Дрейк Вато
Космически залог (22)

22

— Някой, по рекстразите, да ми обясни всичко от начало.

Намирахме се в нолрека на звездолета. Отсекът, макар оскъдно обзаведен, имаше подвеждащ вид. Мебелировката можеше да се оприличи на бизнес всекидневна, рязко контрастираща с голата обшивка и военния вид на корпуса. Маса, два футона с винилова тапицерия, имитация на килим и съхранителен шкаф. Декорацията се изчерпваше с изкуствени панели в безличен зелен цвят, скриващи обшивката. Всички предмети бяха здраво прихванати за съответната си повърхност, за да не стане безпорядък при първата маневра. В двата края на нолрека имаше илюминатори, разкриващи гледка към космоса. Отпред плъзгаща се врата водеше към мостика, а отзад друга извеждаше към двигателния отсек, сервизните помещения и спалните отделения. Отляво и отдясно имаше шлюзове за външно скачване с док, служещи също така за вход/изход. Осветлението бе от стандартни луминесцентни тръби, икономични и надеждни.

На масата лежаха остатъците от разграбените медицински запаси на звездолета. Марк, гол до кръста и превързан със смесица от бинтове и остатъци от дрехата си, седеше в ъгъла на единия футон с уморено изражение. До него беше капитан Топло, неестествено неподвижен и изправен в своето кибернетично тяло. На отсрещния футон бяха Риз и Ларл, умерено бинтовани и далеч по-изтощени. Видимо поддържайки дистанция, Симънс беше седнал при тях, стараейки се да изглежда делово и хладнокръвно. Бледото му лице и превръзката на ръката обаче разваляха образа.

Гакар, мълчалив и мрачен, седеше отпуснат на пода в ъгъла на нолрека. Той беше настоял да третира раните си сам, твърдейки, че кръвта му е токсична за нас. Аз стоях до единия от илюминаторите, гледайки мрака навън. Бях се обърнал, когато изрекох думите си.

След като направихме третия фалшив скок, събрахме се на обсъждане. Много трудно биха ни проследили след първия и почти невъзможно след втория, но никой не искаше да рискува. Чувствах се изчерпан и пребит. Исках да звуча гневно или поне настоятелно, но нямах сили дори да говоря. Шлиферът ми беше прокъсан и съсипан. Арсеналската броня, която носех под него, ставаше единствено за боен трофей. Когато свалих дрехите си, колкото да си окажа първа помощ, видях само синини и прорези, вместо кожа. Дори кибер-окото ми беше изгубило част от функционалността си. Представа нямам как.

Шапката, слава на Великия космос, беше наред.

— Е? — повторих аз. — Какво по рекстразите!? Мислех, че драксатите са на наша страна. Този… Алар, замалко да ме накара сам да си пръсна мозъка.

Погледнах към Гакар. Не бях единствен. Дори Симънс се взираше замислено в него иззад резервния си чифт очила. Само капитан Топло не бе помръднал от мястото си.

Гакар мълчеше. Помислих, че няма да отговори, когато дълбокият му, непоклатим глас отрони:

— Ние… моят народ беше единен. Цял. Живеещ в хармония. Беше. След Войната, тъмният плащ на покварата успя да покори дори нас. Драксатите бяха разделени. Вечно проклятие и празнота падна върху плещите на много от нашите братя и сестри. Алар… той беше един от тях. Той беше… тларор.

— Тларор? — попитах аз. — Какво означава това?

— Произходът на понятието идва от Ро Т’лар — рече Гакар. — На езика на драксатите означава „Висше зло“.

Гакар направи пауза. Муцуната му леко се наклони и той продължи:

— Ние винаги сме искали да бъдем просветители, носители на светлина в тази галактика. Ние се учехме от грешките си и от грешките на другите, учехме се да познаваме пътя нагоре и склона надолу, учехме се никога да не забравяме кои сме и кой е нашият Път. Искахме да предадем тези знания на останалите и това правехме. Медитирахме, усъвършенствахме, бранехме, слушахме. Ние също сме минали през кървава и пагубна история, но след хилядолетия успяхме да триумфираме над нашата лична природа и прегърнахме идеала на Великия предел. Ние бяхме постигнали и искахме да помогнем на всички други също да постигнат. Искахме да носим светлината. Вярвахме, че тя никога не ще угасне в нас.

Затова когато Изгубените потопиха галактиката в смърт и разруха, най-страшното за нас, драксатите, се случи: Те отнеха нашите души. Милиони братя и сестри загубиха просветлението си. Забравиха вътрешния си мир. Отхвърлиха резонанса на хармонията и изоставиха Пътя. Привлечени от могъщо и необятно влияние, братята и сестрите ни приеха черния мрак на господството. Те станаха… тларор.

— Именно това ни съкруши — продължи Гакар. — Разкъсани, обърнати един срещу друг. Какво да сторим? Дългът ни диктуваше, че трябва да помогнем. Защото това беше нашата цел: да се хвърляме в бездната и да запалваме факела на прозрението. Оказа се, че самите ние не сме готови. Не смятахме, че е възможно някога някой от нас да загуби Пътя. Мислехме, че сме се преборили завинаги със самите себе си. Тези, които станаха тларор, ни показаха колко грешим.

Затова, ние страдахме: защото ни предстоеше отново да даряваме със светлина собствената ни плът и кръв. Но също така, ние мразим: защото отказваме да повярваме, че сме способни на подобна слабост. Няма по-голямо страдание за един драксат от това да срещне тларор.

Самотна сълза се спусна по муцуната на Гакар. Последваха я и други. Гърлото на драксата не издаде нито звук. Тялото му също беше неподвижно. Но мъката продължаваше да изтича от алените му ириси.

Нолрекът потъна в мълчание. Изпитах съжаление към Гакар. Бил съм в неговата ситуация, докато служех в армията. Но с годините се бях научил да погребвам чувствата си. В моя занаят или това, или аз щях да бъда погребан. Ако съм късметлия. Постепенно коравосърдечността ми бе станала втора природа. Не бях виждал никой, човек или пришълец, да плаче от… дълго време. Това ме изненада достатъчно, колкото да направя учтива пауза. По-дълга от очакваното. Защото аз самият чувствах нещо в себе си.

Чувствах вина.

Но нямах намерение да се откажа от въпросите си.

— Алар беше шестият адепт, нали? — погледнах към Симънс.

— Да, адмирале.

Аз кимнах сериозно.

— Видя ми се доста силен като за обикновен ученик.

— Учителите му го превъзхождат многократно — сухо отбеляза Симънс. — Алар наистина бе едно от най-обещаващите им протежета, но той не би могъл дори сянка да хвърли върху техните способности — очилата му проблеснаха. — Говоря от личен опит.

Аз се опитах да не мисля за каква сила говорим. Внезапно три фалшиви скока ми се сториха недостатъчно.

— Така… — казах най-сетне. — Намираме се в космоса, на борда на звездолет, а колонията, от която излетяхме, е унищожена. Никой няма да ни се притече на помощ, а ние самите сме в окаяно състояние. Същевременно, по петите ни са самите господари на галактиката, докато нашата цел е да намерим планетарния космически кораб. Някак си, ние трябва да спрем Изгубените, а след това да овладеем най-могъщото оръжие в Стелария. Питам се, какво следва после?

— В какъв смисъл? — леко вдигна вежда Симънс.

— Ами в ей такъв, Симънс — кисело отговорих. — Ще намерим проклетия кораб. И после? Какво ще го правим? Какво се очаква от нас? Как ще се справим с върховните властелини, които идват да ни сритат задниците? Мислил ли си изобщо за това?

— Не, адмирале — сведе глава Симънс. — Аз… не бях си представял нещата така. Цял живот мисията ми беше само да намеря планетарния звездолет. Нямах представа… какво да правя, ако това се случеше. Не вярвах, че ще се случи. След толкова години, мислех, че всичко ще приключи с намирането.

— Де да беше толкова лесно, Симънс — въздъхнах аз. — Твоите, ъ, учители, не са ли ти казали какво да правиш по въпроса?

— Не. Единствените ми заповеди бяха да пазя вас и систематизатор Досел, адмирале. Вие трябваше да ни отведете до звездолета и… Предполагам, от вас се очакваше да знаете какво да правите.

— Хм, чудно — изсумтях аз. — Имаш ли някакъв начин да се свържеш с началството?

— Боя се, че този процес не става така — поклати глава Симънс.

Аз се сетих нещо. Потърсих из прокъсания си джоб и извадих възвърнатата си лула. Захапах мундщука машинално и започнах да въртя в устата си очукания инструмент, мислейки трескаво.

— Добре. Всяко нещо по реда си. Първо да намерим звездолета. Как ще стане това?

— Аз мога да го направя — прозвуча равномерен синтетичен тембър.

Капитан Топло беше завъртял главата си и ме гледаше право в очите. Две неща бяха крайно неестествени: главата, която единствена бе помръднала от цялото му тяло. Другото беше лицето му. И… по-скоро липсата на такова. Не беше човешко лице. Отсъстваше наличието на обли форми, които биха му придали човекоподобен вид. Беше просто функционален компонент, с гласов високоговорител и чифт сензорни датчици, които бяха вперени право в моя полукибернетичен взор. Беше изнервящо. Аз мълчаливо отвърнах на немигащия поглед със собствения ми такъв. Попитах тихо:

— Вярно ли е, че ти си систематизатор Конър Досел?

Кибернетичното тяло на капитан Топло не изрази никаква реакция. След кратка пауза, която можеше да значи всичко, синтетичният му, лишен от емоция глас отговори:

— Вярно е. И страдах заради това. През всички тези години… Постоянно се колебаех. Непрекъснато се чудех кое е реално и кое не е, кой съм аз и какво правя… Беше непосилно. В началото не знаех нищо. Но с годините, постепенно моята алтернативна личност започна да се проявява все по-често. Да се слива с мен. Аз получавах мисли, емоции, спомени, които не бяха мои и същевременно… усещах, че бяха част от мен. Колкото повече време минаваше, толкова повече капитан Топло, комуто дори не помня вече истинското име, и Конър Досел влизаха в противоречие. Започнах да губя представа за време и място, не можех да преценя кой взима решение или върши действие.

Когато бях на ръба на смъртта и Симънс ме превърна в киборг, за пръв път от десетилетия аз получих яснота. Видях двете си личности оплетени в безкрайна мрежа. Мрежа, която не можех да разплета дори с помощта на имплантите, които получих. Затова аз направих избор.

— Какъв избор?

— Кое да остане и кое да изчезне — продължи капитан Топло. — Аз разсякох мрежата от смесени спомени, преживявания и знания. Изтрих части от капитан Топло и части от Конър Досел. Изхвърлих неспасяемото. Останалото го превърнах… в мен.

— И кой си сега всъщност? — попитах напрегнато.

— Аз съм… аз. В мен вече няма доминантна личност. Сегашното ми самосъзнание е амалгама от ключови решения, взети в миналото от двете реалности. — Капитан Топло леко повдигна рамене. — Но, ако въпросът е кой съм аз, то също толкова валидно тогава е да попитам: Кой си ти?

— Аз? — Сърцето ми се сви с внезапна нерешителност. — Как така кой съм аз?

Капитан Топло наклони странично глава, за да подчертае думите си:

— Реторичността на въпроса се състои във фактите: Ти си алтер егото на адмирал Сируис Тор. И той, също като мен, е придвижил личността си в тази псевдопаралелна итерация на Вселената, с цел да просъществува тук. Но ти вече си тук. Текс Кърк вече съществува тук. Логично е да се предположи, че конфликт от едно или друго естество ще има. Въпросът е, като кого се чувстваш сега? Текс или Сириус?

— Аз… аз… не знам. Знам, че все още съм себе си, каквото и да значи това сега. — Захапах лулата и я тикнах в ъгъла на устата си. — Знам, че получавам разни видения, образи и преживявания, които не познавам и е напълно възможно да са чужди, тоест на алтер егото ми, спомени. Но съм сигурен в едно: никакви конфликти със себе си не съм изпитвал досега. Нито пък съм забравил името си.

— Значи твоята тукашна личност е била доминиращата — отговори капитан Топло. — Не се учудвам. Сириус Тор заложи изключително много от своята енергия в осъществяването на плана. Заключението ми е, че той изглежда е бил отблъснат от процеса на усвояване на твоето съществувание.

— Това какво означава?! — подскочи Симънс. Аз реших само да се опуля. — Да не би адмирал Тор да не съществува???

— Не — отсече капитан Топло. — Неговата личност все още е тук. Вътре в био-матрицата на Текс Кърк, където оперира в периферията. Адмирал Тор все още е тук, но няма влияние над решенията на своето алтер его така, както Досел имаше над Топло.

— Което означава, че ти си единственият, който знае къде е звездолетът — казах аз намръщен. — Защото аз със сигурност нямам представа.

— Именно — отвърна капитан Топло. — Точните координати ги извлякох от паметта си по време на реорганизационния процес и в момента мога безпроблемно да ги предоставя.

— Тогава… цялата тая работа с компютъра за какво беше? — обади се плахо Риз, която заедно с Ларл бе слушала внимателно.

— Досел знаеше координатите, но не и личността, позната като капитан Топло — рече безизразно — не че имаше друг начин — капитан Топло. — Личността на Конър Досел се опитваше да се намеси и да управлява, но така и не успя да постигне пълна доминация. Затова, чрез своеобразна комуникация на базата на образи и фрагменти от спомени, той се опита да обясни целите и задачата си на своето алтер его. Успешен опит бих казал, който обаче в крайна сметка се… оказа излишен.

— Момент — прекъснах го аз. — Имаше и друго. Преди, в оръжейната в Северния сектор, спомена, че нямало време и трябва с Гакар да намерите компютъра. Какво имаше предвид?

— Исках да предупредя, че звездолетът ще се появи съвсем скоро, тъй като освен координатите, помня и датата. Прехвърлянето през времепространствената мрежа бе планирано да стане в много точен период, който да е съгласуван оптимално за изходния вектор на вероятностната таблица относно бъдещи събития. Предвиден беше и страничния фактор на ентропията. Според изчисленията ми, базирани на спомените ми, появяването предстои след приблизително няколко часа.

— Това ще рече, че наистина нямаме време — казах решително. — Първо да намерим звездолета. Останалото ще мислим в движение. Дай координатите.

— Разбира се — капитан Топло се изправи. — Нека отидем в мостика.

Всички се запътихме към мостика. Аз помогнах на Марк да се изправи. Арсеналистът стисна зъби от болка, но реши да не се прави на герой. Риз му беше дала болкоуспокояващо, но внимаваше да не прекали с дозата. Гакар се забави, колкото да прибере аптечката. Не че имаше смисъл. Нолрекът беше оцапан с кръв и осеян с остатъци от екипировка и малко допълнително въргалящ се боклук едва ли би направил впечатление. Риз и Ларл вървяха, хванати ръка за ръка. Симънс имаше замислен вид. Ние влязохме в мостика и заехме местата си. Ларл отново седна на пилотската позиция. Риз се настани до него. Симънс този път избра една от бойните станции. Марк с пъшкане седна и закопча предпазните колани. Аз се пльоснах на най-близката свободна седалка, нахлупвайки шапката ниско над очите, докато все още хапех лулата. Капитан Топло се доближи до пулта за управление и монотонно нареди:

— Звездна карта.

Ларл се позабави, докато намери как да извика програмата на тактическия дисплей, но екранът накрая светна в мека светлина, осеян с множеството звезди и други небесни тела, картографирани в познатата ни галактика. Направи ми впечатление, че картата беше най-пълната и подробна карта, която бях виждал. Бяха картографирани всякакви територии, включително непознати за мен досега. Хвърлих кос поглед към Симънс, но не казах нищо. Капитан Топло разгледа за няколко секунди екрана и кибернетичната му ръка посочи секция на картата. Ларл увеличи образа. На мястото на галактическата карта се появиха половин дузина системи, а датчикът на кораба посочваше, че ние се намираме сред една от тях. Капитан Топло посочи съседната система.

— Там. Координатите на най-външната гравитационна орбита — каза той. Системата се състоеше от една-единствена звезда, представляваща възрастен червен гигант. Нямаше планети или астероиди. Системата беше добре изолирана от околни влияния. Идеално място за появяване на космически кораб с размерите на планета, току-що разкъсал пространство-времето.

— Програмирайте курс и направете скок — казах аз разсеяно.

— Да, адмира… Текс — отвърна Риз смутено и подготви бордовия компютър. Това беше първото й истинско пътуване със звездолет, но с малко помощ от Ларл, Риз бързо успя да се оправи със специфичната електроника на машината. Тя наистина имаше дарба за тези неща.

Компютърът изчисли данните и предостави курс. Ларл насочи звездолета в указаната посока. Параметрите се изравниха и бордовият компютър даде зелена светлина. Ларл включи хипердвигателя.

Натиск падна върху мен като лек плащ, който обаче ме държеше в желязна хватка. Едновременно с това космосът изсветля и далечните звезди засияха много по-ярко, разтегляйки и нагъвайки формите си в безкрайни лъчи, оплетени в спирален калейдоскоп. Мракът на празнотата също се измени, усуквайки се около светлината на звездите и заедно с тях образува огромна фуния около звездолета, запълнена единствено от крайните спектри на видимите лъчения. Почувствах се сякаш бивах всмукан в дълбока бездна. Малко по-късно натискът върху ми изчезна. Светлинната интензивност на променената реалност също намаля, но ние вече не бяхме в обикновения космос. Ние бяхме в състояние на хиперпространственост.

Чу се кратък звуков сигнал и на всеки пулт примигна по един диод. Контра двигателят беше включен. Мъглата, обхванала съзнанието ми по време на скока, изчезна. На централния екран се появи информация за курса и време на пристигане до зададената дестинация. Явно хипердвигателят не беше от най-бързите. Щяхме да си попътуваме.

— Е, това е — рекох аз към никого конкретно. — Сега остава да чакаме.

— Пфу, чакане — изпръхтя Марк. — Кому е нужно туй нещо, наречено скука? Некой да има зарове?

— Защо са ти? — внезапно наостри уши Ларл.

— Че и питаш! Да врътнем комар, разбира се! — възкликна арсеналистът.

— Какво е комар? — попита любопитно Риз, вечната любознателка.

Марк се разсмя, после се намръщи от болка.

— Ела, ще ти покажа — рече Ларл и извади от джоба си комплект зарове. Хм. Още един факт, който не знаех за него.

— Изглежда… бих могъл да се включа — отекна металическият глас на капитан Топло.

Гакар мълчаливо стана и се приближи към заформящата се игра.

— Ей, цайс! Идеш ли да плякаш, или к’во? — викна Марк към Симънс. Адептът го изгледа раздразнено, но после неохотно се присъедини.

— Текс, ами ти? — попита ме Риз.

— Не благодаря — рекох аз вяло. — Мисля малко да почина. Вие се забавлявайте.

— Ти губиш — подхвърли Ларл. — Наглеждай системите.

С тези думи всички, освен мен, се изнесоха към нолрека.

Мостикът потъна в тишина. Аз се облегнах хубаво назад и оставих мозъкът ми да почине най-сетне от постоянното напрежение, в което го държах напоследък. Съзнанието ми почти веднага се отнесе и аз се замислих за изминалите дни. Не само за настоящия инцидент. Замислих се за целия си живот. Замислих се за Марк. Припомних си дните с него, докато двамата работехме заедно и аз все още бях на върха на способностите си като наемник. Помислих за Риз. Нямаше да забравя онази тъмна нощ, сред забутаните пресечки между Центъра и Индустриалния сектор, когато попаднах на една млада дразавърка, имала предвидимия късмет да се озове откъм суровата страна на живота след Войната. Можех още тогава да подмина нея и тъпаците от Черните орли и да продължа с работата си. Но нещо спря краката ми и моята ръка сама посегна към револвера. Може да съм бил аз. Може да е бил Сириус Тор. Или нещо друго. Факт е, че последва престрелка, от която аз спечелих още врагове и благодарността на една невинна жертва. Животът продължи.

Спомените ме отведоха още по-назад. Взрях се в образа на Ларл в главата ми и видях десетките си преживявания с този твърд и яростен пришълец, който съдбата е отритнала със сигурност не по-малко от мен. Вероятно неговият цинизъм се равняваше на моя, ако не и повече. Помислих за безкрайната ми вражда с него и за последвалата неприязън в годините след Войната и се учудих за пореден път как тя бе изчезнала внезапно и необяснимо. Нима това беше някакво предзнаменование? Или Ларл наистина изпитваше любов към Риз, от онази митична величина, която се проявява при пръв поглед и която го караше да бъде друг? Да бъде различен? Не мога да кажа. Може би не друг. Може би просто… наистина себе си. Ларл беше станал истинския Ларл. Спокоен. Уравновесен. Словоохотлив. Комарджия? Неща, които дори не подозирах за него, се оказаха част от скритата му същност. От онзи Ларл, който се страхуваше да се покаже пред света. Но сега светът вече не го плашеше.

Неусетно започнах да мисля за дните преди Войната, преди да срещна Ларл, преди да избягам и да стана наемник. В главата ми изникна образът на военната академия, монолитна и многовековна сграда, чийто коридори и зали бяха изпълнени с история и традиции. Сетих се за някогашните си приятели и познати, за които толкова отдавна не съм мислил, че не помня нито имената им, нито лицата им. Те сякаш бяха част от нечий друг живот. Спомени, толкова избледнели, че вече бяха колкото плод на реални събития, толкова и на въображение. В ушите ми отново зазвуча резкият и сух тон на военните инструктори, но гласовете им бяха глух шепот в дълбините на моя кортекс. Тогава, докато бях във военната академия, аз за пръв път бях видял космоса в неговото пълно великолепие.

Не можех да кажа нищо за детството си. Юношеските ми години бяха като сцени, пълни с обекти с размити контури и гъста, стелеща се мъгла, която закриваше детайлите и объркваше значението. Не можех… да позная родителите си. Сякаш никога не съм се раждал на този свят, а в един момент просто съм започнал да съществувам в произволен период с произволна съдба. И четвърт хилядолетие по-късно, аз нямах представа къде е началото на всичко. Нито пък краят.

Не разбрах кога съм заспал.

Слаба аларма ме накара да се сепна. Вдигнах периферията на шапката си. Останалите се бяха върнали и стояха по местата си в напрегнато очакване. Все още пътувахме в хиперпространството, но курсът бе към края си.

— Почти пристигнахме — оповести Ларл. — Бъдете готови за прекратяване на хиперскока. Как спа, героични адмирале? — подхвърли ехидно найтът към мен.

— Биваше. Ама сънувах кошмари от грозната ти мутра.

— Ха…

Алармата изпиука отново и Ларл изключи хипердвигателя. Вихърът от светлина и мрак пред нас изчезна. Усетих невидимо налягане по цялото си тяло, което след миг престана. Псевдоускорението на хиперскока се промени и създаде илюзия за силно забавяне. Звездолетът се завърна в обичайното си състояние и пейзажът отново беше зает от студения вакуум, обсипан с концентрации на водород, хелий и други по-екзотични елементи. Пред илюминаторите грейна мътна пурпурна светлина от самотния червен гигант, съставляващ местната система. Звездата се намираше встрани спрямо звездолета, но огромните й размери с лекота доминираха хоризонта.

— Поддържай курс 4–5, 2-2-0 — каза капитан Топло.

— Добре — отговори Ларл и отклони звездолета в указаната посока. Червеният гигант се плъзна покрай илюминаторите, но не изчезна напълно от поглед.

— Кога? — попитах аз капитан Топло. Нямаше нужда да пояснявам.

— Съвсем скоро. Бих казал, всеки момент.

Ние продължихме да се носим с крайцерска скорост по периферията на системата. Неочаквана нервност ме обзе и стомахът ми се сви. Нямах представа какво щеше да се случи. Ами ако бяхме твърде близо?

— Върни на курс 3-5-5, 0-1-2 и наклони четиридесет и пет градуса ляво на борд — рече все така монотонно капитан Топло. Ларл се подчини безмълвно.

Минаха още няколко секунди или минути. Не можех да кажа със сигурност.

Тогава планетарният звездолет се появи.

Пространство-времето избухна. Не знаех друг начин, по който да го опиша. Порой от светлина и разтърсващи вълни от чиста, неопределима субстанция обляха остарялата звезда и нашия космически кораб. Импулс от сурова енергия удари мен, корабните системи, всичко. С очите си видях дъгови вълни и хармонични трептения, ушите ми докоснаха консистенцията на звуците, а носа, пръстите и устата ми се потопиха в цветовете на предметите, които докосваха. Обърканият калейдоскоп от усещания щурмува сетивата ми и те прегряха от информация, която не бе предназначена за тях. В един-единствен ярък момент аз спрях да мисля, да мога, да бъда. След това безкрайно ярка дъга от всички възможни спектри във Вселената ме ослепи и всичко приключи. Бавно фокусирах зрението си.

Планетарният звездолет беше пристигнал.

Беше огромен. Абсолютно огромен. Макар мащабите му отдавна да можеха да се поберат в схващанията на съвременните звездопътешестващи цивилизации, самата представа, че това е създадено от човешка ръка беше спиращо дъха. Милиарди тонове метал, простиращи се хиляди километри във всяка посока, успяваха да засенчат червената звезда не физически, но е вдъхновяващо великолепие, пред което изпитах искрено смирение и благоговение. Елегантните и нестандартни пропорции, практичните и въпреки всичко изящни форми, моделирани в цялостна хармония бяха короната на това върховно постижение на разума над материята. Завършената архитектура на обшивката представляваше диамантен профил, едновременно наподобяващ блестящо острие и всепокриващ щит, готови да бранят галактиката. Предната част на носа бе осветена от хиляди прожектори, където е гигантски, електриковозелени букви бе изписано:

МОГЪЩИЙ.

Гледката беше поразителна. Не можех да откъсна очи. Сегментите, навигационните светлини, оръдейните установки, док станциите, космическите батареи, всичко беше идеално съгласувано, позиционирано и предизвикващо неестествено усещане за естетизъм. Могъщий бе не само невероятен, но и красив кораб. Чувството, че това не е произведение на една раса беше почти осезаемо.

Изведнъж остра, пареща болка ме прониза в гърдите.

— Ааааахррр!!!

Факла сякаш се заби в главата ми. Крясъкът ми отекна високо в мостика и аз се свлякох от седалката си, треперещ в неконтролируеми конвулсии. Спомени нахлуха в съзнанието ми, информация претовари синапсите и наводни невронните ми връзки. Чувствах се потопен в течен пламък, изгарящ и агонизиращ. Гърдите ми сякаш бяха пронизани от смъртоносен меч, изкован в ядрото на свръхнова звезда. Разумът ми бе разкъсан, оплетен и разпръснат, внезапно намиращ се на безброй места едновременно, преживяващ милиони събития, дейности и ежедневни итерации. Насред океана от объркване и гибел видях сияен колос, могъщ и непоклатим, който обаче бе пострадал от смъртоносно попадение и въпреки всичко се държеше и държеше всички, въпреки себе си. И тогава, аз превъзмогнах пламтящия ад и прогледнах отвъд поройната завеса на обременяващата реалност. Видях нещо, което ме порази.

После пропаднах в бездната на безпаметността.