Дрейк Вато
Космически залог (17)

17

Остатъкът от нощта мина в прекосяване на Западните планини. Прекосихме града за отрицателно време и този път не срещнахме нито окупатори, нито други ударни отряди или окъснели жители. Аз неумело се друсах върху гърба на консора, прималял от изтощение. Пред мен бяха Риз и Ларл, които следваха бягащия Гакар. Марк яздеше отзад, пазейки ариергарда. Много часове минаха, когато започнахме да катерим планинските възвишения. Ние вървяхме през различни дерета и пътеки, постоянно изкачващи се нагоре. Спорадично тишината наоколо се огласяше от рева на някое животно или мутант. Ние обаче не срещнахме нищо по пътя си. Лигава патина от синьо-зелени мъхо-лишеи обгръщаше скалите и земята около нас. Изглеждаха безобидни, но дори само допир до тях, от каквато и да е органична материя, предизвикваше смъртоносна реакция. Гакар изглежда знаеше това, защото ни превеждаше само по чисти пътеки, далеч от гнусните образувания. Температурата се понижи, когато стигнахме върховете. Ние продължавахме да се движим без почивка и ако не бяха консорите, аз отдавна щях да съм паднал възнак в крачка. Едва на развиделяване превалихме от другата страна на Западните планини и започнахме да се спускаме към необятната пустош отвъд.

На сутринта имаше кратък и напрегнат диалог между Марк и драксата.

— Защо продължаваме? — провикна се арсеналистът, дръпвайки юздите на консора си. — Отвъд тая планина нема ник’ви убежища! Трябва да починем и да се върнем в града!

Гакар забави темпото, колкото да се обърне и да каже през рамо:

— Ще ви отведа на безопасно място, но то е по-далеч, отколкото предполагате.

Марк помълча малко и поведе консора си в равномерен тръс.

— Но к’во има оттатък? — заупорства той. — Виждам само пущинаци.

— Ще обясня по-късно. Сега е важно да натрупаме разстояние.

Марк помълча няколко мига, после измърмори нещо под нос и продължи да язди. След още два часа Гакар най-сетне спря за почивка. Ние се заехме да лекуваме раните си. Консорите се оказаха натоварени с голямо количество припаси, както и неочаквано широка гама от медикаменти. Ларл беше много зле, но щеше да оцелее. Той беше изключително корав в това отношение. Риз през цялото време беше с него и му помагаше. Аз от своя страна се пооправих, след като намерих наноаптечка, подобна на моята и поех една-две дози. После полежах малко и почти напълно се съвзех. Не след дълго Гакар ни подкани да тръгваме и ние отново поехме на път.

Минаха няколко дни в непрекъснато пътуване. Още на втория напуснахме пределите на Западните планини. Пустошта пред нас беше кафяво, хълмисто море от еднообразни напукани скали. Наоколо нямаше следа от растения или животни. Провизиите на консорите се оказаха точно колкото да ни стигнат да преодолеем тази пустиня. След още един ден ние прекосихме пустошта. Земята постепенно се раззелени от къса, рехава трева. Пейзажът се промени в широка равнина, обградена от плитки долини. Джагръфи и друг дребен дивеч се намираше наоколо. Ние ги ловяхме и пиехме вода от припасите. Течността бе мътна и гъста, но нямаше и следа от радиоактивния вкус и миризмата на стари химикали, както беше непречистената вода в града. Бяхме може би на около сто, двеста километра от Западните планини. Аз приех неочаквано радостно този преход. Преживяването беше нещо съвсем различно от това, което правех през последните две столетия. По някое време стигнахме до голямо езеро в края на една долина, където имаше стара помпена станция. Работеща при това. Ние попълнихме запасите си от вода и продължихме. Даже имах възможност да се изкъпя с течаща вода, което не бях правил цяла вечност. Нямах представа, че отвъд Западните планини местността е толкова тиха и спокойна. Нямаше мутанти. Нямаше окупатори. Нямаше главорези, преровители, ескадрили, ордени, орли или каквито и да било други въоръжени маниаци, криещи се зад бутафорни формации. Бях ходил само веднъж отвъд Западните планини и уповавайки се на опита ми от източния регион отвъд града, мислех, че тук ще е пълно с всякакви опасности. Грешах.

Марк през по-голямата част от пътуването бе начумерен и мълчалив. След като мина първоначалният шок от нашето бягство първо от Ордена, после от Черния пазар, Марк започна да изпитва вина за случилото се с Арсенала. Тя постепенно прерасна в яд, а накрая в гняв. Арсеналистът се държеше рязко и често тръшваше или риташе някой предмет наслуки. Накрая дори гневът изчезна, заменен от мрачно безсилие. Една сутрин Марк ми рече:

— Деба, Текс, никога не съм си представял, че такова нещо ще се случи… Та ние имахме картечници, бронетранспортьори, артилерия! АРТИЛЕРИЯ! Разби’ш ли, Текс? Имах чувството, че Арсеналът е непобедим, че дори окупаторите да ни нападнат, ще можем да ги надвием. А то какво стана…

Марк ровичкаше унило яденето си. Аз стоях и го слушах. Бяхме сами край лагерния огън, а останалите се бяха запилели някъде.

— Тупнаха се изведнъж — продължи Марк. — И за секунди стана мазало… После ’сичко свърши. И ’сичко т’ва заради мен. Мен, Текс, чуваш ли? Аз съм виновен. Ако не те бях довел при нас… — Марк вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Изражението му беше крайно измъчено. — Но какво трябваше да направя? К’во трябваше, Текс? Да те бях изоставил? Да те бях дал на северняците за пет хилядарки? Та ти ми спаси живота бе, човек… К’ъв морал и чест щях да имам, ако бях постъпил така?! Но к’ъв морал имам сега, когато заради мен Арсеналът вече го няма? НИКАКЪВ, ето какъв! Деба, по рекстразите, деба… Текс… Какво трябваше да направя, човек? Какво трябваше!? КАКВО!!!

Марк тресна яростно паницата си на земята. Храна и течност се разхвърчаха сред металически звън.

— Марк — започнах аз, но той не ме слушаше. — Марк. Погледни ме. Не си ти виновен. Нямало е как да знаеш какво щеше да стане. Ти направи най-доброто за всички. В името на Древните, ти ми помогна, когато никой друг не го направи. И ще ти бъда винаги благодарен за това.

Исках да кажа още неща. Исках да кажа например, как всъщност аз съм виновен за всичко. Исках да кажа на Марк, че цялата планина от смърдящи проблеми започна заради моя грешка. Проклет да е Симънс. Проклет да е компютърът. Проклети да са тези отвратителни две хиляди кредита. Защо поех тази поръчка? Защо просто не оставих животът ми да приключи тихо и мизерно, както на всички останали? Защо трябваше да предизвиквам Съдбата?

Защо заради егоизма ми толкова много хора платиха с живота си?

Марк все пак намери малко вътрешен покой. Избухването явно му помогна да преглътне нещата. Дори взе да ми припомня разни отминали истории.

— Ей, Текс, помниш ли оня път, когато онзи пиян търговец се изсра в кладенеца?

— Пфф, как ще забравя! Заради него три седмици след това търсехме нов водоизточник. Приятелчетата му хубаво го ступаха за урок!

— И още как — разсмя се Марк.

— Знаеш ли, Текс — продължи той сериозно, — липсват ми старите дни. Сякаш ’сичко тогава беше по-ясно. По-просто. С по-малко проблеми. Без грижи и без… а бе, усложнения. Без политика и други дрънканици.

Като изключим последното изречение, мислите ми съвпадаха абсолютно с тези на Марк. Единствената разлика беше, че аз разсъждавах доста по-назад в миналото.

Пътуването продължи. Ние яздехме сред широките равнини. Прашен вятър задуха откъм хоризонта, но този вихър нямаше нищо общо със задушаващо песъчливите пориви в града.

Риз и Ларл… те май задълбочаваха нещата помежду си. Постоянно бяха заедно и си говореха разни неща. Ларл вече се възстановяваше и раните му заздравяваха. Все още куцаше, но дори това не го спираше. Риз непрекъснато караше Ларл да й разказва за живота си и найтът с несвойствена за него охота говореше за поръчките, които е имал или по-особените си делнични преживявания. Една-две вечери двамата се опитаха да се усамотят, но едва ли някой остана със съмнение какво правеха. Аз бях учуден в началото, защото мислех, че Ларл е твърде на години за романтика и любов. Мислех, че го познавам доста добре. Но всъщност едва след като той и Риз се събраха, осъзнах колко малко знам за Ларл в личен план. Нямах представа какви провали и разочарования е преживял. Разглеждайки нещата в светлината на собствения ми трагичен любовен живот, реших да не съдя Ларл за това, че може да изпитва чувства.

Риз, от своя страна, изглеждаше щастлива. Тя беше изпълнена с енергия, сякаш животът й вече имаше смисъл и то значим. Още когато я спасих от Черните орли, изпитвах симпатия към момичето, защото беше наивна и идеалистична, докато аз си мислех, че са останали само корави циници като мен. Освен всичко друго беше и много ранима. Загубата на убежището й я беше дълбоко разтърсило, но поне имаше прекрасната възможност да опознае и онези хубави страни на живота, които никой апокалипсис не можеше да зачеркне. Радвах се за нея, че си намери опора. Дано бъде задълго.

Колкото до Гакар, нашият неочакван и непознат спасител и водач, той бе ммм, интересен. Както всеки драксат, предполагам. На светлина той изглеждаше още по-внушително. В сравнение с него, всички ние изглеждахме като джуджета и теглото му вероятно възлизаше на стотици килограми. Обаче тялото на Гакар нямаше нито един излишен килограм, всичко бе само здрави мускули и яки кости. При все грамадния си размер, движенията на драксата бяха плавни и прецизни. Неговите крайници бяха с по шест пръста, като шестият беше всъщност втори срещуположен палец. Това придаваше на драксатите невероятен захват, допълнително подсилен от симетричната конфигурация палец-показалец-среден пръст и обратно. Гакар не носеше дрехи, което е типично за неговата раса. Това обаче не бе толкова смущаващ факт, колкото звучеше, защото половите органи на драксатите са скрити в основата на масивните им опашки. Не че се вглеждах твърде много. И не, не използвах кибер-окото, за да разбера. Просто Риз, която заедно с Марк никога не беше виждала жив драксат, зададе въпроса. Стига толкова по тая тема.

Като цяло, драксатите бяха с полумитичен статус преди Войната. Те имаха репутацията на приятелска и миролюбива раса, която направо кипи от вежливост и емпатия. Ако трябваше да се опишат с едно словосъчетание, най-добра работа вършеше оксиморонът „добри чудовища“. Тези огромни, интелигентни пришълци имаха страховита външност, остри нокти и грамадни муцуни, пълни със зъби, но отвътре бяха изпълнени с изумително чисти чувства за чест, доблест, доброта, идеализъм и любов. Освен това имаха и остър като вибронож ум, а наивността никак не им бе присъща, което им даваше повече от достатъчен прагматизъм, за да общуват с нас, егоистичните раси. Драксатите бяха истинско чудо. И именно те бяха едни от най-преследваните раси в Стелария, защото мощта им беше прекалено голяма заплаха за окупаторите и техните господари. Поне така обясни Гакар.

Гакар отговаряше на всеки въпрос изчерпателно, макар че понякога изразите му бяха двусмислени или неясни. След нашето бягство драксатът продължи да бъде нащрек, но напрежението в него бе спаднало и той се оказа приятен събеседник. След няколко дни аз най-сетне му зададох въпроса как и защо ни беше спасил от пленничеството на Ордена на първата вяра.

— Познаваш ли човек на име Картър? — попита ме Гакар вместо отговор. Той спъваше консорите, докато приготвяхме поредния лагер за пренощуване.

— Да, всъщност — отвърнах аз. — Ти да не си част от експедицията за издирването на планетарния звездолет?

— Така е — кимна Гакар.

Спомних си за съдбата, която бе сполетяла двамата агенти.

— Картър и Танос са мъртви — казах аз.

— Съжалявам за тяхната загуба — рече Гакар, но не показа прояви на вълнение или друга емоция. Явно да си идеалист не значи да плачеш за всеки срещнат.

— Как успя да ни намериш? — попитах аз с известно подозрение. — Не, че не съм благодарен, но твоята поява определено беше… ненадейна.

Гакар ме гледаше мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Поддържах връзка с агент Картър — обясни най-накрая той. — Аз служа като разузнавач. След нападението проследих къде ви отведоха и така знаех местонахождението ви.

Обяснението на Гакар звучеше логично. Звучеше, но не го чувствах като такова. Отхвърлих усещането си като проява на нездравословна параноя. В крайна сметка агент Картър беше споменал, че има оцелели и други членове на експедицията, макар да не бе казал, че това включва драксат. Но защо не?

Други. Внезапно се сетих нещо.

— Гакар, случайно да знаеш за някого, може би член на експедицията, който да е с това описание? — Аз му описах киборга с червената лента. Бях го срещал повече пъти, отколкото можеше да се припише на съвпадение, особено след като екзекутира Архимандрита на Ордена. Подозирах, че има някаква връзка.

— Не. Не мога да кажа — отговори Гакар.

— Странно. А знаеше ли, че той беше вътре в базата на Ордена, когато ти ни спаси?

— Не знаех това. — Изражението на Гакар беше непроницаемо, но думите му звучаха искрено.

— Добре, остави — махнах аз с ръка. — Между другото, къде ни водиш?

— При капитан Топло.

— Онзи, чийто записки се намират на компютъра, за който всички се бият?

— Да. Той е един от хората, които имат съществена роля за завършека на мисията.

След този разговор, аз отидох да спя. Лагерният огън меко припукваше. Ние отново се бяхме настанили до помпена станция. Преди Войната, тези съоръжения сигурно са представлявали част от напоителна система за посеви, използвана от колонистите. Докато заспивах, мислите ми отново се завъртяха около киборга с червената лента. Ако не беше той, сега щях да подлагам на изпитание изкуфелите твърдения за съществуването на Бог Ардос и неговото царство. Но нямах представа кой е моят същински спасител. Имах само описанието му. Даже го бях видял внедрен като арсеналист. Възможно ли е да е бил и на други места? Преследваше ли ме? Какво искаше? Да си отмъсти, задето го пребих в бара ли? Надали. Мотивациите на тази планета не стигаха такива висоти. Обикновено спираха до категорията: „Ами ще го пречукам, ама ако го срещна на улицата“. Тогава целта на тайнствения непознат определено не бе злонамерена. Каква в такъв случай? Да ме следи? Или… да ме пази? Но от кого? И кой му е наредил? Я по-добре да заспивам. Тия мисли можех да ги въртя и докато се друсам върху проклетия консор.

На другия ден Марк, Риз и Ларл приеха новината за нашата дестинация с неочаквано равнодушие.

— Докато не се появи опасност, без значение е накъде вървим — каза Ларл.

— Пък и без туй по-добре да стигнем до дъното на тази история — вметна Марк. — То друго не ни остана.

— Също така нямаме и къде да отидем — допълни Риз и обгърна раменете си.

— Да, туй също — съгласи се арсеналистът. — Нека поне видим за какво си обрекохме животите.

След около десетница, нашето пътешествие ни отведе до подножието на висока планина. Много висока. Беше по-висока от Западните планини, които не бяха никак ниски. Зарязахме консорите и ги пуснахме на свобода. Тумбестите животни заподскачаха наоколо с ентусиазъм и скоро изчезнаха зад един баир. Наблизо отново забелязах езеро с помпена станция. Явно преди Войната тукашната колония е била развита в много висока степен, спрямо останалите Граничните светове и градът с неговото сложно и високотехнологично строителство бяха доказателство за това. Ние тръгнахме нагоре към планината пеша. Склонът бе стръмен и труднопроходим. Всички, с изключение на Гакар, се борехме да изкачим хребетите. Кракът на Ларл бе оздравял. Той вече само леко накуцваше и поддържаше общото темпо. Катеренето продължи с часове. Тук ги нямаше лигавите мъхо-лишеи, само голи скали. Въздухът беше също по-прохладен и свеж в сравнение със сухата, парлива атмосфера на града. Падна нощ и стана студено. Аз се загърнах плътно в шлифера си, отдавна отвикнал от подобни температурни спадове. Не завиждах на Марк и Ларл, които бяха с леко градско облекло. Риз с нейния камуфлажен костюм беше по-добре, но пак трепереше. Гакар изглеждаше незасегнат от студа. Приютихме се в една пещера, която си личеше, че често е била посещавана. В нишите покрай стените бяха подредени различни инструменти и пособия, както и провизии. Гакар обаче бе изненадващо пестелив и вечерята бе оскъдна, което ми напомни колко добре се бях хранил последните дни и то с месо. Леденият полъх на вятъра бе ефикасно отблъснат с плазмена горелка, преобразувана в мобилно огнище.

На другата сутрин продължихме да се катерим нагоре. Въздухът бе все тъй студен и пронизващ заради вятъра. Гакар раздаде някакви наметки, съшити смесено от кожи и парцали, като пропусна мен. Аз не се оплаках, все пак шлиферът ми трябваше да си оправдае кройката най-сетне. Предпазните плочи бяха ледени при допир и ми се щеше отдолу да имах нещо повече от тънка — отново бронирана — риза. Нашият ход сега бе доста по-бавен, защото склонът стана още по-стръмен и само тесни пътеки водеха нагоре, а на места преходът прерастваше в открито катерене. Гакар бе взел въжета и екипировка, за щастие.

Когато се качихме на едно малко плато за почивка, видях катастрофата.

Планината се разкриваше пред нас като на длан. Беше доста дълга, вероятно поне сто километра. По цялото й протежение имаше една огромна бразда, черна и тук-там прекъсната от някоя стръмнина или дере. Около нея бяха пръснати множество отломки, обгорени парчета метал и потрошени скали. С телескопичното увеличение на кибер-окото разгледах детайлите. Проследих ивицата, която започваше от далечния край на планината и свършваше точно над нас, може би на четиристотин, петстотин метра височина. Там, забити между хребета, бяха останките на среден по размер космически кораб, вероятно орбитален крайцер. Обшивката беше почти изцяло раздробена, зеейки тъмно и само на места стърчеше металният скелет на конструкцията. Оцелелите части бяха грубо, но ефективно преустроени в малка база, която следваше профила на бившия звездолет.

Гакар ни поведе към космокруширалия кораб.

Мястото изглеждаше сякаш е на няколко минути разстояние, но в действителност това бе оптическа илюзия. Вече се свечеряваше, когато ние най-сетне се озовахме в подножието на останките.

Гакар застана пред една оцеляла подемна врата и набра комбинацията на кодовия панел до нея. Без церемонии, вратата се отвори с тежко стържене. Ние влязохме и бързо затворихме след себе си, защото вятърът бе станал нетърпим и дори Гакар свиваше рамене от неудобство. Той влезе вътре с известни усилия, защото грамадното му тяло не можеше лесно да се вмести в помещението.

Вътрешността на импровизираната база приличаше доста на убежището на Риз с една съществена разлика — имаше повече вехтории и по-малко електроника. Разполагаше с множество предмети и инструменти, някои вероятно бивш инвентар на звездолета, някои взети от другаде. Беше добре осветено. Имаше няколко самоделни плота, които бяха отрупани с разни джаджи, приличащи на недовършени изработки. До единия от плотовете стоеше среден на ръст, широкоплещест човек, човъркайки изделието пред себе си. Имаше сива коса от ммм… професорски тип, ако мога така да се изразя, в комплект с рехава брада и мустаци. Стоеше сякаш бе глътнал бастун, а малките му, подвижни очи бяха впити в предмета на плота. Ръцете му бяха целите в мазоли, деформирани от тежък труд, обаче мърдаха с експертна прецизност. Изражението му бе съсредоточено и вниманието му бе насочено единствено към задачата, която си бе поставил.

Капитан Топло.

Гакар остави нещата, които бе мъкнал със себе си и отиде при… ъъъ, учения. Драксатът надвисна над него като непоклатима канара. Изчака малко и после изтътна с гърления си говор:

— Капитан Топло.

Посивелият учен не отговори нищо. Гакар повтори:

— Капитан Топло!

Никаква реакция.

Гакар сложи огромната си длан върху рамото на капитан Топло. После добави внимателно:

— Чуваш ли ме?

Човекът с видимо усилие спря дейността си. Той внезапно потръпна, но продължи да мълчи, без да се обръща.

— Бориш ли го в момента? — попита тихо Гакар.

Капитан Топло кимна едва забележимо.

— Тук е… отново ме притиска — отговори той глухо. — Иска да поеме контрол. Но аз… аз… не знам как… да помогна… Искам… да помогна. Но не знам как… Дай ми няколко минути.

След това капитан Топло разрови купчина инструменти, избра няколко и продължи работата си, сякаш нищо не се беше случило. Гакар се обърна към нас и рече:

— Съжалявам, но засега ще трябва да изчакаме. Елате насам.

— Какво му има? — попита учудено Риз. Аз си задавах същия въпрос.

— Капитан Топло сам ще обясни състоянието си, ако сметне за необходимо — отвърна Гакар. — Не е в правото ми да говоря за него.

След тези думи Гакар ни настани в помещението за отдих. Гледайки наоколо, бях склонен да приема, че това е било бившето помещение за отдих на самия звездолет. Гакар потвърди. Риз и Ларл седнаха заедно край една от масите. Марк тежко се отпусна върху останките на почивна мебел и грабна като гладна мечка няколко броя пакетирана храна, която стоеше наблизо. Съдържанието не бе нищо специално, но такива пакети бяха рядкост в града и ги имаше предимно на Черния пазар. Твърдяха, че датировката им била отпреди Войната. И все пак имаха по-добър вкус от картофено нишесте и масло от джагръф. Аз попитах Гакар, колкото да поддържам разговор:

— Как имате електроенергия тук?

— Един от енергийните преобразуватели бе оцелял, а енерго клетки имаме повече от достатъчно — отговори драксатът с информиращ тон. — Отделно разполагаме със соларни панели и акумулатори, взети от околността.

— Околността? Та наоколо няма нищо в разстояние на стотици километри. Колко дълги преходи сте правили?

— Преходите ни бяха в радиус от петстотин километра, смятано оттук за изходна точка.

— Петстотин?! Това е голямо разстояние за толкова малко време.

— Това е в зависимост от уточнението на относителните понятия. В началото извършвахме чести преходи, за да си набавим необходими материали. Но с изключение на последния преход, не сме предприемали подобни действия отпреди шест водни десетници. Тук сме от четири водни месеца.

— Четири месеца? — повдигнах вежди аз. Имаше нещо, което ме глождеше, но не можех да се сетя. — Не си спомням звездолет да е навлизал в атмосферата толкова скоро. А катастрофа като вашата едва ли някой би изпуснал.

— Нашият входящ вектор бе от другата страна на планетата. Когато ни свалиха, вече бяхме твърде ниско, за да бъдем забелязани от вашата позиция.

— Входящ вектор…? Чакай малко! Агент Картър ми каза, че вие сте катастрофирали на планетата, а излиза, че сте правили планово кацане и са ви свалили. Коя всъщност е истината? — рекох аз с подозрение. Марк спря да дъвче и се заслуша внимателно. Риз и Ларл също мълчаливо чакаха отговор.

— Агент Картър ви е казал за целта на експедицията. Ти сам го потвърди — отвърна Гакар спокойно. — Това, което предполагам, е пропуснал да каже, е, че според капитан Топло последното указание е на тази планета.

— Но къде? — възкликнах аз. — В града?

— Логически вероятно, да.

Аз се замислих. Сега картината започна да се изяснява.

— И когато сте тръгнали на път за града, окупаторският конвой ви е пресрещнал, нали?

— Да — каза Гакар. — Избухна сражение, при което аз и капитан Топло се откъснахме от групата. Така загубихме връзка с Картър и останалите.

— А окупаторите са взели компютъра… за който после агент Картър е убедил Арсенала да го открадне обратно — размишлявах аз на глас. Погледнах Марк, който също имаше умислено изражение. — Те пък от своя страна се скарват с дружките си, които са участвали в набега и така се стига до мен, когато ме наемат да го издиря. Но какво участие има Симънс в цялата работа?

Гакар мълчеше.

— Бил е сив агент на окупаторите — намеси се Ларл. — Няма да им е за първи път, когато се опитват да решат проблемите си малко по-дискретно.

— Вероятно — кимнах аз.

Настъпи кратка тишина, в която всеки бе зает с мислите си. Внезапно капитан Топло нахълта в помещението.

— Готово! — едновременно уморено и ентусиазирано рече той. — Възстанових неутроновия излъчвател. Сега вече разполагаме с далекообхватен общодействен скенер.

Ние всички го погледнахме очаквателно. Гакар прочисти гърлото си подканящо.

— А, да — каза капитан Топло и лицето му помръкна. — Добре дошли. Моето име… моето име… Името, под което се подвизавам, е капитан Топло. Сега, за какво става въпрос? — той се обърна към Гакар.

Вместо отговор, Гакар посочи мен.

Капитан Топло се взря в мен. Той ме изгледа напрегнато и съсредоточено. Имаше тъмносиви очи, с оттенъка на буреносни облаци. Аз изпитах необяснимо смущение.

— А… — промълви ученият. — Да, да, това е той! Той е! — гласът му бе напрегнат шепот. Капитан Топло се обърна към Гакар, сочейки ме. — Той е, той е, нали?

Драксатът сериозно кимна. Капитан Топло ахна и отново се втренчи в мен.

— Чакай малко, какво става тук? — избухна неочаквано Марк. — За какво говорите? Това е Текс. Кой друг може да бъде?

Именно, помислих си аз. Същите въпроси се въртяха в главата ми. Риз и Ларл също изглеждаха объркани.

— Аз, ъъ, такова… — капитан Топло се запъна, търсейки подходящи думи. Хвърли поглед към Гакар, но този път драксатът гледаше въпросително. — Не, не, не, не… твърде рано е. Не мога да кажа сега. Не мисля, че сега е моментът. — Капитан Топло сякаш говореше на себе си. — Друг ще каже. Така… помнех. Или бях аз, но чрез другия? Не знам. Момент…

Капитан Топло се сепна, сякаш едва сега ни забелязваше.

— Но сега не е времето! Виденията… виденията показват друго място, друго бъдеще. Трябва да тръгваме! Отиваме при него!

— При кого? Или какво? — попитах аз.

— Вечеряхте ли? — попита капитан Топло, без да чуе въпроса ми. — Трябва да побързаме!

— Ъъ, не бих отказал едно ядене… — промърморих аз с леко неудобство.

— Аз също — изфъфли Марк, чиято уста бе започнала отново да се пълни с пакетирана храна.

— И аз съм гладна — рече Риз. Ларл измърмори нещо като съгласие.

— Добре — отсече капитан Топло. — Гакар, покажи им помещението за хранене. Дай максимални дажби! Тръгваме още тази вечер. Звездолетът готов ли е?

— Да — отговори драксатът.

Аз се огледах.

— Не ми изглежда… готов — рекох иронично.

Гакар поклати глава.

— Не тук. Последвайте ме. — Той подчерта думите си с махване на ноктестата си длан.

Драксатът ни поведе по къс коридор, който ни изведе в нещо като складово помещение, където по средата имаше контейнери, подредени като импровизирани маса и столове. Гакар извади множество пакети с храна, плюс изсушено месо от джагръф. Без да чака никого, той седна върху един обемист контейнер и започна да се храни. Аз също грабнах провизии и се включих в прибързаната вечеря. Останалите седнаха около „масата“, без да изостават от общия пример.

— За какво говореше капитан Топло? — попита Риз. — Спомена някакви… видения?

Гакар сви рамене.

— Не мога да кажа. Капитан Топло не споделя абсолютно всичко, което знае — рече драксатът между хапките. Той изяждаше повече на един залък, отколкото всички нас, взети заедно. Нищо чудно. Грамадно тяло като неговото сигурно изразходваше много енергия.

— И все пак знаеш повече за него, отколкото казваш — подметна Ларл.

Гакар дори не вдигна поглед.

— Казвам това, което е нужно да бъде казано — отсече той, поглъщайки няколко парчета месо с размерите на пържоли. Въпреки чудовищните количества храна, които изяждаше, драксатът извършваше движенията си с дисциплинирана етикеция. Изумително.

Ларл беше прав, но имаше по-належащи въпроси сега. Той понечи да каже нещо, обаче аз го прекъснах:

— Мен друго ме интересува: Къде тръгваме сега? И… със звездолет ли ще бъде?

— Дестинацията ни е градът. Да, пътуването ще е със звездолет — отговори Гакар.

— Ааа… ха — скептично провлачих аз. — Добре, но защо в града?

— Според капитан Топло там вероятно ще е следващото указание, свързано с планетарния космически кораб.

— А той как си намира „указанията“?

— Не знам — каза Гакар. Той направи пауза, за да преглътне. — Казва, че предходните данни съдържат в себе си ключа и координатите на следващите. Моето мнение обаче е, че не е така. Виждал съм записките. Твърде случайни, твърде несвързани помежду си. Нямат никакъв логичен, алогичен или интуитивен преход, който да бъде връзка.

— Но? — попитах аз подканящо.

Гакар поклати глава.

— Няма „но“. Признаците, че сме на прав път бяха следните: малко след началото на експедицията привлякохме засиления интерес на… окупаторите и винаги предположенията на капитан Топло за локацията на следващото указание, както и за вида му, се оказваха точни.

— Как можете да сте сигурни, че не ви подвежда? Ами ако е просто луд приключенец, търсещ силни усещания?

— Интуиция — рече Гакар. — И липса на мотив за подвеждане. Плюс доказателство.

— Какво доказателство? — тонът ми беше подозрителен.

— Първото указание бяха чертежите на планетарния звездолет.

Помещението потъна в мълчание. Аз се замислих над думите на Гакар. Бяхме се нахранили и всеки бе останал насаме с мислите си. Само драксатът продължаваше да яде с равномерно темпо. Когато идвахме насам, Гакар се хранеше колкото нас, явно пестейки дажби. Но сега огромният пришълец се засищаше максимално, подготвяйки се за кой знае колко време без храна.

Капитан Топло отново направи внезапно посещение. Беше облечен в износена космофлотска бойна униформа, въоръжен с тежък плазмен пистолет и… меч. През рамото му бе преметната стара брезентова торба, претъпкана от съдържанието си.

— Тръгваме — провикна се бодро капитан Топло и махна нетърпеливо към Гакар. — Инсталирай далекообхватния скенер, аз ще стартирам системите.

— Добре — отговори драксатът, стана и излезе.

— След мен! — каза капитан Топло, обръщайки се към нас.

Аз погледнах Марк, Риз и Ларл.

— Е? Ще тръгваме ли? — попитах ги.

— А к’во да пра’им? Да клатим краци? — изтърси Марк.

— Нека видим накъде ще ни отведе тази безлунна пътека — подхвърли Ларл по найтски и подаде ръка на Риз.

Ние тръгнахме след капитан Топло. Той ни поведе през няколко полуразрушени, неизползваеми отсека. Стигнахме тежка подемна врата, като тази, през която бяхме влезли. Капитан Топло я отвори. Леден вятър повя от планинските хребети навън. Аз потреперих. Не бях единствен. Навън цареше мрак. Капитан Топло направи крачка в тъмното и включи някакво табло. Внезапно блесна ярък прожектор. Не беше особено силен, но в непрогледната нощ бе повече от достатъчен, за да освети посоката, към която бе насочен.

Сред останките на орбиталния крайцер, които формираха изкривен навес, стоеше дребен космически кораб, горе-долу с размерите на щурмувал. Имаше непропорционално големи двигатели спрямо корпуса, което го отличаваше като интерсистемен летателен съд. Интергалактически, ако имаше и хипердвигател. Обшивката му бе смесица от всякакви стоманени плочи и опорни оси, сглобявани ръчно. Следите от заваряване си личаха ясно и въпреки че всичко изглеждаше на мястото си, имах чувството, че сякаш всеки момент два-три панела щяха да изпаднат. Струваше ми се, че този „звездолет“ не беше адекватно изолиран за опериране във вакуумна среда.

Ларл споделяше скептицизма ми, съдейки по изражението му. Марк и Риз, които никога не бяха виждали космически кораб през живота си, бяха запленени. Разбираемо. Как да различиш тенекиена кофа от летателен апарат, когато нямаш база за сравнение?

— Това е… толкова невероятно! — ахна прехласната Риз.

— Да, бе, направо да ти увисне ченето! — възкликна Марк. — Истинска хвърчилка!

— Хм — изсумтях аз презрително.

Капитан Топло отвори главния люк на звездолета и влезе вътре. Студът и любопитството ме принудиха да го последвам. Останалите тръгнаха след мен. Вътре не беше тясно, но не беше и широко. Имаше само едно помещение, което бе едновременно мостик, нолрек и товарен отсек. Имаше миниатюрна отделена секция с люк за външни операции. Не видях скафандри обаче. Обшивката изглеждаше далеч по-здрава и стабилна отвътре, но чувството за несигурност остана. Главно може би заради множеството свободно висящи кабели и оголени машинарии без предпазно покритие. От двете страни на помещението имаше прости метални плоскости с предпазни колани, служещи за сядане. Към предната част на звездолета бяха монтирани две колони седалки в неравномерен трапец, като най-предните две се намираха до пулта за управление, а останалите бяха до вторичните… ъ, системи. Ако пет бутона и две ръчки можеха да се нарекат вторични системи. Илюминатори нямаше, само реалновремеви тактически дисплей, който би или не би могъл да поддържа възприятие на околно подобрена сетивна обстановка, позната още като ВОПОС система. Нямаше как да знам, преди да бъде включен. Съдейки по модела обаче, едва ли щеше да има такава екстра. Капитан Топло беше седнал на пилотското място и подготвяше кораба за полет. Марк и Риз пристъпваха напрегнато в тясното помещение. Ларл се настани невъзмутимо на една от седалките. Дрънване в основата на корпуса ме накара да подскоча. Миг по-късно се сетих, че това е Гакар, който вероятно инсталира далекообхватния скенер.

Почувствах внезапна умора. От предишната нощ в пещерата не бях спал, но не това бе проблемът. Ето че се връщах в града. Връщах се сред опасността, риска и неизвестното. Предстоеше ми да намеря гигантски звездолет, какъвто доскоро смятах само за фантастика. После обаче какво? Агент Картър бе мъртъв. Неговите планове за база на Съпротивата бяха сринати. Сам по себе си планетарният звездолет може би беше достатъчен, за да освободим планетата. Но още много въпроси чакаха своя отговор. Кой бе капитан Топло и за какво говореше? Дали беше свързано по някакъв начин с моите собствени видения? Защо Гакар се опитваше да премълчава разни неща? Какво беше надушил Вал Симънс, преди да бъде убит, за да ме наеме да взема компютъра? Окупаторите достатъчно лесно си върнаха компютъра от Арсенала. Защо на първо време да изпращат самотен северняк да търси услугите на изпаднал детектив? И кой, по рекстразите, бе киборгът с червената лента? Усещах някак си, че ставащото бе част от по-голяма игра. Не че галактическа съпротива срещу галактически господстващите окупатори бе малка работа, но имаше нещо повече. Някак си не ставаше въпрос само за звездолета и борбата.

Тогава за какво?

Капитан Топло се пресегна и хвана ключа на стартовите системи.

— И като птицата Феникс от пепелищата на живота, нека този звездолет се възроди — тържествено издекламира той и натисна превключвателя.

Тихо жужене на генератори отекна из нолрека. Слабата светлина, грееща вътре, угасна и на нейно място остана да сияе единствено пултът за управление. Тактическият дисплей премигна и започна да извежда данни на екрана.

Аз повдигнах вежди. Капитан Топло цитираше Кодекса? На неговата родна система сигурно са оцелели копия след Войната.

Капитан Топло нагласяваше пулта за управление и започна техническа проверка:

— Базови системи в изправност. — Гласът му беше придобил рутинен и делови характер. За миг сякаш друг човек бе на негово място. Тръснах глава. Беше просто игра на светлината.

— Летателен модул — на линия. Аудио симулатори — на линия. Животоподдържащи системи — в изправност. По-добре да затегнете коланите, че скоро излитаме — подхвърли капитан Топло през рамо. Аз сложих предпазните колани, без да бързам. Зад мен Ларл направи същото. Риз, въпреки неопитността си, успя да се справи без проблем със задачата, а Марк се бореше да се побере в седалката си, която беше леко тясна за едрия арсеналист.

— Главни двигатели — в изправност. Инерционни стабилизатори — в изправност. Оръжейни модули — проверка. — Капитан Топло дръпна няколко лоста. Под корпуса се чу стърженето на сервомотори. Отвън, Гакар тупна два пъти по обшивката.

— Оръжейни модули — в изправност — потвърди капитан Топло. — Навигационни системи, бордови компютър и щитове — на линия и в изправност. Техническата проверка е завършена.

Гакар безшумно се качи на звездолета и затвори люка. Нямаше никакъв начин той да се побере на коя да е от седалките, затова седна направо на пода зад нас.

— Включване на главни и спомагателни двигатели. — Капитан Топло натисна група превключватели и дръпна лоста на тягата. Тихото жужене на работещите генератори прерасна в трещящо бучене от ревящите навън двигатели и реакторите, които не бяха изолирани от нолрека. Гакар се пресегна и натисна бутон на стената до него. Зад седалките се спусна тънка метална преграда, която изолира предната част на помещението от останалата. Шумът не изчезна, но спадна до търпими граници.

— Външна визуализация! — каза капитан Топло и тактическият дисплей пред него трепна. На екрана излезе умерено качествена картина на обстановката навън, която се смеси с прехвърчащите числа и данни. Виж ти, значи тая бракма все пак имаше ВОПОС. Не най-качествената, но все пак. — Система свой-чужд активирана. Радарите и скенерите работят и са изправни — добави капитан Топло.

— Зареди ли летателният план? — попита Гакар.

— Летателен план зареден и активиран! — отвърна ученият равномерно и заедно с думите му на тактическия дисплей се появи начертана пунктирана линия, която се проточи в мрака навън, който ВОПОС системата проектираше.

— Какъв летателен план? — попитах аз.

— Подбран маршрут, който ще ни направи по-трудни за засичане — обясни Гакар.

— Готови за излитане!!! — викна капитан Топло и форсира двигателите.

Звездолетът потрепери и за един напрегнат миг нищо не се случи. После корпусът тежко се отдели от земята и аз усетих как стомахът ми потъва. Капитан Топло леко придвижи космическия кораб напред, колкото да излезе от навеса. После завъртя носа и рязко подаде тяга. Звездолетът се стрелна диагонално нагоре, право по пътя на изкуствено наставената летателна линия. Не се издигахме много. Капитан Топло скоро изравни височината и започна да лети между върховете, описвайки водоравни и отвесни дъги, следвайки линията. Той летеше като човек, който и преди е правел това, но сякаш е неуверен в уменията си. Постоянно сверяваше показанията на уредите и понякога излизаше от очертанията на курса. Аз самият не бях пилотирал често през живота си и бях забравил какво е да си летец. Дори на върха на уменията си, в миналото често разчитах на автоматизираните системи за излитане и кацане. Не бях добър, но бях разбрал някои неща по трудния начин. И със скромния си опит виждах, че капитан Топло пилотира странно. Все едно се беше научил, после забравил, а след това пак научил да лети. Ръцете му не трепереха, но стойката му бе напрегната и неудобна.

Нощта беше тъмна и непрогледна, а скапаната ВОПОС система я правеше още по-непроницаема. Екранът премина в нощен режим, което го оцвети в мътно синя изкуствена светлина, но тя не помогна особено за проясняването на околния пейзаж. От време на време прелитахме покрай някой самотен връх. Летателният курс ни водеше между планините и дълбоките долини, далеч в северна посока. Доколкото можех да преценя, правехме широка и бавна дъга, така че да приближим града откъм западния му край. Марк и Риз бързо се отегчиха от полета, който явно са си представяли като далеч по-вълнуващ. Ларл седеше отпуснат на седалката си, но беше нащрек. Гакар изглеждаше спокоен, но очите му зорко следяха тактическия дисплей.

Аз се облегнах на моята седалка и затворих очи. Имаше вероятност да попаднем на неприятности, но ако имахме късмет, по-добре да бях отпочинал. Закривих леко шапката си над очите и скръстих ръце.

Изведнъж пропаднах.

Силно, обезпокояващо чувство ме обзе със завладяваща настойчивост. Изправих се рязко и извиках. Ударът дойде светкавично. Корпусът се разтресе, уредите изпищяха и трясък отекна зад мен. Хоризонтът се килна, стремглаво понасяйки се надолу, без никакъв контрол. Ярка светлина ме ослепи, после потънах в мрак.

Трескаво отворих очи. Бях облян в студена пот. Бях преживял… нещо. Нещо ужасно. И тогава усетих силно обезпокояващо чувство, което заплашваше да ме удави със своята настойчивост.

Споменът. Само че и този път беше видение от бъдещето.

Изправих се и извиках. Трябваше да избегна ситуацията.

Всички ме погледнаха изненадано. Ръката ми се стрелна и грубо изблъска дланта на капитан Топло, бутайки шурвала лудо на една страна. Звездолетът диво отскочи настрана. Ударът дойде светкавично. Корпусът се разтресе. Уредите изпищяха, червени лампи светнаха по пулта за управление. Трясък отекна зад мен. Тактическият дисплей също премигна в сигнален червен цвят. Риз и Марк викаха, Ларл явно бе ударен и изгубил съзнание. Гакар зад мен мълчеше, само усетих как тялото му се стегна за предстоящата катастрофа. Капитан Топло правеше отчаяни усилия да стабилизира звездолета. Хоризонтът се килна. Машината губеше контрол, но падането все още бе под плавен ъгъл. Едната страна на корпуса подскачаше, а другата потъваше. Бяхме уцелени в единия двигател. Трескаво грабнах пулта пред себе си, в опит да включа спомагателните двигатели или да вкарам инерционните стабилизатори в хипер режим. Пред погледа ми обаче ВОПОС системата внезапно потъмня повече от нормалното.

Сблъсъкът със земята ме разтърси. Бях откачил предпазния си колан. Главата ми се заби със зверска сила в пулта. Ярка светлина избухна пред погледа ми. Усетих, че нещо се преобръща. Очите ми още бяха отворени, когато тежка завеса падна над ума ми и всичко потъна в мрак.

Дишането ми бе учестено. Сърцето ми яростно биеше в гърдите, а адреналинът ме наелектризираше. Съвзех се от контраатаката и отблъснах противника си. Приведох се и заех отново нападателна поза. В ръцете си стисках широк двуостър топор, изграден от чиста енергия. Опонентът отсреща, който досега бе невъоръжен, призова енергийна катана в ръцете си. Аз изсумтях:

— Мислех, че само драксатите си падат по тия оръжия.

— Всичко тяхно е заимствано от нас — презрително отсече той. — Вие също вървите по нашия път.

— А, не, тцъ, тцъ — поклатих глава аз. — Никога не съм бил навътре е тия мечове и дълги остриета. Не разбирам защо всички избират тях. Аз лично предпочитам размаха и тежестта пред финеса и лесно контролираната инерция.

Вместо отговор той ме нападна. Аз блокирах удара и замахнах в широка дъга. Той отстъпи назад и се приведе, минавайки под оръжието ми в плавен контраудар. Аз се извъртях странично и отбих острието му. Съсредоточих волята си и протегнах разтворена длан пред себе си. Вълна от енергия го блъсна и той загуби баланс. Неговият свръхконтрол обаче преобразува падането в ловко премятане и той се приземи ниско приклекнал, ръката е катаната изпъната зад гърба, другата насочена към мен. От дланта му се стрелна смъртоносно плазмено кълбо. Аз го отбягнах с отскок и същевременно отбих следващото, което той призова, насочвайки го обратно към него. Той скочи високо във въздуха, вдигнал катаната над главата си, с боен вик падащ върху мен. Аз светкавично се отдръпнах. Той се приземи с разтърсваща сила и едва стъпил, ме нападна с яростна серия от замахвания. Острието му свистеше, жужеше и хвърляше светкавици от енергия, когато биваше пресрещнато от моя топор. Беше много по-силен, по-бърз и по-опитен. И разполагаше с далеч повече свръхспособности, отколкото аз.

Но аз знаех неговата слабост.

Арогантност. Иначе досега да ме е убил.

Дръзко се хвърлих напред и направих финтиращ висок замах. Той видя пролуката и се възползва. Беше невероятно бърз. Почти успя да ме прониже. Но в последния момент аз измених траекторията на топора си рязко надясно и двете оръжия се сключиха в борба за надмощие.

Той се усмихна ехидно и натисна с цялата си сила. Аз поддадох прекалено много. Опитах се да упражня контраусилие, защото трябваше да успея да го заблудя. Успях да забавя устрема му. Катаната се приближаваше към мен. Неговото лице също. Пот изби по челото ми, а той дори не се напрягаше. Тялото му се извиси над моето. Още малко и неговото острие щеше да ме разполови, отмятайки топора ми настрана.

Тогава аз съсредоточих цялата си сила и го изритах в слабините. Едновременно с ритника залитнах преднамерено. Замахът беше достатъчен, за да го запрати във въздуха зад мен и отскачайки с другия крак, аз го последвах. Двамата описахме широк пирует и неговата болка му попречи да спре оръжието ми, което отблъсна неговото. Неговият гръб тежко се стовари на пода.

Спомнях си много добре какво следваше.

Аз паднах на коляно до него, забивайки топора в корема му.

Очите му се разшириха от изненада. Без да му дам шанс да се съвземе, аз е яростна бруталност смачках гърлото му със саблен удар и трансформирах инерцията в унищожителен юмручен замах в долната челюст.

Той умря.

Аз дишах тежко известно време. Енергийната катана лежеше на ръка разстояние, а топорът беше забит през трупа в пода. След няколко минути и двете оръжия щяха да се дематериализират. Усещах силна умора и крайно изтощение. Но бях победил. Не бях добър колкото останалите, ама си ме биваше и мен.

— Ама че глупак — казах на себе си. — Да се върже на стария номер с ритника.

Изведнъж усетих нещо нередно.

Отново го ритах. Отново залитах назад и отново го запращах във въздуха. Последвах неговото падане, с цел да го довърша.

Неговият гръб тежко се стовари на пода.

Аз паднах на коляно до него и понечих да забия топора в корема му.

Но неговата ръка рязко се стрелна. Той сграбчи китката ми и я изви със сила, която ме накара да изкрещя. Изпуснах оръжието.

— Този път няма да стане така — рече той със студен и властен глас. Различен глас, безжалостен и заплашителен.

Аз бях потресен. Ритникът трябваше да го е зашеметил. Трябваше. И наистина, той лежеше неподвижно, единствено погледът и ръката му сякаш бяха под нечия чужда воля. Посегнах да грабна топора със здравата ми ръка, но той ме дръпна. Вълна от агония ме порази от счупената ми длан. Видях го, че държи катаната насочена право срещу незащитеното ми тяло.

— Този път ти ще умреш — каза студеният глас.

Енергийното острие се заби дълбоко в мен.