Дрейк Вато
Космически залог (14)

14

Над нас беше от ключово значение.

Ослепителна светлина се стрелна от фаровете на Дездемона, щом ги включих. Грохотът на срутващата се сграда отслабваше някъде назад. Аз натиснах спирачките с пълна сила. Дори при това положение ми отне около двадесетина метра, преди да спра. Ревът на Дездемона се сведе до тихо бръмчене, двигателят работейки на място със спокойна готовност. Освен фаровете, всичко друго бе тъмнина.

Аз погледнах настрани. Марк се беше стегнал, стиснал челюст до счупване, очаквайки сблъсъка. Очите на арсеналиста бяха приковани напред. Погледнах назад. Риз и Ларл бяха затворили очи, със стиснати зъби, също чакащи фатална катастрофа.

Но такава нямаше да последва.

Марк бавно изпусна въздуха си и тръсна глава.

— Къде сме? — прозвуча изненадващо спокойно гласът му.

Намирахме се в широк, прост бетонен тунел със скосени ъгли. Имаше място колкото за два всъдехода един до друг, но нищо повече. Стотина метра по-нататък тунелът се превръщаше в различни разклонения.

— Това е старата подземна магистрала — отговорих аз. — Изградена е преди Войната, от някогашните контрабандисти.

— Ама то и ся има контрабандисти — възрази Марк.

— Не, сегашните просто ползват названието, защото звучи готино. Иначе си щъкат свободни. В миналото, когато е имало поне някакви закони, се е налагало да си държат главите ниско. Затова са направили тази мрежа от тунели, чрез която лесно да движат стоки към ключови места.

Риз, посъвзела се от шока, се обади със съмнение:

— А ти откъде знаеш всичко това?

— Когато обитаваш една сграда от… — замалко да кажа „над сто години“ — … от достатъчно дълго време, рано или късно разкриваш всичките й тайни. Така открих магистралата. Колкото до нейната история, разказа ми я един търговец, който я бе прочел някъде — излъгах аз. Истината бе, че за магистралата научих от стар бандит, който чакаше последния си дъх на смъртен одър, като си припомняше истории от живота. Беше след Войната, но преди Окупацията. И не беше строена от контрабандисти. Тази част изобщо не я вярвах. Никъде в историята не съм чувал за няколко търговци на черно да построят нещо толкова масивно, само за да си пробутват стоката. Тези тунели вероятно бяха стари военни бункери или хранилища на корпорациите.

— А как се озовахме тук? — учуди се Риз. — Само преди минута, влетяхме в сграда, която рухна върху нас.

Аз отправих преценяващ поглед върху предницата на Дездемона. Решетката беше леко огъната, но какви бяха точните щети, не можех да кажа. Моторът обаче работеше равномерно.

— Влязохме със сила. Минахме през някоя друга врата или стена — отвърнах простичко.

— Накъде води тунелът? — попита Ларл очаквателно. Той се наведе да огледа, но направи гримаса и се хвана за превързаното си рамо.

— Различни места — отвърнах аз. — Не знам всичките разклонения. Двете най-главни отсечки извеждат към Лагера и Индустриалния сектор.

— Ние къде отиваме?

Аз сведох глава.

— Не знам. — Вгледах се унило в пулта за управление, докато изричах думите.

Настъпи мълчание. Нямаше място, подходящо за нас. Убежището на Риз бе унищожено. Моята кантора беше претърсена, след това разрушена. Старото ми жилище в Каналджийския сектор бе несигурно, а най-вероятно и разкрито. Скривалището на Дездемона в никакъв случай нямаше адекватно пространство и условия за обитаване. Убежището на Ларл бе вариант. Но нещо в изражението на найта ми подсказваше, че и там май не става. Имаше само една възможност. Възможност, която…

Марк изрече думите си, едновременно с моята мисъл:

— Отиваме при Арсенала — каза той, ясно и отчетливо. Виждайки погледите ни, добави: — Те винаги са били благосклонни към нови попълнения, а и ся се нуждаят повече от всякога от свежа кръв. Плюс туй имам задача. — Марк хвърли поглед към компютъра.

— Ще ме застрелят веднага щом приближа — възразих аз. — Наградата, забрави ли?

Марк ме погледна замислено.

— Текс, след оназ’ каскада срещу окупаторите, не смятам, че те ще приемат твоята глава от нас. Дори при т’ва положение, аз съм главен оръжейник по ранг. Докат’ имам влияние, никой нема да ти посегне. Давам ти думата си.

— Ооох… — въздъхнах аз тежко и свалих шапката си. Изключително рядък жест, който правех само в моменти на безвъзвратна повратност. А такива почти нямах в живота си. Ех, да имах сега и лулата. Помачках филцовата материя в дланите си, обмисляйки ситуацията. Бях направил всичко, което можех и зависеше от мен. Но бях изгубил основа, на която да стъпя. Бях се гмурнал в дълбокото, плаващ сред неизвестното. Нямах опора, която да ми позволи отново да действам. И ето в този момент Марк ми предлагаше спасителен, макар и несигурен остров, където да се заловя за нещо твърдо и стабилно.

— Добре. Аз съм съгласен — рекох неохотно на Марк.

Той кимна сериозно.

— Останалите? — попита, обръщайки се към Риз и Ларл. Те не казаха нищо. Предполагам, че също нямаха избор. Марк отново се завъртя към мен:

— Окей, изведи ни към Индустриалния сектор. После ще ти посоча пътя към щабквартирата на Арсенала.

Подадох тяга към двигателя. Дездемона с готовност потегли. Карах бавно и внимателно, защото бях идвал тук само няколко пъти пеша. Тунелите бяха негостоприемни и плашещи, особено за сам човек. Бях чувал слухове от тези, които знаеха мястото, че някъде тук имало подземно селище на преровителите. Отдавах правдоподобност на тези истории точно толкова, колкото и на митовете за Кратера.

Включих навигационната система на Дездемона. Беше примитивна, сглобявана от мен лично, но вършеше работа в рамките на своите възможности. С помощта на навигацията лесно намерих нужната пресечка. След няколко минути пътуване, излязохме сред останките на подземен паркинг. Наложи се отново да форсирам Дездемона, за да пробия един от разрушените входове. Предната решетка видимо се огъна от удара, но удържа. Палещата светлина на следобеда ме огря през наблюдателните люкове. Изключих фаровете. Намирахме се сред лабиринта на Индустриалния сектор.

Марк ми указваше посоката. Аз следвах неговите напътствия, запомняйки маршрута. Риз се опита да ме разпита за Дездемона. Аз й обясних накратко някаква бърза лъжа, но понеже бях разсеян замалко да й кажа, че съм сглобявал всъдехода половин век. Вероятно не успях да я заблудя. Риз беше прекалено умна, за да се хване лесно.

Фабриките и заводите работеха с пълна пара. Наоколо сновяха десетки работници, мъкнещи нещо, викащи, тичащи. Кервани от ръчни колички, ремаркета и ездитни консори товареха стоки и разтоварваха суровини. Те потегляха към своите дестинации и задръстваха тесните улици. Аз внимателно маневрирах, гледайки да не бутна нещо. Моят всъдеход не беше единствената транспортна машина за щастие, така че нямах прекалени трудности да се смеся с движението. Повечето от пресечките в Индустриалния сектор бяха затрупани от части, неработещи машинарии, суровини и други препятствия, което оставяше ограничен избор от възможни места за трафик. Дори и така обаче, пак имаше твърде много места, където човек може да се изгуби и обърка. Марк спокойно и сигурно ме превеждаше през тълпите. Постепенно потокът по улиците намаля. Сградите също се разредиха. Усетих, че сме на път да излезем от града. Сега вече имаше само един дълъг и потрошен булевард, по който можеше да се върви.

От момента, в който се озовахме в покрайнините, Марк посочи мястото. Аз проследих ръката му и вдигнах вежди. Няколко километра по-нататък имаше купчина средно високи хълмове, натрупани един върху друг. Опасвайки хълмовете, подобно на одеяло, бяха разхвърляни различни по големина сгради, заедно с грамадни резервоари и производствен цех в подножието на хълма. Рафинерия, най-вероятно. Беше странна гледка. Мястото бе хем лесно разпознаваемо, хем трудно видимо, ако не знаеш какво търсиш. Идеална база. По периферията имаше ограда — отчасти самоделна, отчасти оцеляла отпреди Войната.

Когато приближих, забелязах повече детайли. Имаше наблюдателни вишки покрай оградата. Също така наблюдателни площадки се забелязваха по върховете на хълмовете, резервоарите и рафинерията. Имаше картечни гнезда на ключови позиции. Имаше дори две противотанкови оръдия и една противовъздушна гаубица.

Мястото определено принадлежеше на Арсенала.

Пътят свършваше пред не особено висок портал, който обаче бе силно охраняван. Пред портала стояха два бронетранспортьора с пресни щети, вероятно пленени от окупаторите по време на компютърния рейд. Машините насочиха картечниците си към Дездемона. Аз несигурно спрях. От портала прогърмя мегафон:

— Стойте на място! Намирате се в забранена зона! Идентифицирайте се!

— Т’ва чудо има ли усилвателна уредба? — попита ме Марк, сочейки към пулта за управление. Аз поклатих глава. Арсеналистът изпръхтя и се подаде от страничния люк. Той извика:

— Аз съм главен оръжейник Марк! Завръщам се от приоритетна мисия! — Не знам защо ми поиска усилвател. Гласът му, според мен, надминаваше мегафона по сила. — Заповядвам ви да осигурите незабавен пропуск!

— А… Извинете, сър, не ви разпознахме! Осигуряваме ви пропуск!

Единият от бронетранспортьорите внезапно потегли назад. Той мина през портала на заден ход и спря на плаца отвъд. Откри се пролука, която беше достатъчно широка, за да мине Дездемона. Аз завъртях кормилото и вкарах всъдехода на широкия плац. Към нас незабавно се приближиха десетина бойци, въоръжени до зъби. Марк, Риз и Ларл слязоха. Аз изключих двигателя и ги последвах. Бойците изглеждаха леко шокирани от пасажерите на всъдехода.

Марк обаче беше поел инициативата.

— Дръпнете се! Къде е Първият оръжеен майстор?

— В командния център, сър! В момента води заседание.

— Е, в такъв случай, очаква го доклад, който да чуе — каза Марк и махна към нас. — Тия тримата са с мен. Не ги пипайте.

— Да, сър!

Марк се обърна към Риз:

— Ако позволиш? — той посочи компютъра. Тя му го подаде.

Закрачихме към заводския цех. Марк беше преметнал една картечница на рамо и вървеше уверено. Аз не се мъчех с влаченето на железа. Револверът под шлифера ми стигаше. Ларл обаче също беше помъкнал картечница, плюс двуцевката си, която беше останала в Дездемона. Риз носеше единствено малка раница и лазерния си пистолет. В цялата суматоха някак си бе успяла да облече останалата част от своя камуфлажен костюм. Стоеше й много приятно. Забелязах как Ларл жадно я гледа. Не беше единствен. Засмях се мислено. Нямах сили да го направя на глас.

Минахме покрай разни постови, които отдаваха чест на Марк. Бре. Не си спомнях Арсенала на демокрацията толкова милитаризирани, въпреки всичките оръжия. Явно скорошните събития ги бяха понатегнали. Самият Марк беше станал строг, стегнат и бдителен, изоставяйки старото си небрежно поведение. Той крачеше равномерно, с тренирано темпо, което не бях виждал преди. Едва сега си дадох сметка колко много се е променил. Тялото му беше увеличило мускулната си маса. Раменете му, преди мързеливо приведени, сега бяха изправени и стегнати. Неговият поглед бе спокоен и хладнокръвен. Марк винаги е бил способен индивид, но допълнителният пласт опит и нови умения, които бе натрупал, помагаха това негово качество наистина да изпъкне. Междувременно, аз ясно виждах как той отвръща на постовите, покрай които минаваше, с уважение и симпатия. Нищо чудно, че Марк беше повишен толкова бързо в ранговете на Арсенала. Бъдещето му със сигурност щеше да е като водач на тази буйна и войнствена фракция.

Ако оцелееше.

Рафинерията изглеждаше така, както един завод би трябвало да изглежда: много стомана и бетон, мащабни закрити пространства, купища незнайни части, поточни линии и прочие. Дългото използване не по предназначение обаче беше убило донякъде обстановката на сурова производственост, заменяйки я с маргинално по-меката атмосфера на импровизирана военна база. Тук-там се забелязваха спални помещения, декорирани с малко усет и много желание. Но като цяло интериорът беше пуст и спартански.

Командният център беше офисът на някогашния бригадир, на върха на рафинерията, с изглед към цялата база като на длан. Нямаше много предмети, в тон с останалата част от базата.

Първият оръжеен майстор бе висок и едър като Марк, но по-стар. Приликата бе поразяваща. Нямаше да се учудя, ако водачът на Арсенала бе посочил Марк за свой наследник още отсега. Сивата му коса бе неочаквано дълга като за войник, падайки ниско над светлия му, суров поглед. До него, застанали около малка заседателна маса, стояха още двама, също хора. Тяхното поведение и облекло обаче можеха да се окачествят единствено като… окупаторски. Носеха съвременни — тоест отпреди Войната — микрофибрални костюми, които само Великият космос знаеше откъде са ги взели.

Аз спрях сепнато. Марк обаче продължи напред, застана срещу Първия майстор и отдаде чест.

— Сър, докладвам успешно изпълнение на мисията!

— Свободно, главен оръжейник Марк — рече командирът напрегнато. — Къде ви е отрядът?

— Загинаха по време на акция, сър — отговори Марк през стиснати зъби.

— По рекстразите. Това ли е компютърът?

— Да, сър.

Марк подаде компютъра на Първия майстор. Той от своя страна го прехвърли на единия от двамата непознати. Те си кимнаха един на друг. Командирът отново се обърна към Марк с рязък тон:

— Кои са тези? — Той посочи мен, Ларл и Риз.

— Това е Текс Кърк, сър — отвърна Марк, посочвайки ме. — С него още са, ъъ… — Марк се запъна и се обърна към нас.

— Сриз’шс — представи се Риз кратко. Наречието й бе напълно ненаподобяемо, както на всеки дразавър.

— Ларл — каза найтът. — Периодичен сътрудник съм на Текс Кърк.

— А аз съм Текс Кърк, вече представен — допълних аз със загатната насмешка.

— Аа, онзи Текс Кърк, значи…? — отвърна с неочаквано разбиране Първият майстор. За миг той изглеждаше загубен в мислите си. — Трябва да сте направили нещо доста неприятно, за да накарате окупаторите да обявят толкова солидна награда за главата ви, стелар Кърк.

— Всъщност не знам какво точно съм направил — казах аз отбранително. — Просто бях нает за поредната поръчка, когато изведнъж отвсякъде започнаха да валят куршуми и щурмували.

— Тъй, щом казвате — кимна замислено Първият майстор. — И все пак вие сте важен за тях по някакъв начин. Защо иначе да ви преследват толкова упорито?

— Защо наистина? — рекох аз, без да очаквам отговор.

— Как се стигна до тази ситуация? — попита командирът, поглеждайки отново към Марк. Арсеналистът му изложи сбито ситуациите, които бе преживял през последното денонощие.

— Хмм, интересно — промърмори Първият майстор, когато Марк приключи. — Без изход и притиснати до стената, стелар Кърк? Изглежда може би е време да се присъедините към Съпротивата.

— Каква Съпротива? — скептичност и изненада едновременно се прокраднаха в тона ми. — Онази глупост, с която местните мародери парадират?

— Не — проговори за пръв път единият от двамата непознати. Гласът му бе студен и професионален. Очите му имаха онзи съсредоточен вид, който показваше, че притежателят им винаги е абсолютно наясно с обстановката. — Тези отрепки нямат нищо общо с нас.

— А… вие кои сте?

— Ние сме истинската организация, която се бори срещу „окупацията“. В зависимост от звездната система, ние сме познати като Съпротивата, Бунтовниците, Партизанското движение, Освободителните войски. Ние се занимаваме със същинската борба срещу… врага — завърши уклончиво странният непознат.

— Звездна система… чакайте малко, вие разполагате с ресурси в междузвезден мащаб!? — попитах аз смаяно.

— Разбира се — бе презрителният отговор. — Как иначе ще водиш борба срещу някой, който има галактическо влияние? Наивност е мисълта, че такава операция е възможна в планетарен мащаб.

— И все пак, откъде имате ресурсите? — аз скръстих ръце настоятелно. — Едва ли просто сте изкопали звездолет от някоя руина.

— Не всички обитаеми планети са със степента на разрушение като вашата — нетърпеливо въздъхна непознатият. — Повечето имат запазена инфраструктура и производствени мощности. Някои даже имат и относително облекчен режим. Въпреки това не си мислете, че не ни е струвало усилия, за да осигурим функционирането на нашата организация. Наложено беше осъществяването на конгломерация от различни по-малки фрагменти, за да се сформира нелегалната мрежа, която имаме.

Аз подпъхнах ръка под шапката, заравяйки я в косата си. Нещата се развиваха с твърде бърза скорост. Ларл изсумтя. Риз запази мълчание.

— Защо изобщо да ви вярвам? — рекох внезапно с враждебен тон. — Ами ако сте окупатори?

— Щяхме ли да водим този разговор, ако бяхме такива?

Помислих над въпроса.

— Да кажем, че ви вярвам. Как обаче убедихте Арсенала?

— Не беше лесно. Изискваше труд. При вас обаче… — Непознатият ме огледа внимателно, с някакво скрито разбиране. — Мисля, че при вас можем да го направим по-просто.

Той извади някаква идентификационна карта и ми я подхвърли. Аз улових парчето пластмаса и прочетох надписа: „Агент Гордън Картър, Дирекция за наблюдение и контрол“. Имаше и други данни, но повече не ми беше необходимо.

— Дирекцията за наблюдение и контрол? Че вие още ли съществувате?

— Формално вече не. Фрагменти от нас обаче останаха.

— Как така? Не загуби ли Теранската коалиция Войната като всички останали?

— Загуби я, естествено — отговори агент Картър. — Аз, агент Танос — той посочи другия непознат — и вие сме от един тип хора. Предположих, че така ще ви убедя.

Аз знаех, че е прав. В момента, в който прочетох идентификационната карта, разбрах, че Картър може да е единствено генномодифициран. Никой друг нямаше да помни разузнавателна агенция отпреди Войната. Мислите ми бяха доказани от неразбиращото мълчание на останалите в стаята. Дори Ларл, защото беше найт, не схващаше. Агент Картър обаче остави потенциалните разяснения настрана. Може би имаше същите съображения като моите.

— Добре — рекох присвивайки очи. — Да речем, че лапна въдицата. Какво правите тук, на тази планета? Едва ли тя е сред приоритетите ви.

— Ние бяхме ескортът на критично важна експедиция. Бяхме засечени и свалени на тази планета.

— Каква експедиция? — Мътно подозрение се оформи в мислите ми.

Агент Картър се покашля.

— Ще го кажа накратко. Знаете ли какво е планетарен звездолет?

— Знам какво е дреднаут — отговорих леко раздразнен.

— Не, не дреднаут. Говоря ви за планетарен звездолет. Космически кораб с размерите на планетоид.

Аз се задавих. Риз ахна. Марк повдигна вежди.

— Космически кораб голям колкото планета!?

— Да — сега бе ред на Картър да звучи раздразнено.

— Изобщо възможно ли е да съществува такова чудо?

— Съвременната астрофизика и инженерство го допускат на теория. По принцип обаче разходите биха били непосилни. Въпреки това, има данни, че преди Войната, Федерационният съюз е изградил един-единствен звездолет от планетарен клас, който е участвал в активни сражения.

— Но такъв звездолет би бил непобедим!

— Сам по себе си да, но по отношение на цялостния театър на бойните действия… — агентът се огледа наоколо — … не достатъчно.

— И това какво общо има с вашата експедиция? — питах аз, връщайки се на темата. Изглежда вниманието бе фокусирано изцяло върху мен и агент Картър. Марк и Първия майстор стояха мълчаливо. Другият непознат бе включил компютъра и го разучаваше, поглеждайки към нас. Риз и Ларл слушаха зашеметено, намиращи се в ъгъла на полезрението ми.

Стояха по-близо един до друг, отколкото бе необходимо.

— Експедицията не е наша. Ние сме само ескорт — отговори Картър. — Ръководител и единствен член е… капитан Топло — той произнесе името с кисел тон. — Леко нестабилен индивид, но брилянтен теоретик и изобретател. Както се и оказа, доста добър изследовател също. Именно той откри някакви непонятни, но взаимносвързани улики, които водят до целта на експедицията — планетарният звездолет на Федерационния съюз.

— Звездолетът е оцелял след Войната?

— Да.

— И не е намерен?

— Да.

— Хей, това звучи точно като легендата за Последния ординарец — възкликна Риз ентусиазирано. Аз я изгледах скептично.

— А, да — отговори с досада агентът. — Тукашната легенда. Чували сме я в различни варианти и в други звездни системи. Но ядрото е едно и също. Разбира се, става въпрос за космическия кораб. Или „Оръжието“, както тук е по-известен.

— Значи легендата е истина? — попита Риз.

— Предимно — отвърна нетърпеливо агент Картър.

Риз се обърна към мен доволна:

— Казах ти!

Аз изсумтях. Размених поглед с Ларл и видях лека насмешка в очите му. Поклатих глава и отново се извърнах към агент Картър. Той имаше отговор за всичко. Или почти всичко. Смятах да стрелям малко в тъмното.

— За да ви свалят на тази планета, трябва да сте били наблизо — рекох аз с преднамерено подозрение. — Какво точно сте намерили тук?

— Поредната следа — бе безпристрастният отговор. — Истината е, че почти сме открили къде е скрит звездолетът. Най-вероятно се намира някъде в околните системи, ако не дори в тази.

— Но защо окупаторите са ви свалили? Могли са просто да ви проследят до звездолета и след това да ви премахнат.

Агент Картър не отговори веднага. Самият той сякаш се чудеше.

— Не знаем — дойде след малко отговорът му. Хладният му тон придоби объркан и смутен характер. — Обмисляхме възможни причини, но нито една не изглежда правдоподобна. Логиката диктува, че врагът не би предприел действия да ни премахне на този етап. Което води до определени подозрения, някои от които доста невероятни.

— Например? — обади се Марк.

— Може да е просто грешка — рече замислено агент Картър.

— Да е станало объркване в командната верига или да са ни оценили като по-голяма опасност, отколкото сме. А може би… сред тях има вътрешен конфликт.

— Това е абсурд — изтърсих аз светкавично. — Окупаторите никога не са имали вътрешен конфликт.

— Вероятно не — отговори агент Картър сухо. — Във всеки случай не на вашата планета. Има твърде малко население. Тукашната звездна система е галактическият еквивалент на група колиби насред пустошта. Дори местният гарнизон е с пренебрежителни размери.

— Изглежда са достатъчни за необходимите им цели — жлъчно подхвърлих аз. — Говоря от личен опит.

— Това е, защото сте разделени — сериозно каза агент Картър. — Това е и причината, поради която дойдохме при вас. Ако се обедините, имате реални шансове да отхвърлите окупацията и да освободите системата.

— Чакайте малко! — възразих аз. — Нали казахте, че освободителни операции в планетарен мащаб са невъзможни.

— Така е — съгласи се Картър. — Но само донякъде. Структурата на окупаторите се оказа по-децентрализирана, отколкото предполагахме. Нашият престой тук ни го показа. При развитите звездни системи, окупаторските сили са твърде масивни, за да бъдат преодолени от населението, въпреки че съотношението е приблизително същото като при вас. Там обаче теорията на големите числа възпрепятства възможностите. Тук при малък мащаб, дребни фактори имат много по-решаващо значение, което активно може да наклони везните в дадена посока.

— Дори да успеем да преборим окупаторския гарнизон, все някога ще дойде някой да потърси какво става — поклатих глава аз.

— Едва ли. Вие нямате продукция, нямате суровини. Не сте стратегически важно място. Тук няма нищо.

— Явно не сте били достатъчно дълго на нашата планета — ехидно отвърнах. — Първото нещо, което окупаторите направиха, щом дойдоха, бе да възстановят по-голямата част от заводите.

— Разбираемо — спокойно каза агент Картър. — Все пак, колкото и малък гарнизон да са, със сигурност им е необходима поддръжка. А най-вероятно и известно удобство, на което са свикнали и което липсва — той се огледа наоколо. — Предвид как живеете тук. Замислете се, стелар Кърк: има ли нещо, което да произвеждате в наистина големи количества? Нещо, което да надвишава в пъти нуждата от локално потребление?

Мълчах. Прехвърлях различни спомени и факти в главата си. Припомнях си разговори и видени събития. Паметта ми бе достатъчно добра, за да й се доверя.

— Май не — неохотно се съгласих.

— Което означава, че ако се обедините, тази планета ще е свободна за отрицателно време — обобщи Картър. — И ние ще ви помогнем.

— Какво печелите? — думите ми тежаха от съмнение.

— База за операции — отговори агентът веднага. — Място, свободно от окупатори, където може да намери убежище цялата Съпротива. Ще можем да развием собствени производствени мощности. Ще имаме реална възможност за саботажна и подривна дейност. И ще имаме звездолет от планетарен клас, който да ни пази.

Аз внимателно следях изражението на агент Картър. Не лъжеше. Той изпитваше истинска надежда от възможността, която искреше на хоризонта. Бях готов да му се доверя. Исках да кажа, какво имаше за губене? Тази планета тъй или иначе беше обречена на вечно забвение. Въпрос на време бе да ни сполети хранителна, суровинна или енергийна криза. А щом всичко пропаднеше, окупаторите най-вероятно щяха да ни изоставят всички да умрем. С амбицията на Картър поне имахме за какво да се борим. В противен случай оставаше единствено отчаянието и примиреното чакане.

Започнахме разговор, насочен предимно към политическата обстановка на планетата. Картър се интересуваше от борбите за власт, понеже беше отскоро тук. Аз имах значителни познания по темата и го въвеждах в ситуацията, а където се съмнявах в нещо, Марк или Първия майстор се обаждаха и участваха в обсъждането. Забелязах, че Риз и Ларл тихо си говорят нещо. Не исках да се извъртам да ги погледна, за да не привлека внимание към тях, затова не можех да кажа дали бяха прегърнати, или не.

Изведнъж агент Танос изруга на висок глас:

— По рекстразите!

— Какво? — хладно попита Картър.

— Транспондерът се включи — въздъхна ядосано другият агент, овладявайки се. — Позицията ни е разкрита.

— Велики космосе — рече Първият майстор. — Ще наредя отбранителна готовност.

— По-добре заповядайте евакуация — сухо отговори Картър.

— Срещу окупаторите нямате шанс.

Помислих си, че Първият майстор ще бъде разгневен от подобно разпореждане, но той само кимна. Тъкмо се канеше да заповяда на Марк нещо, когато в помещението нахълта млад и задъхан арсеналист.

— Сър, наблюдателите докладват движение на хоризонта! Приближава щурмувал!

— Незабавно започнете противовъздушна атака! — излая водачът на Арсенала. — Нещо друго?

— Има ударна група, която идва по пътя, но ще им отнеме няколко минути, докато пристигнат, сър.

— Добра работа, боецо — потупа го по рамото Първият майстор. — Сега се върни на поста си. — Младокът излезе. Първият майстор се обърна към Марк. — Подготви най-ценните стоки да бъдат безопасно пренесени. Щом свършиш със задачата, върни се тук.

— Тъй вярно, сър — Марк отдаде чест и също напусна командния център.

Първият майстор отиде до един пулт, намиращ се в единия край на овалния команден център. Оказа се звукова уредба. Той включи уредбата, грабвайки микрофон. Навън из базата се обадиха половин дузина високоговорители:

— До целия персонал! Говори Първи оръжеен майстор! Базата е под нападение. Повтарям, базата е под нападение! Заемете позициите си! Заповядвам пълна бойна готовност!!!

Първият майстор приключи със заповедите. Нямаше аларми или сирени. Единствено долу настъпи само умерена суматоха, защото повечето от бойците тъй или иначе бяха на пост и подготвени. Окупаторите щяха да получат лют отпор, дори в крайна сметка да спечелят битката.

— Сега какво следва? — попитах аз, обръщайки се към агент Картър.

— Плановете ни засега се провалят — процеди сухо агентът.

— Обединяването на фракциите ще остане назад. Сегашен приоритет е да намерим капитан Топло.

— Той не е с вас???

— Не. Екипът се пръсна, когато катастрофирахме тук. Освен учения, липсват още от ескорта. Освен мен и агент Танос, имаше други, които в момента са с неизвестен статус.

Щурмувал изникна в полезрението ни. Пикирайки стръмно, машината бомбардира главния портал. Бронетранспортьорите избухнаха в огнено кълбо. Противовъздушната гаубица обаче се обади. Нейният смъртоносен залп разкъса щурмувала. Той падна на земята, също обхванат от пламъци. Долу екипажът на гаубицата и останалите ликуваха.

Но бяха избързали.

Вторият щурмувал изникна от нищото. Гладкият му силует описа широка дъга и в един миг гаубицата и противотанковите оръдия изчезнаха в експлозии. Картечните гнезда откриха стрелба отчаяно, но техните жилещи облаци олово бяха безполезни.

Първият майстор изруга.

— По рекстразите!!! Останахме без тежка огнева поддръжка! Порталът също е разбит!

От централния вход не бе останало нищо, освен догаряща маса. Плацът отвъд бе открит и незащитен. Вражеската колона приближаваше.

— Командире, да се махаме — обърна се Картър към Първия майстор. — Наредете отстъпление.

Изведнъж дебелите стъклени стени се счупиха с трясък. Над околния шум отекнаха изстрели, произведени с накъсан ритъм. Кръв плисна върху агент Танос. Риз изпищя. Нещо задавено заклокочи.

— Снайперист! ВСИЧКИ ДОЛУ! — изкрещях аз и се хвърлих на секундата в хоризонтално положение. Извадих револвера си трескаво, въпреки че бях наясно колко безсмислено е действието ми.

Стрелбата обаче не продължи. Само един-единствен залп, който утихна насред тракането на картечниците и грохота на щурмувала. Аз се надигнах леко, да проверя какво става.

Агент Картър, агент Танос и Първият майстор бяха простреляни смъртоносно.

Чух тропот на дузина чифтове ботуши. Миг по-късно Марк и един отряд арсеналисти влетяха в командния център.

— Какво стана? — провикна се Марк, който явно бе доловил виковете ни. Едрият арсеналист погледна отвъд мен. — Велики космосе…

— Няма време! — срязах го аз и се изправих. Риз и Ларл ме последваха. Аз грабнах компютъра. — Трябва да изчезваме! Базата всеки момент може да бъде прев…

Един от резервоарите на рафинерията избухна с тътен. Ударната вълна разтресе сградата. Марк извика нещо и всички започнахме да бягаме. Сред бойците, търчащи из базата, забелязах някакъв човек, носещ яркочервена лента на главата си. На размътения ми мозък му отне няколко секунди, преди да се сети, сякаш преди цяла вечност, че това е киборгът, който бях пребил в бара. Аз се опулих към него. Той се обърна и ми се ухили. Беше сюрреалистично. Тъмните му, метални зъби проблеснаха.

Излязохме от сградата. Атакуващата колона вече беше пристигнала. Из плаца хвърчаха изстрели напосоки, заедно с крясъци и кръв. Беше касапница.

Беше Орденът на първата вяра.

Отново заедно с окупаторите. По рекстразите. Нямах обаче време да му мисля. Приведох се ниско и затичах след Марк и останалите. Искаше ми се да не се бях правил на печен и да мъкнех сега една картечница. Болка прониза сърцето ми. Дездемона. Всъдеходът ми беше някъде там, насред ужаса. Може би вече бе пленен или по-лошо — унищожен.

Марк ни водеше странично. Бяхме се отправили към единия от хълмовете. Натам най-вероятно бе маршрутът за отстъпление, защото арсеналистите вече бягаха панически горе-долу в тази посока.

Пътят ни обаче бе пресечен от отряд на Ордена. Те откриха огън по нас и ние бяхме принудени да се скрием зад малка могила от тръби. Марк и отрядът му откриха огън. Аз стисках компютъра и револвера, плътно зад прикритието си и се оглеждах за неприятности. Щурмувалът направи нов заход и заводският цех на рафинерията се срути от експлозивите, които се стовариха върху него.

— Бягайте! — ревна Марк към мен, Риз и Ларл. — Ние ще ги задържим! Разкарайте компютъра оттук!

— Но… — промълви Риз. Аз и Ларл обаче бяхме прагматици. Найтът издърпа дразавърката да стане. Аз изчаках отсрещната стрелба да понамалее и се втурнах напред. Забягах с всички сили, без изобщо да поглеждам назад. Куршуми писнаха около мен. Молех се поне разстоянието да помогне на бронирания ми шлифер да удържи случайно попадение. Револверът и компютърът бясно се мятаха в ръцете ми. На стотина метра пред себе си виждах спасителен тунел. Маршрутът за евакуация. Бойци на Арсенала отбраняваха входа, докато други спринтираха покрай тях и изчезваха в тъмните му дебри. Почти бях стигнал. Фонтани от пясък се вдигаха около мен, където куршумите изравяха сухата земя. Ушите ми бяха заглъхнали от всичките експлозии и стрелби.

Не чух щурмувала, докато не бе късно.

Машината с тътен се спусна от небето. Нейният ефикасен профил се устреми право към входа на тунела. Аз бях на двадесетина метра. Никога нямаше да успея. Викнах на краката си да спрат, но те сякаш получаваха радиосъобщение в другия край на галактиката. Щурмувалът пусна две от своите високомощни ракети, които почти от упор се забиха в целта.

Ослепи ме ярка светлина. Вятър, бесен вихър, ураганна буря, твърдо като стена цунами ме блъсна. Отхвърчах… нанякъде. Може би назад. Втора, много по-могъща сила, се заби в гърба ми. Сякаш бях получил едновременно десет удара с тежък ковашки чук. Агония изгори синапсите ми, стапяйки мозъка ми в желирана, кататонична каша. Някакви по-слаби, дребни шокове, се обаждаха тук-там по тялото ми, но те бяха като копринени кърпи в сравнение с чудовищната болка, която ме стискаше между зъбите си.

За миг помислих, че Вселената е избухнала в свръхнова.

После всичко стана тъмно.