Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2019 г.)

Издание:

Автор: Дрейк Вато

Заглавие: Космически залог

Издание: първо

Издател: Лавици

Град на издателя: Добрич

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ФолиАрт

Художник: Никола Крумов

Коректор: Илияна Енчева

ISBN: 978-619-7290-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8665

История

  1. — Добавяне

3

Зеленикаво, мъгливо сияние озари стените. Подир минути пламтящ ореол се прокрадна на хоризонта, сякаш погнусен от порутения пейзаж. Утрото настъпи.

Станах с кисела физиономия от матрака. Нищо ново. Поредният ден за живеене. Ако на това му се вика живот.

Бърза гимнастика. Лицеви опори, коремни преси, вместо лост — касата на вратата. След това се качих на покрива на блока. Отправих взор към безкрайното опустошение. Гъсти, гибелни облаци дим от Индустриалния сектор. Помръкнал блясък и бивше величие от Северния сектор. Отломки и колиби на юг при Лагера. Шизофренични цветове, искряща зеленикавосиня, лигава патина и нейде мутирали обитатели в Западните планини, познати някога като Сардоновите планини. Гледах. Мълчах. Затворих очи. Не мислех. Отворих отново очи. За пореден път нищо. Проклинах тихо и слязох обратно долу.

В кухнята проверих сандъка с провизии. Три картофа, смляно смесено нишесте и малко масло от джагръф. Адекватен калориен прием, без твърде голямо разхищение. Смесих нишестето с маслото и добавих малко замърсена вода. Седнах на изкорубената маса и изядох закуската си. С пешкира в ъгъла забърсах остатъците от маслото, да не гранясват и бутнах посудата обратно в сандъка. Отворих шкафа под ръждясалия умивалник и извадих леген с вода, заедно със стара прокъсана кърпа. Поставих легена на разчистената маса и взех да се мия. Сапун не бях виждал от години, но не исках да се мърлям повече отколкото трябва. Търках усърдно в продължение на петнайсетина минути. Почувствах леко освежаване. Водата обаче беше за смяна.

Прибрах легена и се отпуснах на матрака в спалнята, докато изсъхна. Мислех за парите на Вал Симънс и задачата, която щях да изпълня за тях. С Червената банда имах опит. Но никога преди не се бях спречквал с окупаторите. Тоест, никога целенасочено. Станах и отключих гардероба. Време беше да излизам. Извадих някога здравите, но все още доста устойчиви поликарбонови панталони; ботушите, единствената оцеляла част от старата ми военна униформа; микрофибралната риза, която действа и като последна преграда срещу неприятелските нараняващи пособия; дългият до глезените ретро шлифер в убито кафяво, подплатен с бронирани плочи; и финалния щрих за репутацията на моя външен вид — широката автентична федора, два тона по-светла от шлифера — моят талисман, без който излизам само до бара. Накрая окачих колана с персоналното ми оръжие — револвер NOAE „Каракуда“, калибър .50, десетзаряден.

Готов бях за поредния ден. Ден за оцеляване.

Заключих и излязох. Долу пред блока се огледах, преди да си подам физиономията навън. Навик. Поех по пустите, вонящи улици. Наоколо унилите скелети на постройките ми се зъбеха. Липсата на живот беше измамна в Каналджийския сектор. Той бъкаше от него. Но обитателите му обичаха да дебнат жертвите си. Сканирах с кибер окото си пресечките. Малко по-нататък два джагръфа се спотайваха в развалините. Отдолу, в канализацията, огромен онозавър дремеше в шахтите. Свих по улицата. Живеех в покрайнините и бях единствен от местните, който излиза толкова рано. Останалите предпочитаха да изчакат пладне, за да са сигурни, че хищната фауна се е върнала по своите тъмни леговища, преди отново да се появи на следващата нощ. След още известно вървене попаднах на двама от Червената банда — шляеха се безцелно, търсейки боклуци в една задънена пресечка. Клатеха се и говореха високо. Пияни. Или друсани. Все тая. Червените им якета, символ на тяхното членство, се говореше, че се топят в кръв, докато получат дълбоко алено ръждивия си цвят. Всякаква кръв. Дори моята, ако оплесках нещата идните дни.

Постепенно улиците станаха по-утъпкани, а сградите изглеждаха обитаеми. Появиха се случайни нещастници, всеки забързан към своето ежедневие, мислещ за своето оцеляване. Минувачите бяха предимно хора. Рядко обаче можеха и да се срещнат другорасови пришълци — вориони, дразаври, найти и още шепа извънводни. Колонията, подобно на повечето Гранични светове отпреди окупацията, представляваше слабо омесен калейдоскоп от хомо сапиенси и други представители на разумния живот. Аз вървях с равномерна крачка. Внимателно следях изпод периферията на шапката си преминаващите. Опит за грабеж нямаше да е прецедент. Нямаше да е с оръжие, обаче. Патроните бяха станали твърде редки и скъпи. Да ме застрелят, означава да ме застрелят с пари — което не е невъзможно. Но засега не съм ядосвал големите играчи, които могат да си го позволят. В джоба си бях взел патроните на Симънс и няколко други неща, с които смятах да направя размяна.

Най-накрая достигнах мястото в града, където разрухата отстъпваше и на нейно място се появяваше опит за възстановяване — Центъра. Сборният пункт на целия град и едно от малкото места, където думата „цивилизация“ можеше да бъде употребявана без насмешка. Центърът беше поле за действие на всякакви организации и индивиди, през Търговския съюз, Църквата на върховния стоицизъм и Обединените строители до Арсенала на демокрацията, Ордена на първата вяра, Дипломатическия корпус и много други. Пълен контрол над Центъра имаха Черните орли. Неформално те бяха просто изнудвачи с картечници. Официално представляваха „реда и закона“ на Центъра и на всички сектори, освен на Северния. Скапани шизофреници. Може и да спасяваха случайния заблуден идиот от лапите на онозавъра или Червената банда само за да го одрусат на следващия ден. Те бяха толкова полицаи, колкото поредните мародери.

Центърът беше дом и на Базара. На Базара човек може да си вземе повечето неща, необходими за ежедневно оцеляване: съмнителна храна, замърсена вода, неприлично скъпи нискокачествени лекарства, зле сглобени хладни оръжия и, ако е голям късметлия — почти напълно счупено огнестрелно оръжие. Дрехи и други пособия от не първа необходимост също бяха достъпни в същото превъзходно състояние.

За наистина добрите — тоест прилични — предмети и стоки, е необходим достъп до Черния пазар. На Базара са предимно на натурална размяна. Черният пазар приема само кредити. Но не е достатъчно да имаш само тях; нужен е специален пропуск, за да получиш разрешение за търгуване там. А такъв пропуск може да вземеш само ако имаш много дебели връзки с правилните хора. Аз преди имах. Но сега не. А само оттам мога да си набавя определени… средства. Кредити също винаги не достигаха. Това, което правеше поръчката на Симънс толкова изкусителна, беше двойното предложение. С две хиляди кредита човек можеше да си купи много неща. Ако оцелееше.

Обикалях Базара и търсех къде мога да пласирам патроните на Симънс. Бяха твърде хубави — качеството им ме учуди, като ги разгледах на светлина. За Симънс явно бяха дребна работа. Почти не мрънка, когато му ги прибрах. Трябваше да внимавам с тази поръчка. Твърде често се забърквах в неприятности. След едночасово обикаляне успях да взема кредити срещу част от патроните. Останалите ги обърнах в две шишета качествен алкохол, които намерих на сергията на един глух вресльо. Дребните неща замених срещу провизии за два дена.

Центърът беше голяма зона. От край до край, за да я прекосиш, ти трябваха поне два часа. Започнах досадния преход. Наоколо беше глъчка и хаос. Поне можех да намаля бдителността. Тук грабеж нямаше да се случи. Но кражбата не беше изключена.

Сред океана от здания изплува позната барикада. Охранени, здрави момчета, с накичени по тях хладни и други оръжия, пазеха входа. Сградата представляваше висока кула, опасана с бодлива тел, прожектори и решетки. Беше една от базите на Ескадрилата. Ескадрилата бяха чисти наемници. Чисти в смисъл на „наистина го правим само за пари, за политика не ни пука“. Тези момчета бяха толкова незаинтересовани от друго, освен кредитите, че дори се биеха помежду си, ако им дадеш пари за това. Едно беше ясно: тяхната лоялност можеш да си сигурен, че ще я имаш вечно, стига кредитите да ги има. Несигурното бе, че някой може да даде повече от теб. И тогава край. Нищо лично, просто бизнес.

Кантората ми беше отсреща. Масивно, многоетажно чудовище от бетон и желязо. Външно беше неприветливо, но вътре беше изненадващо уютно. Доста запазено също. Сградата се охраняваше от Ескадрилата, защото наемателите й — в това число и аз — колективно плащаха за защита. Идентични здравеняци седяха отпред. Аз минах покрай тях, кимвайки за поздрав. Наемателите тук бяха предимно умерено успели търговци или контрабандисти, но имаше още едно старо куче, което си вадеше хляба с проблеми. Като мен. Понякога дори препращах към него, ако ме мързеше за някоя поръчка. За благодарност получавах информация тук-там, защото оня беше приятел на някакъв връзкар.

Качих се на последния етаж. По сумрачния коридор редове с врати се влачеха от двете страни. Моята като страж киснеше в дъното. На табелката й се мъдреше „Текс Кърк, детективски и други услуги“, написано ръчно. Избрах надписа, защото звучеше по-моралистично от „Текс Кърк, крада, убивам, слухтя и шпионирам за пари“. Поне заблуждавах съвестта си.

Ключалката щракна и се отвори без никакво запъване, въпреки че бе на поне три века. Кантората беше най-малкото помещение в сградата. Но това, което липсваше като количество, присъстваше като качество. Старовремско бюро, широко и стабилно. Метални шкафове с папки и джаджи. Умивалник с течаща вода — в повечето случаи. Лежан — стар, но гордо държащ се. Дори античен компютърен терминал, както и електричество, което да го захранва. Дясната част на стаята беше отделена с изпокъсан параван. Зад него се намираше моята светая светих — там, където планирах, съхранявах скъпоценности и спях, ако се наложеше. Отляво имаше второ малко бюро, където се намираше компютърът. Държах го с покривало, да не го зърне някой мераклия за притежател. Тук имах всичко. Храна, вода, оръжия, охраняван подслон. Но не живеех. Защото тук можех да бъда намерен. А никой не знаеше за убежището ми в Каналджийския сектор.

Но ето че Симънс ме намери. Нямах представа как. Имаше вероятност да ме е открил случайно. Бързо отхвърлих идеята. Той знаеше точно за какво е дошъл и при кого. Колкото повече разсъждавах за Симънс, толкова повече го смятах за опасен човек, с когото тъй лекомислено бях преговарял. По рекстразите. Бях сънен, изненадан и примамен с прекалено добро заплащане. Вчера просто трябваше да изчезна през прозореца и да не се връщам там повторно. Но ето ме сега в офиса ми, в очакване на аванс и подготвящ се за задача, заради която можех да се простя с дебелата си глава.

Седнах на бюрото. Столът беше широк и удобен, досущ като самото бюро. Вдигнах си краката и се облегнах назад в класическа поза. Не пушех, но взех една очукана лула, която обичах да смуча, когато съм нервен или замислен. Погледът ми блуждаеше между вратата и навъсеното от смог небе отвъд прозореца.

Зачаках Симънс да се появи.