Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2019 г.)

Издание:

Автор: Дрейк Вато

Заглавие: Космически залог

Издание: първо

Издател: Лавици

Град на издателя: Добрич

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ФолиАрт

Художник: Никола Крумов

Коректор: Илияна Енчева

ISBN: 978-619-7290-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8665

История

  1. — Добавяне

11

Легендата за Последния ординарец.

Преданието гласеше, че малко преди Войната Федерационният съюз създал оръжие, което нямало равно на себе си по мощ. Когато Войната избухнала, оръжието на Съюза било единственото нещо, което отложило незабавната капитулация. Множество битки били спечелени благодарение на това оръжие и дори изходът на Войната бил неясен. Но силата на тайнствените нашественици била толкова огромна, че дори най-великото изобретение за разруха в галактиката не било достатъчно, за да обърне ситуацията.

От пепелищата на загубата се появил един човек. Той бил напълно обикновен, но безкрайните сражения и кръвопролития го калили във велик войн. Неговата смелост, боен дух, лидерски качества и ненадминато умение били символ за всички, които се борели в защита на галактиката. Винаги пръв в битка и винаги последен да я напусне, до последния враг, последния патрон, последната капка кръв. Така той получил прозвището си Последният ординарец. Неговото най-далновидно решение, както казва легендата, също било последното: Той разбрал, че Войната, въпреки всички усилия, ще бъде загубена. Но знаейки, че от прахта на цивилизацията ще се появи нов, свободен свят, той скрил оръжието на Съюза в дълбините на космоса. Когато бъде открито един ден, неговото наследство ще отведе поробените народи до завещаното от миналото, което ще им помогне в борбата за тяхната свобода.

Поне това знаех аз.

Съзнанието ми се върна бавно. Умът ми много добре знаеше, че съм паднал, но зрението ми се клатеше като някакъв асинхронен метроном. Подпрях ръка и се надигнах. Чудех се къде се намирам, все още замаян.

После видях трупа пред себе си. По рекстразите.

Нямаше виеща аларма. Би било абсурдно да очаквам пронизителен вой, когато техническият прогрес бе катастрофирал някъде между липсващ и почти никакъв. Но чух гласове. Много гласове, които викаха и спокойно заместваха сигнала за тревога. Ботуши тропаха неистово, сякаш някаква невидима вълна се приближаваше.

Време бе да изчезвам.

Адреналинът ме срита в задника. Аз скочих и трескаво се огледах. Черни, въоръжени униформи цъфнаха в коридора.

— Стой!

Побягнах в противоположната посока. Но изходът бе само един. Изстрели писнаха около мен. Чуването им означаваше пропуск. Тичах право срещу широката остъклена стена на просторния кабинет. Вдигнах револвера си за стрелба. Полимерното стъкло нямаше да поддаде от куршумите, затова стрелях в ъгловите сглобки. Металният скелет писна и изтрещя. С един дързък скок, аз се хвърлих над изпречилото се бюро, извъртайки рамото си. Блъснах стъкления панел и излетях от десетия етаж, последван от куршумен дъжд.

Осъзнах грешката си чак когато инерцията предаде смяна на гравитацията. Пирамидалната конструкция на сградата обаче се оказа моето спасение. Аз тежко се приземих върху стръмния стъклен наклон на осмия етаж, изкарвайки си въздуха. Започнах да се премятам неконтролируемо подир бутнатия панел, който се свличаше с остър писък надолу. Борех се за три неща: да задържа шапката си, да не изпусна револвера и да върна равновесието си. В по-важните две успях.

Май имах кофти приоритети.

Когато най-после спрях да се движа, разбрах, че съм се изтъркалял чак до началото на малка уличка в края на площада. Силна болка пулсираше из цялото ми тяло. Побоят, алкохолът, недоспиването и падането, всичко това взето заедно, ме парализираше и аз не можех да помръдна. Със стиснати до счупване зъби протегнах ръка и се завлачих метър по метър в уличката. Някъде зад мен се чуваше голяма суматоха. Но аз бях съсредоточил усилията си само в две направления: да не гълтам пясъка и прахта по улицата, и безмозъчно да продължавам да се издърпвам до някъде. Където и да е.

От страничната пресечка внезапно изникна бронетранспортьор. Е, това беше, помислих си равнодушно. Мощната машина спря на метри от мен. Задната рампа се спусна и група въоръжени мъже излязоха. Те бързо се насочиха към мен, вдигнаха ме и ме бутнаха в бронетранспортьора. Някой излая заповед и машината потегли.

Аз бях твърде изненадан. Мислех, че ще ме очистят. А вместо това…

— Брей, брей, да не повярва човек! Текс, това ти ли си, бе?

Разтърсих леко глава, дишайки дълбоко. Опитах се да фокусирам зрението си и да видя кой ме позна. Кибер-окото се справи със задачата по-бързо от своя органичен събрат. Огледах внимателно непознатите лица около себе си.

И видях Марк.

Той беше огромен, мускулест мъжага. Лицето му бе като изсечено от гранит, с яка и широка челюст, над която се мъдреше малък, учудващо преценяващ поглед в морскозелено.

Всъщност всички в бронетранспортьора бяха едри и мускулести. Грубите им дрехи бяха полупреправени в някакви униформи, които не разпознах в сумрака. Над тях носеха тежки брони. Приличаха на докери, сурови и закоравели от тежък труд. В ръцете си стискаха автомати „Керкгеров“. Много опасно оръжие. Още преди Войната, така наречените Керкове бяха предпочитани от тукашните въоръжени сили и наемници. Казвам тукашни, защото „Керкгеров“ се произвеждаше единствено на Граничните светове. Само Великият космос знае как ставаше това. В днешно време, да намериш Керк в работещо състояние бе… много трудно. А да видиш цяла банда въоръжени с него… изглежда, бях попаднал на ударен отряд. Елитен.

— Марк, тъкмо на време — отпаднало го поздравих аз.

Той се ухили.

— Нали? Минавахме напряко оттук и гледам — тоя шлифер и тая шапка са ми познати отнякъде… Явно беше загазил, та викнах на момчетата да те приберат.

— Защо? Само за да ме очистиш ли?

Марк се намръщи объркано.

— Какви ги говориш, друже?

Издадох се. Сега нямаше смисъл да лъжа.

— Знаеш ли, има пет хиляди кредита награда за моя милост — кисело процедих аз, облегнал глава назад.

— Пет хиляди… — сянка мина през лицето на Марк. Той се замисли за миг. Нещо в него за миг се изкуши. Но той тръсна глава и рече:

— Текс, друже, няма да те гръмна, бе, човек!!! Пет хилядарки са много пари и явно нещо си оплескал, че да ги дават за теб, но ти ми спаси живота в оная престрелка в Лагера! Така че може да си спокоен. Няма с пръст да те пипна. — Марк хвърли поглед към останалите. — За момчетата също можеш да си сигурен, че и те ще кротуват. Нали, момчета?

— Да, шефе — отвърнаха останалите с различна степен на разочарование и съгласие.

— Добре, така ви искам — доволно каза Марк. — А бе, Текс, я кажи какво правиш напоследък? Изобщо не си се променил, откакто последно се видяхме! Дори носиш същия шлифер.

— Какво да кажа, храня се редовно, спортувам и спя до обяд всеки ден. Колкото до дрехите, тях съм си ги купил с доживотна гаранция.

— Да бе, аз пък живея в Северния сектор — засмя се Марк.

— Няма какво толкова за разправяне. Още търся вечната голяма поръчка, след която да се оттегля спокойно и да умра мирно, а дотогава се трепя и рискувам живота си за нищо.

— Все същото, а? Животът никога не се променя — философски заключи Марк.

Макар да бях благодарен на Марк — двойно даже, защото не ме гръмна за пари — аз бях леко учуден как попаднах на него. Градът, със своите пет сектора, не можеше да се каже, че е голям, но имаше достатъчно пространство, за да е възможно никога повече да не видиш някой. Тоест, ако не е пукнал вече, имам предвид. Хората, които познавах, просто не оцеляваха достатъчно дълго, за да забележат, че почти не старея. Често умираха насилствено или при инцидент, а тези, които все пак имаха навика да им върви, просто ме забравяха с годините, защото сам гледах да не им се мяркам. Те просто спираха да бъдат на нивото ми, било физическо или политическо. Някои от тях се изкачваха по социалната стълбица, докато други просто… остаряваха. Оттегляха се от моята сфера на действие. Бях свикнал с това „текучество“, затуй аз също ги забравях, за да направя място в главата си за новите. Не можех също така да понасям лесно загубата и самотата — затова се държах дистанцирано и делово. Ларл и Лидия бяха единиците, с които можех да завържа трайни взаимоотношения. Независимо дали бяха лоши или добри. Защото гадната компания е за предпочитане от безмълвната пустота.

С Марк се бях запознал преди десетина години. Тогава той изглеждаше млад, кипящ от енергия наемник, с неочаквано голям опит зад гърба си и трезва мисъл. Известно време често работехме заедно, защото тогава бях подхванал серия от поръчки, от които печелех добре, но харчех доста, защото ми трябваше нова екипировка постоянно, заедно с боеприпаси. Последно видях Марк преди пет години, когато трябваше да охраняваме керван с търговци, минаващи през Лагера. Попаднахме в засада от местна банда, при това мутанти. Марк бе ранен тежко, но аз му оказах първа помощ. Беше пътник, но в кервана по случайност имаше лекар. Обаче Марк запомни мен като спасителя си, не доктора. След тази случка имаше дълъг период на суша и пътищата ни се разделиха.

— Ти пък доста си се променил — казах на Марк. — Станал си голяма клечка. Водиш собствен отряд. И то какъв. Да му се не види, дори имате… — и почуках по обшивката на бронетранспортьора.

— Така е — скромно си призна Марк. — След като почти пукнах преди пет години, реших, че ми е писнало да съм свободен наемник. Записах се при арсеналистите и оттогава съм доволен. Тия момчета не си поплюват. Дават храна, пари, че и безплатен достъп до Черния пазар.

— Записал си се в Арсенала на демокрацията?

— Аха. С годините им показах, че яко си ме бива и ето, вече съм главен оръжейник със собствена компания. Нали тъй, момчета?

— Да, шефе!

— Но… защо точно Арсенала? — попитах аз. — Защо не Черните орли или Ескадрилата?

— Защото само тук дават толкова яки играчки. — Марк демонстративно показа оръжието си. Видях, че то не е Керк. Беше нещо много по-смъртоносно.

Това плазмохвъргачка ли е?! — възкликнах изумен.

— Аха — гордо рече Марк. — Каква мотивация повече ти е нужна? Единствено Арсеналът, с изключение на окупаторите, имат достъп до такива железа. Говорейки за железа, момчета, я хвърлете на Текс една ютия.

Дорде се усетя, в ръцете ми се озова един Керк. Беше очукан и стар, но добре поддържан.

— Благодаря… — рекох несигурно. — Какъв е поводът?

Марк се разсмя.

— И тъй, и тъй отивахме на купон, Текс, когато те взехме, рекох си, че няма да е зле да се присъединиш. Добри стрелци винаги са нужни, а твоята очна джаджа не пропуска изстрел.

Идеята да прекарам нощта в някоя пукотевица с ударен отряд едри мъжаги от Арсенала на демокрацията изобщо не ми се нравеше. Дори да не се чувствах потрошен или уморен. Но ако откажех на Марк, нямах представа какво щеше да направи. Въпреки думите му, единствената причина да съм жив все още, би могла да е, защото смяташе, че ще съм полезен.

— Добре — казах равнодушно. — Къде отиваме?

— Отиваме да друснем няколко търговци и да им натрием навирените носове — тържествено рече Марк. Звучеше сякаш бе репетирал. — Имат си едно укрепено местенце в Каналджийския сектор, където са се кашонирали и си правят джамборе с наши крадени железа.

— Чакай малко… искаш да кажеш, че Търговският съюз е откраднал от Арсенала? Те не управляват ли заедно Черния пазар?

— Текс, Текс, Текс… — зацъка Марк с въздишка. — Де си бил през последните пет години? В Западните планини? Нещата се промениха. Старият ред се разпада. Сега ’сичко е в надпревара за контрол и влияние.

— Контрол и влияние над какво? Градът постоянно губи ресурси от преравяне, а нови не се появяват. Територията отдавна е преразпределена. Какво ценно е останало? — аз погледнах скептично Марк.

— Заводите, Текс, заводите — отговори Марк. — И престижа, дето върви с тях. Който контролира заводите, той има благоволението на окупаторите.

— Да, така е. Но защо има внезапен интерес към Северния сектор сега?

Марк хвърли внимателен поглед на останалите. Той се приведе напред и понижи глас:

— Защото, Текс, дрънка се, че предстои да има Изселване.

Думите му ми подействаха странно. Сякаш мокър парцал ме бе ударил наполовина. Замислих се за секунда. Ние живеехме в един разрушен свят, но нашите правила не действаха за окупаторите. Те все още разполагаха с технология отпреди Войната. Това включваше и възможността за междузвездни полети. Макар рядко, понякога съм забелязвал от покрива на жилището си прелитащи звездолети. В Северния сектор имаше космодрум — бях го видял веднъж отдалеч, докато катерех Западните планини. Както всяко място, до което имаше ограничен достъп, за Северния сектор се носеха всякакви слухове, включително за окупаторите като цяло. Едни бяха абсурдни, други — вероятни, а трети бяха неясни и мъгляви до такава степен, че пораждаха митове за самите себе си.

Един такъв слух бе за явлението, наречено Изселването. Може да бяха необразовани, но повечето хора имаха смътна представа, че други обитаеми планети съществуват — и че са под контрола на окупаторите, също като нашата. Историята върви така: всяка планета има определено време или условие, специфично за самата нея. Щом времето изтече или условието се изпълни, цялата популация бива моментално заловена от окупаторите и натоварена на огромни транспортни звездолети, които изчезват в дълбините на космоса и никога повече не се чува за тях. Къде, какво, как — не се знае.

Също като легендата за Последния ординарец, аз не вярвах много на мита за Изселването. Но щом някакъв мит можеше да накара всички главни политически сили в Града да се втурнат да се блъскат помежду си за благоволението на техния господар, значи ставаше нещо. Което бе обезпокояващо съвпадение с моя случай.

Аз изгледах Марк хладнокръвно и казах:

— Значи рано или късно ще трябва да се избират страни, а?

— Тъй-тъй — отговори Марк сериозно. — В тоз’ конфликт няма да останат неутрални, дори да не се месят. Или ще си с победителите… или с ’сички останали.

— А какво печелят „победителите“?

Марк сви рамене.

— Кой знае? Може би ако лижат достатъчно яко гъза на окупаторите и напънат своя, за да служат до припадък… знам ли? Където и да ги изселят, те могат да получат по-кротка съдба.

— Но проблемът не е само в тъпия слух, Текс — продължи той. — Сегашният ред се сецва от дълго време. Още докат’ бях наемник виждах пукнатините. При толкоз джагръфа на оградата, рано или късно се стига до две неща: или оградата ще се срути, или обитателите й ще се изтрепят. Знам го от личен опит. А сега вече и окупатори шават по улиците… краят иде, Текс. Усещам го.

Остатъкът от пътуването мина в мълчание. Аз седях, стиснал автомата и размишлявах. Марк беше прав. Слуховете са си слухове. Истината бе, че краят рано или късно застигаше всичко. Дошло бе времето за преразпределение на силите. Двеста години бяха много време за дадено статукво. Всъщност учудващо е, че относителният баланс се е запазил толкова дълго. След думите на Марк, аз се чудех как съм могъл да не забележа това през всичките тези години. Но истински глождещият фактор бе причината. Колкото и нестабилна да е една конструкция, винаги бе необходим външен елемент, за да я събори. Дали ще е нещо малко или нещо огромно, няма значение. Важното е да бъде нещо. Именно то убягваше на разсъжданията ми в момента и кой знае защо, това ме притесняваше.

След известно разстояние, Марк се намъкна в кабината при водача и раздаде заповеди. Малко по-късно бронетранспортьорът спря. Бойците заредиха оръжията си и излязоха. Аз чинно ги последвах, отпаднал и уморен. Марк също слезе и рече:

— Добре, момчета, джугана остава тук — той посочи с палец към машината. — Лагерът на лошите е ей там в южна посока, на около километър-два. Вие двамата оставате тук да пазите, докато се върнем. Ей, я без мрънкане! Екшънът никога не свършва, така че опичайте си акъла и изпълнявайте заповедите!

След тези думи, Марк ни поведе в лабиринта от срутените сгради на Каналджийския сектор. Вечерният здрач се спусна над нас, превръщайки ни в прокрадващи се сенки насред оскъдната светлина. Аз внимателно се оглеждах, стараейки се да запомня маршрута. Бях дебнал из Каналджийския сектор двеста години и все още не го бях обходил целия. Мястото бе плетеница от затрупани улици, бетонни зъбери и подземни тунели, често леговища на мутирали зверове, които само Великият космос знаеше как оцеляват. Секторът бе получил името си заради откритите изкопни канали, кръстосващи на равни интервали пресечките, по които понякога течеше гъста сиво-зеленикава тиня. Друг кръстник беше обширната водопроводно отводнителна система, обхващаща масивни водни кули, подземни станции и пречиствателни депа. Предполагах, че изобилието на вода, макар замърсена, бе привлякло по-голямата част от фауната. Всезнайковците по кръчмите много обичаха да спорят дали преди Войната Каналджийският сектор е бил водоизточникът на града, или мащабен корпоративен завод за химикали. Аз не си спомнях. Странно.

След около петнайсет минути попаднахме на лагера на Търговския съюз. Притаени в търбуха на катастрофирал звездолет, ние разгледахме терена. Не беше нещо особено. Стари коли, купчини бетон и парчета ламарина бяха натрупани, образувайки малка укрепена зона. Имаше малко бодлива тел за цвят. Самоделни наблюдателници стърчаха в два от краищата на лагера. За разлика от Червената банда, тукашните постови си вършеха работата адекватно. Имаше много въоръжени мъже, но не видях никой, който да прилича на търговец. Хм. Много ясно. Бойците бяха без униформи, обаче дори в здрача можех да видя малката емблема на лявото рамо. Това бяха…

— Ескадрилата — прошепна Марк. — Тия нещастници ще се бият за всеки, който им тикне кредити. Продажници — процеди презрително бившият наемник. — Добре, ето какъв е планът. Лагерът не е твърде укрепен, но е с добра позиция. Ще ни е нужно предимство. Ти, ти и ти, качете се ей там — Марк посочи бетонния баир встрани от нас, остатък от миналото. После извади чифт радиостанции и подаде едната. — Вземи. Когато дам заповед, полейте ги хубавичко с куршуми, а ние ще им подпалим задника отблизо. Т’ва е. Хайде, движение!

Излязохме от прикритието си и се запромъквахме към лагера. Тримата бойци, изпратени от Марк, заеха позиция на баира. Ние също се приближихме максимално. Марк включи радиостанцията и каза:

— Сега! — И заедно с думата хвърли граната към лагера.

Тя избухна едновременно с картечните залпове от баира. В лагера настъпи хаос. Ние щурмувахме през тези няколко секунди. Ескадрилата бързо се съвзе и отвърна на огъня. Бойците на Марк обаче ги притиснаха в кръстосан огън. Самият Марк, вдигна тежката си плазмохвъргачка и стреля. Оръжието изжужа басово. Ярки, като малки слънца, снаряди изхвърчаха от дулото. Сблъсъкът на свръхгорещата плазма с всичко бе унищожителен. Бойците моментално изгаряха и телата им се разтапяха. Отломки и ламаринени панели се изпаряваха при допир. Самата земя се превръщаше в малък, обгорен кратер там, където плазмата попадаше при пропуск. Наред с жуженето на плазмохвъргачката, трясъкът на Керковете пригласяше, покосявайки всичко живо. Аз самият изчаквах кибер-окото ми да прихване целта и стрелях спорадично. Пестях си патроните, защото ми бяха дали само един пълнител. Пък и моето участие изглежда не беше от особено значение. Вражески куршум уцели един от бойците на Марк, но той само падна по гръб, преди да се изправи отново. Спор няма, добре бяха екипирани за този рейд. Твърде добре. Какво бяха откраднали Търговският съюз, по рекстразите?

Ескадрилата ни превъзхождаше числено. Но сред тях бронираните бойци бяха рядкост, а въоръжението им като цяло не бе слабо мощно, обаче не можеше да се сравнява с нашите пушкала. Докато от баира не спираха да сипят куршуми по тях, ние обкръжихме оцелелите и им пресякохме пътя за отстъпление. Накрая и последният наемник престана да се отбранява, след като половин дузина откоса буквално го разкъсаха. Не че се биеше до смърт. Просто всичко стана твърде бързо, за да се предаде.

Един от падналите се оказа жив. Той агонизираше, протегнал ръка нагоре за помощ, която нямаше да дойде. Марк го огледа за секунда и премаза врата му с ботуша си, давайки това, което смяташе за бърза смърт. Нещастникът се разтърси за последно и умря. Марк подритна един маломощен лъчемет.

— Хубави железа. Обаче не сме тук, за да грабваме всичко като преровители. Може би на връщане… — Той вдигна радиостанцията: — Ало, момчета, хайде слизайте бърже! Купонът свърши.

— Засега — промърморих аз.

— Шефе, ’ма тук нема нищо! — възкликна единият от едрите мъжаги. После додаде уплашено: — Тия са слезли долу!

— Я пак? — вдигна навъсено вежди Марк. Боецът му посочи един малък бункер, вероятно стар сервизен тунел. Входът тъмнееше към дълбините на Каналджийския сектор.

Марк изпсува.

— Рекстразите го взели! Момчета, имаме проблем! Я се съберете тука!

Отрядът го наобиколи.

— Слушайте сега, ще трябва да слизаме. Ей, ей, ЕЙ, я без мрънкане! Не сте нек’ви деца! За к’во са ви тия ютии, а? Нали трябва да докажете, че ги заслужавате! Хайде сега, стягайте се и си опичайте акъла!

Но въпреки резките му думи, всички останаха неспокойни. Аз напълно ги разбирах. Беше ми се случвало да слизам в подземните нива на Каналджийския сектор и от първа ръка знаех какъв ужас е там долу. Единствената причина и аз да не се разтреперя бе умората и чувството ми за професионализъм.

Марк ме видя и реши да се възползва:

— Ей, Текс, я им покажи на тия дрисльовци как се прави! Ти си печен. — Той ме погледна очаквателно. Аз проклинах наум. Стиснах здраво Керка и пристъпих в тъмнината на бункера.

Заслизах бавно и внимателно. Кибер-окото превключи на нощен режим. Видях множество тръби, клапани и кабели. Вървях по метални гофрирани стъпала, които дрънчаха изпод ботушите ми. Чух как останалите ме последваха. Марк постави длан на рамото ми, да покаже, че е след мен. Аз кимнах и продължих да се спускам. Отзад защракаха фенерчета. Техните лъчи пробягаха по стените. Кибер-окото се позатрудни да компенсира постоянно променящия се контраст, но не пречеше чак толкова. След около двадесет метра се озовахме в широко сервизно помещение е вертикална шахта. Някога в нея е имало асансьор, но сега бяха останали само аварийните стълби. Надникнах над ръба. Потръпнах леко и се обърнах. Бойците не бяха уплашени, но движенията им издаваха напрежение. Аз изсумтях и преметнах автомата през рамо. Демонстративно хванах студената стълба и се спуснах надолу. Докато никой не гледаше, тайно избърсах избилата пот по челото ми.

Шахтата бе част от огромен подземен хангар. От тавана до пода имаше поне двадесет метра височина. В тъмните му дебри си личаха различни отломки и остатъци от машинарии, дебело покрити е ръжда и тиня от кондензат. Тунели водеха навътре в подземието, някои достатъчно големи за превозни средства. Проядени тръби капеха своят токсичен гнилоч, който някога може и да е бил питейна вода, а може би не. Ехото от нашето слизане кънтеше самотно по напуканите бетонни стени. Ако имаше някой тук долу, вече знаеше, че идваме.

Аз мразех да съм начело в такива ситуации. Последните няколко метра се пуснах от стълбата. Паднах тежко, с глухо тупване. Стиснах Керка в ръцете си и се притаих сред купчина отломки, оглеждайки се внимателно. Нищо.

Марк и неговите бойци след секунди също бяха долу и нащрек. Бившият наемник сложи пръст пред устните си и ни даде знак да вървим. По принцип нямаше смисъл да се крием заради фенерчетата, но ехото можеше на километри да издаде присъствието ни.

Тунелът вдясно изглеждаше най-скоро използван. Ние тръгнахме по него. За наша изненада, не след дълго той свърши насред затрупан участък от срутване. Встрани, обаче, някой бе издълбал бетона, разкривайки малка ниша, която водеше до отточен канал с люк. Марк махна и двама бойци внимателно вдигнаха люка. Отвътре се процеди слаба светлина. Изглежда, това беше мястото. Аз отново бях начело. Прехвърлих крак над бетонния ръб и скочих. Падането бе около два метра. Озовах се в добре осветен — като за канализация — отводнителен тунел със скосени ъгли, от онези, които преди Войната наричаха „магистрален канал“, заради огромните размери.

И тогава се почна.

Оловен дъжд се изсипа без никакво предупреждение върху мен. Няколко куршума ме закачиха, но шлиферът ме предпази. Аз светкавично скочих към най-близкото укритие, изстрелвайки откос от автомата. Зад мен Марк и бойците му бързо сториха същото, спускайки се от отточния канал. Един обаче нямаше късмет. Куршумите блъснаха тялото му, докато падаше, пробивайки бронята с числено превъзходство. Той се свлече, облегнат на стената. Марк и останалите стреляха на сляпо иззад прикритията си, опитвайки се да намалят ответния огън. Аз предпазливо надникнах. Отсреща имаше солидна двуетажна барикада. Беше направена достатъчно кадърно, така че да е еднакво лесна за отбраняване срещу хора или канални твари. Отбранителите бяха основно от Ескадрилата, но забелязах и няколко стрелци, които нямаха отличителни белези. Сигурно охранители на Търговския съюз. Бяха поне няколко дузини.

Престрелката вече се проточваше. Щеше да е патово положение, но ние нямахме път за отстъпление. Ако останехме твърде дълго, щяхме да свършим патроните или просто една метната граната щеше да ни прочисти.

— Марк, трябва да ги заобиколим! — извиках високо.

— И как точно! — ревна в отговор той. Плазмохвъргачката му правеше сериозни щети, но не достатъчно.

— Прати трима от твоите отляво, аз ще мина отдясно! Дайте ни прикриващ огън и ние ще ги притиснем!

— Дадено! ЕЙ, вие там!!! Вляво, по моя команда!

Аз вдишах дълбоко и зачаках. Изобщо не бях в състояние да тичам, но се надявах адреналинът да ме вдъхнови.

— Гранати! ДАВАЙ!!! — ревна Марк.

Автоматите „Керкгеров“ затрещяха. Гранати избухнаха. За миг, оловната градушка отсреща спря. Аз щурмувах напред и надясно. Спринтирах и търсех укритие сред оскъдните развалини. Никъде не беше подходящо. По рекстразите. Продължих да тичам с всички сили. Вече почти бях до предната барикада. Един наемник се подаде от укритието си. Бях на метри от него. Той вдигна оръжието си. Аз изкрещях и се метнах. Прехвърлих ръждивата ограда и се стоварих право върху него с цялата си тежест. Той замахна. Аз обаче бях по-бърз. Блокирах удара му с цевта на автомата и забих приклада в лицето му. Зъби, нос и скули се счупиха с гадно хрущене. Ударих го още веднъж в слепоочието. Някаква малка част от съзнанието ми беше погнусена от действията ми, но аз нямах време. Надигнах се от трупа и се долепих до най-близката повърхност.

Бойците на Марк, вече сипещи огън от два ъгъла, започнаха бавно да напредват. Плазмохвъргачката на Марк бе направила солидни пробойни в барикадата и отбранителите бягаха по барикадата в търсене на нови позиции. По рампата срещу мен слязоха трима. Аз ги покосих набързо. Керкът имаше 60-патронен пълнител. Аз бях изстрелял около 30. Преметнах барутното страшилище през рамо и взех оръжията на убитите наемници. Автомати „Аркеус“. Още едно оръжие от преди окупацията. По-дребни и слабо мощни, но все пак автомати. Грабнах два, заедно с пълнители. Затичах се по рампата. Горе имаше шестима наемници. Вече знаеха, че долу ставаше нещо и двама се обърнаха към мен. Аз стрелях с автоматите в движение, мятайки се към най-близкото укритие. Трима уцелих, останалите се надигнаха да видят какво става и бяха елиминирани от момчетата на Марк. От другата страна една глава и дуло се подадоха, насочени право към мен. Аз вдигнах Аркеусите и ги изпразних в ламарината и главата над нея. Плисна кръв и дулото изтрополя на земята. Задъхан, аз тръснах автоматите и натиснах задържащите лостове. Пълнителите тупнаха на земята. Сигурно отстрани изглеждах много печено. Единствената ми мисъл обаче бе да оцелея. Тук бях открита мишена. Заредих максимално бързо и се скрих в най-близката ниша.

Изходът от битката вече се бе обърнал. Долу Марк и останалите напредваха уверено, а някъде отляво трещяха автомати, свидетелстващи за втори пробив в отбраната. Аз поех дъх и сканирах с кибер-окото. На най-горната рампа имаше поне петнадесет човека. Можех да остана тук и да чакам нов пробив. Но ако те разберат, че бях сам, щяха лесно да си върнат позицията. А аз нямаше накъде да отстъпя.

Изглежда, че нападението бе най-добрата защита.

Вкарах кибер-окото в свръх режим. Прихванах мислено и буквално целите в мушката. Изчислих вероятните траектории на ответните удари.

После изкачих рампата.

Почти веднага един наемник ме видя и извика. Аз го застрелях на мига. Другите се обърнаха към мен. Моите автомати вече гърмяха, техните звездообразно осветени дула сееха смърт. Образът от кибер-окото бе феерия от траектории, целеви триъгълници и статус-данни. Протезата ме информира за насочените проектили, идващи в моя посока. Аз се извъртях точно колкото да ме пропуснат. Оставих част от снарядите да ме ударят, но шлиферът ги спря на място. Гилзи като водопади се лееха по земята от оръжията ми. Звукът на всяко парче месинг бе придружен от фонтан кръв, цъфващ като цвете там, където оловният куршум попадаше. Кибер-окото ме заслепяваше със своите потоци от информация. Вместо хора, целех триъгълници, вместо куршуми, отбягвах линийки. Приплъзнах се надясно, мятайки се да отбегна точно насочен откос. Тела падаха глухо, по нищо неотличими от торби с храна, които животът вече е напуснал. Аз също паднах, но това бе контролирано, жизнено движение, при което шлиферът изшумоля от триенето със земята. Брони се пукаха, изпуснати оръжия издрънчаваха и аз усетих как моментът преминава.

Образът от кибер-окото се нормализира. Времето върна нормалния си ритъм и аз усетих моето тежко сърцебиене. Усетих и болката, там, където куршумите ме бяха натъртили през бронята. Изправих се. Стоях, отпуснал два празни, димящи автомата, насред купчина мъртъвци.

Нищо чудно, че когато Марк и другите дойдоха, ме изгледаха със страхопочитание.

— Леле… — каза един от бойците.

Аз му метнах един поглед и захвърлих оръжията. Бях много, много уморен. Недоспал и гладен. Преследван и притиснат. Може би твърде циничен и претръпнал.

Обаче дори не ми беше платено за смъртта, която причиних на над 20 човека току-що.

И друг път бях убивал. Включително и хладнокръвно. Но ден след ден, година подир година, след векове, това се натрупваше. Смърт и смърт, и смърт. Живеех в отвратителен свят, но същевременно бях част от извращението. Част от покварата. Част от упадъка.

Какво ли наказание ме чакаше за моите действия?

Тръснах внезапно глава. Явно шокът от битката ме беше вкарал в някаква шашава меланхолия, за която нямах време сега. Фокусирах погледа си и последвах Марк и отряда му навътре в лагера на Търговския съюз.

Отвъд барикадата имаше помещение, явно предназначено за дълго обитание. Марк нареди претърсване. Жилищният отсек бе просторен и пълен с дребни декорации, минаващи за лични вещи. Изглежда базата е била с по-постоянен гарнизон и допълнителни легла. Нищо чудно. Докато бяхме навън аз смътно наставях картата в главата си, според която се намирахме някъде по транзитното трасе от Лагера до Центъра. Тук търговските кервани, идващи със стока от южните извънградски сметища, вероятно са спирали да отпочинат и да сменят ескорта, преди да продължат към Базара или керван-оазиса на Търговския съюз.

В далечния край на отсека внезапно подемната врата започна да се отваря. Като един, всички вдигнаха оръжията си, готови за стрелба. От светлината зад вратата се очертаха две фигури. Тежкият метал с грохот се вдигна докрай.

Аз се вцепених.

По…

Единият беше дразавър, зрял индивид. По него нямаше следа от младостта и наивността на Риз. Беше едър, силен и спокойно можеше да спука Марк в ръкопашна борба. Но той дребнееше в сравнение с другия…

… който беше рекстраз.

Огромният, чудовищен пришълец бе леко приведен, за да може да мине през подемната врата. На височина беше почти три метра. Гигантските му мускули бяха грозно издути, обхванати от изпъната, нечиста, тъмносива кожа. Широката му челюст бе пълна с прекомерно големи зъби, които пречеха да се затвори напълно. Черно-червените му очи горяха с неконтролирана ярост и чуждоземна лудост. В дебелите си ръце стискаше сдвоена, многоцевна картечница, блестяща и заплашителна.

Велики космосе.

— ПУЦАЙ!!! — изкрещя Марк.

Картечницата на рекстраза с виене завъртя цевите си. Бойците на Марк вдигнаха автоматите, готови за стрелба. Но дразавърът рязко изметна дланта си напред и изведнъж мощна ударна вълна блъсна всички ни. Аз се озовах по гръб зад току-що преобърната маса. Виенето на картечницата се превърна в трещене и крясъци огласиха помещението. Кръв плисна по стената и тавана. Чух виковете на Марк и разгорещеното жужене на плазмохвъргачката му. Керкове също се включиха в стрелковата какофония, но те звучаха като кашлица, сравнени с рева на многоцевната картечница.

Аз надигнах глава. Ударната вълна ме беше запратила встрани от останалите. Видях как дразавърът метна огнено кълбо към двама бойци, докато рекстразът държеше останалите ниско зад прикритията им с картечния си залп.

Огнени топки. По… Велики космосе.

Марк и отрядът му не бяха в безнадеждно положение на пръв поглед, въпреки изненадата и ужаса. Те даваха отпор, но куршумите от автоматите „Керкгеров“ правеха почти нулево впечатление на рекстраза. Той кървеше, но не се прикриваше изобщо, само продължаваше да стреля. Дразавърът, от своя страна, сякаш не биваше засяган от куршумите.

Аз хвърлих жребия си и направих моя ход. Метнах автомата на рамо и извадих револвера. С кибер-окото се прицелих право в главата на рекстраза. Колкото и як да бе този грозник, нямаше да издържи пред огневата мощ на моята „Каракуда“.

Особено десет изстрела в главата.

Кибер-окото прихвана целта. С едната ръка вдигнах револвера, а другата поставих над петлето.

Направих вентилаторен обстрел.

За три секунди изпразних целия барабан. Ефектът бе поразяващ. Още при първото попадение рекстразът се олюля. Аз веднага коригирах прицела си, воден от кибер-окото. Две, три, четири. Рекстразът задавено изрева нещо, което потъна в шумотевицата. Пет, шест, седем. Картечницата в ръцете му спря да се върти и той залитна напред.

Осем, девет, десет. Вече лежеше на пода, когато го застигнаха.

Дразавърът внезапно остана сам, с половин дузина дула, насочени към него от различни посоки.

Което беше грешка.

Трябваше да стреляме веднага. Пришълецът вдигна ръце. Невидим поток енергия се завъртя като циклон в помещението и ни засмука. Аз се залових здраво за един пилон, но шапката ми отлетя и се видях принуден да се втурна след нея.

Понякога съм глупак.

Дразавърът направи рязък жест и циклонът избухна, разби барикадата зад нас и ни изхвърли обратно в мокрия магистрален канал. Аз паднах върху твърдия бетон и си изкарах въздуха. Зрението ми притъмня. Опитах се да помръдна, но крайниците не ме слушаха. Стонове се разнесоха около мен. Оцелелите от отряда на Марк също го бяха отнесли зле.

За да бъде всичко максимално прецакано, от тъмните дебри на канала изтътна оглушителен рев.

Онозавър.

Типично.

Беше по-близо, отколкото очаквах. Сред облак останки и бетонен прах, онозавърът се озова в канала, изкъртвайки недостатъчно широк тунел, през който бе дошъл. Бойците на Марк крещяха и викаха, и започнаха да обстрелват чудовището. Онозавърът гневно размята гигантската си глава и предни лапи, разхвърляйки бойците наоколо.

Марк също беше сред тях. Плазмохвъргачката му бе изтръгната от ударните вълни и сега той стискаше в ръцете си пистолет. Движенията му бяха бързи и ловки. Той дебнеше онозавъра като опитен ловец, отбягвайки мятащото се тяло на чудовището и чакаше сгоден момент за контраатака. Беше твърде зает, за да забележи как дразавърът насочи дланта си към него.

— Не!!! — извиках аз. Марк се извърна, дразавърът също. Неочакван прилив на сила ме заля и без да се усетя, автоматът вече бе в ръцете ми, тресящ и стрелящ.

И пропусна.

Куршумите летяха право към пришълеца. Но на метър преди целта, те биваха безобидно отклонявани встрани. Дразавърът прилагаше някакво усилие, с което успяваше да отблъсне свръхзвукови снаряди.

Пълнителят ми свърши. Ударникът сухо изщрака. Аз невярващо го натиснах още един път. Щрак. Щрак. Щрак.

Дразавърът се озъби зловещо. Май минаваше за неговата версия на ухилване. Той призова огнено кълбо в дланта си и понечи да го запрати към мен. Аз обаче нямаше да му се дам лесно. Хвърлих бързо автомата, правейки прецизен пирует. Оръжието полетя устремно към дразавъра, който се отдръпна. Той обаче изобщо не бе очаквал револвера, който също захвърлих с привидно безсмисленото движение. Револверът се завъртя около оста си като грамаден двукилограмов бумеранг и се стовари право между очите на дразавъра.

Той изсъска от болка. Аз го изгледах презрително и метнах поглед към Марк. Бившият наемник беше останал сам. Той бе успял да се покатери върху онозавъра и се опитваше да го простреля в черепа. Трудна задача, с която моят револвер би могъл да се справи, но сега лежеше някъде в тинята, празен. Аз извърнах очи от епичната сцена и се фокусирах върху дразавъра, който се съвземаше.

Така значи. Куршуми не го ловят.

Да видим как ще отбегне юмруците.

Метнах шапката и шлифера върху близка купчина. След кратко колебание свалих и ризата. Марк, борейки се да се задържи върху онозавъра, ме видя и викна:

— К’во правиш!

— Същото като теб, ама с повече стил! — извиках аз в отговор и пристъпих към дразавъра. Кожата по торса ми беше закалена и деформирана от многобройни прострелвания, боеве и удари. Аз изпънах моите все още жилави, корави мускули. Изпуках кокалчетата на пръстите си и се засилих напред.

Щеше да е точно както в бара.

Знаех, че дразавърът е по-силен, по-едър и по-млад от мен. Дори при моите два века опит, не знаех дали щях да го надвия в двубой. Затова реших да не му оставя шанс да замахне.

Дясното ми кроше се стовари в челюстта му, секунда преди да блокира. Аз извъртях крака си високо, целейки петата в главата му с тройна комбинация. Той се наведе веднъж, два, три пъти. Трансформирайки устрема си, събрах длани и ги тласнах напред, към слънчевия му сплит. Дразавърът се дръпна назад. Аз приклекнах и направих подсечка. Той скочи, едновременно скъсявайки дистанцията, докато аз се изправях.

Изгубих инерция.

Дразавърът замахна с отворена, ноктеста длан. Аз парирах с вертикален блок. Другата му длан вече летеше към ребрата ми. Болка. Силна и неподправена. Лакътят му се стрелна нагоре, право в лицето. Отново болка. Блокирах ритника му със стоп-контра. Забих коляното си, но той се извъртя и едновременно ме подсече с опашката си.

Баси пугилиста.

Без да поглеждам през рамо, се извъртях по гръб. Тежко, ноктесто стъпало се стовари до мен на сантиметри. Аз направих ключ и усуках тялото си. Дразавърът се стовари и аз му се нахвърлих. Той обаче сви краката си и ме отметна презглава надалеч, където се ударих и претърколих. Болката се усилваше. Изправих се и почти разсеяно чух рева на онозавъра и видях Марк, който продължаваше да се държи за врата му.

Остра, изгаряща агония ме прониза. Изцапани с кръв нокти се отдръпнаха и аз се превих напред. Дразавърът ме посрещна с мощен ъперкът, който ме запрати на земята. Аз паднах, изкривен от болка, губещ съзнание и сили. Дразавърът се надвеси над мен с триумфално изражение. Аз слабо го фокусирах и внезапно се ядосах. Вчера утрепах цял щурмувал, да не би един извънводен псионист ще ме затрие?

Време беше за обрат.

Подадох мислената команда. Кибер-окото изжужа. Малкият лазерен диод на мястото на зеницата заблестя ярко за миг. Дразавърът спря и се облещи. В следващия момент от кибер-окото се откъсна тъмен лазерен лъч, който го порази право в муцуната. Дразавърът изрева и отстъпи, покрил муцуната си с ръце.

Край на мача.

Адреналинът и възможността ме съживиха. Аз бързо скочих и хванах в ключ силната ръка на дразавъра. Подпрях лакътя и го блъснах. Чупенето на костта се смеси с изстрел от пистолета на Марк. Дразавърът изрева в хор с онозавъра. Аз се извъртях, отбягвайки ответната атака и хванах другата ръка. Удар. Изстрел. Рев, вик, крясък.

Пуснах ръката на дразавъра и стоварих юмруците си в парен чук.

Удар. Изстрел. Рев.

Съсредоточих цялата си сила във върха на ботуша си и изритах дразавъра в ребрата.

Удар. Изстрел.

Замаян, направих последно засилване и с нарочно залитане лакътят и рамото ми паднаха право върху главата му.

Удар. Изстрел.

Аз останах да лежа изтощен. Пистолетът прогърмя още няколко пъти и накрая изщрака. Нещо тежко и масивно се строполи на земята. Кибер-окото ми съобщи за изчерпана енергия, примигна и угасна.

Дишах тежко. В полумрака на канала почти не виждах с органичното си око, подуто от удар, смъдящо от стичащата се кръв на аркадата. Някаква фигура се надвеси над мен и подаде ръката си. Аз отпаднало приех.

— Хайде… полека… — изпъшка Марк, който също беше отнесъл бой. Бронята му обаче го бе опазила донякъде. Той ми помогна да седна. — Баси, мама му стара! Текс, човече, к’ви ги вършиш! Що за кьотек отнесе! — Той видя трупа на дразавъра и додаде: — Изобщо не си поплюваш!

— Подай ми шлифера — простенах аз.

— Само не ми казвай, че криеш пиячка в него?

— Не, нещо по-полезно.

Марк с усилие се надигна и донесе шлифера, заедно с ризата и шапката. Аз пребърках джобовете и извадих малък флакон. Поставих мундщука в устата си и натиснах дозатора. Обогатен кислород. Плюс някакви нано-био-незнам-си-какви медикаменти. Това беше наноаптечката, една от скъпоценностите, които бях решил, че си струва да взема от шкафчето в кантората.

Почти веднага усетих как дишането ми се улеснява. Зрението ми се проясни, а ръцете ми придобиха достатъчно сила, за да забърша кръвта. Марк гледаше леко завистливо, но не каза нищо. Аз бръкнах отново в шлифера. Извадих малка био-батерия. С другата ръка внимателно опипах протезата си. Намерих хватателния ръб и стискайки, леко дръпнах. Предният окуляр, с диода и лещата на кибер-окото, се отдели с тихо щракване. Аз махнах изтощената био-батерия от модула, запокитих я в мрака и сложих новата. Върнах окуляра и натиснах, докато чух щракване. След миг кибер-окото примигна и се включи. Мина кратка диагностика и всичко беше наред.

Марк гледаше цялата сцена със смесица от удивление и вял интерес.

Аз отвърнах на погледа му, вече стабилизиран и посочих онозавъра:

— Че то и ти си голям герой, я виж!

— Е, не исках да оставам по-назад.

— Бива. Още от едно време си беше луда глава.

— Виж кой го казва!

Помълчахме малко.

— Сега какво? — попитах аз.

— Все още трябва да гепя открадната стока — рече Марк. — Обаче… изглежда вече нямам екип.

Слабото ехо подчерта забележката, както и непомръдващите тела наоколо. Аз грабнах един автомат „Керкгеров“, заедно с пачка пълнители. Намерих си и револвера, който презаредих. Кимнах на Марк.

— Ами хайде.

Върнахме се в жилищния отсек. Отне ни известно усилие да изкатерим срутената вече барикада. Този път бяхме нащрек за изненади. Но изненади нямаше. И по-добре, защото в нашето състояние, бяхме ходещи мишени. Довършихме претърсването и открихме крадената стока. Едва ли нещо непредвидено вече щеше да се случи.

Понякога прибързвам със заключенията.

Контейнерът бе твърде малък, за да съдържа оръжия, както мислеше Марк. Имаше як катинар плюс ключалка, но наоколо се въргаляха доста самоделни инструменти за разбиване. След десетина минути бъхтене, катинарът и ключалката бяха потрошени.

Марк вдигна капака. Аз надникнах зад рамото му.

По рекстразите.

Вътре нямаше оръжия. Имаше компютър.