Дрейк Вато
Космически залог (5)

5

Обаче само едното ми око бе кафяво. Другото отдавна беше извадено и заменено с кибернетична протеза. Но така щеше да се изгуби красотата на сравнението. Пак поетизирам. По рекстразите.

Името му бе Ларл. Ларл беше найт. Найт от вълчата каста. Мда. Ларл беше антропоморфен вълк. Въпреки че бе само една идея по-висок и едър от мен, той изглеждаше като страшилище, което никой не ще иска да срещне нощем сам. Не, не беше грозен, макар че съм го обиждал по тази линия. Просто беше… найт. А те всички до един бяха силни, издръжливи и подвижни. И задници, според личното ми мнение.

— Текс — изръмжа Ларл.

— Ларл — процедих аз.

След радушните поздрави седнахме на свободна маса. Ларл не си взе питие. Аз също зарязах моето на бара. Седяхме един срещу друг в ледено мълчание, опитвайки се да се убием с поглед. Винаги беше така. Щяхме да се гледаме още петнадесет минути. После можеше да се случат различни неща. Можеше да се наругаем. Можеше да се сбием. Можеше да продължим мълчанието. Едно бе сигурно: никога нямаше да извадим оръжие и винаги след този ритуал пристъпвахме към работата.

Този път нещата минаха само със студено презрение.

— Вътре ли си? — попитах аз.

— Колко? — отвърна Ларл.

— Хиляда кредита.

Найтът ме изгледа.

— Сериозна сума. Но като се имат предвид нещата, които чувам напоследък, трудно ще се съглася — изсумтя Ларл. Аз изругах наум. Той беше по-добре информиран от мен. Често ми се налагаше да преглъщам този факт, но поне се залъгвах, че аз пък имам професионална етика.

— Какво толкова интересно има напоследък?

— Градът се е раздвижил. Орлите, Корпусът и другите точат зъби за нещо. Дори получих предложения за няколко мокри поръчки. За съжаление за тях трябва далекобойно оръжие.

— Добре — рекох. — Виждам, че ще трябва да те убедя. Далекобойно оръжие за мокри поръчки? Звучи ми като снайпер. Ами ако си купиш един от Черния пазар?

— Имаш пропуск за Черния пазар? — наостри уши Ларл.

— Мой си е — отрязах го. — Но съм съгласен да правя покупки от твое име… срещу скромна комисионна.

Ларл размишлява кратко и скръсти лапите си. Черните му дрехи бяха в един тон с козината му и беше трудно да се отличи къде свършва облеклото и започва плътта. Отстрани на оръжейния му колан висеше автоматична двуцевка. Гардеробът ни ярко контрастираше. Ларл винаги предпочиташе неопределимия и непривличащ внимание вид. Аз, от своя страна, смятах, че човек е добре да има стил: шлифер, федора и тъй нататък. Може би беше глупаво и необмислено. Но има моменти, в които е по-добре да си разпознат, отколкото да се доказваш. Чаках Ларл да размисли, докато си губех времето с тази съпоставка. След малко той изръмжа неохотно.

— Печелиш. Но отговори — кой плаща толкова много?

— Клиент — казах уклончиво.

Ларл ми хвърли продължителен поглед. Аз му отвърнах със същото.

— Добре — процеди той. — Кога действаме?

— Утре по залез — отговорих. — Условието е, че трябва да изпълним поръчката максимално бързо. Донеси и мултичестотния скенер. Трябва да издирим един компютър.

— Компютър? — очите на найта се присвиха. — Кой го притежава?

— Червената банда. Смятам, че го държат в единия от лагерите си.

— Хм, те са аматьори. Къде е сборният пункт?

— В Каналджийския сектор. При старата пречиствателна станция.

Ларл кимна. После неочаквано ушите му щръкнаха като антени, а тялото му се изопна. Разпознах реакцията му на опасност и се огледах колебливо. Не усещах нищо.

— Долу! — викна Ларл и двамата едновременно влетяхме под масата. В същия момент мощно бучене огласи нощта и след миг прозорците на бара избухнаха от куршумен дъжд. Посетителите се развикаха, а някой кресна „Какво става!“, преди да му пръснат главата.

— По рекстразите, окупаторски рейд! — ревнах, държейки здраво федората си.

— Кажи ми нещо ново! — изрева в отговор Ларл.

Аз се извъртях и погледнах към покрива. Слухът на Ларл ни спаси от първата атака, но моето кибер око се настрои на рентгенови лъчи и идентифицира нападателя. Беше щурмови транспортер клас 11, сайкронски модел. Опа.

— Взрив!!! — изкрещях и бутнах масата. Прилепих нос за пода и Ларл последва примера ми. Транспортерът стреля с тежката си гаубица и отнесе покрива на заведението. Настъпи истински хаос, в който все още живите тотално се поддадоха на паниката и се заблъскаха напосоки. Чух гърмеж от пушка, вероятно съдържателят. Извадих револвера си и съвсем леко надникнах иззад опустошената маса.

Сайкрони. Поне петима. Масивните им и все пак странно грациозни синтетични тела се открояваха на фона на пожарите и дима. Сайкроните методично елиминираха всеки оцелял от посетителите. Още по-лошо: видяха ме. Че как иначе?

Преди да са се прицелили, с бързо тройно салто аз елиминирах първия и използвах момента да плонжирам зад барплота. Чу се типичното „бжжт“ и лазерен лъч с дебелина два пръста проби дупка до главата ми. Нови изстрели, от оръжието на Ларл, отекнаха из помещението. Аз не спирах да сканирам с окото си всички възможни спектри и стрелях през барплота. Ръждивите метални листове бяха корави, но не достатъчно. След нови три изстрела уцелих още един сайкрон, но не смъртоносно. Играта обаче нямаше да продължи дълго. Има си причина човек да не се бие с окупаторите. Особено при изненада.

— Ларл, изчезваме!!! — извиках и рязко се надигнах. Без да спирам да стрелям, се засилих с всички сили право към един от потрошените прозорци. Мускулите ми се стегнаха. Адреналинът наводни кръвта ми. Реакциите ми се ускориха, благодарение на старите придобивки. В един размазващ кадър аз едновременно усещах отката от пистолета, наблюдавах устремения след мен Ларл и отбягвах поразяващите лъчи на сайкроните. После полетях право надолу към зловещата мъгла на Индустриалния сектор. Зад мен ослепителна експлозия разтърси основите на сградата. Кръчмата „Кисел дъжд“ вече не съществуваше. Знаех си аз, че тая паянтова съборетина щеше да се разпадне. Само не си го представях така.

Падах… известно време. Достатъчно, за да се притесня от евентуални поражения и недостатъчно, за да го осъзная. Сблъсъкът беше силен и болезнен. Купчина чакъл. До мен Ларл също се приземи тежко, но далеч по-правилно, заради вродената си животинска ловкост. Изгледа ме преценяващо и след секунда протегна ноктестата си лапа. Аз не се направих на герой и приех помощта. Изправих се, пъшкайки. Ларл също изглеждаше задъхан. И двамата бяхме вече стари кучета, без майтап.

— Пътищата ни се разделят тази вечер — каза Ларл.

— Но утре отново ще се съберат?

Ларл се озъби и изтупа дрехите си.

— Хиляда кредита — това бяха последните му думи, преди да потъне в мъглата.

Аз също не се размотавах. Взех си падналата, по време на скока, шапка и бързо я нахлупих. Едва се измъкнах от окупаторите, затова се гмурнах в дебрите на Индустриалния сектор. Мъгла или мрак, не мога да си позволя да вървя по покривите, когато най-вероятно ме издирват. Защо обаче окупаторите току-що унищожиха една случайна кръчма, не ми стана ясно. Мислено изстенах. Симънс беше споменал, че окупаторите също тършуват из града за компютъра. Възможно ли е… да знаят нещо за моята поръчка? Не, няма начин. Освен ако не бяха хванали Симънс. Но защо да го правят? Кой всъщност беше моят поръчител? Хвана ме яд, че не бях по-внимателен. Трябваше да го проверя. Сега обаче нямах време за това. В престрелката свърших патроните. Винаги носех два резервни. За повече нямах средства. Сега обаче, бродейки в мъглата (която и смърдеше, между другото), ми се щеше да не се бях скъпил. След час предпазливо прокрадване, нервите ми не издържаха и потърсих стълба или тръба, по която да стигна до покривите. Гърбът ме болеше сериозно от падането. Имах късмет. Ако не бяха уплътнените ми кости, щях да съм го потрошил. Вместо това ще се отърва с натъртване.

След по-голямата част от нощта, придвижвайки се много бавно и непрекъснато следейки за преследвачи, се върнах обратно в Центъра. Но нямах време за сън. Не още. Чакаше ме едно окъсняло посещение.

Центърът, макар и най-населеният сектор, също имаше своите изоставени парчета ландшафт, необезпокоявани от никого в повечето случаи. Тези места бяха отлични скривалища и убежища за по-особените обитатели на „цивилизованата“ градска част. Вървейки сред една подобна локация, озовах се пред висока новинарска кула. Беше силно повредена и на вид напълно необитаема. Претърсвана от преровители няколко пъти, приключенците на Центъра отдавна я бяха отписали от списъка си с полезни обекти. Повечето хора се настаняваха винаги в мазетата или приземните етажи на сградите — страх ги е да не рухне подът под краката им. Често забравят тавана. Но чарът на тукашния стопанин бе именно в тази разлика: тя живееше на последния етаж. Не, дотам не може да се стигне — стълбищата бяха срутени, а никакви признаци на поддръжка не бяха налични за обикновения наблюдател. Истински опитното око, или просто този, знаещ къде да гледа, обаче ще забележи малкия детайл, издаващ присъствието — антените по покрива бяха далеч по-малко ръждиви спрямо тези на околните сгради.

Изкачих вътрешността на кулата и вятърът, свистящ през изтърбушената външна стена, ме блъсна в лицето като възглавница, изтъкана от шкурка. Винаги поемах риск, но нямах избор. Трябваше да се катеря до горе. Противно на логиката, входът към убежището беше един прозорец от външната страна на сградата. От него ме деляха десетина метра. Тесен перваз водеше към частта, където имаше най-много издатини за хващане. Някои от тях не бяха съвсем случайни.

Бавно се плъзнах към перваза. Небивалиците, които разправят за „не гледането“ надолу, са глупости. Не гледах, но въпреки това поне веднъж си представих как се подхлъзвам и политам двайсет етажа надолу. Бях свикнал да не обръщам внимание на страховете си, но никога не се залъгвах, че с опита ми рискът изчезва. Стъпка по стъпка, после отломък по скоба, успях да се изкача до прозореца. За малко да ми изхвърчи шапката, но я задържах. Прехвърлих се с туптящо сърце и цепеща глава. Гърбът още ме болеше. Озовах се на площадката на малко сервизно стълбище. Долната част свършваше с барикада. Зад ъгъла на горната се намираше солидна метална врата с камера закачена на тавана. До вратата стоеше обемист робот. Тялото му беше моделирано от различни резервни части, странно успяващи да си паснат. Личеше си, че е сглобяван от експерт.

Роботът напълно ме игнорира. Аз му отвърнах със същото.

Разбира се, ако не бях аз, досега да ме е гръмнал. Скенерът на тенекията бе изненадващо прецизен. Потропах на вратата по навик и се сетих, че тук действа отдавна неизползваното от моя милост изобретение, наречено интерком. Натиснах бутона за повикване. Отговор не последва. Но аз не се отказвам лесно. Отпуснах си палеца върху копчето и започнах да броя кредити наум. Стигнах до двадесет.

— Добре, добре, чух, шрас’сала! — изсъска с люта чуждоезична ругатня интеркомът. Аз обаче съм педантичен и недоверчив, когато съм недоспал, затова продължих да звъня. — Храс’гесс!!! Престани, по рекстразите!

Престанах. Ключалката изжужа басово и аз дръпнах тежката врата. Влязох.

Намирах се в просторно таванско помещение, нещо като склад, отдавна превърнато в учебникарски пример за технически команден център. Навсякъде имаше екрани, терминали, преобразуватели, кабели, изчислителни уреди, сървъри и други техно джаджи. Влизал съм може би петдесет пъти тук, но при всяко посещение се изумявах. Това беше може би едно от най-големите хранилища на електроника след окупацията. И като се има предвид, че е събрано само за десетина години…

Тя се появи точно тогава. Името й бе Сриз’шс. Който се опита да го произнесе правилно, го прави на собствена отговорност. Аз й казвах Риз. Риз носеше само скромна хавлиена кърпа около себе си и й стоеше доста… предизвикателно.

— Текс Кърк, знаех си аз! — изгледа ме гневно Риз. — Само ти си достатъчно дързък, за да ме събудиш рано сутрин и достатъчно нахален, за да ме събудиш изцяло!

— Скъпа Риз, знаеш, че по принцип не те притеснявам, освен ако не се нуждая от услуга — пуснах в действие сладкодумието си, подкрепено от най-обезоръжаващата си усмивка, на която бях способен, след като съм бродил, стрелял и говорил с Ларл предната нощ. — Важно е — добавих извинително.

— Гррр, кога не е важно — изръмжа Риз. — Докога ще злоупотребяваш с моята благодарност? Мина повече от година.

Преди година, бях спасил Риз, по време на една от нощните й експедиции, от една група Черни орли, минали в режим „лоши момчета“. Беше хахава ситуация и досега си трая покрай групировката, защото не бях сигурен дали изтрепах всичките. Ползата беше, че си спечелих ценен съюзник, макар наистина малко да попрекалявах с експлоатацията.

— Мина година, но какво стана с твоята реч от типа „вечни благодарности“? — контрирах аз.

— Упражнявах реториката си пред непознат „спасител“ — жлъчно подхвърли Риз.

— А защо тогава ми се довери?

— Може би не трябваше да го правя.

— Но го направи.

— Изглежда е време роботът ми да те добави в прицелната си система под графата „врагове“.

— Стига, нека променим насоката на разговора — въздъхнах и свалих шапката си. Потърках уморените си очи (добре де, едното) и продължих: — Имай малко съчувствие към недоспалите си колеги разумни създания, окей? Знаеш, че страдание се понася по-леко, ако го споделиш.

— И избра да развалиш моя сън… — недоволно каза Риз.

Аз пропуснах репликата й.

— Досега установеното помежду ни сътрудничество е от полза и за двама ни. Ти нямаше да се сдобиеш с много от играчките тук, ако не бях ти казал за тях. Аз нямаше да мога да ти кажа, ако не ми беше помогнала. За половин година се сдоби с толкова техника, колкото за последните пет.

— Какво предлагаш този път? — искра на любопитство проблесна в очите на Риз.

— Компютър — отвърнах неопределено.

— Какъв по-точно?

— Нямам представа. Имам поръчка да го открадна. Ще го донеса тук, ти ще копираш информацията от базата данни и после ще си поделим печалбата от евентуална препродажба. Както обикновено.

— Това ли е? — попита Риз кисело. — Събуди ме заради някаква обичайна поръчка!?

— Не… съвсем — провлачих аз. Реших да блъфирам леко. — Има вероятност компютърът да съдържа информация за Последния ординарец.

Риз ме погледна с внезапен интерес.

— Наистина ли? — каза тя. Аз се ухилих насреща й. Риз беше гениален електроинженер и компютърен специалист, но хранеше ненаситна страст към мистериозното. Често я бях виждал да точи лиги (образно казано) пред исторически, митологически и мистични текстове на всякакви тематики. Риз също така живо се интересуваше от миналото на галактиката. Беше единствената, която познавах.

— Легендата за Последния ординарец? Сигурен ли си?

— Мдам — аз се почесах по врата безгрижно. — И понеже клиентът чака експресна доставка, дойдох направо тук, за да ти кажа да имаш готовност да ти донеса компютъра възможно най-скоро. Дори още идната вечер.

От дъното на залата нещо изпиука настоятелно.

— Чакай малко — каза Риз и отиде да погледне какво става.

Аз заоглеждах за пореден път помещението, най-вече крадешком и самата Риз. Тя беше представителка на расата на дразаврите и то каква. Дразаврите, често бъркани за влечугоподобни найти, бяха горди и свирепи пришълци. Риз беше относително „питомна“ в това отношение. Като обществена структура, дразаврите бяха нещо подобно на космически номади, без дом и предпочитано местообитание. Окупацията, естествено, бе ограничила тукашните дразаври в миграциите им, но те оставаха силно териториални създания. Въпреки вида им, техният организъм е хибрид между влечуго и бозайник, съчетаващ най-добрите качества от двата животински типа. Включително ммм… ахъм, естетическите такива. А Риз… за нея може да се каже, че е доказателство, че транс расовата красота и сексапил са напълно реални явления. Виж, за транс расовата любов, не знам. Остарях за тая тема вече. Едно обаче не разбирах: как така човекът се оказа един от дребосъците на галактиката? Докато си плакнех окото (другото трябваше да го държа сухо) с добре оформените мускули на Риз и щедрия й бюст, се удивлявах, че е висока почти колкото мен и може би не беше от най-леките обекти в стаята, при положение че е женско създание. Дори не знаех дали бе пораснала напълно. Беше твърде млада. Кой знае в какво щеше да се превърне. Може би аз бях твърде дребен. Но е имало не малко себеподобни, над които съм се извисявал. Въпросът е, тогава, кой е усредненият стандарт за човешката раса? Ами за другите? Изобщо… как успяха мислите ми да се оплетат в тая посока?

Потокът от разсъждения, слава на Великия космос, бе прекъснат от Риз, междувременно успяла да се облече.

— Какво още искаш? — попита тя. Дрехите й бяха по-предизвикателни, отколкото хавлиената кърпа, и ми отне секунда да схвана въпроса в какъв контекстуален смисъл попадаше.

— Занимаваш ли се все още с плъзгане? — „Плъзгане“ беше жаргон за атакуване на дадена информационна система чрез серия от бързи превключвания на трансмисии. Използваше се за незабелязано шпиониране, но беше много трудно да се осигури смислен поток от данни.

— Всеки ден. Иначе ще умра от скука — отговори Риз.

— Тогава искам да разбереш каквото можеш за човек на име Вал Симънс.

— За какво ти е?

Замислих се, преди да отговоря. Не знам защо, но реших, че няма защо да крия истината.

— Той ми е поръчителят, но не го познавам. Не съм го виждал преди, нито съм чувал за него. Обаче подозирам, че води някаква игра на много високо ниво. Носеше два чифта очила, по рекстразите.

— Странен… навик.

— Затова искам да го проучиш. Ако се окаже от Северния сектор, загазил съм го.

— Добре — каза Риз, — имаме сделка. Носиш компа, аз вадя досието на тоя Симънс, копирам данните и ти преставаш да ме тормозиш поне седмица.

— Дадено.

Обърнах се и понечих да изляза. Риз ме спря.

— Текс… ти някога замислял ли си се за мен?

— В какъв смисъл?

— Мислил ли си за мен извън… сътрудничеството ни? — произнесе Риз с леко запъване. Гледаше ме напрегнато, очаквайки нещо.

О, не.

— Риз — рекох колкото се може по-внимателно, — започни да излизаш по-често. И гледай да е през деня.

Излязох бързо, без да дам възможност за отговор или реакция.

Слизането беше по-прост процес от качването. Над прозореца имаше въже на пружинена макара. Щом се спуснах на перваза и освободих въжето, то се върна обратно. Хитро. Мъчиш се, за да се качиш; слизаш ли, уреден си.

Опитах се да не разсъждавам твърде много над нескопосания опит на Риз да флиртува. Беше млада, хормоните сигурно все още я командваха. Не я отклоних, защото съм светец. Допреди петдесет години щях да се възползвам без капка свян. Но и аз като всички останали рано или късно се пренасищам. Сменям приоритети. Остарявам. Губя способност. Такива неща. Всъщност по-голямата част от моя живот вече бе минала на автопилот. Стрелях по „лошите“ и се гонех по улиците, защото беше необходимо, не защото ми харесваше или имах избор. А там, където имах избор, просто нямах интерес. За нищо. Затова чаках. Чаках… логическата развръзка. Ако изобщо имаше такава.

Слънцето вече се издигаше сред зеленикавата мараня. Закрачих унил и самовглъбен по празните улици, но моята най-цинична, най-безсърдечна и прагматична част нито за миг не изпускаше обстановката от поглед, а кибер окото ми сканираше безспир черните сгради.

Защото нямах избор.