зад барикадата ни посрещна малка тълпа нервни бойци, облечени в отличителните черни униформи на Орлите. Те зорко огледаха всеки от нас и настръхнаха, като видяха Гакар отблизо, но не казаха нищо. Не бих ги нарекъл професионалисти, но определено не бяха зелени. От постовите на барикадата се отделиха десетина пазача, колкото беше нашата група и ни обградиха, за да ни ескортират. Черна точка, образно казано. Ако бяха наясно малко повече с военната тактика, щяха да се забият отзад и да ни оставят нас на парад. Видях как Ларл се подсмихна. Явно и на него му минаваше същата мисъл.

Площадът около щабквартирата беше изчезнал. По-точно, не можеше да бъде видян от всичките бойци, които сновяха наоколо. Не бяха особено тежковъоръжени, но бройката им беше внушителна. Повечето носеха униформи на Черните орли. Забелязваха се обаче и такива, които бяха облечени в някакви странни комбинезони, подобно на космофлотски механици. Това явно бяха ударните отряди на самия Корпус.

Всички ни зяпаха, докато кортежът ни изпровождаше до сградата. Бяхме определено цветна картинка. Арсеналски униформи, аз в моя шлифер, капитан Топло с меча си и трима пришълци, като сред всичко това Гакар безспорно беше звездата. Една много спокойна и много грамадна звезда.

Докато стигнем до входа, присъствието ни стана известно на цялата база.

Въведоха ни в приемния атриум. Климатиците все така работеха. Богове, как понякога забравям каква жега е навън. В асансьора нямаше място за всички. След малко бе направен компромис и се качихме аз, Марк, Риз, Ларл, капитан Топло и четирима бойци на Черните орли. Останалите Черни орли, арсеналистите и Гакар трябваше да катерят стълбите. Асансьорът ни отведе право на последния етаж на сградата. Там, където бе офисът на Администратора. Ние се събрахме отново на общата площадка пред офиса, като Гакар с известно неудобство се побираше в помещението.

Вратите се плъзнаха встрани и ние се озовахме, буквално и преносно, на политическия връх на планетата. Целият етаж се оказа едно огромно помещение, обзаведено като кабинет. Средата бе доминирана от кръгла заседателна маса с диаметър поне няколко метра, заобиколена от удобни на вид столове. Имаше различни украшения до и по стените, издаващи усилен опит за декорация, на места сполучлив. Растения също присъстваха в дискретни саксии, което на планета с труднонамираема питейна вода беше връх на лукса. Зад заседателната маса имаше делово на вид бюро, подобаващо респектиращо в тон с останалата мебелировка. Обстановката можеше да се мери единствено с лукс ложата на вече бившия Черен пазар.

Зад бюрото седеше администратор Толедов, най-изпеченият мошеник и тарикат в Дипломатическия корпус. Беше среден на ръст, с напълно овладяно изражение, на което винаги имаше перфектна усмивка, лишена от всякакво чувство и емоция. Очите му обаче бяха студени и тъмни като дълбокия космос.

Толедов се изправи да ни посрещне. Той заобиколи бюрото и масата с плавната, непринудена походка на трениран фехтовчик. Нищо чудно. Понякога само приказки не стигат, за да се измъкнеш.

— А, ето ви и вас, гостите, за които целият персонал говори. Аз съм администратор Толедов. Добра вечер — усмивката на Администратора беше ослепителна, но всичко друго в поведението му говореше за превъзходство.

— Добра и на вас, Администраторе — отговори Марк с каменно изражение. Дикцията му без проблем подражаваше тази на събеседника му. Брей, явно и Арсенала ги учат на политически игри.

Толедов огледа Гакар с небрежно любопитство.

— Какъв е той? Ако е той, разбира се.

Марк хвърли кос поглед към мен.

— Достатъчно е да знаете, че ноктите му могат да разкъсат енергоброня — рекох аз с възможно най-високомерен тон. Гакар предпочете да запази мълчание. — И че е с нас.

Главата на Администратора се извъртя към мен като камшик. Погледът му беше изпълнен със студено презрение. Малко хора обаче можеха да устоят на немигащото ми кибер-око. Толедов отклони взора си и рече, без да престава да се усмихва:

— Разбирам. Както кажете. Сега, ако мога да знам, каква е целта на това неочаквано посещение?

— Името ми е Марк, главен оръжейник. Като главнокомандващ Арсенала на демокрацията, тук съм, за да отправя търговско предложение към Дипломатическия корпус — каза Марк с твърд, но неутрален тон.

— О, нима? — повдигна вежди Толедов. — Мислех, че Арсеналът е подчинен на Първия оръжеен майстор.

Марк направи кисела физиономия.

— Стига игрички, Администраторе. Като началник на Корпуса вие най-рано от всички научавате новините. Знаете, че Арсеналът беше ударен тежко. Първият майстор загина. Аз съм негов наместник.

— Наясно съм със ситуацията — студено отвърна Толедов. — Окупаторите и Орденът действащи заедно. Е, не мислете, че вие сте единствените потърпевши, главни оръжейнико. След вашия крах, окупаторите и Орденът решиха да продължат с наказателната си акция, каквато и да е била тя. — Той изгледа капитан Топло и Гакар многозначително.

Информацията ни свари неподготвени. По рекстразите. Затова улиците бяха така притихнали. И полуунищожени. Затова останалите бяха толкова предпазливи. Окупаторите сигурно са вилнели дни наред. Но те бяха взели компютъра. Тогава какво търсеха? Или… кого? Спомних си агент Картър и агент Танос. Но те бяха загинали на място. Защо окупаторите бяха продължили офанзивата? Явно компютърът не им стигаше. Извърнах глава неволно към капитан Топло. Толедов забеляза жеста ми и продължи:

— Търсенето им обаче се оказа безплодно, в резултат на което те анексираха заводите. За… назидание.

— Всичките? — попита изненадано Марк.

— Всичките — кимна Администраторът. — И ето че Арсеналът, който, простете ми шегата, се намира на топа на устата, идва тук, за да отправи предложение. Звучи… като прекалено голямо съвпадение.

— Е, и? — скръсти ръце Марк.

— О, нищо, нищо — отстъпи Толедов. — Имам разни свои… подозрения, но те са просто моите лични размисли. Не обръщайте внимание. Кажете си вашето предложение сега.

— Искаме да наемем всички бойци на Дипломатическия корпус и Черните орли. В замяна ще заплатим по един милион кредита на двете фракции — каза Марк с равен и делови тон.

Последва кратка, бих казал, драматична пауза. Както и по-рано. Ефектът обаче вече се бе изчерпал за вечерта.

— За какво ви е нашият въоръжен персонал? — искрици на алчност проблеснаха в очите на Администратора.

— Планова инвазия срещу Северния сектор.

Толедов въздъхна.

— Знаех си, че подозренията ми ще се окажат верни. Боя се, че трябва да откажа.

— Това е много жалко — каза Марк меко. — В такъв случай ще се наложи да ви принудим да работите за нас.

Сянка от гняв премина по лицето на Администратора. Усмивката изчезна от изражението му.

— И какво ви кара да си мислите, че няма да наредя на хората ми да ви спрат още тук и сега? — студено изсъска той. Като по сигнал от нищото бяха изникнали дузина заплашителни на вид бойци, насочили оръжия в гърбовете ни.

Марк грейна.

— Ще ти кажа какво — с гръмогласна веселост започна арсеналистът, зарязвайки всякакъв театър. — Нема да ни очистиш, щото в тоз’ момент половин дузина ракетомети са насочени към таз’ хубава стъклена пирамидка, готови да я разпльокат на плазма в момента щом ситуацията се осере.

Тишината този път бе осезаемо по-драматична.

— Блъфираш — отвърна убедено Толедов.

— Мислиш ли? — озъби се Марк. Той вдигна радиостанцията, която държеше. — Виждаш ли ей т’ва копче? Засега ’бсолютно целия ни разговор се чува пределно ясно до всички мои отряди, които съм позиционирал. Ако връзката изведнъж прекъсне — бум, стопена пирамидка.

— Блъфираш — повтори с разклатена увереност Толедов. — Това е. Защо иначе ще рискуваш да идваш тук? Можеше просто да взривиш сградата.

Аз въздъхнах раздразнено. Вдигнах ръка, прекъсвайки Марк:

— Ти си идиот, Толедов. Също както и останалите.

— Какви останали!? — озадачено попита Администраторът, гледайки ме злобно.

— Всички останали. Търговците, Ескадрилата, строителите, Червената банда. Всички те си мислеха, че Арсеналът ги е погнал, защото са го изпортили на окупаторите. Което не е вярно и в двете посоки и те го знаят. Но пак се страхуваха, когато цъфнахме на прага им. Завардени в крепостите си, чакащи да отмине бурята, която ще ги погуби. Досущ като вас, тъпи тарикати такива.

— За какво говориш?! — изсъска Толедов, маската на неговото спокойствие внезапно бе разбита.

— Ние наехме всички фракции. Абсолютно всички. Със съкровището на Арсенала, купихме всеки годен войник да се бие за нас срещу окупаторите. Смятаме да освободим тази планета най-сетне и ако Корпусът не е с нас, значи е против нас — завърших аз с тънка усмивка. Толедов отваряше и затваряше уста, искрено шокиран. — О, и още нещо — добавих, правейки се сякаш съм забравил, — всеки миг командният щаб на нашата нова армия ще пристигне тук. Президентът, Шефът на Червената банда, Архинженерът, Наемните лордове, разни други важни особи. Поканихме ги, защото мислех, че имаш хубав офис. Не съм сгрешил.

Администраторът изглеждаше така, сякаш щеше да загуби разсъдъка си. Бойците на Корпуса стояха объркано, насочили оръжия към нас, но гледащи началника си. Аз вътрешно се напрегнах. Имахме предимство в играта на нерви, но независимо от всичко съществуваше риск, а ако нещо се прецакаше, цялата работа отиваше в канала.

След дълга минута Толедов най-сетне пресметна възможностите и взе решение. Лицето му придоби безизразен вид и той каза:

— Добре. Така да бъде. Два милиона кредита и въоръжените сили на Дипломатическия корпус и Черните орли са ваши.

— Радвам се, че се разбрахме — кимна Марк. После вдигна радиостанцията: — Докладвай.

Веднага щом отпусна бутона, отсреща се чу отговорът:

— Да, сър. Току-що пристигат. Въвеждат ги в сградата. Край.

— Чудесно — рече Марк. — Продължаваме с плана. Край.

В същия миг, интерком на бюрото на Толедов избръмча.

— Да? — отговори Администраторът с отегчения тон на предизвестен човек.

— Сър, няма да повярвате, но току-що…

— Пристигна една камара делегации на другите фракции?

— Точно така, сър — отвърна интеркомът след изненадана пауза. — Какво да…

— Изпратете ги в офиса ми. Повикайте също така членовете на дипломатичния форум.

— Да, сър!

Връзката прекъсна. Никой не каза нищо за известно време. Толедов единствено махна с ръка и бойците свалиха оръжията си, оттегляйки се настрана в единия край на обширния кабинет.

После от асансьора и стълбите започнаха на равни интервали да пристигат всякакви хора. Настъпи шумотевица, суматоха и прилична доза объркване, плюс щипка напрежение. Един по един се появяваха най-влиятелните личности на планетата: Президентът на Търговския съюз, облечен като предвоенен корпоративен магнат, Архинженерът на Обединените строители, приличащ повече на докер, отколкото на човек с образование, Шефът на Червената банда, с всичките обноски и маниери на закоравял психопат и Наемните лордове, най-главните водачи на наемнически отряди в Ескадрилата, небръснати и носещи бойни брони. След всички тези знатни особи се влачеха цяла сюрия от бордове на директори, съветници и архитекти, елитни убийци, телохранители и тумби от наемници. И това бяха само най-приближените на върховете. Кой знае колко бяха зарязани долу във фоайето или на площада отвън. Колкото и просторен да бе, скоро офисът на Администратора се претъпка. За капак се появи и дипломатическият форум, собственото обкръжение на Толедов и съвсем не остана място. Всички зяпаха Гакар със страхопочитание, но вече го бяха виждали, затова изумление липсваше. При всеки друг случай в помещението щеше да цари убийствено напрежение заради стари вражди и съперничество, но до този момент объркването и особеността на ситуацията държаха желязно първенство, отклонявайки вниманието.

По някаква причина дойде и Лидия. В качеството си на каква, не знам. Тя ми хвърли поглед през малката тълпа, на който аз понечих жадно да отвърна, но тогава забелязах студения мрак в очите й. Преди да мога дори да се озадача, Лидия отвърна глава и повече не погледна в моята посока.

След немалко усилия, вълнуващото се сборище най-сетне утихна и се настани. На грамадната заседателна маса нямаше място за всички, което бе показателно за навалицата. Седнаха само шепа важни клечки. Сред тях бяхме аз и Марк, централните участници в сцената, която щеше да се разиграе.

Аз прочистих гърлото си, привличайки десетки чифтове очи към себе си и започнах финалния етап от предварителния план:

— Добър вечер. Без речи и церемонии, направо към същността — всички знаете защо сте тук.

Чуха се колективни мърморения, придружени с кимвания.

— Така, нека бъда кратък: вашите услуги са наети. Поотделно с вас са обсъдени детайлите, изискващи се от вашите въоръжени сили. Сега това, което ще ви съобщя тук, са две неща: първо, бойният план на инвазията. Второ, всеки от вас ще получи определена бройка оръжия от клас 4, както Арсенала ги нарича. Разбирайте плазмохвъргачки, многоцевни картечници, лазерни снайпери, такива неща. Можете да ги раздадете сред вашите хора както намерите за добре. Това е всичко. Преди да продължим към плана за действие, има ли въпроси?

Аз направих пауза. Лидерите на фракциите се размърдаха по местата си, зашушукаха със съветниците си, но никой не се обади. Никой, освен Администратора.

Толедов заговори меко, но очите му блестяха:

— Аз имам въпрос. Едно не разбирам: доколкото съм наясно, предложили сте на всички ни по един милион кредита. Ако това е вярно, тогава вие се опитвате да ни измамите, все едно нищо не сте дали. Равна сума на всеки участник в икономиката ще доведе до абсолютно същото статукво, но просто с добавена инфлация. Къде тогава е реалната полза?

За момент всички осмисляха чутото. После изведнъж, вълна от недоволство взе шумно да се надига. Президентът на Търговския съюз се провикна:

— Той е прав! Каква полза да си богат, ако и съседът ти е такъв! Никой няма да има предимство! Това е измама!

— Знаех си! Знаех си!!! Това е капан! — изкрещя Шефът на Червената банда.

— Въздушна кула! — изплю Архинженерът.

— Настояваме за още пари! — викаха Наемните лордове.

Лидерите на фракциите блъскаха по масата, отправяха закани и настояваха исканията им да се изпълнят, дори преизпълнят. Скоро всички започнаха да си подвикват и споменатите вражди и съперничества изплуваха на повърхността. Настъпи всеобщ хаос, изпълнен с шумотевица и крясъци и срещата на фракциите беше само на един физически контакт разстояние да се превърне в кървава баня.

Аз стоях мрачно на масата и гледах изпепеляващо Толедов, който се хилеше насреща ми. Неговият добре премерен удар бе разрушил илюзията, която бях изградил. Марк отчаяно се опитваше да въведе ред, но положението се влошаваше. Може би нямаше да е зле да се пъхна под масата с изваден пистолет, готов за неизбежното. Но не го направих. Стоях неподвижен като статуя, втренчен в Толедов и се изкушавах да му пусна един лазерен лъч от кибер-окото си.

Тогава яростно изръмжаване отекна силно и разтърси целия офис. Всички млъкнаха изненадани и се обърнаха към източника. Гакар стоеше все така непоклатим, но изражението му бе свирепо, с озъбена муцуна. Бях убеден, че неговото поведение е театър и въпреки това се уплаших. Ефектът беше много по-поразителен върху останалите, които моментално кротнаха, макар да носеха цял тон железа. Когато противникът ти може да изръмжи със силата на ураган, само идиот би си помислил, че пушката му дава безопасност.

Аз се изправих от мястото си. Огледах внимателно събралите се лидери. Отново приковах очи в Толедов. Този път обаче отвърнах на усмивката му. Спомних си разговора ни само преди минути. Добре тогава. Минаваме към план Б.

— Това е уместен въпрос — рекох аз със суров тон. — Ще ви кажа каква е ползата. Просто е. Всеки от вас ще се сдобие с голямо количество пари. Всеки от вас обаче все още ще се нуждае от нещо, което конкурентът му има. Но щом всички забогатеете, ще можете да ползвате богатството си, за да обменяте. Да направите свободен и равностоен пазар. Да си сътрудничите, по рекстразите. Това е едната полза. Другата е още по-проста и по-ценна. Погледнете навън — казах аз. Лидерите проточиха вратове към мрака отвъд стъклените стени. — Какво виждате? Ще ви кажа какво — разруха. Но тя не е от вчера или отпреди десетница, когато окупаторите са заличили повторно постигнатото от нас. Тази разруха съществува повече от двеста години. Тя ни обгражда и задушава. Убива ни. Бавно. А ние седим тук и се караме за остатъци. Вместо да се обединим и да си върнем принадлежащото ни по право, онова, което сме постигнали. Ползата, стелари, е, че вие имате шанс да се борите за вашата свобода. Заедно. Защото един по един можете колкото искате да си седите във вашите бастиони, докато паднат. Което е неизбежно, ако не действате. Животът е движение. Независимо дали срещу, или по течението. Останете ли на едно място, умирате. Ако желаете да сте по течението, можете да отидете при Ордена. Чух напоследък, че са станали дружки с окупаторите. Аз ви предлагам борба. Кървава борба, но борба за свобода. Вие решавате.

Никой не каза нищо. Мълчаха. Мислеха. Аз ги гледах. Дори Толедов бе склонил глава, пресмятащ възможните изходи. Ето ги тук, всички сегашни важни клечки, опитващи се да поберат в ограничените си от деградация умове мащабите на съдбоносни избори. Можех само да ги съжалявам. Често забравях, че аз съм една от малкото живи реликви от време, когато думи като култура, образование, естетика и морал са имали някакво смислено значение. Забравях, че за родените след Войната животът се изчерпваше предимно с оцеляването. За тях цивилизацията е нищо повече от ток и течаща вода в тоалетната. Те не знаят какво е стремеж към съвършенство. Не знаят какво е достижение на знанието. А тук се е събрал върхът на това осакатено общество, тънещо в порутения мрак на бившия си просперитет. Връх, който макар едва-едва, все пак мъждука и проявява качествата, които винаги са били определящи прогреса: инициативност, разсъждение, стремеж и въображение.

На тях разчитах да осъзнаят какво искам. Какво те искат, без да го съзнават.

Толедов изправи гърба си. Тонът му беше като на човек, говорещ от името на всички:

— Разбирам доводите, които ми предоставихте. Мисля, че и разбирам същността на ситуацията. Аз ще ви дам пълното си съдействие в предстоящите събития. Защото за едно поне сте прав: бъдещето, към което вървим сега, е задънена улица. И… съм склонен да призная, че опит за промяна на това бъдеще е най-далновидното решение. Въпреки че оставам песимистичен относно изхода на подобно начинание. Ние ще се бием. И ще градим, ако успеем. Но независимо от развоя, знайте едно: ние няма да бъдем приятели. Можем да продължим да си сътрудничим дори за години напред, отвъд моето време. Но някой ден ще дойде момент, когато всеки отново ще поеме по собствения си път. Път и бъдеще, които смята за най-добри.

— А такъв момент може и никога да не се случи — продължи Администраторът. — Никой не знае. Съдбата е твърде мистериозна в това отношение. Засега аз заявявам следното: от името на Дипломатическия корпус и Черните орли, Арсеналът на демокрацията има нашата официална подкрепа.

— И нашата — допълни Президентът.

— Нашата също — рече Архинженерът.

— Аз също подкрепям! — възкликна намусено Шефът на Червената банда.

— Постигнахме консенсус и подкрепяме — важно произнесоха Наемните лордове.

Аз с неимоверно усилие се сдържах да не се свлека на стола си. Огромен товар сякаш падна от раменете ми. Бях успял. Не, бяхме успели. Разполагахме с целия обединен град. Окупаторите нямаха шанс. Щяхме да освободим системата, да намерим планетарния звездолет и галактическата Съпротива най-после, след двеста години, щеше да има шанс. Освен мен, може би единствено Ларл, капитан Топло и Гакар осъзнаваха важността на нашите цели. Беше завладяващо усещане. Но всяко нещо с времето си.

— Благодаря ви — леко задавено казах аз на присъстващите. — Сега, предлагам да ви кажа подробностите за ударните групи. Атаката предстои утре призори. Може да ви се струва прибързано, но не е. Окупаторите вероятно вече знаят, че нещо се готви против тях, затова в наша полза ще е да действаме светкавично.

Започнах да разяснявам бойния план, който бяхме изготвили с Марк, старши оръжейник Рандъл и други с военна практика. Отне по-дълго от очакваното, защото много от присъстващите не бяха наясно с военния занаят. Имаше няколко полезни предложения, които помогнаха да се изгладят слабите места. След проточено обсъждане, съгласие бе постигнато между всички. Останаха ни няколко часа почивка. Лидерите щяха да пренощуват тук, а междувременно съобщения бяха разпратени из целия град, за да се събере новосформираната армия и да се въоръжи с инвентара на Хранилище 1. Администраторът с кисела любезност осигури апартаменти на оставащите. Постепенно присъстващите се оттеглиха от офиса.

— Пфу, туй беше тегаво — каза Марк и се тръшна тежко на стола си. Лидерите и техните делегации продължаваха равномерно да се разотиват.

— Да, съгласен съм — провлачих аз уморено.

Риз се извърна към мен с грейнали очи.

— Текс, това беше невероятно! Беше… беше досущ като в някоя книга! — каза тя.

— Хм — изсумтя Ларл. — Да, определено изнесе надута реч.

— Не беше надута — възрази му Риз недоволно. — Казва се драма! Ти изобщо чел ли си?

Ларл се изцъкли. Сигурен бях, че под козината е станал морав.

— Аз… аз… разбира се, че съм чел!… — запелтечи той.

Аз и Марк избухнахме в смях.

— Чел съм, по рекстразите! — възкликна Ларл раздразнено.

Ние продължавахме да се смеем. Риз също прихна смутено.

Видях, че дори Гакар леко се усмихва.

Капитан Топло се покашля.

— Мисля, че предвид времевия ресурс, с който разполагаме, ще е добре да го оползотворим за почивка — каза той с лекторски тон.

— Мхм, съгласен — кимна Марк. — Спи ми се яко.

Риз и Ларл се спогледаха.

— Да, наистина е време… — започна дразавърката.

— … за лягане — довърши найтът.

— Хайде да се омитаме тогава — рекох аз и наклоних периферията на федората си.

Ние вкупом напуснахме офиса на Администратора. Гакар, заради размера си, тръгна по стълбите, последван от капитан Топло. Риз и Ларл поеха след тях. Аз и Марк се отправихме към асансьора. Заедно с нас се качиха няколко дипломати и двама арсеналци. Миг преди вратите да се затворят, Лидия се набута с нас. Аз я погледнах изненадано, но не казах нищо.

Слязохме на определения етаж. Марк тръгна към стаята си. Аз понечих да се отправя навън — Толедов ми отмъсти дребнаво, като не ми предостави покрив — но Лидия внезапно ме дръпна за ръкава на шлифера. Последва страстна целувка, притискане и неприлично опипване. Аз се смаях, но миг по-късно похотливостта ме зарази и отвърнах на нейния неочакван жест с не по-малко жар и плам от нея. Натискахме се в продължение на цяла минута, когато Лидия се откъсна от мен и задъхано рече:

— Не тук. Ела в кабинета ми. Там няма да ни зяпат.

Все още объркан от бързия развой на събитията, аз слисано я последвах до кабинета й, който служеше и за жилище. Лидия припряно отключи вратата, грубо и закачливо ме избута вътре и затвори след себе си. Стаята беше меко осветена от една-единствена лампа, стояща зад флоралния параван. Шадраванът тихо ромолеше. Отворих уста да кажа нещо, но нейните устни се впиха в моите и аз забравих думите си. Езикът на Лидия препускаше по зъбите ми и се извиваше като змиорка. Аз обгърнах тялото й с ръце и нежно проследих извивките й, леко притискайки стегнатата плът. Лидия издаде глух стон и нетърпеливо започна да ме разсъблича.

Това се оказа трудна задача. Под шлифера си носех наскоро придобита броня на Арсенала. Неохотно отделих тялото си от Лидия и й помогнах да махне бронята. Най-сетне захвърлих задушната тенекия и се върнах към опипването на пълните гърди на Лидия. Шапката ми отхвърча нанякъде — но все пак я проследих с крайчеца на окото си — микрофибралната риза също. Свалих и ботушите. Новият, тежък револвер тупна шумно на пода. Тогава забелязах нещо странно. Лидия не се събличаше. Започнах да поправям тази грешка, пресягайки се меко да сваля презрамките на роклята й.

Изведнъж тя ненадейно се отдръпна от мен. Аз се сепнах, отново хванат неподготвен от неочакваната промяна в поведението й. Твърдо решен да изразя протест, питайки какво става, аз понечих да кажа нещо, но Лидия отново ме прекъсна:

— Чакай, чакай, тази рокля е официална. Не бива да я изгаряме в огъня на нашата любов — засмя се тя. — Ей сега за секунда ще я сваля зад паравана. Седни и си налей нещо.

Тя изчезна зад хартиената преграда. Лампата осветяваше по изключително привлекателен начин фигурата й. Аз седнах зад бюрото до прозореца. Инстинктите ми крещяха, че нещо не е наред, но потъналия ми в сексуална мъгла и изтощение мозък беше твърде бавен, за да осмисли знаците. Аз зяпах отнесено силуета на Лидия и мислех какво, по рекстразите, става.

Великият космос не закъсня в отговора си на моя безмълвен въпрос.

Лидия излезе иззад паравана. Ръката й стискаше пистолет. Изражението й беше безкрайно тъжно. Но очите й бяха студени и лишени от емоция.

Аз замръзнах на място.

— Лидия, какво правиш?

— Текс, съжалявам… но трябва да те убия.

— Защо? — рекох аз, колкото да печеля време. Бях шокиран, но безкрайно тренираните ми умения се задействаха. Огледах я. Изражението й беше измъчено, но ръката, с която държеше пистолета, не трепваше грам. Лошо. Много лошо.

— Текс, винаги съм те обичала — отговори Лидия с овладян глас. — Винаги. Ти обичаш ли ме?

— Знаеш много добре отговора на този въпрос, Лидия. Никога не съм искал да те изоставя. Войната обаче промени много неща. Промени нас. Промени мен. Но аз никога не си простих заради решението, което взех. Обичам те, Лидия. Сега и винаги.

Тя кимна. Дулото зееше срещу голото ми тяло.

— Защо? — повторих аз.

— Нямам избор — промълви Лидия. — Тяхната воля е такава. Те искат да си мъртъв, Текс.

— Кои „Те“? Орденът? Окупаторите?

— Не — прошепна тя. — Те са по-силни. По-могъщи. Те са нашите истински господари, Текс. Аз изпълнявам тяхната воля.

Аз се замислих за секунда.

— Агресорите — прошепнах в отговор. — Те дърпат конците на окупаторите. Те са тези, които наистина управляват галактиката.

— Да — отрони Лидия.

— За какво желаят смъртта ми? Същата ли е причината, поради която убиха агент Картър? Страх ги е от освобождението на една дребна колония ли? Или искат да ни попречат да намерим планетарния звездолет?

— Не знам — поклати глава Лидия. Една дребна сълза се търкулна по бузата й. Очите й обаче останаха все така тъмни и мрачни. Решителни. Непоклатими. Душата й мъждукаше, но щом пистолетът гръмнеше, последното пламъче щеше да угасне в нея.

Последва кратко мълчание.

— Ще ме застреляш ли? — казах аз, въпреки че знаех отговора.

— Нямам избор.

— Винаги имаш избор! Ела с мен. Помогни ми да се боря срещу тях, Лидия. Можем да спечелим.

— Не… не можем — Лидия дръпна ударника. — Защото ние сме в грешка.

Аз бях обзет от онези кратки, митични моменти, където времето сякаш се забавя до степен да спре напълно. Не за да премине животът ми пред очите. Това е за обречените. Аз смятах да се боря. Вероятно щях да свърша с куршум. Нямах броня. Нямах шлифер. Револверът ми беше в другия край на стаята. Аз бях в безизходица. И за Лидия това беше напълно вярно предположение. За мен обаче, оставаше един-единствен ход.

Лидия дръпна спусъка.

Аз активирах лазерния лъч на кибер-окото.

Светлината е по-бърза и от най-високоскоростния материален куршум.

Случиха се няколко неща едновременно.

Лидия изпищя и залитна. Пистолетът гръмна глухо, като удряне на тежка книга върху бюро. Гореща вълна облиза слепоочието ми. Образът от кибер-окото угасна. Дезориентиран, аз скочих, събаряйки стола назад, хвърляйки цялото си тяло настрани от огневата линия. Преобразувах падането си в странично кълбо. Озовах се до колана с револвера. Със светкавични рефлекси извадих оръжието от кобура, вдигайки го на прицел. Срещу мен Лидия, с обгорен белег на бузата, направи абсолютно същото. Щях да стрелям, Лидия също. Осъзнах, че смъртта ни ще бъде взаимна.

Тогава стената до Лидия избухна. Гакар влетя сред купчина отломки, смазвайки Лидия с гигантското си тяло. След драксата се втурнаха капитан Топло и Марк в пълно бойно снаряжение. Оръжията им подскачаха напосоки в търсене на потенциални врагове. Такива нямаше. Всичко беше свършило.

Гакар се надигна със сериозно изражение, изтупвайки се. Аз слисано се изправих, стиснал револвера. Погледнах Лидия. Вратът й беше счупен, заедно с поне още дузина кости. Лицето й беше застинало в тъжна решителност, а очите й завинаги щяха да останат със студения мрак в тях. Скръб, пареща и внезапна, ме прободе в сърцето. Сълзи премрежиха погледа ми. Пулсиращото усещане в гърдите ми се превърна в алена болка и аз залитнах напред. Марк и капитан Топло ме уловиха, преди да се строполя.

— Спокойно, спокойно — рече Марк. — Да не са ти дали отрова? Текс, добре ли си?

Аз завъртях око към него, после го отвърнах. Не исках да гледам. Не исках да знам. Лидия беше мъртва. Погледнах Гакар. Той не беше виновен. Много преди животът физически да я напусне, Лидия беше убита. Убита от същите, които искаха да убият и мен. Моята любов. Моята утеха. Моята последно останала смисленост в живота. Споменът за Лидия и мен, прекарващи времето си заедно преди Войната, изпълни съзнанието ми. Много неща се бяха случили, но едно се оказа пределно ясно — аз никога не бях преставал да я обичам.

Те ми я бяха отнели. Те бяха опустошили нейната любов. Те бяха изтръгнали от нея нишката, която ни свързваше. И я бяха пратили срещу мен.

Те щяха да си платят.

Лежах известно време, преди да разбера, че капитан Топло и Марк меко ми говорят нещо. Болката в гърдите все още ме задушаваше. С усилие на волята, аз се изправих на крака, пренебрегвайки протестите на приятеля си и на учения. С каменно изражение, аз се взрях в алените ириси на Гакар.

— Как? — рекох с твърдостта на гранит.

Очите на драксата проблеснаха печално.

— Покварата може да достигне и най-достойните.

Аз се извърнах. Това не беше отговорът на моя въпрос, но той обясняваше всичко. Другото беше без значение.

Наведох се да взема револвера. Сетих се, че не нося колан, в който да го затъкна. С премерени и безстрастни движения взех дрехите си и бронята. Бавно и преднамерено започнах да ги обличам. Останалите мълчаха. Разрушената стена и шумотевицата привлякоха вниманието на етажните пазачи. Те тревожно надникнаха в разбитото помещение. Аз се облякох и прибрах револвера си. Без да се обръщам, казах през рамо:

— По-добре да си починем. Утре ни чака битка. И ще ми трябва био-батерия.

Минах покрай изненаданите охранители, сякаш не бяха там. Нахлупих шапката си ниско над очите и излязох.