Дрейк Вато
Космически залог (6)

6

Сутрин Центърът изглеждаше почти както следобеда. С едно изключение — беше огледална прилика. Несигурност за бъдещето. Страх от поредния ден, в който оцеляването бе под въпрос. Тревога от изминалата нощ, когато за последен път си видял познат. Може да не го видиш повече. Отчаяние от пореден рунд номер N в безкрайната борба срещу постапокалиптичното ежедневие.

Или просто си умрял вчера и вече не ти пука.

Но мрачната тоналност на утрото имаше своите извратени предимства. Напоената му с опасност и неизвестност природа имаше действието на могъщ стимулант, който тласкаше масите напред с безразличие, независимо дали те имаха желание да се подчинят на общовалидния импулс, наречен живот. Работниците отново тръгваха към фабриките, търговците отново с изгнило сладкодумие привличаха към съмнителни сделки, а наемниците стягаха снаряжение за поредната пукотевица. Веселите подмятания от вчера се заменяха с хладни погледи. Приятелското отношение се превръщаше в премерена враждебност. Аз презирах утрото. Презирах и следобеда. Защото те бяха илюзии. Няма значение хубави или лоши. Хората им се поддаваха с еднаква готовност и следваха неведомите инструкции с перверзна отдаденост. Явлението ми напомняше на стадо слепи овце. Макар никога да не съм виждал овца. Знам само каквото съм прочел от Кодекса за това сравнение.

Стигнах до кантората си. Качих се и отключих вратата на кабинета. Под нея бе подпъхната бележка. Върху нея бяха написани цифри. Координати. Един брой. „Мястото на доставка“ гласеше надпис под тях. Явно беше от Симънс. Интересно. Тъй като по-голямата част от града е в развалини от столетия, отдавна ориентири като имена на улици или квартали не се ползваха. Координати вършеха работа, но само ако имаш карта или компютър, което стесняваше кръга. Разпространеният метод за указване на местоположение бе чрез ландшафтови ориентири, като пречиствателната станция, за която казах на Ларл. Извод: или Симънс знаеше, че имам компютър/карта, вариант, който не ми хареса, или… в Северния сектор бяха назад с материала относно „изоставащите общности“. Ако Симънс беше северняк. Но ако не беше… започвам да съжалявам, че изобщо поех проклетата поръчка. Проклинах наум и сверих координатите. Пак проклинах. На глас. Ларл нямаше да хареса развоя…

Бутилката ром седеше там, където я бях оставил на излизане. Не ми се полагаше спане, затова заместител стана пиенето. Починах си малко, докато се наливах, търсейки оправдание да се бавя. Такова нямаше. Въздъхнах тежко, станах и се дотътрих до единия край на кантората, където държах под ключ в метални шкафове екстрите и излишната екипировка. Под ключ ще рече истински античен ключ, не кодов панел или друго подобно полумитично устройство. Такива бях виждал след окупацията само при скривалището на Риз. Не. В джоба си носех обикновен секретен ключ, масово разпространен в предкосмическата епоха, днес отново на активна служба, благодарение на интергалактическата технологична деградация.

Отворих шкафа с резервните части и взех нова порция патрони за револвера. Натъпках повечко от тях в малък патрондаш, защото имах чувството, че ако не го направя, съвсем скоро щях да премина в онова състояние на духа, където вече няма да има значение. Взех на практика всичките спестени заводски патрони. Самоделките оставих, те бяха последна опция. След като подсигурих основното си оръжие, се заех да намеря нещо по-подходящо за рейда — защото макар револверът ми да бе повече от полезен, не беше точно най-скорострелният патлак в галактиката. За целта взех „бръмчалката“ — странно изглеждащо, самоделно сглобено пособие, което някой по-ерудиран, или по-скоро наивен индивид, би нарекъл „картечница“. Купих я преди години, още докато не бях загубил достъпа си до Черния пазар, точно с една цел — да вдига шум, за да плаши гаргите. Е, ако „шумът“ уцели нещо, то самото спира да шуми, но това е допълнителна придобивка, не основна функция, според мен. Наблъсках бръмчалката с щедри количества нискокачествени патрони, защото смятах да ползвам спусъка по-често от мерника.

Докато тършувах из шкафа, моята скромна персона ненадейно напомни за себе си с две належащи нужди.

Неохотно прекъснах работата си. Първата потребност задоволих на приземния етаж, където бяха единствените функциониращи тоалетни. Протестите бяха напълно заглушени, щом изядох част от закупените вчера припаси.

След прекъсването отново се заех с шкафовете. Взех чифт био-батерии, топлинна граната, преносим кодоразбивач, винкел, енергоклетки, димни бомби, наноаптечка и, разбира се, шперц. Май малко попрекалих с екипирането, но предпочитах да съм подготвен.

По-късно щях да си благодаря.

Нямах нужда от лазерни и оптични мерници или фенерчета. Кибер окото ми вършеше тая работа. Дори в абсолютна тъмнина запазвах добра способност за ясно зрение.

Познатото напрежение, съпътстващо всяка предстояща схватка, ме изпълни. Старо и познато чувство. Донякъде приветствано, защото тия дни то бе единственото, което ми напомняше, че съм жив. Едновременно му се наслаждавах и се страхувах от него. С подновена от стреса бодрост заключих кантората и излязох. Бръмчалката в разглобен вид лесно се събираше, заедно с другите неща, под шлифера. Да, беше горещо и се потях, но незначителното количество допълнителна пот правеше нулево впечатление на ризата ми, свикнала на всякакви издевателства.

Запътих се към Каналджийския сектор. Ларл може да бе по-добре снабден, информиран и способен от мен, но аз също имах предимства. В момента приближавах към едно от тях.

Пътьом сглобих бръмчалката. Тук ако размахвам открито оръжие няма да привличам внимание. Ще го отблъсквам. Прекосявах разрушения хоризонт с равномерна крачка, все така потящ се от деформираните слънчеви лъчи. Стараех се да ходя по сянка. Намерението ми се удаде с лекота щом попаднах в пределите на гигантски надлез, остатък от някогашен паркингов комплекс. След около стотина метра спрях пред позната купчина отломки. Ослушах се внимателно. Вгледах се. Нищо подозрително. Хвърлих поглед през рамо и се шмугнах в дебрите на комплекса. Моментално бях обгърнат от пълен мрак, но кибер окото веднага превключи на нощен режим. Слабо, меко сияние изпълни подземното помещение. С протезата виждах ясно, а с нормалното око — прилично, защото и то добре се оправяше с мрака. Бях нащрек. Светлината, макар почти липсваща, ме издаваше, а тук често имаше и други стопани. Аз обаче дълги години бях идвал на това място и отлично намирах пътя си сред мрежата от коридори, стълбища и полусрутени нива. Днес беше тихо.

В дъното на развалините беше скривалището ми. Една от гаражните клетки беше оцеляла и с функционираща подемна врата. Преди време лесно възстанових захранването с преносим генератор, а кодовия панел го смених с нов. Но доставката на частите се оказа доста трудна.

Набрах комбинацията на кодовия панел, който бях скрил в една ниша. Чу се изщракване и вратата без особена грация се вдигна. Пристъпих в своята светая светих. Е, нещо такова. Бях твърде прагматичен, за да държа екипировката си само на едно място. Кантората винаги беше под риск да я загубя. В жилището си държах единствено неща от първа необходимост. Тук… никой не знаеше къде е тук. Дори Симънс, бях убеден. Тук беше апогеят на моето усилие да постигна нещо.

Тук беше Дездемона.

Бях прочел името в някаква древна пиеса и го избрах. Харесваше ми. Дездемона представляваше грамаден черен всъдеход, ням и заплашителен. Петдесет години труд на търсене, проектиране и изграждане бяха вложени в машината. Бях използвал за вдъхновение тежко бронирания военен модел АУ-1 на Теранската коалиция, но нанесох съществени изменения в основния дизайн. Смалих секцията за екипажа и използвах мястото за по-мощен двигател. Монтирах допълнителен среден мост, подобряващ значително проходимостта. Повишената двигателна тяга ми позволи да сложа по-тежка броня. След тези и други промени, след като в продължение на половин век използвах всяка свободна вечер, за да работя по проекта, резултатът бе Дездемона. Сила, щипка елегантност, здравина и надеждност, на които разчитах вече повече от столетие. Единствената липса бе финалният щрих: въоръжението. Но не изпитвах чувство на незавършеност. Целите на Дездемона все пак бяха да ми помага и да ме пази.

Дездемона бе моето предимство пред Ларл. Личен транспорт в днешно време имат само окупаторите и най-влиятелните фракции, които могат да си позволят скъпоструващите, труднонамираеми части. Аз не просто имах бързоподвижен всъдеход; аз имах брониран всъдеход. Дали ще е труден терен, бягство от престрелка или светкавичен рейд, няма значение. Дездемона ще ме отведе, където поискам, когато поискам. Факт. Доказан и неоспорим.

Бавно обходих притихналата машина. Не включих осветлението, защото не ми се рискуваше със светлината. Дори на тъмно, обаче, Дездемона изглеждаше впечатляващо. Моята magnum opus. Ползвах я само за специални случаи. Не защото се страхувах за нея. Тоест, страхувах се малко. Но имаше две други пречки: гориво и внимание. Енергоклетките не могат да се сравняват, например, с прахта по количество. Или дори с оръжията. Колкото до вниманието, ако не внимавах, щях да се простя с Дездемона завинаги. А най-вероятно и със себе си.

Качих се в комфортната кабина. Поначало моделът е бил предвиден за шест души екипаж от тежковъоръжени пехотинци, но аз бях съкратил пространството за до четирима едри хуманоида без излишен багаж. Активирах бордовите системи. На таблото имаше малък кодов панел за запалването. Набрах комбинацията и стартирах двигателя.

Каросерията се разтресе и с чудовищен рев, огласящ подземните развалини, Дездемона оживя. Включих фаровете и ярки като дневна светлина снопове осветиха изоставения гараж. Подадох тяга и тръгнах да излизам. На тавана бях направил маркировки, сочещи към изхода. Бях ги сложил там, защото преровителите твърде рядко се сещаха да погледнат нагоре.

След минута излязох през висок свод, покрит с маскировъчна мрежа. Върнах мрежата на мястото й и потеглих към старата пречиствателна станция.

Всеки път, щом ми се удаваше, или налагаше, да изкарвам Дездемона на разходка, изпитвах неимоверно удоволствие. Бетонът, хрущящ под колелата, вятърът, веещ през отворените капаци, насипите от отломки, които преодолявах без усилие, но най-вече усещането за движение, докато краката ми стояха на място. Наслаждавах се на свободата и чувството за превъзходство.

По пътя разсъждавах за себе си и Ларл. За това как изобщо се запознахме. И намразихме.

Моята история бе започнала относително интересно. Бях роден в пределите на Федерационния съюз, в семейство на висши офицери. Още преди раждането си съм бил генетично променен — или „модифициран“, както е жаргонът. Бях проектиран да съм по-бърз, по-силен, по-умен и по-издръжлив в пъти от обикновен човек. Бях с превъзхождащ темп на възстановяване от наранявания и можех да изразходвам по-малко енергия, постигайки върхова ефективност. Но най-вече бях много, много жизнеспособен. Твърде много.

Израствайки в казармата, установих, че редът и порядките на Съюза не са ми по вкуса. Предимно частта с моралните устои на системата. Политическите доктрини също. Затова при първа възможност избягах на Граничните светове, където сега се намирам. В началото бе трудно, но успях да си уредя професия на телохранител и бияч, а накрая станах контрабандист. Така живях до тридесетата си година. Буен и опасен, но свободен живот. Така поне си го спомнях след толкова години.

После всичко свърши. Не знам какво точно се е случило, или каква е първопричината. Избухна Войната. Някои я наричаха Свършека, Колапса. Един подир друг, обитаемите светове биваха поробвани или унищожавани. Скоро цялата галактика беше обхваната от този свръх конфликт. Аз самият се върнах във Федерационния съюз и се записах в армията, което говори колко фатално бе положението. Бихме се може би около десет години. Не помня вече. Онези дни бяха кошмар и досега. Всеки ден само сражения, пламъци и смърт. Нашата космическа флотилия я отрязаха от главните звездни системи на Съюза и ние се отправихме към Граничните светове, където направихме отчаяна последна съпротива. Естествено, разбиха ни. И дойдоха окупаторите. Колкото и да бяха страховити, те са само марионетки. Истинските завоеватели… никой и до днес не е сигурен кои бяха. Едно е ясно — те имаха мощта да подчинят цяла галактика на волята си и го бяха направили.

Това, което бе последвало за мен, бяха наистина трудни времена, в сравнение, с които периодът, когато бях бандит, изглежда като туристическа екскурзия. Години наред първо се борех просто за покрив, парче дъвкаем материал и шепа течност, докато рискувах смърт от радиоактивни и биохимични замърсявания, киселинни дъждове и тълпи озверели мутанти. Мислех си, че светът е свършил. Донякъде бях прав.

Постепенно се свестих от шока, а междувременно появилите се окупатори започнаха да събират оцелелите и да ги тикат в трудови лагери. Колкото и гадно да бе положението, имаше своите предимства. Даваха храна, вода, наоколо нямаше непосредствена опасност. Караха ни да възстановяваме унищожените заводи или направо строяхме нови. Възстановихме отчасти инфраструктурата, върнахме на теория електричеството и водата. Но нищо от тези неща не стигаше до нас. Постепенно сякаш изпълнихме някаква невидима квота и окупаторите започнаха да ни пускат из развалините отново на свобода. Останаха само работниците, необходими за работата на заводите, а окупаторите се затвориха в новоизградения Северен сектор. Ние с общи усилия постигнахме някакво ниво на цивилизация самостоятелно от окупаторите, но това „общество“ бързо се превърна във варварски конгломерат от йерархични фракции, позовавайки се на правото на по-силния. Така е и до днес. Разбира се, имаше бунтове, обаче те представляваха жалки изпълнения. Множеството, зовящо днес себе си „бунтовници“ са просто мародери в идеологическа маскировка. Колко удобно.

Днес аз съм на около двеста и петдесет години, плюс-минус десетина, но външно изглеждам най-много на средна възраст. Ако започна да се храня редовно, с чисти продукти, вида ми ще се подмлади относително. Имал съм много време да стана добър в това, което умея и доказателството е, че разсъждавам над тази мисъл. При добро желание, безмозъчно упорстване и космическа доза късмет, ще живея още петдесет до осемдесет години. Това е дарбата и проклятието на генетичното модифициране — изглеждаш вечно млад и изведнъж се скапваш за четвърт столетие и умираш изненадан. А може да е просто перспективата. Живял съм толкова дълго, че съм забравил, че обикновените хора също се скапват за четвърт столетие и умират изненадани.

Докато оцелявах, сред своите премеждия попаднах на Ларл — генномодифициран досущ като мен. Срещнах го още преди Войната. Двамата с него бяхме по следите на обща цел — звездолет с ценни артефакти на борда. Проследихме и го нападнахме едновременно. Имаше спор кой ще си тръгне с плячката. Нататък историята е ясна — двама космически пирати, един товар, много оръжие. Резултат — стоката бе загубена. Както и евентуалното баснословно богатство на пласиралия я. Не че щеше да има значение, ретроспективно погледнато. Но аз и Ларл се намразихме. Аз загубих окото си и понеже нямаше клониращи станции на Граничните светове, си купих превъзходна кибер протеза на безценица от „колега“. Пътищата ни с Ларл се пресякоха още един-два пъти, колкото да си разменим здрава доза бластерни лъчи, олово и юмруци. След това повече не го видях. Нямаше дори да смятам, че е жив.

Обаче половин век по-късно, когато вече съм стъпил на краката си и съм в началото на моето ново поприще на наемник в един разрушен свят, тръгвам да издирвам специален преносим компютър. Каква ирония. Оказва се, че Ларл не просто е жив и здрав, ами има поръчка за същата купчина полезно желязо. Не е нужно да се казва какъв дуел, не, какъв махленски бой си ударихме един на друг. Междувременно, случайно счупихме компютъра. Освен да лежим една седмица на легло, налагаше се да го правим гладни.

Още тогава моят земен път щеше да приключи, защото бях твърдо убеден да убия кучия му син и не се съмнявах, че и той имаше подобни планове. Но съдбата си прави извратени шеги и ме спаси от отмъстителната сага, която ме грозеше. Вместо нея получих необичайна поръчка — масов метеж на „неудобни“ конкуренти. Изненадата ми беше пълна, когато разбрах, че имам партньор — Ларл. Предполагам и той не беше щастлив. Но поръчителят бе категоричен — двамата ще изпълним задачата заедно и точка. Речено-сторено.

Онази нощ всичко мина не просто по вода, а направо по лед. Бяхме перфектният тандем. Разбирахме се без думи, плановете изпълнявахме идеално. Във всеки един момент бяхме в състояние на върхова готовност, сякаш имаше невидима връзка, свързваща ни, правеща ни по-силни, по-умели, по-способни. Продължавахме да се мразим, но тази омраза някак си ни подхранваше и извикваше вътрешната ни енергия с яростен прилив, какъвто досега не съм изпитвал. Чак се уплаших какво става.

Колкото до поръчката, достатъчно е да кажа, че взехме премии.

След тази мисия отношенията ми с Ларл се промениха завинаги. Не коренно. Просто… осъзнах потенциала на нашето сътрудничество. Ларл също видя възможността. И тъй като двамата сме прагматични, оцеляващи и разумни индивиди, решихме, че от време на време, не е лошо да си помагаме в напечени ситуации, делейки печалбата от по-едри задачи.

Това не пречеше все още да се мразим и в червата един друг.

Наближавах пречиствателната станция. Започнах да забавям ход, оглеждайки се за неочаквани неприятности.

Без никакво предупреждение главата ми се пръсна от болка. Погледът ми се замъгли. Загубих контрол над управлението. По рекстразите…

Множество образи. Унищожени планети. Разбити звездни армади. Яростни схватки. Интимни, смъртоносни дуели. Омраза. Гняв. Идеологически сблъсък на основополагащото. В един момент държа лъчемет. Операция в тила на врага. После нося плазмохвъргачка. На фронта съм. Орди от свои и чужди се мешат в открита кървава баня. Стрелбата е на посоки. Пак съм сам. Стискам светлинното острие със сетни сили. Пред мен врагът изпуска своя меч, едновременно с последното си дихание.

Нов образ. Бягство. Отчаяние. Дръзка мярка, с която да се съхрани надеждата. Стрелба. От моя страна малко, от тяхна — безкрайно повече. Задъхвам се. Тичам. Губя сили. Раняват ме. Крещя. Стигам задънен край. Дотук бяхме. Обръщам се и виждам ослепително, гибелно сияние.

Загубихме войната.

Странно, аз не си спомнях нещата така.