Дрейк Вато
Космически залог (8)

8

Стоях и гледах неподвижно. Една малка, автономна част от моето съзнание цинично подхвърли, че това е предвидим развой на събитията. После ехидно се изсмя, защото мнението й бе, че статистически винаги става така. Всеки път.

Усложнения. Солта и проклятието на живота.

Ларл грубо ме сграбчи за рамото и ме разтърси.

— Изчезваме! — излая найтът и без да чака, сам си плю на петите.

Аз престанах да зяпам безучастно. Грабнах празния куфар и изфучах в коридора навън. Без да се оглеждаме, двамата с Ларл спринтирахме в мрака безразсъдно. За наш късмет, не срещнахме Ордена очи в очи, нито объркахме посоката, водеща към Дездемона. Сенките ни безумно се кривяха и въртяха, докато препускахме край догарящи огньове или мъждукащи лампиони. Вдигахме шумна тупурдия в отстъплението си, но дорде преминем отнякъде, вече изчезвахме нататък. Налагаше ми се да поемам дъх, докато издишвах. За друго нямаше време.

Единият километър, делящ ни от Дездемона, бе преодолян за отрицателно време. Нищо чудно. От бързане зрението ми се бе замъглило, а кибер окото — разфокусирало.

С Ларл влетяхме в кабината на всъдехода. Аз стартирах припряно двигателя и дадох газ към първата противоположна на рафинерията посока. Дездемона изрева и потъна в мълчаливата нощ.

След като адреналинът ни се нормализира и покарах няколко километра, Ларл попита:

— Сега какво?

— Придържаме се към плана — отговорих без колебание.

— Без стоката? — скептично ме изгледа Ларл.

— Я не ме занасяй — отвърнах на погледа му. — Сякаш досега не си правил този номер. Парите и пропускът ми трябват. Ако трябва, ще застрелям Симънс, за да ги взема. Знаех си, че поръчката беше гнила. Но, по рекстразите, Ларл, хиляда кредита! Кога за последно си чувал за такава сума? Преди Войната?

Ларл поседя мълчаливо, после неохотно кимна.

— Заплащането наистина е необичайно. Претеглил ли си обаче рисковете?

— Ларл — натъртих аз, — кога друг път ще изпадне такава възможност? По рекстразите, с толкова кредити бих ремонтирал някой катастрофирал звездолет и веднага да се измета от тази скапана планета!

— Вярно е — изръмжа Ларл. — Но ти нямаш представа в какво се забъркваш. В какво забъркваш мен. Отсега ти казвам, очаквам още неприятности.

— Важното е — аз се обърнах да го погледна, — с мен ли си, или продължавам сам? Ще извоюваш ли мястото си, или обмисляш перспективата да се трепеш в местния завод? Или си решил да се запишеш при веселите самоубийци от Ескадрилата? По един или друг начин, това е краят, Ларл. Имаме може би още няколко години време като свободни наемници. Но животът рано или късно настига всеки. А ние доста дълго му бягаме. Така че, какво решаваш?

Ларл не отговори.

— Така си и мислех. — Направих малка пауза, докато обмислях как да продължа. Всъщност не е чак толкова лошо да работиш в завод. Даже се искат връзки, за да се уредиш. Но на мен лично сивият, ежедневен труд винаги ми е бил по-тежък от натискането на спусъка и оцеляването на ръба. Кой знае. Може би съм пристрастен към адреналина. Може би не знаех друг занаят и нямах време да уча. Едно беше сигурно — аз, както и Ларл, живеехме живот назаем. Обърнах се към найта и продължих: — Ето какво ще направим: Даваме на Симънс куфара, искаме си парите. Симънс ги дава, ако ли не, ние ще си ги вземем. После се махаме и изчезваме от сцената за няколко седмици. Просто и ясно. Бързо, точно и с минимум риск. После всичко ще се върне постарому. Е?

Ларл все така мълчеше. Аз май също не си вярвах съвсем.

— Какво всъщност стана? — запитах се аз на глас. — Как скенерът ти засече празен куфар?

— Нямам представа — сърдито отговори найтът. Той извади отново устройството и го включи. — Все още го засичам. Явно има някакъв вид транспондер.

Аз стиснах зъби и продължих да шофирам. Не казах нищо. Но изиграният номер засили подозренията ми. След няколко минути промених курса към мястото за срещата. Бях нащрек. Не за преследвачи.

Готвех се да навляза в Кратера.

Кратерът е най-опасното място в града. Самата зона е заобиколена от Центъра, Лагера, Индустриалния и Каналджийския сектор. Наречена е Кратера, защото по време на Войната, тук е бил епицентърът на мощна орбитална бомбардировка посредством антипланетарен лъч за локално поразяване. Лъчът издълбал огромна дупка в непосредствения си радиус на действие, а ударната вълна от съприкосновението повече или по-малко помела целия град. Простичко казано, тук е кота нула. Енергийните нива са били достатъчно високи, за да се отдели радиация във всички възможни спектри. Включително светлинния. Нощем мястото излъчва зловеща, мъртва светлина с цвят на индиго. Ако Индустриалният сектор е страховит през нощта, то в Кратера дори аз не смея да се мяркам, щом слънцето залезе. Разрухата в тази ничия земя е внушителна. Малкото оцелели скелети на някогашни постройки контрастират спрямо стръмните склонове и засилват суеверния страх, с който е пропито мястото. Всъщност обходната част е само по периферията. Там радиацията е достатъчно слаба, за да те убие след часове, а не минути. Самият кратер никой не го знае. За дълбочината му се спекулира, но се предполага, че достига цял километър. Историите за призраци, демони от други светове и абсурдни мутанти дори няма да ги споменавам. Тук е адът наяве. При това през деня.

Тук загадъчният Вал Симънс бе избрал да се срещнем.

За щастие, координатите сочеха най-външната точка по периферията. След малко лутане, аз отбих Дездемона от пътя и спрях. Нямах време да крия всъдехода. Сега по-важно бе да мога бързо да стигна до машината в случай на отбой.

Аз и Ларл слязохме. Посрещна ни мъртва тишина. Затворих вратата на всъдехода. Звукът отекна като взрив в неподвижния мрак.

Исках да се махам вече.

Наложих волята си над вдървените ми крака и се запътих към малка, необичайно запазена офис сграда. Ларл ме следваше плътно, тих като сянка. Конструкцията на сградата беше предимно цяла, липсваха само прозорците. Хм, чудно. Формата й бе като елипсовиден купол, излят над основите. Върхът на купола рязко се издигаше, нарушавайки първоначалната крива и образуваше усукана кула. Постройката изглеждаше по-внушително, отколкото беше. Като височина имаше най-много осем-десет етажа. Симънс вероятно чакаше на върха. Знам, че аз бих избрал върха, защото оттам щях да имам максимална видимост. Което означаваше, че вече сме забелязани.

Прекосих улицата и прекрачих зеещия, някога остъклен вход. Вътре беше абсолютен мрак. Нямах гайгеров брояч, но и без него можех да усетя, че мястото не е подходящо за дълготрайно местообитание. Кибер окото ми включи своя миниатюрен илюминатор. Ларл леко изсумтя при проблясъка на бледата светлина. Аз малко се стреснах, защото бях забравил за него. Проклети найти. Когато искат, могат да са по-безшумни и от тишината. Продължих да навлизам в преддверието бавно и внимателно. Симънс едва ли би рискувал да дойде тук сам, както направи в Каналджийския сектор. А може би и тогава имаше компания, без да забележа. Но никой не ме спря, докато крачех из смълчания интериор. Крайно подозрително. Стигнах централното помещение. Някога то е било просторно и светло за размерите на сградата, но сега приличаше на пещера, черна и негостоприемна. Стълбището, опасващо асансьорните шахти в центъра, беше запазено. Започнах да изкачвам спиралните стъпала. Бяха метални, не бетонни. Звукът от военните ми ботуши глухо трополеше из сградата, въпреки че се движех максимално тихо. Вероятно тук е било обиталището на някоя малка, но суетна корпорация. Самите етажи представляваха голи скелети от стоманени греди, метални връзки и заклещени останки. Явно подовете също са били от стъкло.

Освен последния етаж.

Металното стълбище изчезваше в малък отвор сред море от тъмен бетон. Тук горе мрежата от стоманени греди бе по-гъста, поддържайки някога по-сложна конструкция. Аз извадих револвера си, преди да продължа. Бръмчалката оставих във всъдехода. Не можех да нося нея и куфара едновременно и да стрелям. Ларл вдигна двуцевката си. Двамата изкачихме последните стъпала припряно и готови за всичко.

Е, почти всичко.

Озовахме се сред останките на просторен директорски кабинет. Смея да кажа директорски, защото преди Войната, само прекалено богатите корпоративни шефове си позволяваха офис с размерите на семейно жилище. От красивата и скъпа обстановка не бе останало много. Всъщност, ако не се намирах насред Кратера, щях да се учудя, ако преровителите бяха оставили каквото и да било. Сред оцелялата мебелировка се намираха няколко статуетки от различни литоси и кристали, мраморен фонтан, полуизгнили килими, сринала се лавица, натрупана с остатъци от архаични книги, видеостена, изтърбушена и разбита от времето, счупени пластики и… препариран джагръф??? Мислех, че тия зверчета са мутанти, появили се след Войната…

В центъра на цялото помещение, в основата на фонтана, лежеше застинала фигура. Приближих се. Беше Симънс. Костюмът му бе измачкан и захабен. Очилата му липсваха. Сериозното му, строго лице бе обезобразено от куршум между веждите. Очите му бяха затворени, сякаш дремеше. Завинаги.

По рекстразите. Бяхме попаднали в капан.

Преди да успея да огледам трупа по-внимателно, Ларл се обади:

— Имаме проблем. Прикрий се.

Просторният офис беше с овална форма. Стената откъм стълбището играеше ролята на подпора. Срещу нея имаше огромен зеещ отвор, който в миналото е бил прозорец. Сега приличаше на недодялана тераса. Ларл беше приклекнал в основата на перваза и надзърташе предпазливо над ръба. Аз веднага залегнах зад перваза. Приближих се до Ларл и леко се надвесих, взирайки се в тъмните улици долу.

Гледката не ми хареса.

Долу имаше най-малко три дузини добре въоръжени мъже. Нямаха униформи или уеднаквено снаряжение, но се движеха координирано, с обучено поведение. Ескадрилата. По рекстразите. Десет към едно, че бяха тук за нас с Ларл. Всеки момент щяха да влязат в сградата, а нашата позиция имаше само един изход. Сигурно са ни чакали.

С Ларл нямахме достатъчно амуниции, за да се сражаваме с такава тълпа. Нито пък бяхме в изгодно положение. Нямахме предимството на изненадата. Единственият път за отстъпление бе десет етажа свободно падане.

Изведнъж нощта бе разкъсана от чудовищния рев на реактивен двигател. Покрай кулата профуча масивен щурмувал. Бръснещият полет смути и разсея наемниците долу. Те започнаха да подвикват и да търсят укритие. Щурмувалът междувременно се завъртя и стремглаво се спусна към земята. Секунда по-късно машината с грохот се приземи, превръщайки в прах и отломки остатъците от две жилища, изпречили се на пътя й.

Окупатори. Кратерът всеки момент щеше да се превърне в гладиаторска арена.

Трюмът на щурмувала се отвори и от вътрешността му се изсипаха бойни роботи и сайкрони. Не че има голяма разлика между двата типа тенекия. Машините се спуснаха срещу Ескадрилата и се завърза ожесточена схватка. Наемниците не бяха напълно изненадани, но определено не бяха подготвени за битка от такъв клас. В първите секунди отнесоха сериозни загуби, но бяха добре прикрити и ограничиха щетите. От своя страна сайкроните бяха изцяло на открито и разчитаха единствено на бронята си. В случая това бе достатъчно да изравни силите. Лазерни лъчи кръстосаха траектории с кинетични куршуми и огнени звезди затанцуваха по дулата на оръжията. Индивидът изгуби своя облик. Сега бяха само наши срещу техни, единият край на улицата срещу другия. Светлината, породена от гърмежите, постоянно гаснеща в мрака, скриваше детайлите, вместо да ги откроява.

По-добър момент за напускане на сцената нямаше да има.

— Хайде! — дръпнах Ларл за ръкава и се отдалечих от прозореца. Без да обръщам поглед, поех обратно по металното стълбище. Захвърлих безполезния куфар. С револвера напред заслизах по опасната спирала.

Атриумът бе все така тъмен и тих. Да, бе. Мен ще излъжат. Без предупреждение застрелях първия наемник, скрит между колоните и се хвърлих от оставащите два метра до земята. Залата писна от стрелбата на още три оръжия. Ескадрилата имаше закалка, спор няма. Аз обаче съм от два века в тоя занаят. Дулата им издаваха позициите. Тътнах двама глупаци сред саксиите, Ларл очисти последния. Навън пукотевицата продължаваше.

На входа не ни посрещна никой. Късмет. Дездемона беше на петдесетина крачки. Няколко секунди, бърз спринт и ни нямаше.

Но не се получи.

Ларл тръгна първи. Аз го последвах на метър зад него. В мига, в който стъпихме на прашния, сив бетон отвън, сгрешихме. Попаднахме под кръстосан огън. Но спряхме ли устрема си, бяхме трупове. Единствено можеше да продължим. Рикошети и прицелни изстрели ни обгръщаха. Метри. Метри ни деляха от прикритие. Статистически обаче, провалът дойде. От общата маса изникнаха лазерен лъч и парче метал. Проектилите описаха прецизни, почти елегантни линии. Векторите им се преплетоха и избраха обща цел. Не мен. Куршумът се впи яростно в крака на Ларл, а смъртоносната светлина безмилостно прониза рамото му. Той се препъна и безжизнено политна напред.

— ЛАРЛ!!!

Без да мисля, без да преценявам, без да разсъждавам, аз се хвърлих напред и подхванах Ларл. Действах по инстинкт.

Мразех го, не го понасях. Но той беше мой партньор, мой сподвижник, мой съдеятел. А те го бяха ранили. Те може би отнеха живота му. С пламтящ, пороен гняв и необуздан крясък, аз се обърнах и стрелях с револвера. Стрелях. Стрелях. С едната ръка теглех Ларл, с другата не спирах да сипя куршуми. Изстрелях всичките десет патрона. Грабнах пушката на Ларл. Пак стрелях. Навсякъде. Обръщах се рязко и пълнех улицата с олово. Преброих шестнадесет гърмежа, преди да чуя сухия, щракащ звук на празно. След моя първичен изблик всичко, което мърдаше преди на улицата, или беше мъртво, или се беше покрило.

Студеният душ на завръщащия се разум ме обля безпристрастно. Без да чакам несъществуващата втора възможност, аз извлачих Ларл до Дездемона, хвърлих го вътре и скочих след него. Ръцете ми трепереха. Сбърках комбинацията за запалването. Шашнатите нападатели се съвзеха и започнаха да обстрелват всъдехода. Пак сбърках комбинацията. Изругах люто. Грабнах две от димните бомби в джоба си и ги метнах на улицата. Секунда по-късно експлозията покри пресечката в гъст, непроницаем дим. Набрах трети път кода за запалването. Двигателят на Дездемона заработи с възторжен рев. Подадох максимална тяга и стиснах здраво управлението. Всъдеходът се втурна напред в димния облак. Блъснах два средни, неидентифицирани субекта и излязох на чисто. Продължих да форсирам, стремейки се максимално бързо да се отдалеча.

Високочестотно ръмжене се смеси с рева на Дездемона. От страничните пресечки внезапно изскочиха няколко малки, двуместни всъдехода. По рекстразите, нали всички ходеха пеша! Ескадрилата наистина искаше да ме хване. Обшивката на Дездемона изскърца под напора на започналата стрелба. Направих рязък завой, излизайки на по-равно трасе. Дездемона можеше да върви бързо, но беше тромава като дизайн. На пресечен терен нямаше да има шанс срещу малките, пъргави всъдеходи.

Отпред друг всъдеход ми препречи пътя. Аз скръцнах зъби и продължих курса си с пълна скорост. Разбрал, че няма да се вържа на блъфа, водачът на джипката се опита да се отмести. Късно. Дездемона се вряза челно с мощта на ядосан онозавър. Без да губя засилка, оставих потрошения всъдеход да се върти зад мен, където другарите му едва го избегнаха. Едно на нула.

Дълбок тътен, придружен със слаб земетръс, охлади триумфа ми. Миг по-късно окупаторският щурмувал профуча покрай мен. Машината се завъртя странично и даде залп с многоцевната си картечница, монтирана на корпуса. Откосът порази фасадите отдясно на пътя. Огромни парчета бетон и метал се изсипаха над Дездемона.

— По рекстразите!!! — Панически завих вляво, едновременно инстинктивно натискайки спирачките. Двигателят изскимтя, гумите изпищяха, корпусът изгъргори. Инерцията болезнено изви тялото ми, после презрително го пусна. Главата ми се удари в каросерията. Погледът ми се размъти, после се избистри.

И видях, че се движа право към мушката на щурмувала.

Картечницата му се прицели и откри огън. Но аз не бях проектирал Дездемона петдесет години току-така. Дръпнах секретния дросел и активирах реактивната тяга. Соплата на двигателя се нажежиха до червено и огромни пламъци изригнаха зад всъдехода. Ускорението ме прикова на място. Купчината отломки, срещу която карах стремително, се превърна в рампа. С тежко тръсване, Дездемона се отлепи от земята. Високата траектория рязко ме издигна над мерната линия на щурмувала. Трасиращите снаряди святкаха покрай Дездемона. Но пропуснаха. Отзад улицата, сградите, всъдеходите на Ескадрилата, всичко се смеси в единно, прашно кълбо от пламтящи късове.

Две на нула.

Възторжено размахах юмрук през отворения прозорец. Дездемона се приземи твърдо, но уверено и профуча нататък без подкана. Но щурмувалът едва бе започнал. Физиономията ми замръзна, когато погледнах назад. Миг по-късно се разминах на косъм от поредния смъртоносен откос. Преследването от разумна летяща машина постави генномодифицираните ми реакции на върховно изпитание. Аз слаломирах и финтирах между сградите, но щурмувалът винаги ме засичаше с поредния вираж. Картечницата ближеше бронята на Дездемона със своите оловни езици, а аз губех сили. Ставах предвидим. Когато врагът ти е робот, няма по-лош вариант.

Гонитбата ме изведе на околовръстния канал. Свръхмащабният изкоп, пресечен от широки, пусти мостове, беше абсолютно гол и открит. Студена пот изби по челото ми. Тук щях да загубя. Щурмувалът пикира за нов залп, но аз не му дадох шанс. Дръпнах дросела на реактивната тяга отново. Дездемона ревна и размаза хоризонта пред очите ми. Дори с тази скорост обаче, не можех да надбягам самолет. Секундите изтичаха. Ако държах свръх тягата твърде дълго, щях да взривя двигателя. Хвърлих поглед към останките на голям стадион в далечината. В съзнанието ми се роди отчаян план.

Все така държейки Дездемона на свръх тяга, аз се насочих към гигантските бетонни колони на стадиона. Конструкцията им беше преплетена и крехка от вековната корозия. Активирах прицелния модул на кибер окото си. Програмата за структурни слабости започна анализ. Грабнах топлинната граната, която бях взел със себе си. Затаих дъх. Генномодифициран или не, това трябваше да бъде най-доброто мятане в живота ми. Отзад щурмувалът ме настигаше. Време за действане.

Дръпнах детонатора и зачаках. Едновременно с другата ръка изключих свръх тягата и натиснах спирачките докрай. Една секунда. Щурмувалът ме подмина като крайпътен знак и се опита да компенсира. Две секунди. Направи го със съвършена прецизност.

Която се оказа фатална.

Три секунди.

Метнах гранатата с цялата си сила и точност, на които бях способен. Щурмувалът подмина стадиона и се обърна, за да ме фиксира. Носът му мина точно под плетеницата от колони. В същия миг, гранатата се детонира в основата на най-напуканата и захабена подпора. Макар не най-ефективната, топлинната експлозия светна като фар в нощта и стопи като масло стария бетон. С разклатена носеща конструкция, нестабилният скелет на стадиона се предаде. Като купчина домино една след друга колоните хлътнаха навътре и се срутиха.

Критичният момент бе преценката. Все още не набрал скорост от обратния заход, щурмувалът се оказа в капан. Грамадни късове се стовариха по обшивката му и го затеглиха надолу. Носът на машината се наклони и собствените й двигатели се превърнаха в нейния палач. Сблъсъкът със земята и натискът от падащите отломки компресираха корпуса. Щурмувалът избухна в огнено зарево. Като вулкан експлозията разкъса каменния си затвор, а каквото бе оцеляло, го довърши имплозията.

Три на нула.

Не се захващайте с мен, скапаняци.

Искаше ми се да изляза и да крещя предизвикателно. Исках да изглеждам като непобедим исполин, както понякога все още се виждах в мечтите си. Исках да можех да изтупам ръце и кажа: „Кой е следващият?“.

Всеки иска нещо. Не всички обаче го получават. Облегнах уморено глава върху таблото. Така изразих моя триумф. Преди години, може би другояче. Сега…

Погледнах Ларл. Тялото му лежеше неподвижно. Раната на крака му кървеше лошо. Грабнах оръжейния му колан и направих бърз турникет. Трябваше да побързам, ако исках да го спася.

Не знаех дали искам. Не знаех даже дали все още се нуждаеше от спасяване. Но тези неща не бяха от значение сега.

Поех управлението на Дездемона, подадох газ и побързах да намеря помощ някъде в мрака.