Дрейк Вато
Космически залог (18)

18

Усещах бавно формирането на съзнанието ми. Отново се връщах обратно към… някъде. Чувствах силен опън горе, малко над… където се намирах сега. А къде бях сега?

Глава… мисля. Мисля с глава. Глава. Съзнанието ми.

Възвръщах съзнание. Свестявах се.

Някой ме теглеше за раменете назад. Не можех да отворя очи. Не можех да помръдна крайниците си. Тялото ми сякаш липсваше. Съвсем слабо дочух глас:

— Внимателно, може да има счупване…

Опитах се да кажа нещо, но вместо това глухо изстенах.

— В съзнание е!

— Повдигнете му краката. — Разпознах гласа на капитан Топло. — Дръпнете се, имам лекарски познания. Сега ще го прегледам.

Усетих как мазолестите длани на капитан Топло ме натискат леко по костите и ставите. Не извиках. Не чувствах нищо. Насилих се и отворих бавно очи. Остри като кинжали светлинни лъчи ме пронизаха в здравото ми око. Затворих го. Огледах се с кибер-окото, което все още работеше. Ранен изгрев.

— Текс, добре ли си? — попита притеснено Риз, която беше надвесена над мен. Плътно зад нея надничаше Ларл, чието изражение също издаваше непривична за него тревога. Главата му бе изцапана със засъхнала кръв. Капитан Топло ме преглеждаше. Марк беше от другата ми страна, здраво стиснал ръката ми. Погледът на арсеналиста беше напрегнат и съсредоточен, но се смекчи, щом тръгнах да се съвземам. Гакар стоеше прав наблизо, разделяйки вниманието си между мен и обстановката.

Аз се изкашлях слабо и промълвих:

— Шапката ми?…

— Тук е — отговори веднага Марк и ми я показа с другата си ръка. — Дръж се, Текс. Всичко ще бъде наред.

— Какво стана?… — продължих аз с шепнещ глас.

— Катастрофирахме — сухо се обади Ларл. — Но имахме късмет. Ъгълът беше доста широк и попаднахме на дълъг празен участък. От опит знам, че можеше да бъде много по-зле. Като изключим това — найтът посочи раната си.

— Мдаа…

— Няма никакви външни наранявания — констатира капитан Топло. — Може би сътресение и една-две навехнати кости, но всичко останало е здраво. Можеш ли да се движиш?

Аз се опитах да вдигна ръка. Пръстите ми трепнаха, но това беше всичко.

— Не знам… не чувствам нищо.

— Лошо — отвърна капитан Топло. — И странно. Не виждам нищо, което… — той извърна поглед към Гакар.

Драксатът ме погледна втренчено за миг, след което кимна на капитан Топло и каза:

— Ранен е. Душата му кърви.

Преди някой да коментира изказването, в далечината се чуха викове и откъслечни изстрели. Всички обърнаха глави по посока на шума. Аз останах неподвижен, гледайки тъмния стълб дим, вдигащ се от разбития звездолет.

Червената банда. Бяха забелязали катастрофата. Сега идваха да плячкосат останките. С тях сигурно се мъкнеше и цяла потеря преровители, като джагръфи след онозавър. Престрелката сигурно беше стълкновение между различните групи.

Опитах се да помръдна. Тялото ми се сгърчи едва-едва. Останалите видяха колко съм безпомощен. Знаеха също, че без звездолета сме за никъде. Марк кимна разбиращо и вдигна автомата, който носеше. Риз и Ларл също извадиха оръжията си. Капитан Топло зареди плазмения си пистолет. Гакар само приклекна и се спотаи в сенките, готов за сблъсък.

Аз завъртях очи. Докъдето можех да видя, имаше само малки, схлупени бараки и лагероподобни укрепления, всички безразборно пръснати наоколо, а улиците бяха просто пътеки между тях. Бяхме катастрофирали в Лагера. Домът на преровителите. Лагерът нямаше лоша репутация колкото Каналджийския сектор, но никой не биваше да се заблуждава, че мястото не е опасно. Всеки, който не може да се установи в Центъра, идва да живее тук. Тук няма търговци, фабрични работници, наемници или изнудвачи. Лагерът на практика е извън очертанията на града според границите отпреди Войната. Жителите му се препитават с плячкосването на всичко ценно, оцеляло преди окупацията. Оттук и прозвището им преровители. Водеха мизерно и несигурно съществуване, повече дори от останалите. Затворена и независима общност, преровителите бяха враждебни към останалите, но плашливи. Избягваха пряк конфликт и се биеха само при липса на избор, защото повечето и без това са невъоръжени. Но ако пожелаят, обитателите на Лагера можеха да са сериозна сила, която не може да бъде лесно покорена.

А да се разбие звездолет в собствения им заден двор сигурно ги бе довело до луда алчност. Нямаше какво да губят. И същевременно, според тях, имаше огромен залог за спечелване.

Внезапно предпочетох Червената банда да победят в спора за плячката.

Изстрелите и виковете приближаваха. Изведнъж интензивността им рязко се повиши. След няколко напрегнати минути спря. Напълно. Настъпи тишина.

Тогава долових шум от трополене на десетки крака. Трескаво затърсих тълпата сред дребните бараки, които обграждаха голото поле, на което бяхме катастрофирали. Миг по-късно, щурмуващите преровители започнаха да извират от тесните улици.

Не беше тълпа. Беше цяла орда.

Вълни от преровители бясно тичаха по посока на падналия звездолет. Някои бяха въоръжени. Повечето — не. Но това изобщо не им пречеше просто да ни прегазят. Риз, Ларл, Марк и капитан Топло стояха в готовност, с насочени оръжия. Технически погледнато, преровителите все още не бяха враждебно настроени. Армадата полудели отрепки приближаваше.

Технически.

Риз и капитан Топло се пречупиха едновременно, секунда преди Марк и Ларл. Дразавърката и ученият откриха огън с пистолетите си. Найтът и арсеналистът моментално се включиха в стрелбата. Изстрелите пометоха предните редици на преровителите и всяха хаос, който смекчи острието на щурма. Самите преровители започнаха бой помежду си.

Благодарение на това, ние оцеляхме.

Най-предните редици връхлетяха нашата позиция. Те обаче бяха откъслечни индивиди, които успяхме да отблъснем. Втората вълна беше по-силна и по-организирана. Ръкопашната схватка изглеждаше неизбежна. Тогава Гакар се стовари насред група преровители и буквално ги премаза с грамадното си тяло. Драксатът изрева страховито и с движения, по-бързи отколкото можех да проследя дори с кибер-окото, разкъса десетина преровителя в рамките на секунда. Само след мигове нашата отбранителна позиция беше разчистена. Преровителите обаче продължаваха да атакуват като побъркани. Тези, които разполагаха с огнестрелни оръжия, останаха назад, стреляйки по нас. Други обаче, носещи отломки, бухалки, инструменти или дори само с голи ръце, не спираха да се хвърлят срещу нас, както и едни срещу други.

Беше кошмар.

Аз лежах все така неподвижен. Никой не ми обръщаше внимание, но аз не изпусках нито един детайл от клането. Така видях преровителя, който ме прескочи и се устреми към Риз.

Тя беше с гръб към него. Нямаше никакъв шанс да го види. Настървеният преровител вдигна високо зловещо закривен винкел, готов за смъртоносен удар.

Исках да изкрещя. Дори да имах сили, аз самият едва ли щях да чуя гласа си в ревящата битка. Не можех да помръдна. Нещо тъпо и пулсиращо ми отнемаше всичките сили. Ярост, породена от безсилие пламна и ме изгори, потапяйки ме в ален прилив. Гледах как винкелът се спуска в широка дъга, неспособен да реагирам. Гледах живот, който беше предопределен да бъде погубен. Живот, който бях спасил, после разрушил. Живот, на който държах.

Нещо дълбоко в мен се събуди.

Светкавица от адреналин разтърси съзнанието ми. С експлозия сетивността ми се завърна — усетих отново контрола, силата, допира, болката, готовността за битка. Органично ми око се отвори, въздухът се изпълни с мириса на кръв и сражение, звукът стана остър и отличим. В един безкраен миг, аз отново се почувствах себе си. Ръката ми вече стискаше масивния револвер, даден от Гакар, насочена към преровителя.

Дулото блъвна огън с гръмотевичен трясък.

Ръката, с която преровителят замахваше, се пръсна. От нея не остана нищо, освен обезобразен чукан. Винкелът отхвърча надалеч. Нещастникът нямаше време дори да изреве от болка, когато вторият ми изстрел го уцели в главата. Не остана с какво да извика. Риз се обърна изненадано и ме видя как държа димящата цев насочена натам, откъдето идваше гибелта й.

Изправих се. Револверът почти беше откъснал моята ръка. Без обаче да се чудя аз се включих в битката. Огнена звезда като малко слънце избухваше всеки път, щом стрелях. Трещенето на оръжието беше толкова силно, че се чуваше над общия шум на останалите автомати, пушки, пистолети, крясъци и ревове. Шест изстрела след първите два изщраках на сухо и се принудих да вляза в ръкопашна схватка. Ларл и Марк също вече бяха изчерпали патроните си и размахваха бясно приклади. Капитан Топло умело посичаше противниците си с меча, който носеше. Риз продължаваше да стреля с лъчевия пистолет, пазейки гърбовете ни. Гакар, целият покрит в кръв, своя и чужда, оставяше купчини убити след себе си.

Водехме губеща битка. Без патрони и отбранителни съоръжения, преровителите щяха да ни надвият всеки момент. Нож разкъса шлифера ми, спирайки в предпазните плочи, докато удрях собственика му в носа, едновременно парирайки с цевта на револвера друга атака. Куршум писна покрай ухото ми, болезнен ритник ме уцели в бедрото.

Ама че начин да умреш.

И все пак не се получи.

От околните сгради неочаквано гръмна буря от изстрели. Тежкокалибрени оръжия заглушиха всичко със своята канонада. Ядрото на преровителската орда бе покосено от куршуми, лазерни лъчи и плазмени снаряди.

Инстинктът за самосъхранение на жителите на Лагера най-сетне се задейства. Оцелелите преровители панически се разбягаха, като дори в бягството си вземаха каквото могат от вещите и оръжията на умрелите. Стрелбата от покривите беше станала само предупредителна. Скоро и последният мъкнещ плячка преровител изчезна сред дебрите от бараки и схлупени постройки.

Аз уморено се отпуснах на едно коляно. За съжаление, най-близкият меч, който щеше да направи позата ми героична, го държеше капитан Топло. Без него изглеждах просто уморен. Марк и останалите се оглеждаха учудено кои бяха тайнствените ни спасители. Миг по-късно, малка група бойци се появи, облечени в отличителните знаци на Арсенала на демокрацията.

— Сър, добре ли сте? — попита водачът на групата, приближавайки Марк.

Марк го погледна изненадано, но после се сети за униформата си на главен оръжейник, която не бе свалял в продължение на дни. Изтъркана и захабена, тя все още носеше отличителните знаци на висшестоящ в Арсенала.

— Да, войнико, всичко е наред. Благодаря за намесата — каза Марк на водача на групата. — Само секунди по-късно да бяхте тук, немаше да сме живи. Ка’ ни намерихте?

— Случайно, сър — отговори водачът. — Видяхме катастрофата като всички останали и бяхме изпратени на разузнавателна мисия. Изненадата ни беше огромна, когато видяхме вас, сър, насред мелето и останките. Мислехме, че сте загинал в акция.

— Е, виждате, че туй не е вярно, макар че почти се случи — намръщи се Марк.

— Да, сър — кимна нервно водачът. — Сега щом сте с нас, мисля, че е изключително важно вие и вашият… — арсеналистът хвърли многозначителен поглед към нас — … отряд, да ни придружите до аварийното скривалище.

В този момент арсеналистите забелязаха приближаващия Гакар. Неподправена паника обзе бойците и те трескаво вдигнаха тежките картечници за стрелба. Гакар замръзна. Аз и останалите стояхме шокирано, без време да реагираме.

— МУТАНТ!!!

— НЕ!!! — викна Марк. — Стойте!!! Не пуцайте!

Едрият арсеналист застана между драксата и разузнавателния отряд, широко разперил ръце. За части от секундата помислих, че ще бъде разкъсан от безразборна стрелба. Арсеналският отряд обаче объркано спря.

— Без пуцане! — повтори Марк. — Той е с нас. С мен. Заповядвам ви да не стреляте.

Отрядът бавно свали оръжията си, все още стъписани от внушителния вид на Гакар, подчертан от… кога успя да изчисти кръвта от себе си??? Арсеналистите зашушукаха помежду си, докато техният водач сковано рече:

— Извинете, сър. Инцидент. Не знаехме, че е с вас.

— Нема нищо, нема нищо — изпусна шумно въздух Марк. — Ъъ, стрелок, нали?

— Да, сър. Втори ранг при това — гордо рече водачът на отряда.

— Добре тогава. Стрелок, води ни към аварийното скривалище.

— Чакайте малко — намеси се Риз. — Ами звездолетът???

— Какво за него? — попитах аз.

— Не може ли… да се поправи?

Аз и капитан Топло извърнахме глава към останките.

— Щетите са непоправими — казахме двамата в един глас, което ни сепна. Звездолетът тлееше скромно, смачкан и нещастен.

— Предвид конструкцията, не е голяма загуба — подхвърли Ларл.

Ние тръгнахме заедно с отряда арсеналисти. Вървяхме, без да срещнем съпротива или опасност, предвид тежкото въоръжение, което мъкнехме. Арсеналистите тихо си говореха по пътя и сочеха Гакар. Никой обаче не посмя да го заговори. Драксатът пасивно крачеше и не обръщаше внимание. Марк обсъждаше нещо с водача. Риз и Ларл мълчаха, но вървяха близо един до друг. Слънцето вече се бе вдигнало забележимо над хоризонта, разкривайки като на длан едно море от безличие. Лагерът не се отличаваше с географски забележителности, като изключения бяха различните бунища, които търговците експлоатираха. Знаех, че отвъд него се намира голямо езеро с питейна вода, където керваните на водотърговците отиваха, за да я доставят след това в града. Пътят до езерото обаче беше дълъг и изпълнен с рискове и опасности, затова не всеки можеше да си позволи нужната охрана, за да стигне. Неслучайно водотърговците бяха престижни членове на Търговския съюз. А стоката им — непоносимо скъпа.

Аз крачех вдървено заедно с останалите. Не чувствах болка или нещо друго, освен безбройните натъртвания. Гърдите ми обаче пулсираха в глух ритъм, който нямаше нищо общо със сърцебиенето. Спомних си хахавата реплика на Гакар. Мислех да го разпитам. Забелязах драксата в тила на групата. Тръгнах към него. Междувременно сведох поглед към оръжието, което той ми бе дал, учуден от суровата мощ, която беше демонстрирало.

Беше NOAE, модел „Бяла акула“. Е, това обясняваше всичко. Бях чувал, че с този пистолет можеш да пробиеш енергоброня. Чудно ми е обаче как е попаднал на тази планета. Дори моята изгубена „Каракуда“ не можеше да се мери по цена и качества с „Бяла акула“.

Приближих Гакар и го попитах:

— Какво имаше предвид, когато каза, че душата ми „кърви“?

— Не съм използвал метафора.

— Какво означа това???

— Едно нараняване не е задължително да е физическо — търпеливо обясни Гакар. — Умът, душата, аурата и още много други аспекти на едно същество могат да бъдат засегнати от насилие. Което по същество също няма да е физическо.

— Но кой може да ми го е причинил? — попитах аз. В мислите ми за миг отново изгря последният „спомен“. Усетих отново как енергийното острие се забива в мен с ледена ярост. Аз ли бях там? Ако не, кой?

Гакар явно беше забелязал тревогата ми, защото рече:

— Познавам… индивиди, които биха могли да наранят по този начин. Техните умения са силно развити до степен, която неправилно е наричана „свръхестествена“. Доколкото знам те в момента не са тук сред нас… Но ако са, ние сме в смъртна опасност.

Аз мълчах известно време. Гакар не продължи. Накрая, аз казах:

— Тази… „рана“, тя ли ме беше парализирала?

Гакар кимна.

— Но аз не чувствах нищо тогава. Нито сега. Успях да се възстановя — казах аз по-раздразнено, отколкото исках. — Може просто да е било замайване от катастрофата.

Гакар поклати отрицателно глава.

— Това не е истина — тихо и спокойно рече той. — Лъжеш себе си. Ти си помогна, да, но не се възстанови. Твоята рана сега представлява обгорена плът, запечатана от огъня на твоята воля за живот. Но ти отслабваш. Силите бавно те напускат. Това, което стори, единствено отложи онова, което предстои.

Беше мой ред да поклатя глава. Ядно.

— Как „виждаш“? — попитах мрачно. — А? Откъде притежаваш това умение?

— Всеки го може — отвърна Гакар. — Но условието за постигане на нещо е, че трябва да повярваш, че е възможно. А ако не вярваш на мен, повярвай тогава на себе си. Знам, че сам усещаш състоянието си.

Аз не казах нищо. Продължих да вървя в мълчание.

Километър по-късно стигнахме до скривалището на Арсенала. Така поне изглеждаше, защото спряхме пред поредната невзрачна барака. Огледах се, но не забелязах нищо. После се сетих за старата поговорка и вдигнах поглед. Под навеса бе грубо боядисано изображението на автомат. Водачът на арсеналския отряд почука в кодова последователност на вратата, преди да я отвори. Вътре обзавеждането бе по-бедно и от моето убежище. Двама тежковъоръжени и бронирани арсеналисти стояха до току-що паднали столове. Бяха нащрек и напрегнати, въпреки получената парола. Нямаше прозорци, само една мъждива крушка предотвратяваше пълната тъмнина. Пазачите се отпуснаха, щом разпознаха разузнавателния отряд. Изненадаха се при вида на Марк и припряно му отдадоха чест. Марк мрачно отвърна на жеста. Пазачите отместиха една метална секция. Зад нея имаше тежка стоманена врата на бункер. Едва тогава видях, че бараката е по-тясна вътре, отколкото навън. Паянтовото здание бе издигнато около входа на бункера за маскировка. Отрядът арсеналисти започнаха един по един да слизат по бетонното стълбище отвъд. Осъзнах, че щеше да е твърде тясно за Гакар. Драксатът обаче го нямаше никъде. Явно щеше да ни чака навън.

Самият бункер се оказа по-надълбоко, отколкото очаквах. Имаше не едно, а четири стълбища, свързани с междинни площадки. Всяка площадка беше изградена като самостоятелно помещение, където още арсеналисти пазеха по двойки. Всичките до един въоръжени като окупатори. Лицата им бяха мрачни, но щом видеха Марк, грейваха с чувство на надежда. Марк, който също имаше угнетено изражение, ставаше по-облекчен след всеки срещнат. След последната площадка, ние най-после се озовахме в същинския бункер.

Вътрешността представляваше хексагонална зала. Широк тунел доминираше в единия край, достатъчно голям, за да преминават превозни средства. Площта пред него изглежда е била проектирана за моторен плац, но сега беше затрупан от различни сандъци и контейнери. Тунелът беше затворен от масивна подемна врата. В срещуположния край на бункера се намираха всякакви легла, койки, спални чували и одеяла, образуващи рехаво спално помещение. Средата на залата беше превърната в импровизиран команден център.

Имаше нещо много особено в цялата ситуация.

Оцелелите командири ни обърнаха пълно внимание щом пристигнахме. Това бе разбираемо, предвид критичното състояние на тяхната организация.

Неочаквано беше, когато всички до един отдадоха чест на Марк.

Едрият арсеналист се смути и забави ход. Аз не познавах достатъчно добре униформите на Арсенала, за да идентифицирам чиновете, но от обстановката ми стана ясно. Марк беше единственият висш офицер в залата.

— Добре дошли, сър — приветства един от командирите. — Радваме се, че сте оцелял. Името ми е Рандъл, старши оръжейник. Предавам командването доброволно.

— Благодаря ви, старши оръжейник — отговори Марк стегнато и авторитетно. — Свободно. Успели ли сте да се свържете с някоя от другите клетки?

Настъпи кратка пауза.

— Само ние сме, сър — каза Рандъл с горчивина. — Други оцелели няма.

Значи Марк не просто бе единственият висш офицер тук, той бе единственият офицер. Изобщо. Това го правеше главнокомандващ Арсенала на демокрацията. Което би било внушително, ако не бяха останали едва петдесетина бойци.

Марк тежко въздъхна. Краткотрайната радост, която се бе изписала на лицето му, изчезна.

— Към коя команда служехте, Рандъл? — попита той.

— Идваме от различни части — отговори старши оръжейникът. — Моят отряд беше назначен като приоритетен евакуационен ескорт по време на нападението над щабквартирата. Всъщност, вие възложихте задачата, сър.

— Аз… Но т’ва означава, че вашият отряд е ескортирал съдържанието на Хранилище 1!

— Да, сър.

— Изпълнихте ли задачата? — попита напрегнато Марк.

— Да, сър — отвърна сериозно Рандъл. — Елате, ще ви покажа.

Рандъл отиде при наредените безразборно контейнери на моторния плац. Един от тях правеше впечатление. Не беше много голям, но изглеждаше доста тежък. Беше поставен на товарна платформа на колела, за да може да се транспортира. Рандъл застана до него и набра шифъра на механичната ключалка. После отвори капака и се отдръпна настрана.

Контейнерът беше пълен догоре с… кредити.

Те лежаха, сглобени на дебели правоъгълни плочки, наредени прецизно на отделни палети. Имаше десетки плочки. Всяка плочка съдържаше десетки кредити.

На цялата планета сигурно имаше по-малко кредити в обръщение, отколкото тук, в този контейнер.

Рандъл махна към блестящото богатство и рече:

— Съкровището на Арсенала на демокрацията — десет милиона кредита. — Ръката му обходи околните сандъци. — Плюс всички огнестрелни оръжия от клас 4, които сме намирали или похищавали през годините. Успешно евакуирани на безопасно място и готови за употреба. За съжаление, няма от кого.

Настъпи мълчание. Древните имаха едно понятие, Пирова победа. Означава битка, която е спечелена на неприемлива цена. Арсеналът разполагаше с достатъчно оръжие, за да екипира войска, но бойците им бяха загинали именно защитавайки този товар. Дори да бяха…

Капитан Топло внезапно се обади:

— Можем да използваме тези оръжия, за да върнем компютъра! Трябва да погледна компютъра, за да видя къде е следващото указание! Нямаме време!

Оръжейник Рандъл го погледна изненадано и попита:

— Какъв компютър?

— Става въпрос за нещо, което е по-важно от нас — рече Марк. — По-важно от Арсенала. По-важно от цялата планета. Свързано е с цялата галактическа окупация.

— Ей, ей, я забавете малко!… Сър — добави Рандъл. — Нещо не разбирам. За каква, ъъ… галактическа окупация говорим?

— Аз носех със себе си компютър — казах аз, пристъпвайки напред. — По време на евакуацията на щабквартирата. Бях почти стигнал до евакуационния тунел, но експлозия ме запрати в безсъзнание.

Оръжейник Рандъл се вгледа в мен изпитателно, след което кимна:

— Помня ви. Същият шлифер, шапката. Признавам, никога не съм виждал такова облекло. Може би затова сте ми направили впечатление. Освен вас имаше още десетки, които тичаха към тунела.

— Да, със себе си носех преносим компютър. Ето с такива размери — показах с ръце приблизителната големина. Рандъл пак кимна.

— Спомням си и това. След като паднахте, ъ, компютърът отхвърча на може би десетина метра. Адски се учудих, когато поне дузина окупатори се нахвърлиха след него като гладни джагръфи. Не знам какво е станало после, защото аз и отрядът ми се спуснахме в тунела, заедно с товара на Хранилище 1.

— Значи компютърът е при окупаторите… — рекох аз замислено. Обърнах се към останалите. — Което значи в Северния сектор.

— Проникването там е самоубийство — констатира Ларл с неутрален тон.

— Съгласен съм — поклати глава Марк. — Нема начин да успеем ако тръгнем открито срещу окупаторите.

— А промъкването е невъзможно — добави Ларл. — Опитвал съм го.

Аз ги погледнах раздразнено.

— Винаги има начин! — посочих капитан Топло: — Той казва да използваме оръжията! Ами нека, казвам аз! Погледнете! Вижте колко много плазмохвъргачки и лазерни автомати. Това е нашият шанс. Нашият шанс да вземем обратно един компютър, който може да окаже влияние върху съдбата на цяла Стелария. Ако е вярно и записките наистина сочат координатите на скапан планетарен звездолет, то тогава цялата тази история е по-голяма от нас и нашето мизерно съществуване. Ще бъде наш дълг! — Аз извисих глас, така че да ме чуе целият бункер: — БОЙЦИ! Знаете ли защо вашата база, вашият дом беше нападнат от окупаторите? Знаете ли защо те така стръвно се нахвърлиха върху вас, когато ви бяха оставили на мира в продължение на столетия!? Знаете ли защо загубихте близки приятели и бойни другари?! Защо останахте без бъдеще?!? Защото вие сте ШАНСЪТ! Вие представлявате възможността за освобождение, за свобода! Но не просто на нашата малка гранична планета, а на цялата ГАЛАКТИКА! Заедно ние можем да дадем шанс на всички, потиснати от бездушните окупатори! Ние сме ключът и затова те се опитват да ни заличат. Вашият Първи оръжеен майстор знаеше и разбираше това. В последните си мигове той загина, борейки се не за една организация, а за цялата разумна галактика! За пръв път от двеста години имаме шанс за борба срещу окупацията и аз няма просто така да го подмина!!! Независимо дали сте с мен или не, аз искам отново да видя светлината на звездите под мантията на свободния избор.

Думите ми бяха последвани от стресната тишина. Опа. Почти разкрих истинските си години. Е, майната му. Трябваше наистина да се действа. И в името на агент Картър, мир на праха му, щях да действам по неговия начин. С открит бунт. Щях да привлека обединените сили на всички фракции в града и щях да наритам задниците на окупаторите.

Решението бе пред мен.

— Марк — обърнах се аз към моя някогашен приятел и боен другар. Човек, който беше отказал да ме предаде. — Ти си главнокомандващ на Арсенала. Мога ли да те помоля за нещо?

— Ааа, да, разбира се, Текс. Какво… искаш?

— Трябват ми всички оръжия от клас 4, които може да ми дадеш. Смятам да въоръжа армия.

Последва нова шашната пауза.

— Каква армия, Текс? — попита несигурно Марк. — Само ние сме тук. Имаме всичко на всичко пет отряда. Повече оцелели от Арсенала няма.

— Какво ще кажеш да прибавим към Арсенала всички останали играчи? — ухилих се широко. — Корпусът, търговците, Черните орли, Ескадрилата, сещаш се.

— Но те никога няма да се съгласят да ни помогнат! — възкликна Марк. — Знаеш мно’о добре т’ва. Освен… освен, ако не ги подкупиш.

— Точно така.

— Но… но откъде?… — погледът на арсеналиста внезапно се спря на контейнера с кредитите. Всички, абсолютно всички в бункера, слушащи до този момент много внимателно, погледнаха в същата посока.

Аз се ухилих още по-широко. Ъгълчетата на устата ме заболяха. Притокът на адреналин ме замая, притъпявайки болката. Зрението ми се проясни и мисълта ми се обостри, наточена като блестящо острие. Усещах го пак. Онова познато чувство. Чувството, което изпитвам преди сериозен въргал.

Качих се триумфално върху една купчина контейнери. Обърнах се към зяпащото ме мнозинство. Помислих, колко много би била подходяща една надъхваща реч. Засега обаче единствено казах:

— Стели и стелари, време е да си купим свобода.