Дрейк Вато
Космически залог (16)

16

Минаха няколко часа, докато се спускахме от Западните планини обратно към града. Аз неумело се друсах върху гърба на консора, прималял от изтощение. На двадесетина метра пред мен Риз и Ларл се бореха със своите животни. Най-отпред беше Марк, който плътно следваше бягащия Гакар. Драксатът се движеше невероятно бързо и безшумно, внимателно подбирайки пътя ни сред смълчаните хребети. Самотен рев на незнаен мутант отекна зад съседния склон. Други шумове, гласове и не само, се обадиха около нас. Но нищо не ни изненада или нападна по време на нашето бягство.

Беше дълбока и мъртвешка нощ, когато най-сетне стигнахме покрайнините. Високо на небосклона двете малки луни бяха напълно скрити зад прахови облаци. Нямах представа колко е часът, но не се и съмнявах, че нощта беше превалила по стандартите на местния планетарен цикъл. Улиците бяха по-пусти от обикновено.

Гакар внезапно спря и ни даде знак да направим същото. Аз дръпнах юздите и консорът неохотно забави крачка. Три пресечки по-надолу, многоброен патрул мина перпендикулярно на нашата позиция. Внезапно разбрах защо улиците пустеят.

Окупатори.

Тежките им екзоскелети издаваха ритмичен шум при всяко движение, а оръжията им изглеждаха големи и заплашителни дори от това разстояние. Носеха ослепителни прожектори, които окъпваха околните сгради в масивни снопове светлина. Не бяха сайкрони. Автентични северняци. Поне дузина. И изобщо не си правеха труда да се прикриват.

Защото ние трябваше да сме тези, които да се скатават.

Инстинктът ми крещеше да скоча към най-близката кофа и да се покрия вътре. Видях как Ларл и Марк също се стегнаха, мислейки подобно нещо. Риз беше стресната, но не осъзнаваше напълно опасността, затова изглеждаше най-спокойна от четирима ни. Гакар обаче стоеше абсолютно неподвижно. Гигантската му фигура беше стегната в пасивно напрежение, но дотам. Е, край. Само след миг окупаторите щяха да насочат един от своите мегапрожектори към нас и дотам.

Те ни подминаха.

Лъчите на прожекторите се завъртяха наоколо бавно, преднамерено и напълно пропускайки ни. Тежковъоръжените северняци продължиха по улицата, по която патрулираха и изчезнаха.

Аз стоях втрещен. Не знаех дали е късмет или съдба, но слава на Великия космос, размина ни се. Гакар се обърна и ни махна да продължаваме. Аз поклатих глава и подканих консора си. Риз ме последва, окопитвайки се най-бързо. На Ларл и Марк, все още зашеметени от „срещата“, им трябваха няколко мига да разберат какво става. След секунди обаче отново следвахме Гакар в тъмнината.

Мозъкът ми започна най-сетне да се чуди всъщност къде ни води той. Спасител или не, драксатът беше непознат, ние бяхме на ръба на изтощението и всичко твърде вероятно можеше да се окаже капан. Известно време дъвчех тази идея в главата си и се приготвих да предизвикам Гакар по въпроса, когато пристигнахме.

Гакар отново ни спря. Намирахме се на изхода на малка пресечка в периферията на Центъра. Срещу нас имаше просторен открит терен, където сградите наоколо бяха отстъпили място на нещо, което някога вероятно е приличало на малък индустриален парк. Сега обаче имаше само почернели останки, както и скелетите на околните сгради. Все пак бяхме недалеч от Кратера. Широката магистрала, която пресичаше ландшафта, минаваше точно между нас и хилавата тенекиена ограда отсреща. Зад оградата се намираше ниска бетонна постройка със заоблени ъгли. Не беше сграда. Беше покрив. Пред нея, подходящо прикрити, но достатъчно видими, стояха половин дузина охранители в черни униформи, стиснали впечатляващи на вид пособия за нараняване. Зад тях плавен, полегат изкоп се спускаше до масивна подемна врата.

Намирахме се пред входа на Черния пазар.

Аз дръпнах юздите на консора, за да кротува и рекох изненадано:

— Ей, ей, ей, чакай малко! Защо идваме тук?

Гакар се обърна и спокойно ме изгледа.

— Тук е единственото място, където можете да се скриете — рече той.

— Тук?! — избухнах аз с яростен шепот. — Има пет хиляди кредита за главата ми, а ти искаш да вляза в сградата с най-много въоръжени наемници в този град!

Изражението на Гакар за миг се вкамени в нощния мрак.

— Животът ви все още е в опасност — тихо отговори той, вглеждайки се във всеки от нас. Погледът му обаче се задържа най-много върху мен. Гакар имаше очи в дълбок ален цвят, който лесно се отличаваше дори в тъмнината. Той продължи: — Опасност, за която изобщо нямате представа. Аз съм тук, за да ви помогна. Но времето тече, без да разполагаме с излишъци от него. Трябва да ви оставя. А това означава да сте някъде, където е сигурно.

— И как точно Черният пазар е сигурен? — провлачих аз, изпълнен с подозрение.

— Тук няма да бъдете потърсени. Не още. А до края на нощта аз ще се върна.

— И после?

— Не мога да говоря сега — каза Гакар с леко нетърпение. — Моля само за едно: да ми се доверите.

Аз седях върху консора, който нервно потръпваше, и размишлявах. И да беше капан, беше глупаво сложен. Сложен, ха-ха. Бях уморен до смърт. А Гакар все пак ни беше спасил. Освен това, колко често се срещат драксати на тази планета? Нито един.

Значи ставаше нещо.

— Марк? — попитах аз.

Арсеналистът изсумтя.

— Споко, Текс, Арсеналът също има участие в Пазара — каза той.

— Ларл? — обърнах се към найта.

— Трябва да се покрием някъде, и то бързо — Ларл вдигна рамене. — От много време не съм виждал окупатори да търкат паважа.

— Риз? — аз фокусирах дразавърката очаквателно.

— Какво да кажа, Текс? — попита тя разстроено. — Останах без убежище, разрушиха Шоро, стреляха по мен, Орденът на Първата вяра ме плени… — тялото й потръпна. — Ще отида, където вие сте се запътили. — Добави Риз и хвърли бърз поглед към Ларл.

Аз въздъхнах решително.

— Добре. Как ще влезем? — попитах аз Гакар.

В отговор драксатът протегна огромната си, ноктеста длан. Ръката му имаше общо шест пръста, два, от които противопоставени на останалите. Държеше малък метален диск, в чийто център имаше един-единствен кредит, боядисан в някаква зелена луминесцентна боя.

Пропуск за Черния пазар.

Аз взех пропуска. Гакар рече:

— На развиделяване ме чакайте на това място. — И с тези думи гигантският пришълец изчезна толкова бързо, че се огледах сепнато да видя накъде пое. Без резултат.

— Е — обърнах се аз към моите спътници, — знаете какво следва. Да влезем да покупонясваме.

Дръпнах юздите на консора и прекосих прашната магистрала. Отсреща пазачите веднага изскочиха от полуприкритията си и ни пресрещнаха. Командирът на охраната се приближи. От лявата страна на униформата му имаше три сребристи линии, пришити върху тъмната материя. Черните орли. Идният диалог щеше да е чуден.

Но не би. Командирът не ме разпозна.

— Това е забранена зона — излая той. Пръстите му стискаха здраво ръкохватката на автомата, който носеше.

— Имам пропуск — отвърнах аз неутрално. Друг път щях да се тросна, ама нещо ми подсказваше, че тая нощ тия момчета са по-изнервени от обикновено.

— Покажи го — рязко нареди командирът.

Плавно и премерено, но без излишно бавене, аз му дадох пропуска. Той го разглежда скептично около минута, след което вдигна поглед и попита:

— Колко?

— Четирима.

Очите му обходиха нашата малка групичка, спирайки се на Риз и Марк малко по-дълго от необходимото. Накрая, командирът откачи радиостанция от оръжейния си колан.

— Аймък, докладвам от външния периметър — отсече той в предавателя. — Четирима влизат.

— Пускай! — изпращя отговорът отсреща. — Ама да знаеш, тук вече се пръска по шевовете.

Командирът ни кимна и се върна обратно на мястото си. Аз вдигнах леко вежди, изненадан от забележката по радиостанцията. Ние се спуснахме надолу по изкопа, оформен като рампа. С глухо бучене, подемната врата срещу нас започна да се спуска. Когато най-сетне се отвори, видях отсреща още дузина охранители от Черните орли, с вдигнати оръжия, готови за неприятности. Наистина бяха изнервени тази нощ. Те отстъпиха от пътя ни и ние поведохме консорите в грамадно преддверие. Нов висшестоящ, носещ обаче червена барета, вместо шлем, излезе пред нас и нареди:

— Консорите ги оставяте тук — ръката му посочи далечния край на залата, където стояха още птицеподобни животни, вързани за заварени релси на стената. До тях имаше няколко разнебитени всъдеходи и два стари камиона. Аз с облекчение слязох от консора и го вързах за релсите. След като оставихме „превоза“ си, ние се запътихме към товарната платформа, която се спускаше в същинския черен пазар.

Спускането беше шумно, но относително кратко. Никой не продума, докато платформата слизаше надолу. Подозренията ми бяха засилени до краен предел. Явно бе, че нещо ставаше, но умът ми беше така размътен, че никакви идеи не ми идваха. Платформата спря внезапно и разтърсващо.

Ние пристигнахме в Черния пазар.

Озовахме се в просторен подземен бункер, изцяло преустроен за нуждите на най-добре снабдения търговски център на тази планета. Глъчка изпълни ушите ми и викове огласяха общата шумотевица на неравни интервали. Дим от различни източници се стелеше из въздуха, по тавана и изобщо навсякъде. Смесица от практични и дразнещи светлинни източници хвърляха безразборно лъчи, осигуряващи адекватно покритие, но мрак падаше хаотично на места. Наоколо имаше стотици хора от всякакви групировки. Тази вечер Черният пазар беше претъпкан повече от всякога.

Марк, чувстващ се най-много от всички ни в свои води, махна да го последваме. Аз колебливо пристъпих напред. Черният пазар беше разделен на три части. В дясно се намираха всякакви щандове и рафтове, отрупани с извадени на показ оръжия, припаси, лекарства отпреди Войната, дори тук-там по някоя броня. Изложените предмети се охраняваха зорко от пазачи на Черните орли, а самите търговци не изглеждаха особено заинтересовани да продадат стоката си. Въпреки това, зяпачи не липсваха и даже неколцина наемници от Ескадрилата водеха разгорещен пазарлък с един от продавачите. Но макар да бяха насочени предимно към онези с вкус към сеенето на унищожение, щандовете не предлагаха единствено пособия за нараняване или медикаменти за лечението впоследствие. Имаше отделения и сергии, където се намираше висококачествена храна, пречистена вода, вносен алкохол, както и по-абстрактни неща като джобни фенери, прожектори, горивни клетки и дори компютърни компоненти. Забелязах как Риз им хвърли жаден поглед, когато минахме покрай тях.

Отляво на залата имаше нещо като складова зона с множество сандъци и контейнери, натрупани в безпорядък. Теренът в средата беше разчистен и преобразуван в импровизиран тепих, около който бяха натрупани сандъци, ограждащи очертанията му. Около него се въртеше мнозинството от посетителите на Черния пазар. Тук се провеждаха ръкопашни схватки от всякакъв калибър, а тълпата правеше залози за победителя. Очукани пейки бяха хаотично струпани около тепиха, смесвайки се с разпилените контейнери, а букмейкъри, пазени от едри телохранители, бяха подредили различни дъски, върху които се изписваха съотношенията на залозите. От тази страна на залата идеше основната шумотевица, тъй като мачовете никога не преставаха, а тълпата скандираше, освиркваше, възклицаваше и изобщо се държеше невменяемо при всяко отекване на удар на месо в месо или други вещества. Към момента течеше битка между двама млади и лъщящи от пот и кръв нахъсаняци, вероятно свободни наемници.

Вървейки измежду мнозинството от посетители, нашата групичка привличаше прекалено много погледи. Аз държах главата си наведена, нахлупил ниско шапката си, но успях да видя подозрителните и враждебни погледи, които хвърляха на Марк. Самият Марк ходеше уверено, но сякаш търсеше нещо и с всяка крачка ставаше все по-мрачен. Ларл и Риз също бяха огледани с любопитство, но далеч не представляваха единствените извънводни на Черния пазар тази вечер, затова интересът към тях не продължи дълго. Плътно прилепващия камуфлажен костюм на Риз обаче й спечели няколко подсвирвания и груби подмятания. Ларл стисна зъби, но знаеше, че не може да спре морето с ръце, затова просто застана по-плътно до дразавърката. Той накуцваше все така тежко, но успяваше да прикрие болката си.

Дъното на залата беше обособено като кръчма, с широк бар, който се простираше от стена до стена. Метални столове и маси бяха подредени пред бара, потъмнели от ръжда и просмукани течности. Обикновено тази секция на Черния пазар беше относително пуста, но сега масите гъмжаха от мрачни бойци, надигащи чаши и бутилки. Над бара имаше издигната закрита платформа, простираща се до тавана, където беше ложата на управителите на Черния пазар. Мъждиви лампи бяха провесени от платформата, оплисквайки барплота със собствена феерия от разнородни светлини. Широко стълбище извеждаше до ложата, охранявано от още няколко Черни орли. Това ми направи впечатление. Не знаех какво точно, но нещо липсваше.

— Как изобщо се очаква да прекараме нощта тук? — изръмжах аз изпод шапката си.

— Нека вземем първо пиячка, после да му мислим — навъсено отговори Марк. На него гледката също не му допадаше по някаква причина.

Марк проправи път до бара и поръча на претоварения барман да донесе нещо за пиене. Аз се облегнах на тезгяха с наведена глава, зорко следейки околните. Поех подадената ми чаша и отпих бърза глътка. Не беше най-доброто, но жалкият боклук, който сервираха в Каналджийския сектор изобщо не можеше да се мери с тукашния алкохол. Заслушах се за какво говорят съседите ми отляво. И внезапно ми стана ясно какво не е наред.

— Ей, д’еба и проклетите окупатори! Трамбоват всички улици на града и стрелят на месо!

— Да, бе, вярно! Ако нямах пропуск за Пазара, щях да се чудя къде да се скатая. Тия копелдаци нощеска опукаха лагера ни.

— Не думай! Наистина!?

— Ъхъ. И по-лошо. Чувам, че вилнеели още от сутринта. Говори се даже, че били унищожили Арсенала на демокрация!

По рекстразите. Аз извърнах глава, преди да привлека вниманието на двамата пиячи и стиснах чашата си. Ето какво ме човъркаше. Черният пазар се управляваше от три фракции: Дипломатическия корпус, Търговския съюз и Арсенала на демокрацията. Черните орли и Арсенала би трябвало съвместно да охраняват мястото. Но откакто дойдох тук, единствената арсеналска униформа, която видях, я носеше Марк.

Значи беше истина.

Окупаторите бяха унищожили цяла фракция.

Но защо продължаваха да вилнеят из града? При нападението аз бях изгубил компютъра, който те търсеха. Възможно ли е Орденът на първата вяра да го е скрил от окупаторите? Но те се държаха сякаш са им съюзници. Възможно беше някой оцелял арсеналист да бе избягал с компютъра. Обаче никой не знаеше за него, освен Първия оръжеен майстор, агент Картър и Танос… и ние.

Тогава какво? Какво търсеха окупаторите? Къде беше изчезнал компютърът?

Забелязах, че разни главорези ми хвърлят многозначителни погледи. Аз обърнах гръб максимално към залата и за пръв път проклех цвета на шлифера си. За промъкване из прашните улици може да беше екстра, но тук изпъкваше като сигнален флаг сред всичките катраненочерни брони, сивкави униформи и износени облекла.

Реших да съобщя лошите новини на Марк.

— Забелязваш ли липсата на арсеналисти? — попитах го.

— Точно т’ва ме тревожи — отвърна Марк.

— Причината е, че Арсеналът е вън от играта.

— Какво…! — очите на Марк се разшириха и той понечи да тръшне чашата си.

Аз го дръпнах рязко и казах със строг тон:

— Марк, сега не е времето да избухваш, по рекстразите! В момента, в който започнеш да настояваш за отговори, всички ще разберат в какво положение сме. Дръж се под контрол.

Марк се освободи ядосано и ме погледна разгневено. Аз мълчах и не свалях взора си от него. Кибернетичното око леко изжужа, докато фокусираше. Разбирах какво му е на Марк. Той беше загубил всичко в един миг: дом, приятели, закрила, възможност за достойно съществуване на тази пропаднала планета. Видях как гневът в очите му бавно угасна, заменен от мрачна решителност.

— Ще потърся наоколо оцелели — отсече Марк. — Все некой трябва да се е добрал дотук. Най-малкото трябва да я има дежурната стража.

Той стана и изчезна в тълпата.

Аз се настаних на мястото му и отпих голяма глътка от чашата си. Пресуших я. Чукнах на бармана да налее още и същевременно му метнах двадесет кредита:

— Още едно. И си траеш, както обикновено — додадох твърдо.

Барманът прибра ловко плочката кредити и наля невъзмутимо нова доза в чашата ми. Когато работиш на Черния пазар, не си предразположен към рисковани начинания.

След като осигурих поне още няколко минути потайност, аз се обърнах към Ларл. Найтът гледаше подир изчезналия Марк.

— Откъде го познаваш? — сухо процеди Ларл.

— Ха. Ти пък откога се интересуваш от моите сподвижници? — отвърнах вместо отговор.

— Ако ще се бия рамо до рамо с него, ще трябва да знам дали може да ми пази гърба — равнодушно рече Ларл.

— Запознахме се преди около десетина години, може би малко повече. Тогава работех като охранител на водотърговските кервани, Марк също.

— Грр. Помня, че се чудех дали пясъците не са те прибрали.

— Не. Беше рядък момент, когато имах стабилни доходи без нужда от странични поръчки. Но като цяло период, пълен с насилие. Правехме какви ли не подвизи, докато странствахме на изток от града, за да опазим проклетите търгаши. По време на една засада Марк беше ранен, а аз му спасих живота. Случи се преди пет години. Тогава той реши, че е време да продължи напред в живота. Напуснахме горе-долу по едно и също време.

Ларл кимна и отпи от чашата си. Риз, която стоеше между нас и оглеждаше с почуда всичко, се обади:

— А ти, Текс, защо напусна? — в погледа й се четеше любопитство. Риз обожаваше историите и не мирясваше, докато не научи всичко. Друг път на драго сърце бих се отдал на малко спомени на по питие, но тази вечер…

Въздъхнах. Алкохолът вече замайваше отслабеното ми съзнание. Тълпата около бойния терен изрева. Мачът вървеше към развръзка, а следващите бойци вече активно загряваха, нахъсвани от агитките си. Не ми се приказваше, но какво друго ми оставаше? Тъй или иначе стоях върху тиктакаща бомба, поне да убия малко време.

— Веднъж Орденът на първата вяра реши, че ще е забавно най-сетне и те да откраднат пречистена вода — започнах да обяснявам аз. — Само дето взеха, че използваха минохвъргачки за тая цел. Един снаряд падна досами мен и уби петима пазачи и повечето търговци. Аз оцелях цял като по чудо. Още на следващия ден казах, че напускам. Колкото и примамливо да беше заплащането, не си заслужаваше подобни разминавания със смъртта, пък и без това всичко отиваше само по лекарства и амуниции.

— Хм, напомня ми на онзи случай, когато очистих един от тогавашните водачи на Ескадрилата — вметна Ларл, също отдавайки се на спомени. По принцип не го правеше и аз му хвърлих подозрителен поглед. Чудех се дали вниманието на Риз към темата не го бе привлякло.

— Това… сигурно е било трудно — рече Риз леко объркана.

— Не. Беше елементарно. Бягството беше трудната част.

— Но защо си го направил? — рече дразавърката.

Ларл вдигна рамене.

— Занаят — каза той и отпи от питието си. Озъби болезнено муцуна, вероятно заради раните. — Освен това този главатар беше започнал твърде често да сменя страни. Промъкнах се в базата на отряда през нощта и се канех да го убия в съня му.

— И какво стана? — попита Риз, едновременно обезпокоена и заинтригувана. Тя се намести нервно на стола и преметна опашка в скута си. Тцъ, тцъ, тцъ, сериозно беше хлътнала по Ларл.

— Имаше личен телохранител — продължи найтът. — Започна схватка и се наложи да използвам двуцевката си. Цялата база се вдигна под тревога и си пробих път със стрелба. Няколко куршума успяха да ме ранят, а накрая трябваше да скоча от покрива на сградата. Бях в състояние да приема нова поръчка чак след месец.

Повдигнах вежди. Ларл за пръв път разказваше тази история.

— Сякаш космоса ме проклинаше, защото следващата поръчка, която взех, беше покривен фантом.

Разсмях се. Не се сдържах. По рекстразите, май бях пиян.

— Покривен… фантом? — запъна се Риз. — Какво е това?

— Така наричат поръчките, които са свързани с Индустриалния сектор — поясних аз. — Заради мъглата, височините и тъй нататък… Така де, особено ако преследваш някой и се спънеш, има да летиш поне няколко етажа до земята. Нима не знаеш как е? Хайде де, дори ти, Риз, би трябвало да си посещавала Индустриалния сектор.

Риз внезапно помръкна.

— Не съм — рече тя с горчивина. — Рядко напусках убежището си. Откакто мама ме остави в основите на новинарската кула, никога повече не я видях. — Риз потръпна. — Бях толкова уплашена. Излизах само да търся храна. Криех се от всички. Докато един ден не намерих изоставен компютър. Тогава започна интересът ми към техниката. Едва след това започнах да излизам целенасочено, не само по нужда. И един ден… един ден те ме хванаха. Черните орли. Те… искаха да ми сторят неща. Не разбирах какви, но усещах, че щяха да са ужасни…

— И тогава се появи ти, Текс. — Риз вдигна поглед към мен, изпълнен със сълзи. — Ти ме спаси. Ти стана единственият ми приятел. Единствената част извън моето убежище, от която не се страхувах.

Риз покри муцуната си с длани и изхлипа. Аз стоях втрещен, със замъглен разсъдък и не знаех какво да направя. Раменете на Риз се разтрисаха и тя наклони главата си. Ларл много бавно, почти нежно, се наведе и я прегърна. Риз изплака сподавено и се притисна до него.

Аз се извърнах рязко и потропах по металния плот.

— Барман, още две.

Гаврътнах първото на екс, а второто го преполових на една глътка. Житейски драми и романтични сцени, докато животът ми виси на косъм. При това с участието на Ларл. Ама че работа.

Марк се появи така внезапно, както беше изчезнал. Едрият арсеналист се тръшна на бара до мен. Изражението му бе по-страшно от всякога.

— Никого, мамичката му, никого не намерих — изръмжа той с мрачна заплашителност. — Знам със сигурност, че поне дузина момчета тря’а да са тук ’сяка вечер. Вместо туй, навсякъде има само тия черни педерасти!

Изругах наум. Струваше ми се, че знам какво са направили Черните орли с оцелелите арсеналисти на смяна, но се боях да го споделя с Марк, защото той може би щеше да си загуби ума. Сечеше му пипето, спор няма, ама още от едно време си беше кибритлия. Като нищо щеше да почне да стреля наред.

Оказа се, че няма значение.

Товарната платформа се спусна с трясък, почти удавен от всеобщата глъчка. Аз се извъртях и погледнах през рамо. Периферията на шапката ми беше ниско спусната, но това не пречеше изобщо на кибер-окото. Рентгеновият режим се активира и аз забелязах десетина мъже, които слязоха от платформата. Те се огледаха наоколо, включително в наша посока. След това започнаха да си провират път през тълпата, насочвайки се към бара. Аз продължих да гледам. Стана ми ясно, че новодошлите вървят неотклонно право към нас. Проклятие. Неприятности. Щом преполовиха разстоянието, аз вдигнах глава да ги разпозная.

Беше Кинли.

По рекстразите.

И мъкнеше цялата си шайка главорези.

— Марк, Ларл, гадна компания — рекох аз бързо. За повече нямах време.

Найтът и арсеналистът се обърнаха да видят за какво говоря, когато Кинли и аверите му застанаха пред нас.

— Текс — провлече Кинли. — Каква изненада. Имах отвратителна вечер, но ето че все още има изгледи да я разведря. За твоята глава ще се пусне голяма пара̀ в моя джоб. Ха-ха!

Аз се изправих от стола си и го изгледах студено. Кинли бе остатък от миналото ми, отдавна вече непотребен. Водач на малък наемен отряд от Лагера, някога прибягвах до услугите му, когато водотърговците ме питаха откъде да вземат още хора за някой рискован преход. Той беше висок, хърбав и отвратително грозен в лицето, сякаш някой го беше смазвал от бой многократно. Носеше самоделно направена броня от всякакви боклуци. Кинли беше гаден и подъл, но взимаше евтино и той и хората му умееха да се сражават, въпреки антиките, които ползваха.

Нямаше по-перфектен кандидат, който да се опита да ми вземе главата за пет хилядарки.

Главорезите около Кинли ме гледаха с мрачна очаквателност. Аз не ги изпусках от поглед и казах заплашително:

— Кинли, ако си дошъл тук да търсиш нещо, сбъркал си адреса фатално.

Той се потърка по брадата с мръсна ръка и рече:

— Нима? Изглеждаш ми твърде поступан, за да дървиш такива приказки. Както и приятелчетата ти — той огледа Марк, Риз и Ларл. Погледът му спря върху дразавърката: — Мале, какво парче! Ще я изплющя яко. Нищо, че е зъбата като онозавър.

Риз изскимтя ужасено. Ларл скочи и изръмжа яростно:

— Пипнеш ли я, ще ти изтръгна гърлото!

— Мери си приказките, пришълецо — присви очи Кинли. Той леко се умълча, стреснат от реакцията на найта. Но само след миг крива усмивка се появи на лицето му: — Мисля, че ако се опиташ да бъдеш герой, ще се позатрудниш.

Огледах се наоколо. Черният пазар беше притихнал. Всички ни гледаха с мълчание. Кинли можеше и да не прибере наградата, но ми стана ясно, че жив не ще изляза оттук. Не и докато всеки се виждаше как печели пет хиляди кредита благодарение на моята персона.

Не можех да извадя оръжие. Срещу кого да го насоча?! Имаше достатъчно цели в залата за патроните на цяла рота.

— ’Айде де, всичко свърши — загуби търпение Кинли. — Източните пущинаци и мутантите не те погубиха, Текс, но сега си капо. Момчета! — той щракна с пръсти на главорезите около него.

— СТОЙТЕ! — прогърмя гласът на Марк.

Всички се заковаха на място от изненада. Дори аз трепнах.

— Този човек, както и тези извънводни са под официалната защита на Арсенала на демокрацията! — викна Марк високо и ясно. — Всеки опит за нападение над тях ще се смята за акт на война срещу Арсенала!

Тълпата около нас започна шумни обсъждания. Хората на Кинли стояха объркани. Те погледнаха главатаря си.

— К’ъв ти Арсенал, бе — изплю Кинли и се втренчи намръщено в Марк. — Днеска ги утрепаха. Ментиш, юначага.

— Тъй ли? — очите на Марк се присвиха заплашително. Той вдигна автомата си.

Мъртви сме.

— Какво става тук!? — викна непознат глас. Тълпата беше грубо разбутана и шестима Черни орли излязоха напред с вдигнати оръжия. Техният командир насочи предупредително пистолета си към Марк и каза:

— Свали го веднага!

Марк наведе цевта, но не пусна ръкохватката.

— Арестувани сте за нарушаване правилата на Пазара — излая командирът на пазачите.

— Нямате право — изръмжа Марк.

— Кой казва какво право имам аз?!

— Аз съм главен оръжейник от Арсенала на демокрацията. Имунизиран съм от правилата на Пазара, както и тези, които са с мен. Настоявам за незабавна среща с вашия висшестоящ.

— Арсеналът на демокрацията вече не съществува — процеди ледено командирът.

— Рангът ми позволява да съм официален представител на фракцията — отговори не по-малко остро Марк. — Не е ваша работа да правите подобни изявления. Ако продължавате да ме заплашвате, ще използвам смъртоносна сила. Пак повтарям, настоявам за среща с управителите на Пазара.

Двамата се разглеждаха няколко секунди неподвижно.

После командирът махна отсечено на единия от подчинените си. Той изчезна. Двубоят по изпепеляване с поглед продължи още минута. Изпратеният пазач се върна и кимна на началника си.

Командирът неохотно прибра пистолета и рече през стиснати зъби:

— Последвайте ме. Вие също — посочи той Кинли и шайката му.

Ние тръгнахме вкупом след командира. Още Черни орли се появиха от тълпата и ни обградиха плътно. Риз уплашено се придържаше към Ларл и му помагаше да върви. Марк крачеше решително, с каменно изражение. Мислите ми постоянно се насочваха към револвера под шлифера, който Гакар ми даде. Чувството, че все още съм въоръжен, ми даваше малко покой, макар да беше безполезно в сегашната ситуация.

Черните орли ни поведоха по стълбите към платформата на бара. Когато ги изкачихме, се озовахме сред неочаквано просторна ложа. Мебелите в сепаретата бяха от истинска полисинтетика, холограми танцуваха по стената, а широките илюминатори напълно заглушаваха шума от залата. Вместо това слаба музика се лееше измежду комфортните кресла и незабелязано се смесваше с тихите разговори на посетителите. Обстановката беше стилна и елегантна дори по стандартите отпреди Войната.

За разлика от залата долу, ложата изобщо не беше претъпкана. Никога не бях идвал тук и не можех да бъда сигурен в преценката си. Посетителите обаче се ширеха свободно из сепаретата си, сякаш хаосът под тях изобщо не съществуваше. Дрехите им бяха скъпи и запазени и излъчваха онази непрактична великолепност, която без проблем идеализира притежателите им, но върши твърде малко работа в полеви условия. Никаква, ако трябва да съм честен. В ложата имаше още пазачи, но те предвидливо бяха разхвърляни по ъглите и сенките, така че черните им брони да не се набиват в очите на естета.

Всички, включително и аз, бяхме изумени от обстановката, когато влязохме. Само Марк единствено изглеждаше в свои води, все така без следа от емоция по лицето си. Явно и преди беше идвал тук. Още веднъж си дадох сметка колко много бе изгубил той. И то заради мен. Едно приятелство, което го бе лишило от бъдеще. И не само той. Погледнах към Риз. Тя стоеше онемяла от красотата, каквато никога не бе виждала, но знаех, че вътрешно таи в себе си страдание. Защото нейното бъдеще също бе поставено на карта. Тя беше уязвима и почти неподготвена за трудностите на гибелния, разрушен свят, който обитаваше. Каква ли щеше да е съдбата й, ако не ме бе срещнала? Ако някой друг беше разстрелял Черните орли онази нощ?

Марк и Риз. Два живота, които бях спасил, а за отплата ги унищожих.

И то за някакви си две хиляди кредита.

Почувствах се гадно.

Командирът ни отведе до сепарето в центъра на ложата. Тук, сред разкоша на саксийни растения и холограмни панорами, седяха само двама души. И двамата носеха костюми, чиято безупречност засенчваше всичко останало в стаята.

Това бяха Управителите на Черния пазар.

Седящият отляво беше тъмнокож, едър и с бръсната глава. Лицето му беше широко и открито, а погледът му — преценяващ и равнодушен. Той махна с тежка длан към командира на пазачите и каза с мек, артикулиран тембър:

— Лейтенант, благодаря ви за експедитивността.

— Сър отвърна командирът и отдаде чест. Той и останалите пазачи отстъпиха встрани, но застанаха така, че да се намесят и при най-малка опасност.

— Сега — продължи тъмнокожият Управител, — кои сте вие и за какво сте поискали аудиенция с нас? — Той ни огледа изпитателно, но погледът му се спря на Марк.

— Името ми е Марк, ранг главен оръжейник от корпуса на Арсенала на демокрацията. Тук съм като официален представител на моята фракция — отговори с официален тон арсеналистът.

— Разбирам — кимна тъмнокожият Управител. — Нека и ние да се представим тогава. Аз съм дипломат Самюъл Уолш и представлявам Дипломатическия корпус в управлението на това учреждение. Моят събеседник — Уолш посочи с изискан жест другия костюмар, — е Дерек Худинфрен, изпълнителен директор от Търговския съюз, със същата позиция като моята.

Дерек Худинфрен, който седеше отдясно, беше блед и слаб човек. Лицето му изглеждаше болнаво и лишено от жизненост. Но очите му бяха студени и черни като дълбокия космос. От устата му стърчеше димяща цигара. Той гледаше втренчено нашата пъстра група, но мълчеше.

— И така, след като сме правилно представени — подхвана Самюъл Уолш, — мога ли да узная целта на вашето посещение, главен оръжейник Марк?

— Искам да знам къде е арсеналският Управител — каза мрачно и безцеремонно Марк.

— Арсеналът вече няма участие в управлението на Черния пазар — отвърна Уолш неутрално.

— И от кога така?

— От днешна дата — каза дипломатът и вдигна кристална чаша с алкохол, която стоеше на масата. Той отпи и добави: — Моите съболезнования. Ударът срещу вашата фракция трябва да е бил смъртоносен.

— Нищо подобно — отрече Марк.

— Наистина? — дипломат Уолш повдигна леко вежди. — Колко интересно. За жалост, всички сведения и доказателства говорят за обратното. Случаен ли е фактът, че сте без никакъв ескорт, главен оръжейник Марк?

Марк не отговори. Изражението му оставаше непроницаемо, но аз знаех много добре, както и той, че играта беше свършила. Нямаше нищо, което да ни подкрепи, а същевременно Уолш и Худинфрен разполагаха с цял ескадрон бойци на тяхна страна.

— Но нека приемем за момент твърденията ви за истина — каза Самюъл Уолш. — Сам ли сте, главен оръжейник Марк, или имате антураж? — Той погледна многозначително към мен, Риз и Ларл.

— Те са с мен — рече Марк и ни посочи. — Намират се под официалната защита на Арсенала.

— Тъй… — кимна леко дипломат Уолш. — Щом казвате. Знаехте ли обаче, че под ваша защита имате известен престъпник, за чието залавяне е обявена награда и че той има вина за престъпления дори срещу Арсенала на демокрацията? Говоря за този пришълец — той махна към Ларл.

Ах, нови неочаквани разкрития. Погледнах изненадано Ларл, който се озъби. Марк обаче дори не трепна:

— Неговите минали деяния вече не са от значение за Арсенала. Сега той е под наша защита.

— Отлично — съгласи се дипломат Уолш. Той отново отпи от чашата си. Срещу него, Дерек Худинфрен продължаваше да ни разглежда мълчаливо. Някак си беше успял незабелязано да запали нова цигара. Холограмните светлини танцуваха по бледото му лице. Уолш междувременно се облегна назад и продължи: — Но нека ви задам един въпрос, главен оръжейник Марк. Как точно ще упражните вашето влияние да защитите антуража си, ако някой реши да се намеси?

— Ще ти покажа аз как… — изръмжа Марк и понечи да вдигне оръжие.

Наоколо моментално изщракаха десетки автомати.

— Тцъ, колко нецивилизовано, главен оръжейник Марк — изкриви устни дипломат Уолш. — Ако имахте повече такт може би щях да бъда великодушен. Вместо това, вие ме обидихте и отегчихте.

След тези думи тъмнокожият Управител прекрати вниманието си към нас и погледна Кинли. На лицето му се изписа погнуса и той попита с доста по-груб тон:

— Какво прави измет като вас тук?

Кинли сведе ниско глава и каза с пресипнал от страхопочитание глас:

— Сър, ние единствено искаме да предявим правото си да вземем обявената награда.

— Ммм, сега ми се изясни ситуацията. — Уолш щракна с пръсти замислено. Проницателният му поглед внезапно се премести върху мен.

— Имам неочаквано предложение — каза той.

— И какво е то? — рекох аз машинално.

Уолш беше малко изненадан от отговора ми, но бързо го прикри. Той продължи гладко:

— Много просто. Господата тук… — Той посочи Кинли и хората му. — Имат личен иск към вашата персона. Основателен иск. Познах ви. Вие все пак имате интересна репутация, стелар Кърк… Много интересна. При такава сума, която се предлага за вас, даже мисля, че тези… господа, не са единствени в желанието си за печалба. Ето какво ще стане: Ще дам възможност на всеки желаещ, да вземе своята награда от две хиляди кредита. Вие, господа — рече Уолш към Кинли, — имате честта да опитате първи, тъй като първи сте предявили искане.

— Две хиляди кредита!? — стресна се Кинли. — Но сър, награда беше пет хиляди!

— Хайде сега — каза Уолш с назидателен тон. — Не забравяте ли нещо? Като организатори на мероприятието, моя милост и колегата Дерек, заслужаваме комисионна. Забележете, никак не сме алчни: всеки от нас ще вземе само хиляда и петстотин кредита, част от които ще бъдат внесени в общите хазни на нашите фракции. Докато вие взимате цели две хиляди кредита и то изцяло за вас. Нима това не е справедливо? — добави строго дипломатът.

— Ъъ, да, сър, справедливо — запелтечи Кинли. — Много справедливо. Ъъ, благодаря, сър.

По рекстразите, не мислех, че някой ще се разпорежда с живота ми чрез чак такъв фарс.

— Колекционирането на наградата е просто — обяви доволно Самюъл Уолш. — Вие господа… — Той погледна Кинли. — Трябва единствено да си я вземете — Уолш ме посочи с театрален жест. Кинли ми хвърли изненадан поглед. — Това е. Нищо повече.

— А колкото до вас, стелар Кърк — продължи дипломатът и ме фиксира с ехидна усмивка, — тържествено ви обещавам, че ако откажете успешно на всички претенденти за наградата, обявена за вас, то вие можете свободно да си тръгнете оттук тази вечер. Или да останете. Ваша воля. За протокола: давам ви честен — според обстоятелствата — шанс да защитите позицията си.

След това той се обърна към Марк и рече:

— Е, кажете ми сега, главен оръжейник Марк, нима не съм великодушен, въпреки вашето грубо отношение? — дипломат Уолш се разсмя и разпери ръце.

Марк мълчеше. Аз мълчах. Кинли мълчеше. Черните орли мълчаливо чакаха заповеди. Дерек Худинфрен не бе продумал от началото на разговора.

Дипломат Уолш плесна с ръце.

— Добре, край на аудиенцията. Заведете ги долу и освободете бойния терен — нареди той. — И хвърлете пришълеца заедно със стелар Кърк на ринга.

Черните орли ни изблъскаха с оръжията си. Ние напуснахме ложата доста по-грубо, отколкото я бяхме посетили. Кинли доволно потриваше ръце. Имаше защо. Аз и Ларл бяхме само двама, а той разполагаше с десетима. При нормални обстоятелства щяхме да ги надвием. Но сега и двамата бяхме ранени и на ръба на силите си.

Тълпата на Черния пазар викаше оглушително. Те бяха инстинктивно разбрали какво се случва, а междувременно моят шлифер и федора показваха една тлъста мишена на всеки, който все още не ме беше разпознал. Черните орли блъскаха и биеха, за да запазят реда. Предните редици скочиха срещу нас, но кордонът от пазачи и главорезите на Кинли ги удряха с приклади и ритници, изтиквайки ги назад.

Стигнахме бойния терен. Черните орли разбутаха част от тълпата, но останалите сами се отдръпнаха, правейки ни път. Зрелища. Едно от малкото неща, които Войната не промени. Хората обожаваха зрелищата. Марк и Риз бяха изтикани настрани. Риз извика. Ларл се опита да я задържи, но Черните орли грубо ни блъснаха и аз и той се препънахме в ниската ограда от сандъци, падайки вътре на тепиха. Тълпата започна да скандира. Аз сковано се изправих и помогнах на Ларл. Той стискаше зъби и ръмжеше сподавено заради раните си.

Аз свалих шлифера си и го хвърлих в единия ъгъл. Сега нямаше да ми е от полза, а ми трябваше подвижност. След кратко колебание махнах и шапката. Ризата ми все още червенееше от кръвта, с която я бях оцапал преди. Огледах се. Ларл се беше съвзел и внимателно преместваше тежестта си върху здравия крак. Той свали преметнатия през рамо автомат, за да не му пречи. Кинли и главорезите му стояха около единия от краищата на терена. Водачът на наемниците се ухили самодоволно. Останалите посетители на Черния пазар бяха формирали почти плътна стена около терена, едва удържани от Черните орли. Най-абсурдното според мен бе, че изглежда се правеха залози и букмейкърите продължаваха да драскат трескаво по дъските си.

Истинска трагикомедия.

Кинли кимна на хората си.

Започна се.

Само двама от общо десетимата наемници излязоха на тепиха. Явно Кинли ни подценяваше или си мислеше, че сме в прекалено окаяно положение, за да се бием. Противниците ни не бяха особено едри или високи. Носеха прокъсани и парцаливи дрехи, с които щяха да са почти неотличими от преровители, ако не бяха износените им синтетични бронежилетки. Имаха нездрав и мръсен вид, досущ като главатаря си, но бяха повече от нахъсани да ни видят сметката.

Те нападнаха. Десният направи широк, тромав замах към мен. Аз с лекота се наведох под удара и забих злобно лакът в гърба на наемника, а после го изритах. Той изрева и полетя към земята. Междувременно, наемникът отляво атакува Ларл с ритник, но найтът се извъртя, сграбчи и повлече противника си. Тръшвайки го с помощта на инерцията, Ларл се спусна след наемника с цялата си тежест, размазвайки лицето му на бетонния под. През това време аз счупих ребрата и главата на моя опонент и го оставих да лежи бездиханен.

Тълпата ревна възбудено. Отнякъде се появиха двама здравеняци и отнесоха изпотрошените наемници. Аз демонстративно изпуках кокалчетата на пръстите си и се стараех да не мисля как не ми достига въздух. Ларл се изправи с известно затруднение, но изглеждаше стабилен. Отсреща Кинли махна нетърпеливо и още двама от отряда му прескочиха преградата.

Този път те се държаха по-предпазливо и не ни се нахвърлиха сляпо. Няколко секунди аз и Ларл се въртяхме заедно с противниците си в кръг. Търпението на наемниците обаче не бе голямо, защото те отново атакуваха първи. Противникът на Ларл се засили и се хвърли срещу него. Заради ранения си крак, Ларл не успя да се отдръпне и двамата паднаха. Аз отбягнах крошето, насочено към мен и парирах ниския удар на опонента си. Наемникът се опита да ме изрита с коляно, но аз изпънах рязко дланите си надолу, премазвайки бедрения му мускул. Той изпръхтя, а аз веднага стрелнах левия си лакът нагоре, уцелвайки го точно под брадичката. Наемникът се свлече като чувал. Ларл продължаваше да се бори със своя противник. Двамата се въргаляха по пода. Наемникът вдигна ръка да замахне към Ларл, но найтът неочаквано изпъна главата си и мощните му челюсти се впиха в гърлото на опонента. Ларл стисна острите си зъби и дръпна рязко назад. Кръв плисна от разкъсаната плът и наемникът изпищя. Ларл понечи да го отблъсне, но нещастникът сам отскочи назад. Той се мята известно време, пръскайки кръв наоколо и накрая умря.

Тълпата крещеше. Кредити подскачаха наоколо и непрестанно сменяха притежатели. Здравеняците пак се появиха и отнесоха загубилите. Те метнаха кофи с пясък, които да покрият кръвта. Аз дишах тежко. Нямаше да удържа темпото. Ларл изглеждаше по-зле и от мен.

— Добре ли си? — викнах му аз задъхано.

Ларл поклати глава. Муцуната му беше цялата в кръв, която капеше от зъбите. Аз отнесено се огледах. Видях Риз, която наблюдаваше ужасено развоя на събитията. До нея стърчеше Марк и безсилие бе изписано на лицето му. Аз погледнах Кинли. Изражението му беше мрачно и пълно с омраза. Той ядосано викна на останалите си хора да излизат. Шестимата главорези прекрачиха оградата от контейнери.

По рекстразите.

Наемниците се втурнаха срещу нас подобно на жива стена, обезумели от смъртта на другарите си. Ларл неволно отстъпи назад. Нямаше как да контрираш подобна атака на толкова тясно място. Проследих с кибер-окото техния вектор на движение и…

Скочих срещу тях.

Ударих се право по средата. Свих глава до рамото, и се врязах челно в средните двама наемници с разтърсващ сблъсък. Вдигайки крака високо се опитах да съборя и противниците отляво, но единият само залитна. Десният ми крак се огъна болезнено и аз се строполих на кърваво песъчливия под в компанията на трима зашеметени врагове. Аз също бях замаян, но веднага опипах около себе си. Попаднах на нещо меко и рефлексивно нанесох рязък саблен удар. Чу се задавено хъхрене, но в същия момент в стомаха ми се заби чужд крайник и аз се претърколих назад с причернял поглед. Някой ме изправи и ми заби кроше, от което отново полетях към земята. Проснах се тежко по лице. Едва виждах, но в армията ме бяха тренирали за всякакви ситуации, дори тази. Надигнах се с усилие и изпънах рязко крак назад и нагоре. Болезнен писък се смеси с крясъците на тълпата. Аз се претърколих настрана, но не успях да избегна насочен към мен ритник. Ребрата ми пламнаха в агония и един от наемниците се нахвърли отгоре ми и започна да сипе удари по главата ми. Опитах да се предпазя, но нямах сили. След секунди щях да припадна. Удар. Хванах китката му, но той се отскубна. Удар. Вдигнах немощно ръка. Удар.

Никой не ни беше отнел оръжията. Смяташе се, че няма смисъл.

Обаче сега имаше всичкия смисъл на света.

Пресегнах се и грабнах пистолета в кобура на наемника. Той видя какво правя и се опита да ме спре, но аз дръпнах оръжието назад и натиснах спусъка. Оръжието гръмна с трясък и наемникът се хвана за гърдите. Погледна ме недоумяващо и падна настрани.

Аз се извъртях с пистолета в ръка. На Ларл щяха да му видят сметката всеки момент. Той със сетни сили се биеше срещу двама наемници, а един лежеше мъртъв в краката му. Аз се прицелих и прострелях наемниците в гръб. Те паднаха, повличайки със себе си и Ларл.

Тълпата внезапно утихна. Едно от неписаните правила на Черния пазар бе, че никога не се използва огнестрелно оръжие. Може да сте смъртни врагове, може да се биеш за живота си, но нямаш право да гърмиш. Само Черните орли можеха да стрелят, но дори те рядко го правеха. Аз се изправих с мъка. Всички ме гледаха втренчено. Кинли яростно изрева:

— КАК СМЕЕШ!? ЩЕ ТЕ ОЧИСТЯ!

Той вдигна автомата си. Аз нямах време за реакция. Хвърлих се надолу. Кинли стреля. Времето сякаш се забави. Кибер-окото ми посочи вектора на попадение на излитащия куршум и аз се наклоних настрана. Огнена линия прекоси рамото ми и продължи нататък. Паднах и се завъртях, готов за ответна стрелба.

Кинли беше зяпнал. Лицето му беше бледо като платно.

Отсреща, един от останалите посетители на Черния пазар вдигна окървавена ръка от корема си и се строполи. Неговите другари погледнаха изпепеляващо Кинли и едновременно извадиха оръжията си.

Велики космосе. Аз се притиснах към пода и забих нос в кръвта и пясъка.

Всички започнаха да стрелят.

Трещящата канонада от стотици дула се стовари върху мен като физически удар. Тъпанчетата ми експлодираха и нещо започна да се стича от ушите ми. Аз все така бях притиснал глава плътно до пода и се пресегнах за шлифера си, който лежеше в близкия ъгъл. Напъхах се припряно под него и замрях. Оглушителната буря от стрелба продължаваше ожесточено, но вече примесена с крясъци и писъци. Нещо ме уцели в гърба и зверска болка заля цялото ми тяло. Изкарах си въздуха и щях да се просна като чучело, ако не бях вече в хоризонтално положение. Ако шлиферът ми не беше брониран, сега щях да съм мъртъв. Лежах така, агонизиращ и неподвижен, в продължение на неизвестно време.

Грохотът беше изчезнал и на мястото на предишната касапница се водеха ожесточени престрелки. Аз най-сетне събрах сили и смелост и надигнах глава. Наоколо лежаха множество трупове, а оцелелите стреляха във всички посоки, опитвайки се да си намерят прикритие. Грабнах шапката си и предпазливо допълзях до Ларл да видя дали е жив. Найтът лежеше неподвижно, но стискаше автомат и очите му зорко бдяха. Аз му махнах да изчезваме. Ларл едва забележимо кимна и двамата запълзяхме към най-близката стена от сандъци на тепиха. Помогнах на Ларл да я прехвърли и тъкмо се прехвърлях и аз, когато някой стреля по нас. Аз стреснато се метнах зад съмнителното прикритие на сандъците, а Ларл откри огън в посоката на противника. Стрелбата беше засегнала осветлението из залата и сега беше доста тъмно. Включих рентгеновия режим на кибер-окото и се огледах. Видях разположението на всички стрелци в непосредствена близост и потърсих подходящ път за отстъпление. Потупах Ларл и му посочих една купчина контейнери, която беше на метри от изхода с товарната платформа. След това се надигнах и дадох прикриващ огън, докато Ларл се изнесе. За разлика от противниците обаче, аз съвсем ясно виждах къде са и ги целех с безпогрешна точност. Успях да осигуря известно спокойствие в тази част на залата, но стрелбата продължаваше. Внезапно се сетих за нещо важно.

— Марк! — викнах пресипнало.

Промъкнах се покрай заграждението от сандъци и надзърнах предпазливо зад ъгъла. Там, сред купчина от трупове, лежаха Марк и Риз. Арсеналистът понечи да ме застреля, но в последния момент ме разпозна.

— Текс! — извика той, но аз не чух гласа му. Слухът ми беше отишъл по рекстразите и не можех да доловя нищо, освен изстрели. Предполагах, че при Марк не бе по-различно.

— Идвайте! — махнах аз с ръка. Закашлях се задавено и изплюх кръв. Проклятие. Чакаше ме не по-малко от седмица на легло. Или цяла вечност. Въпросът беше отворен.

Марк и Риз се изправиха предпазливо, докато аз ги покривах. Тримата хукнахме и се прислонихме при Ларл, който вече беше подсигурил позицията зад голямата камара от контейнери. Товарната платформа беше спусната и около нея лежаха застреляни пазачи, вероятно отряда на горното ниво. Мястото около платформата обаче беше мъртва зона. Прекосяването щеше да ни остави на открито.

— Марк, лампите! — викнах аз.

— Какво!

— ЛАМПИТЕ!

Аз сочех хаотичните светлинни източници около платформата. Марк разбра за какво става дума и двамата започнахме да стреляме по тях. Ларл видя какво правим и също се включи. След секунди в тази част цареше пълен мрак. Аз се огледах с кибер-окото и бутнах останалите да тръгваме. Ние бързо прекосихме разстоянието и се качихме на платформата. Аз дръпнах стартовата ръчка и платформата с металическо дрънчене започна да се издига. В същия миг няколко автоматни откоса се опитаха да ни поразят, но пропуснаха.

Товарната платформа стигна до горното ниво, където нямаше никой. Консорите крякаха и дърпаха юздите си, уплашени от пукотевицата. Тук нивото на шум най-сетне имаше поносими граници. Ние спряхме да си поемем въздух. Риз се хвърли в обятията на Ларл.

— Ларл!

— Риз! — изхриптя найтът и двамата се прегърнаха.

Аз претърсих джобовете си за нещо, което да ме задържи на крака, но Орденът ми беше отнел всичко.

— Търсиш нещо такова? — рече Марк и вдигна една метална манерка.

— Ще пропусна — поклатих глава аз. — Все още ми се повръща от онзи ритник.

— Твоя воля — каза арсеналистът и отпи дълга глътка.

— Как оцеляхте вие с Риз в тази касапница? — попитах аз. Ушите ми пищяха със странно свистене, но поне все още можех да чувам, макар и глухо.

Марк сви рамене.

— Щом видях онзи прошляк как гръмна, тръшнах се на земята и бутнах нея с мен — отговори той. — Ама мно’о тежка е, бе!

Нямаше време за повече приказки. Все някой долу щеше да оцелее и да потърси изхода след това. Аз се огледах да видя откъде се контролира подемната врата на бункера. Тъкмо се чудех как да я отворя и тя започна да се спуска. Ние стреснато вдигнахме оръжия, готови за Черните орли, които пазеха отвън.

Но Черни орли нямаше.

Появи се Гакар.

Драксатът ни изгледа за секунда. После каза кратко:

— Трябва да вървим.

— Крайно време беше — измърморих аз.

От долното ниво на Черния пазар продължаваха да се чуват изстрели. Изведнъж товарната платформа започна да се спуска. Гакар я стрелна с поглед и отиде до двигателния механизъм. Огромните му ръце хванаха главния диференциал и Гакар просто го изтръгна от мястото му. Платформата със скърцане спря, а електромоторът продължи да върти на празен ход.

— Можете ли да вървите? — попита драксатът.

Ние отговорихме повече или по-малко положително. Аз и Ларл нямаше да понесем добре още изпитания, но той беше твърде горд, за да го признае, а аз — не чак толкова пребит. Отвързахме консорите и ги възседнахме. След това излязохме от бункера. Улицата беше пуста. От пазачите нямаше и следа. Гакар бързо пристъпи напред и тръгна в лек бяг по прашния асфалт и ние се постарахме да не изоставаме.

Така приключи моето последно посещение на Черния пазар. Мисля, че тази нощ определено създадох икономически вакуум. Какво пък, можеше да е за добро. Току-виж Базара просперира. Със сигурност обаче нямаше да ми дадат специално намаление за заслугите ми.