Дрейк Вато
Космически залог (20)

20

Смъртта на Лидия вдигна доста шум. Последствията обаче бяха задушени в зародиш с помощта на Марк и арсеналските кредити. Убийството й бе приписано на окупаторски шпионин, действащ сред нашите редици. Осигурихме си поне десет свидетели, които потвърдиха тази версия. Но това се оказа излишно. Подобен инцидент бе в границите на вероятното и никой не се усъмни. Трагедията дори бе обърната в наша полза, защото лидерите на фракциите сега бяха твърдо убедени, че има нужда от светкавична ответна реакция. Единствено Толедов беше бесен. Изглежда той беше чукал Лидия регулярно. Копеле нещастно.

Марк ми обясни, че тъкмо се прибирал в отредената си стая, когато покрай него профучал Гакар, следван плътно от капитан Топло. И двамата сякаш гонели нещо. Марк стреснато ги последвал. Те завили по един от коридорите и тогава Гакар се засилил, минавайки през стената, вместо да вземе нов завой. Нататък знаех историята. Колкото до Риз и Ларл, те не бяха чули нищо за разигралата се трагедия. Риз се натъжи и изказа съжаление, когато научи какво се беше случило. Още повече, щом разбра за чувствата ми към Лидия. Дори Ларл склони глава и измънка съболезнования.

Но тяхното искрено съчувствие не направи болката по-лека.

Бледото утро едва беше пропълзяло на хоризонта, когато бойци от всякакви фракции започнаха масирано дислоциране. Взводни командири викаха заповеди, двигатели виеха и бучаха, отряди потъваха в улиците, следвайки дадените им инструкции според плана. Дори сред нас наистина да имаше шпионин, цялата тази шумотевица обезсмисляше присъствието му. Но ръкавицата тъй или иначе беше хвърлена. Сега предстоеше да видим резултата от решенията ни. Моето най-вече.

Цялата операция имаше две критични цели: да превземем Северния сектор, преди да са изпратили зов за подкрепление и да намерим компютъра на капитан Топло. Тези две задачи по същество бяха неосъществими в рамките на основния план: щеше да отнеме най-малко едно денонощие, преди да осъществим контрол над сектора. А окупаторите можеха да избягат с компютъра, качвайки се на първия звездолет, който се окажеше на космодрума им. Затова аз, начело на малък екип, щях да проникна в Северния сектор, да намеря компютъра и да саботирам космодрума на окупаторите. Междувременно, Толедов и останалите имаха задачата да се опитат да заглушат всякакви интерпланетарни трансмисии, докато успеем да елиминираме вражеските комуникации. Екипът, с който щях да щурмувам, се състоеше от Марк, Ларл, Риз, Гакар и капитан Топло. Те не бяха най-удачният избор за рейд, но бях оцелявал достатъчно дълго в тяхната компания и им се доверявах. Нямах време тепърва да поверявам на непознати да ми пазят гърба.

Така събрани, нашата група крачеше към един от блоковете, недалеч от щабквартирата на Дипломатическия корпус.

— Ух, тази броня ме убива — намусено каза Риз, дърпайки нараменника на арсеналския нагръдник, който носеше.

— Започне ли металната буря, ще се радваш на предоставената защита — отвърна Ларл.

— Пък и то не кат’ да беше лесно да се намери подходящ размер — подхвърли Марк. — Таз’ броня требваше да покрие много материал — едрият арсеналист отметна глава назад и се разсмя. Риз цялата поруменя, което имаше интересен ефект върху зеленикавата й кожа. Междувременно, Марк, който се беше екипирал с чисто нова бойна броня от глава до пети, огледа снаряжението си и добави весело:

— Занасям се, разбира се. И все пак, скивайте си добре пуцалата и дрешките. ’Сичко точно ли е?

— Знам процедурата — изръмжа раздразнено Ларл.

— При мен всичко е наред — каза Риз, преглеждайки за пореден път екипировката си. Тя беше нервна от предстоящата мисия.

Аз единствено кимнах мълчаливо.

— Окей, тогаз — рече Марк. — Ами при вас, капитане?

— Ще се оправя, благодаря — отговори капитан Топло. — Инструментите ми оперират в границата на номиналните стойности.

Гакар нямаше нужда да бъде питан. Всички бяхме свидетели на неговите възможности, далеч надхвърлящи нашите. Дори с лазерния автомат, който носех, аз пак не бих искал да се изправя срещу драксата.

Ние спряхме в подножието на единия от блоковете. Толедов ни беше предоставил секретното оръжие на фракцията си, за да осъществим рейда. Наоколо различни бойци сновяха и забързано се стичаха към сборните пунктове, където да бъдат разпределени по новооткрития театър на бойните действия. Докато разсеяно ги наблюдавах, забелязах в тълпата непознат човек с червена лента на главата, бързащ наред с останалите. Той внезапно погледна в моята посока и помаха с ръка съучастнически.

Аз замръзнах на място. Дръпнах Марк за рамото и се провикнах:

— Кой, по рекстразите, е онзи ей там!?

— К’во, кой, защо, къде, какво??? — стресна се арсеналистът. — Кого сочиш, Текс?

— Нищо не виждам — обади се Ларл.

Непознатият се беше изгубил в тълпата.

— Забравете — рекох аз през стиснати зъби. — Привидяло ми се е.

Как ли пък не.

Марк съчувствено кимна.

— Моите съболезнования, Текс. Знам, че трудно приемаш смъртта на Лидия.

— Текс, защо никога не си ни казвал за нея? — попита Риз. Ларл поклати глава. Ако не идваше от Риз, щях да се изсмея на такъв наивен въпрос.

Но видях погледа на Риз и още веднъж станах свидетел на нейната искрена тъга. Наивна или не, тя показваше истинско състрадание и аз се почувствах длъжен да дам поне някакъв отговор.

— Не знам — въздъхнах аз. — Не говорех за Лидия поради съображения за предпазливост. Но… никой всъщност не бе питал за нея. Само на Марк съм я споменавал бегло и то единствено, когато той ме попита дали имам някого, на когото държа. Защото Лидия беше част от по-голяма тайна. Тайна, която вече няма особен смисъл да пазя. Истината е — поех дълбоко дъх, — че аз и Лидия се познаваме още отпреди Войната. Дълги години бяхме любовници, но после Катастрофата провали всичко.

Замлъкнах. Риз ме гледаше с широко отворени очи. Марк размишляваше в безмълвно изчисление и изведнъж ченето му увисна. Ларл имаше скептично изражение. Аз отвърнах на погледа на найта. Бях решил да разкрия истинските си години. Него обаче нямаше да го издам. Това не зависеше от мен.

— Текс… ти на колко години си всъщност? — попита Риз бавно и несигурно.

Аз пак въздъхнах.

— Бях на двеста, когато се отказах да ги броя точно. Сега съм приблизително на двеста и петдесет, плюс-минус някое и друго десетилетие.

— Как е възможно това? — възкликна Марк.

— Преди Войната съществуваше технология, наречена структурно-молекулно изменение на прилежащия генетичен материал. На кратко му казваха генетично модифициране. Когато човек се подложи на процедурата, редица негови гени биват променени или изцяло подменени, премахвайки по този начин всякакви латентни заболявания, недостатъци, слабости и скрити недъзи. Резултатът е повишаване на всички параметри на тялото на индивида: повишена сила и издръжливост, изключително проницателен ум, отсъствие на болести, цялостно подобряване на способностите. А също така и дълголетие. Преди Войната, средната продължителност на живота беше приблизително около век, плюс-минус десетина години. Според проучванията, генната модификация утроявала този период. Съдейки по себе си, склонен съм да се съглася. Единственият недостатък бе цената на процедурата. Шепа късметлии се раждаха генномодифицирани заради богати или влиятелни родители. Аз бях късметлия. Такива като мен са рядкост. По някое време в живота си Лидия е била подложена на генна модификация. Агент Картър също. Пълна случайност обаче е, че ние сме попаднали тук на тази малка колония, когато Войната е избухнала. Още по-невероятното е, че ние… аз, оцелях толкова дълго. Повечето генно модифицирани в галактиката най-вероятно вече са загинали.

— Но… — започна Риз.

— Няма „но“ — прекъснах я аз. — Генната модификация не ме спаси от нищо. Войната ме съсипа както всички останали. Аз също се боря за живота си. Имам предимства, но и те не могат вечно да ме измъкват. Макар и бавно, вече остарявам. Не съм кой знае колко по-различен от вас. Спя. Храня се. Кървя. Живея. Единствената разлика е, че аз си спомням времето отпреди… — махнах с ръка наоколо — отпреди това да стане обичайният пейзаж.

Марк и Риз мълчаха, осмисляйки чутото. Ларл мърдаше муцуна нервно, измъчван от полузабравени спомени. Гакар и капитан Топло чакаха търпеливо. За учения не знаех, но бях убеден, че Гакар ме разбира напълно. Драксатите бяха изключително дълголетна раса. Може би достатъчно дълголетна, че Гакар да е бил свидетел на разцеплението на човечеството между Теранската коалиция и Федерационния съюз. Душата му сигурно е белязана от безброй трагедии. Белези, които несъмнено двойно са увеличили броя и грозотата си след Войната.

Дълбоко бучене на двигатели прекъсна мислите ми.

— Това е превозът ни — рекох аз. — Хайде да се качваме.

Секретното оръжие на Дипломатическия корпус бе не по-малко впечатляващо от съкровището на Арсенала. Оказа се, че Толедов и компания държат напълно функциониращ граволет. Машината представляваше средно мащабен транспортьор, приличащ на вертолет, но без ротор. Вместо това на върха си имаше два вертикални „вентилатора“, чиято цел бе да генерират антигравитационно поле, създавайки по този начин тяга, която може да се поддържа и без атмосфера. На всичкото отгоре, моделът беше военен. От корпуса на граволета стърчаха чифт ракетни установки, а от двете му страни се подаваха многоцевни картечници, управлявани от десантното помещение.

По стълбите нагоре Гакар буквално срути няколко площадки заради теглото си. Когато се качихме на покрива на блока видях, че машината е заела почти изцяло наличното пространство. Този път бях истински поразен от видяното, дори повече, отколкото когато старшина Рандъл отвори контейнера с кредитите. Боядисаната в снежнобяло обшивка блестеше на утринното слънце, въпреки ръждата. Арматурата под граволета се огъваше от тежестта му и имаше вероятност да не издържи дълго. По-добре да излитаме вече.

— Привет! — ведро помаха срещу нас русо момиче, горе-долу на годините на Риз. Носеше космофлотски комбинезон, отличаващ я като част от Корпуса.

— Здрасти! — ухили се Марк.

Момичето видя Гакар и спря уплашена.

— Велики космосе, какво е това?

— Голямо, зъбато и хапещо. Но също така обича да чете приказки — иронично подметнах аз. Гакар тръсна глава, сякаш развеселен. — Мога ли да попитам къде е пилотът?

— Много смешно — засмя се тя. — Името ми е Синтия. Значи… вие сте десантчиците?

— Приятно ни е, Синтия — отговорих може би по-рязко от необходимото. — Но искам да знам къде е пилотът на това чудо, защото бързаме.

— Стои пред вас — отвърна със сдържана усмивка Синтия.

За другите не знам, но аз зяпнах.

— Шегуваш се.

— Не — отвърна тя този път твърдо, със сериозно изражение. — Аз съм най-добрият летец на тази разрушена и забравена от Космоса колония. — Очите на Синтия за миг проблеснаха гневно, после тя се завъртя и закрачи към граволета. — Хайде, какво чакате? Натоварвайте се. Нали уж бързахте.

— Е, така да бъде — въздъхнах аз. Нашата групичка чинно се набута в десантното помещение на граволета. Гакар изпита известно затруднение, но и той се побра. Синтия включи двигателите. Обзе ме неочаквано олекотяващо чувство и граволетът се издигна във въздуха.

Машината остана да виси ниско над сградите. Можех само да гадая с какви ПВО разполага Северният сектор. Едно беше сигурно — щурмувалите щяха да са нашият основен враг. Марк се пресегна и ми подаде шлемофон. Поклатих глава. Марк се намръщи и вместо това ми подаде слушалки. После той и Гакар заеха позиции на картечниците. Аз наместих слушалките под шапката. Поех дълбоко дъх. Започваше се. Стиснах здраво лазерния автомат и включих радиосистемата:

— Проба, проба, Марк, чуваш ли ме?

— Високо и ясно! — чух отговора в слушалките въпреки бученето на граволета.

— Добре, да започваме. Ти командваш парада официално, така че дай тон.

— Разбрано — рече Марк. Чух припукване и връзката премина на общата честота: — До всички командири. Операцията има зелена светлина. Повтарям, зелена светлина. Вълна едно да пристъпи към действие. Край.

— Командир Файел тук. Заповедта разбрана. Вълна едно се привежда към действие. Край.

Дори напълно обединени, фракциите нямаха силата да надвият окупаторите в открит двубой и то на тяхна територия. Когато обсъждахме плана, аз и Марк разработихме идеята за атака на вълни. Вместо да се хвърлят всичките налични сили в един монолитен щурм, планът е поетапно да се изпращат отделни специализирани „вълни“ с ключова цел. Щом вълната изпълни целта си, бойците участващи в нея се изтеглят за възстановяване и прегрупиране, а следващата вълна пристъпва към действие.

Вълна едно имаше за цел да изненада окупаторите с артилерийски залпове, предимно за психологически ефект. Бойците в нея бяха екипирани с минохвъргачки и ракетомети и бяха снабдени с превозни средства за бързо изтегляне, тъй като разполагаха с леко въоръжение за преки престрелки.

Слънцето надникна над хоризонта, проблясвайки между високите реставрирани сгради на Северния сектор. До него се намираше Индустриалният сектор, сега под контрола на окупаторите. Там, където блоковете на Центъра свършваха и започваха фабриките, множество светли точки изгряваха на фона на сивия пейзаж. Експлозии започнаха да трещят една подир друга. Сгради обелваха своите фасади и дупки цъфваха в корпусите им, сякаш огромни гиганти получаваха смъртоносни рани. Скелетите на блоковете по границата на Центъра шаваха като оживели зли духове, заради търчащите по тях бойци от първата вълна. Те сменяха позиции на всеки няколко залпа. Отговорът не закъсня и откъм позициите на окупаторите се изсипа ответен огън, но той бе разпокъсан и дезориентиран. Северняците нямаха идея къде да бомбардират. Тогава минохвъргачките на бунтовниците покриха улиците с град от снаряди. Вълна едно мина в настъпление и след първоначалната атака срещу далечните заводи, преминаха към обстрелване на предните позиции на окупаторите по околните покриви и барикадите, които водеха към Индустриалния и Северния сектор.

Граволетът рязко се издигна, после стръмно се понесе над заводите.

— Дръжте се здраво! — викна бодро Синтия по радиовръзката.

Тя завъртя машината, изравнявайки се успоредно по главната поточна линия на Индустриалния сектор. Закрепените по обшивката ракетни установки забълваха своя снаряден товар. Огнени стълбове се устремиха към небето, разтапяйки всичко във вихъра си.

Трясък на картечници и гаубици разцепи въздуха. Окупаторите отговаряха.

Граволетът направи остра отбягваща маневра. Многоцевните оръжия на Марк и Гакар отвърнаха на стрелбата. Картечниците се завъртяха и дулата им забълваха огън с оглушителен вой. Драксатът порази едно от картечните гнезда, докато прелитахме над него, междувременно арсеналистът опустошаваше барикадите по протежението на левия борд. Аз се наведох напред и стрелях по самотните цели, които избягваха гибелните вихри на граволетните картечници. Кибер-окото ми засече мерача на една гаубица и аз го прострелях, преди да ни атакува. Миг по-късно Марк насочи огъня си натам и разпарчетоса цялата позиция. След това Синтия издигна граволета високо над града и направи заход към друго място.

Заводите и околните сгради вече горяха. Гъсти стълбове черен дим се издигаха към небето и намалиха околната видимост. Една от сградите в Центъра рухна под напора на окупаторската артилерия. Огромен облак прах избухна и обгърна целия район около падналата постройка. Артилерийските залпове бяха намалели и от двете страни на сражението. Бронетранспортьори и всъдеходи се появиха по улиците и започнаха контранападение срещу силите на Вълна едно.

Марк извърна глава и притисна с ръка шлемофона си.

— До всички командири. Преминете към Вълна две. Повтарям, Вълна две! Край! — ревна арсеналистът по главната радиочестота.

— Тук командир Замрин, сър. Заповедта приета. Вълна две потегля. Край.

— Щурмовали!!! — кресна Ларл по вътрешната честота.

Измежду сградите на Северния сектор се появиха няколко сребристи обекта. Щурмувалите се устремиха към позициите на Вълна едно. Два от тях обаче се отделиха от останалите и погнаха нас.

— Това ще бъде напечено… — измърморих под нос.

Щурмувалите пикираха към граволета с пламтящи дула на картечниците си. Синтия дръпна лоста за управление. Десантният транспортьор пъргаво отскочи встрани и щурмувалите го отминаха, пропускайки целта си. Те бяха доста по-тромави от граволета, който нямаше проблем да променя посоката си със зашеметяваща скорост. Гакар получи видимост и откри огън с бордовата картечница. Единият щурмувал избухна в пламъци и се понесе към земята. Другият обаче направи заход за ново нападение. От корпуса му се отделиха чифт дребни обекти.

— По рекстразите, ракети! — изсъска Синтия. — Дръжте се!

Ракетите се приближаваха твърде бързо, за да може дори граволетът да ги избегне. Но Синтия снижи машината ниско сред сградите. Капитан Топло загуби баланс и се хлъзна по пода, но Гакар го спря с масивния си крак. Граволетът се понесе по възтесните за него улици. Една от ракетите се блъсна в стара водна кула, изпречила се на пътя й. Другата обаче ни преследваше ожесточено. Улицата свърши и ние отново се издигнахме, минавайки на джагръф разстояние от фасадата на масивна фабрика, която се взриви от неповратливата ракета. Граволетът се разтресе и аз се хванах здраво, за да не изпадна. Дъжд от куршуми ни заля и щурмувалът прехвърча над нас. Няколко от тях уцелиха обшивката. Граволетът се олюля. Риз изпищя и се вкопчи в Ларл. Аларми завиха от кокпита. Синтия изруга. Тя изстреля ракета срещу обръщащия се щурмувал, който обаче я повали с точна стрелба на картечницата си. Нямаше как обаче едновременно да отбегне ответния огън на Марк и втора ракета.

Още преди да избухне щурмувалът, от радиото, което постоянно ни заливаше с информационни статуси, се разнесе зов за помощ:

— До всички, до всички!!! Тук отряд седем от Вълна две! Нуждаем се от подкрепление! Приклещени сме! Повтарям, отряд седем! Приклещени сме от тежък обстрел! Пратете спешно подкрепеше! Координати на 80, 50! Повтарям, 80, 50!

— Тук командир Марк. Прието, отряд седем. Подкреплението пристига. Дръжте се! — Марк включи вътрешната връзка: — Синтия, координати 80, 50! Бързо!

— Да, сър!

Граволетът се понесе стремително в указаната посока. Долу по улиците на града се водеше ожесточена престрелка за всеки метър. Всъдеходите на Вълна две маневрираха и атакуваха по фланга позициите на окупаторите. От сградите се подаваха барикадираните части на Вълна едно и обстрелваха вражеските бронетранспортьори. Бойци тичаха из пресечките, влизайки в схватка със сайкрони и северняци наравно. Пожарите от експлозиите се бяха разраснали и сега навсякъде горяха огромни огнени стихии, обхванали десетки сгради.

Марк отново включи общата честота:

— До всички командири. Изтеглете Вълна две! Преминете към Вълна три. Повтарям, Вълна три! Край.

— Разбрано, сър! Командир Гътман вече дислоцира бойните части. Край!

Гърмежи и стрелба вече обливаха навсякъде своя оглушителен звук. Индустриалният сектор беше изцяло в пламъци. Бледи шумови фонове, като писъци и бучащи двигатели тук-там пробиваха завесата от експлозии, оръдейни залпове и безспирни изстрели. От Северния сектор продължаваха да излитат щурмували, които сееха хаос и разруха, само за да бъдат свалени минути по-късно. Отрядите на Вълна две маневрираха и бяха настъпили дълбоко в тила на врага, достигайки високите стени на Северния сектор. Окупаторите стегнаха обръч около тях и бунтовниците едва успяваха да се оттеглят. Щурмовите, тежковъоръжени войски на Вълна три влязоха в битка, но окупаторите вече бяха организирали блокада около Северния сектор. От стените на окупаторския бастион изригнаха десетки залпове от гаубици и плазмохвъргачки, които почти разбиха устрема на нашето атакуващо острие. Беше ад. И ние се гмурнахме право в средата.

Бучащият граволет пикира с бръснещ полет над покривите на работните цехове. Марк и Гакар въртяха картечниците, бълващи огън и смърт. Целейки се с кибер-окото, аз приклекнах до Марк и стрелях по врага. Ларл, Риз и капитан Топло също стреляха. Долу бронетранспортьорът на отряд седем бе обхванат от гъст дим. Оцелелите бойци се бяха прикрили, обградени от сайкрони, основната ударна сила на окупаторите. Първият залп от граволета им нанесе сериозни щети, но те светкавично се прегрупираха. Лазерни лъчи проблеснаха около нас. Граволетът пое нов удар и Синтия се забори с управлението, за да задържи машината във въздуха.

— Твърде много са!!! Стреляй с ракетите! — изкрещях в радиото аз.

— Не ми останаха амуниции!

По рекстразите. Покривите и улиците наоколо гъмжаха от сайкрони. Щяха да ни свалят за секунди, ако не направех нещо. Погледнах торбите в краката си. В тях бяха експлозивите, нужни за саботажа ни срещу окупаторите. Не трябваше да ги използвам. Обаче ако не ги използвах сега, нямаше да има кога.

Граволетът се килна застрашително, избягвайки противовъздушна ракета. Взех решение. Миг по-късно една торба полетя към покрива на фабриката.

— Текс, какво правиш! — извика Марк.

Взривът от комбинираната сила на всичките експлозиви отхвърли граволета назад като играчка. Покривът се изпари, заедно с всички сайкрони в непосредствена близост. Двата доменни комина в съседство рухнаха с оглушителен грохот. Одеяло от прах и бетонни частици заля улиците, удавяйки всичко в непрогледен мрак на наземно ниво.

— Това бяха експлозивите за рейда!!!

— Да, но благодарение на тях сме живи, а отряд седем има шанс да се измъкне. Освен това имаме в резерв.

Марк отвърна гневния си поглед. Граволетът се рееше няколко мига безцелно, докато всички се съвземаха от интензивните схватки.

Аз хвърлих поглед към небето и издигащото се слънце. Не видях звездолети. Все още.

— Марк, времето ни изтича! Направихме тук каквото успяхме. Предавай командването и да започваме рейда!

Марк кимна и рече на Синтия:

— Закарай ни на координати 90, 25. Там е зоната за десант.

— Разбрано — долетя отговорът и граволетът отново се понесе напред.

Марк превключи честотата:

— До всички командири. Говори командир Марк. Преминете към Вълна четири. Повтарям, Вълна четири да напада. Край.

— Сър, тук командир Рандъл. Вълна четири навлиза в бойна фаза. Край.

— Разбрано, Рандъл. Още нещо: оттеглям се от върховното командване. Започвам Вълна пет-алфа. Повтарям, оттеглям се, Вълна пет-алфа. Командир Рандъл поема върховното командване. Край.

— Да, сър!

— Прието и разбрано, сър.

— Съобщението прието, сър.

— Разбрано, сър — повтори Рандъл. — Нека оръжието ви винаги да е горещо. Успех! Край.

Граволетът летеше с максимална скорост. Щяхме да стигнем до дестинацията си за по-малко от минута. Обединените войски на фракциите вече бяха превзели Индустриалния сектор и се подготвяха за главния щурм срещу Северния сектор. Бяха дали по-големи жертви от очакваното, но главните сили на окупаторите бяха сразени и сега те водеха отбранителни сражения. Целта им беше да задържат фронта, докато подкреплението пристигне. Но подкрепление никога нямаше да има.

Ние щяхме да се погрижим за това.

Не можехме да прелетим с граволета право над Северния сектор. Имаше твърде много защитни установки. Плюс това, в момента, в който кацнехме, щяха да ни обкръжат и елиминират скоропостижно. Имаше едно място, където бързото проникване в Северния сектор бе най-възможно: монорелсата. Монорелсата свързваше директно основната поточна линия на най-главните заводи от Индустриалния сектор със Северния сектор, преминавайки над високите му бетонни стени. Това изглеждаше потенциално слабо място в защитата, откъдето можехме да извършим десанта. Но трябваше да побързаме, защото ако окупаторите се сетеха за нея, щяха да я взривят за нула време.

Станцията на монорелсата се намираше на върха на укрепена конструкция, свързана с множество конвейери и транспортни рампи. До нея остатък от градската автострада самотно стърчеше на своите бетонни колони, обграден от новопостроени заводи. Два бронетранспортьора стояха неподвижни в основата на станцията. Но щом граволетът приближи, техните оръдия се прицелиха и откриха огън. Синтия промени курса в широка дъга и надвисна над бронираните машини, където те не можеха да стрелят. Марк и Гакар след това ги унищожиха с картечниците си.

— Спусни ни на покрива! — викнах аз в радиото.

Видях Синтия как кимна и граволетът доближи върха на укрепената станция. Там ни чакаха няколко сайкрона и картечни гнезда, но те бяха бързо разчистени от бордовата картечница на Гакар. Граволетът надвисна на два метра над покрива и задържа позиция.

— Скачайте!

— Давай, давай, давай! — провикна се Марк. Един след друг отрядът ни се изсипа върху покрива. Пръв скочи Гакар, от което внезапно олекналия граволет се разклати. Ларл и Риз го последваха с животинска пъргавина. После капитан Топло скочи и се приземи с предно кълбо по-професионално, отколкото очаквах. Накрая Марк, помъкнал тежката си плазмохвъргачка, изчезна от погледа ми. Тръгнах да го последвам.

Изневиделица профуча ракета. С мощен сблъсък тя се заби в единия от „вентилаторите“ на граволета. Горещият въздух ме ослепи, запращайки ме на пода. Ударната вълна отблъсна граволета далеч от покрива.

— ТЕКС!!!

Машината се килна на една страна и изпадна в свредел. Кокпитът пищеше отчаяно със своите аларми. Синтия се беше отпуснала безжизнено върху щурвала. Аз се заборих с центробежната сила, която искаше да ме изхвърли през отворените странични врати. Опитвах се да си поема дъх, но всичко се въртеше твърде бързо. Земята приближаваше. Пред очите ми се появи самотният участък от автострадата. Със сетни сили се държах за предпазните скоби по пода. Пръстите ми стискаха метала. Вцепенението обаче взе връх. Хватката ми отслабна и аз изхвърчах извън граволета. Главата ми се удари в Стойката на бордовата картечница и звезди премрежиха погледа ми.

Това, което мислех, че е моята смърт, се оказа моето спасение. Запремятах се във въздуха. Смътно се измъчих, когато шапката ми отлетя. После се стоварих тежко върху купчина останки, търкаляйки се надолу. Граволетът се вряза в автострадата. Стоманената обшивка пронизително изскърца, а бетонът остро изпука, когато двата обекта влязоха в съприкосновение. Инерцията смачка граволета, превръщайки го в смачкана топка метал, която ожесточено се заби в бетонните колони. От своя страна автострадата се пречупи в средата. За миг тя се закрепи в новото си положение, преди с грохот да се срути изцяло, погребвайки граволета под тонове отломки, асфалт и арматура.

Аз се изтъркалях до основата на поелата ме купчина, където след още две превъртания същата унищожителна инерция най-сетне ме изостави. Лежах напълно дезориентиран и пребит. Не бях сигурен дали имах счупени кости или разкъсвания, но със сигурност разполагах с безброй натъртени, ожулени и навехнати места. Някак си далечно осъзнавах, че се намирам сред вражеска територия, приятелите ми бяха далеч, оръжията ми бяха в недостиг, а животът ми беше в опасност дори без чужда намеса. Мъчех се да остана в съзнание и да не се отпускам върху грубата, песъчлива земя. Насилих се да отворя очи. Повдигнах глава едва-едва и се взрях пред себе си.

Това, което видях, накара дъха ми да секне.

Десетина метра по-нататък, Ревера захвърли вече ненужния ракетомет, докато Сакото безизразно ме наблюдаваше изпод шапката си. Двамата бяха все така облечени в захабени сака, носещи филцови шапки и като изключим ракетомета, невъоръжени. Дори не им бяха останали белези от побоя, който им нанесох. Устните на Сакото се свиха в пестеливо, но непонятно изражение и той процеди провлачено:

— Кърк, исках да те информирам, че се налага да те премахнем. Казвам го от колегиална учтивост. Нищо лично, просто бизнес.

Аз намерих сили да изхъхря:

— Защо… защо не ме убихте първия път?

— Тогава условията бяха други. Сега обаче нещата се промениха. Жалко. След грешката ни в онази съборетина се научихме да те уважаваме.

— За кого работите?

— Преди, за който плащаше най-много. Сега, работим за свободата и необременеността, които ни дават в този окован свят.

— Много поетично — казах аз и се закашлях от порива на вятъра.

Сакото леко сви рамене.

— Както казах, нищо лично. Всеки си има професия.

Стиснал зъби до счупване, аз най-сетне успях да се изправя, клатейки се като пияница.

— Е, вие двамата определено сте си избрали рискова професия, в която бързо може да ви изкопаят гробовете. Особено някой, който го приема лично. Като мен, например.

Сакото и Ревера бавно започнаха да се приближават. Аз извадих револвера, който все още носех. Но преди да се прицеля, Ревера светкавично метна нещо към мен. Остра болка прониза китката ми и револверът отхвърча настрани. Кръв бликна от прореза, където метателният нож ме бе уцелил. Сакото рече:

— Не се съпротивлявай и всичко ще свърши бързо.

Той и Ревера извадиха чифт военни ножове. Тъмните им остриета изглеждаха зловещо остри. Положението беше отчайващо зле. По-зле от предателството на Лидия. Бях ранен и невъоръжен, а насреща си имах двама психопати с остриета.

Тази битка нямаше да е честна.

А аз дори нямах шанс да играя мръсно.

Бързо съблякох шлифера. В ръкопашния бой щеше да пречи на подвижността ми. Бронята можеше и да спре одрасквания, но точно намушкване щеше да е фатално. Сакото и Ревера приближаваха, хванали ножовете с обратен захват. Аз държах шлифера в ръка и чаках. Те спряха точно извън обсега ми. Чакаха. Знаеха, че трябва да нападна първи, защото нямаше дълго да съм на крака. Само трябваше да ми спадне адреналинът и щях да съм в несвяст.

Реших да не развалям очакванията им.

Стрелнах се напред. Те също се засилиха с вдигнати остриета. Ревера замахна да ме прониже. В отговор, аз метнах шлифера си върху него. Той се опита да го отметне, но предпазните плочи пречеха с тежестта си. Сакото мина встрани, за да ме нападне, докато аз захвърлях шлифера. Ножът му се устреми към гърба ми. Аз отстъпих встрани и се извъртях, удряйки с глава Сакото. Той се олюля и се отдръпна. Ревера махна заплелия го шлифер и ножът изсвистя в широки, помитащи движения. Аз отскочих назад, отбягвайки атаките. При поредния замах се гмурнах под ръката му, опитвайки се да го съборя. Той ме контрира с коляно. Аз обаче знаех маневрата и вдигнах лакът пред лицето си. Ревера изръмжа, превивайки се. Ударих го с ъперкът и го запратих на прашната земя. Веднага след удара сляпо се хвърлих настрани. Ножът на Сакото одраска бронята, пропускайки врата ми. Взех да се задъхвам. Тялото вече ме болеше неистово, а порязаната ми ръка кървеше лошо. Започвах да губя.

Затичах се към револвера. Усетих грешката си и се хвърлих на земята, премятайки се. Тъмна стомана мина на милиметри над мен. Ревера, вече невъоръжен, скочи върху мен в опит да ме повлече в партерна борба. Отклоних предложението му с кроше, докато той падаше. Двамата спряхме един до друг. Аз дишах тежко. Ревера тръгна да се изправи, но го съборих отново с подсечка. Сакото се появи в полезрението ми и аз се завъртях, за да избегна ритника му. Успях да се изправя, но той веднага ме приклещи със серия бързи атаки. Притиснат, аз парирах ударите му с голи ръце. В паметта ми изникнаха полузабравени техники от военната академия. Сакото одра бронята по ръцете ми няколко пъти, но всеки път аз отклонявах неговото острие. Някакво непонятно спокойствие ме бе обзело, сякаш смъртоносната битка беше просто спаринг, а аз — майстор на бойните изкуства. Виждах убийствения блясък в очите на Сакото, проследявах настървеността, с която преливаха атаките му и усещах ножа, който търсеше плътта ми. Дишането ми вече не беше учестено, а движенията правех плавно и пестеливо. Като от дълбок извор в главата ми се появяваха знания и умения да следвам потока на битката, да се нагаждам към нейния ритъм. Ножът изсвистя. Аз леко завъртях бедра, стъпих здраво, спуснах ръце напред, завъртях длани. Пръстите ми неочаквано се сключиха около здравата, удобна ръкохватка. Видях как очите на Сакото невярващо се разшириха…

… и забих ножа в гърлото му.

Кръв плисна, оцапвайки моята броня и сакото на… Сакото. Той отвори уста и кървава пяна изби по нея. Стъписан, аз леко го отблъснах. Сакото рухна мъртъв. Велики космосе, какво стана?!?

— БРАТКО!!!

Ревера беше спрял неподвижно пред мен. Погледът му бе втренчен в Сакото. Долната му устна трепереше. Когато вдигна очи към мен, аз видях безумие и бездънна омраза. Ревера изкрещя:

— ТИ ГО УБИ!!! НЕЩАСТНО, ШИБАНО КОПЕЛЕ! ЩЕ ТЕ УБИЯ! ЩЕ ТЕ ИЗКОРМЯ! ЩЕ СИ ПЛАТИИИИШ!!!

Полудял — и проговорил — Ревера се нахвърли върху мен. Преди да мога да реагирам, той ме блъсна с цялата си маса и ме събори тежко. Юмрукът му се заби в главата ми, няколко пъти. Ударите на Ревера бяха със силата на парен чук. Зрението ми причерня. Здравата ми ръка панически блъсна по земята. В дланта си усетих формирането на малка купчина прах. Отчаян, аз вдигнах ръката си и зашлевих Ревера с шепата прах. Той изрева и залитна настрани. Вдигнах коляно, целейки се в слабините му. Ударът слабо улучи, но аз се измъкнах от Ревера. Изправих се запъхтян и дезориентиран, търсейки револвера. Ревера обаче ме хвана за крака и ме събори отново със зверска сила. Изгарящите го ярост и жажда за мъст го бяха направили сляп за болката. Изритах го в гърдите, отблъсквайки го от себе си отново. Запълзях, защото вече нямах сили да се изправя. Ревера се надигна зад мен и ме изрита. Аз се завъртях от удара, останал без въздух. Той ме изправи и ми заби кроше. Аз паднах. Ревера отново ме изправи и ме ритна в гърдите. Аз пак паднах. Не можех изобщо да се съпротивлявам. Опитвах. Но не можех.

Ревера повтори процедурата. Глава, ръка, крак, рамо, той ме изправяше и ме удряше с всяка възможна част на тялото си. Бронята ме пазеше жив, но само едва. Усещах как кръв тече от устата ми, от веждата ми, от ръката, от слепоочието, където го бях порязал от поредното падане. Ревера беше напълно обезумял и дори не се интересуваше труп или все още жив човек млатеше. Риташе ме, хвърляше ме, крещеше нещо неразбираемо и размяташе бясно и безцелно крайници, които насочваше към мен и всичко около мен. Вдигна ме за пореден път и ме хвърли. Аз не усетих сблъсъка с грубата земя. Всеки миг щях да загубя съзнание. И да умра.

Някакъв хромиран блясък присветна невъзмутимо до мен.

Револверът.

Шанс.

Спечелих, защото Ревера беше спрял да се бие.

Увлечен в яростта си, той се приближи твърде бързо. Вдигнах револвера. Ревера се нахвърли отгоре ми и двамата се заборихме за оръжието. Аз и той се озовахме лице в лице, револверът стърчащ между нас с дулото нагоре. Натиснах с цялата си сила, но със замъглено зрение виждах как Ревера бавно накланяше револвера към брадичката ми. Изражението му беше изпълнено с див триумф. Той дръпна ударника и механизмът щракна зловещо.

Това чаках.

Полуневиждащ, аз подадох команда и кибер-окото ми пусна своя изненадващ лазерен лъч. Ревера извика сепнато и хватката му около оръжието изчезна. Аз отместих дулото на револвера от брадичката си и го насочих в противоположната посока. Право към лицето на Ревера.

Отекна оглушителен изстрел.

Откатът изтръгна револвера от ръката ми. Аз изстенах от агонията, която извираше от навехнатата ми китка. Бавно се извъртях настрани и обърнах гръб на безжизнения Ревера.

Не загубих съзнание. Бях преминал някаква граница, отвъд която не ме чакаше нито покой, нито забрава. Лежах отпуснат и безчувствен. Тънък слой от смъртно изтощение и изпепеляващо страдание беше единственото, което достигаше сетивата ми. Кибер-окото ми беше изключило, а органичното беше толкова притворено, че не можех да кажа ден ли е, или нощ. Времето минаваше, а аз лежах. Не правех нищо. Не мърдах. Не дишах. Лежах и мислех, че смъртта ми ще дойде още докато съм в съзнание. Някакъв малък, но значим детайл се прокрадна в ума ми. Не можех да умра. Но защо? Бавно, като безкраен поток, моите разсъждения преровиха изпотрошения архив на моята мисъл, в търсене на отговора. И после се сетих.

Шапката ми.

Едно по едно, моите сетива започнаха да се завръщат. С тях дойде и океанът от болка. След него мускулите ми оживяха и отново се подчиниха на командите ми. Дробовете ми предпазливо се напълниха с въздух, а после неистово учестиха ритъма си. Гърлото ми се възползва от предоставената възможност и се разбунтува със собствени гласови изпълнения. Краката ми се съгласуваха с ръцете и заедно внимателно издигнаха тялото. Вертикалата и хоризонталата заеха нови позиции и окото ми щателно прецени пространството. Когато огледът не го задоволи, то заповяда на краката да променят позицията си и те безропотно, макар мъчно, се подчиниха. След неколкократно повтаряне на процедурата, най-после я забелязах. Предпазливо се наведох и я взех. Нежно я изтупах с окървавените си ръце и с блажено удоволствие я сложих върху главата си. Автентично изработената, широкопола федора. Моята гордост, определяща моята същност.

Не се смейте. Тази шапка буквално ме спаси от смъртта. Портите на ада ще ги прекрача единствено с нея.

Необходимата цел бе изпълнена. След кратка диагностика, тялото ми прецени, че е стигнало твърде далеч във възстановяването си, за да си прави труда да умре и предаде централното управление на размътения ми разсъдък. Изненадан и неочакващ толкова скоро повторна чест, на споменатия разсъдък му отне известно време да спре да мисли за себе си в трето лице. Мина още време и започна изобщо да мисли конструктивно. Накрая, успях да си спомня всичко, по рекстразите.

Времето изтичаше.

Мога съвсем отговорно да заявя, че в този момент разбирах какво чувстват осакатените. Едната ми ръка висеше неподвижна и изтръпнала. Другата кървеше. Кибер-окото ми не работеше, а с органичното виждах едва-едва. Краката ми се тътреха и имаше реална опасност да падна, ако опитам да тичам. Виеше ми се свят и дишането ми беше учестено и неприятно плитко.

Въпреки положението, трябваше да побързам. До ушите ми достигнаха гърмежи и изстрели, идващи от станцията на монорелсата. Значи не съм бил… умирал дълго време. Облякох шлифера си. Взех револвера. Хвърлих по един поглед към заколения Сакото и обезобразения Ревера. Поредното хвърлено срещу ми препятствие, което бях преодолял. Замалко обаче да платя сметката за аматьорския си героизъм. Стиснах зъби и се отправих максимално бързо към монорелсата.

Дори в моето окаяно състояние, пристигането не отне дълго време. Входът представляваше пропускателен пункт, зад който започваше дълга рампа, водеща нагоре по укрепеното скеле към самата станция. Останките от бронетранспортьорите димяха неподвижно. Нямаше оцелели. Пробвах входната врата. Заключена. Стиснах здраво револвера и стрелях. Откатът почти ме събори, но след два изстрела разбих ключалката. Тръгнах нагоре по рампата. Тя се виеше около скелето, обградена от външната страна с висока стена, която не позволяваше нападение отдолу или околните сгради. На всеки кръгъл оборот имаше отбранителни площадки, но всичките бяха пусти. Толкова по-добре. Изглежда всички пазачи бяха привикани горе да се сражават с нашия рейд-отряд.

След три оборота стигнах горе. Стрелбата, която продължаваше на равни интервали, секна. Изпитах лошо предчувствие. Долепих се до двукрилата врата, която водеше до самата станция. Студена пот изби по челото ми. В престрелка нямах никакъв шанс. Изобщо в сражение нямах шанс. Дори да побързах, едва ли щях да измъкна приятелите си от положението, в което биха могли да са изпаднали. А ако вече бяха мъртви? Какво можех да направя тогава? Глупости, стига съм рисувал фатални сцени. И все пак. Ами ако наистина бях сам? Нямаше значение. Връщане назад нямаше. Нека поне да загина като герой.

Вратата внезапно се отвори. Аз затаих дъх. Вдигнах пистолета до главата си, скривайки максимално профила си. Изчаках врагът да се подаде. В мига, в който фигурата изникна в полезрението ми, аз рязко замахнах, нанасяйки изненадващ удар. Движението ми обаче бе забелязано в последния момент. Усетих болезнено парирането на удара, после ноктеста длан ме сграбчи. Явно имах кофти рефлекси. Озовах се на пода на рампата и всичко около мен звънеше. Чух ужасено ахване.

— Велики космосе! Текс!!! — каза Риз и се наведе да ми помогне. — Ти си жив!

„Не за дълго“, исках да кажа, но единствено измъмрих нещо неразбираемо.

— Помислих те за окупатор… Велики космосе, ти кървиш!

— Рампата чиста ли е? — долетя гласът на Ларл. — Риз?

— Текс е тук! Ела бързо!

— Той е жив!? — изръмжа найтът изненадано.

— Да, ела да ми помогнеш. Побързай!

Чух приближаващи се стъпки. Усетих как мускулестите лапи на Ларл подхващат рамото ми. Той и Риз ме изправиха и внесоха вътре. Интериорът приличаше на типична монорелсова станция отпреди Войната. Чакалня, гише, информационни панели, минималистичен декор, пейки, перон. Единствените разлики бяха двувековната корозия, пристроените товарни рампи и труповете. Окупатори. Хора, не сайкрони. Носеха масивни енергоброни, които превръщаха обикновения пехотинец в самоходен танк. Охранителите на монорелсата бяха едва дузина, като изключим сайкроните на покрива. Нямам представа колко време се бяха сражавали Ларл, Риз и компания с тях, но съдейки по изтощените им движения, бяха преживели напрегната битка. Бронята на Ларл беше очукана и изцапана с кръв. Муцуната на Риз беше разсечена от дълбок прорез. А аз си мислех, че ми е спукана работата. Ха.

Риз и Ларл ме положиха на една от пейките. Металът беше студен и неудобен, но въпреки това аз почти заспах от умора. Напрежението ме беше напуснало и сега бях като парцал, неспособен даже да мръдна.

Марк изникна в полезрението ми, лицето му едновременно притеснено и облекчено:

— Текс, човече, ти си жив! Кълна се в Космоса, ако преживееш още една катастрофа, ще те обявя за неуязвим!

Не беше смешно.

Капитан Топло се появи и извади военна аптечка, натъпкана догоре за мисията ни. Гакар, мрачен, но невредим, ме погледна и ми кимна. После се оттегли. Капитан Топло и Марк свалиха бронята ми с помощта на Ларл. После ученият ме превърза и намаза раните ми с разни гелове и други полеви медикаменти. Извади от аптечката флакон като този, който аз бях имал. Накара ме да захапя мундщука и ми даде една доза. За секунда нищо не се случи, но след малко почувствах как част от болката изчезна. На нейно място се появи достатъчно сила, за да се изправя.

Така и направих.

— Колко време ме нямаше? — попитах аз.

— Ракетата удари граволета преди около четвърт час — отговори Марк. Около челото му беше увита превръзка. — Окупаторите бяха подготвени за нас. Кофти ни изненадаха, но изобщо не очакваха играчките, които носехме. Или него. — Той кимна към Гакар.

— Успяха обаче да изпратят съобщение за нападението ни — процеди Ларл. — Могат всеки момент да взривят монорелсата.

Аз изругах.

— Ако видят, че кабината потегля към тях, със сигурност ще ни вдигнат във въздуха — казах с яден тон. — Няма начин да проникнем сега.

— Има — отвърна Гакар.

Погледнах го въпросително.

— Мога да прикрия присъствието ни — обясни драксатът.

— Как? — объркано възкликнах.

— С моята сила. Трябва да ми се доверите.

Думите на Гакар бяха посрещнати със скептично мълчание. Аз въздъхнах.

— Да речем, че номерът мине. Пак трябва да се качим на монорелсата, която ще бъде взривена, ако решим да влезем в Северния сектор.

— Няма — каза твърдо Гакар. — Познавам как действат те. Уверени са в превъзходството си. Знаят, че сме само малък отряд. Ще се опитат да ни елиминират, без да губят стратегическо място. Монорелсата не представлява заплаха за тях, защото няма достатъчен капацитет за пренасянето на големи отряди. Погледни я. Всеки военен стратег ще я определи като идеален маршрут за отбрана. Врагът ще е способен да праща войски само на малки части. Не можеш да осъществиш планирана инвазия оттук.

Аз се замислих над думите му. По рекстразите, Гакар имаше право. Ама че съм идиот. Окупаторите щяха да ни се смеят, ако се бяхме опитали да превземем Северния сектор оттук. А аз мислех, че монорелсата е потенциална слабост. Но по един или друг начин, бях взел правилното решение, когато казах на обединената армия на фракциите да игнорира мястото.

Все още обаче се налагаше да проникнем, за да вземем компютъра на капитан Топло и някак си да попречим на окупаторите да избягат или да поискат помощ. Погледнах Марк. Арсеналистът сви рамене и рече:

— Е, ако ще се мре, ще се мре. Аз викам да действаме.

— Ларл? Риз? — попитах аз.

Риз стисна здраво автомата си.

— Имаме мисия за изпълняване — каза тя решително.

— Вече сме дълбоко потопени — добави Ларл. — Безсмислено е да се връщаме.

Кимнах и се обърнах към Гакар:

— Добре, прави каквото си намислил и да тръгваме.

Драксатът вдигна ръката си. Изражението му стана съсредоточено. После той бавно замахна, сякаш дръпваше невидима завеса. Муцуната му леко се озъби от усилие. След това Гакар шумно издиша и рече:

— Готово. Сега няма да ни забележат.

Аз не усещах нищо. Останалите също се озъртаха въпросително. Въпреки това ние се качихме в чакащата кабина на монорелсата. Вътре бяха махнати всички седалки и декорации, оставайки само пултът за управление. Няколко контейнера стояха забравени, или приготвени за разтоварване. Активирахме системите и потеглихме. Монорелсата бавно излезе от станцията и набра скорост по трасето. Гледката навън показваше пълна разруха. Огън, дим, срутени сгради и унищожена бронетехника, всичко това се стелеше навсякъде в неподправената жестокост на едно бойно поле. Прахолякът и пушеците, които се бяха вдигнали високо във въздуха, бяха затъмнили мътната зеленикава светлина на слънцето и над града цареше неестествен мрак. Бушуващите пожари хвърляха призрачни отражения по стъклата на монорелсата. Движехме се високо над земята, преминавайки над ниските фабрики и измежду големите заводски комини. Преминахме покрай няколко сражения между окупатори и обединената армия, които все още продължаваха. От нашата позиция виждахме позициите на двете страни като на длан, но нямахме време за реакция, защото монорелсата профучаваше покрай дадена сцена, за да мине към следващата. Високите бетонни стени на Северния сектор започнаха да се приближават към нас. Вече можех да различа отбранителните площадки и стражите, които бяха по тях. Виждах напрегнатите им стойки, с които следяха нашето приближаване. Отдръпнах се от прозореца и се приведох ниско. За миг помислих, че ще започнат да ни обстрелват. Нямах представа какво има предвид Гакар под „прикриване на присъствието ни“. Чувствах се ужасно уязвим и открит на тази кабина горе в нищото, докато долу зееха десетки автомати и картечници. Но стрелба не последва.

Монорелсата премина над стената и започна да се спуска към станцията в Северния сектор. Все още под напрежение, аз стиснах револвера, готов за последната си битка. Марк хвърли обезумял поглед наоколо. Риз приклекна до контейнерите и сви опашката си. Ларл изръмжа нервно. Гакар и капитан Топло останаха спокойни. Монорелсата навлезе в станцията. Просторната чакалня беше пълна догоре с окупатори в енергоброни и екзоскелети, готови за стрелба. Аз нямах време дори да се уплаша. Кабината спря и вратите се отвориха.

Нищо не се случи.

Аз повдигнах вежди учудено. Не можех да видя лицата на окупаторите, но те завъртяха объркано глави. Най-предните бойци пристъпиха колебливо напред. Съдейки по тяхната реакция, те виждаха единствено една кабина. Празна кабина.

Те не ни виждаха. Изумително.

Гакар вдигна огромните си лапи, сякаш да възпре окупаторите. От гърлото му се изтръгна тихо ръмжене и драксатът направи крачка напред. Изведнъж окупаторите направиха несигурна крачка назад. Гакар направи нова крачка и излезе от кабината, докато бойците отстъпиха назад машинално.

— Да вървим — изсъска Гакар. — Не докосвайте нищо.

Аз и останалите внимателно се изнизахме покрай него и се запътихме към изхода. Гакар бързо ни последва. Окупаторите сякаш говореха, но звук не излизаше от тях. Стъпките на тежките им екзоскелети бяха напълно безшумни. Минахме през голяма, плъзгаща се двойна врата, която не разбрах сама ли се отвори, или по някакъв начин Гакар я отвори със силата на… мисълта си? Какво умение притежаваше енигматичният драксат, с което успяваше да манипулира околната среда? Дали беше същата сила, която владееше дразавърът в тунелите на Каналджийския сектор, но на по-фино ниво? Бях чувал слухове за импланти, които могат да стимулират мозъчния потенциал до степен на пиро- или телекинеза, но бяха ли тези слухове истина? Или беше ултранапреднал имплант за генериране на невидимо поле? Но тогава как действаше и върху нас? Може би Гакар притежаваше някаква неизвестна способност, присъща на расата му, а може би само на него? Нещата бяха станали твърде заплетени за мен, за да се замислям по-сериозно над тях. Пък и нямаше значение. Дните ми бяха преброени. Щях да освободя колонията и да намеря планетарния звездолет.

След това имах само една-единствена цел: да разбера кой ми отне Лидия.

А после да отмъстя.

Отвъд станцията, аз най-после видях Северния сектор отблизо. Приличаше на развита колония отпреди Войната. Високи, практични сгради в симетрично разположение. Прави, поддържани и здрави улици, равномерно обсипани с лампи. Стоманени панели и стъклени стени, с прост и изчистен дизайн. Доминиращи бели и сиви цветове, комбинирани със заоблени форми. Глайдери, малки и подвижни, бяха паркирани пред сградите. Беше красиво. Не защото бе заложена някаква особена естетичност. Но този своеобразен технологичен пейзаж бе първата гледка на света такъв, какъвто го помнех отпреди двеста години. Горд. Проспериращ. Гледащ към звездите.

Улиците бяха празни. Нямаше никой, нито сайкрони, нито дори лунорди. Цареше тишина. Марк озадачено вметна:

— Очаквах повечко тупурдия наоколо. Да’е не чувам нищо. Тия да немат нек’во заглушително поле?

— Не — отвърна Гакар. — Звукът е около нас, но не ни достига, защото така по-лесно поддържам илюзията. В момента ехтят сирени, експлозии и интензивна стрелба.

— А, добре — несигурно промълви арсеналистът.

Ние се затичахме из улиците на Северния сектор. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че секторът прилича повече на военизиран бизнес парк, отколкото на високотехнологична жилищна зона. Казарми и складове присъстваха редом с извисяващите се стъклени блокове, площади и плацове бяха пръснати наоколо, с наредени по тях бронетранспортьори и друга техника. На няколко пъти покрай нас минаваха взводове от тежковъоръжени окупатори и сайкрони, но не реагираха. Сякаш изобщо ни нямаше.

Оказа се, че да намерим поставените си цели изобщо нямаше да е лесно. Секторът бе по-голям, отколкото предполагах. Неочаквано Гакар се обади:

— Не мога… да поддържам още дълго толкова голямо поле. Да влезем там.

Ние бързо се вмъкнахме в една от казармите. Постройката имаше стабилен и обемист вид, изглежда изпълнявайки двойната функция и на укрепление. Казармата беше празна. Едно от помещенията бе отделено за оръжейна, която като по чудо се оказа с пълен запас. Дали Гакар ни набута тук случайно или нарочно, не знаех.

Драксатът се отпусна върху масивния долен ръб на стоманената стена. Това ме притесни. Откакто го бях видял, Гакар никога не беше сядал, освен, за да се храни. Нито пък беше дишал учестено извън битка. Някакъв покров сякаш се смъкна от нас и фонът тутакси се изпълни с шумовете на мащабна битка, придружени от мощни сирени. Гакар вдигна поглед и рече:

— Трябва да се разделим. Знам, че е неразумно, но мога да се справя много по-лесно, ако имам по-малко спътници.

— Какво предлагаш? — попитах аз, скръствайки ръце.

— Аз ще намеря компютъра. Вие ще саботирате космодрума и комуникационните предаватели.

Капитан Топло внезапно се обади:

— Аз ще отида с Гакар. Налага се. Такова е… бъдещето — ученият беше стиснал ръката си в юмрук и свъсил веждите си от някакво невидимо усилие. — Освен това, нямаме време за губене! Аз… трябва да предупредя! Няма време!

Какво, по рекстразите?…

Гакар се вгледа изпитателно в капитан Топло. После каза:

— Добре. Ела. — Драксатът се обърна към мен: — Ще се срещнем на това място след… час.

— Така да бъде — кимнах аз. — Но ако някой закъснее, другият няма да го чака. Твърде опасно е. Ще се спасяваме поединично.

— Разбрано — отговори Гакар. Той се надигна и двамата с капитан Топло излязоха. Преди това ученият ни остави аптечката, която само щеше да му тежи.

— К’во, по рекстразите, беше т’ва? — възкликна Марк.

— Не знам — отговори Ларл равнодушно.

— Той каза, че няма време — рече Риз. — Текс, ти знаеш ли нещо?

— Нямам представа — отвърнах аз. — Но явно капитан Топло наистина се нуждае от този компютър по някаква причина.

Аз се облегнах уморено на стената.

— Вие вървете без мен. В това състояние не мисля, че мога да се промъквам наоколо.

— Да се промъкваме? Ти шегуваш ли се? — изсумтя Ларл. — Погледни наоколо.

Оръжейната бе пълна с оръжия. И екзоскелети.

Екзоскелети. А, да. Мозъкът ми явно все още беше размътен.

Марк възкликна:

— Супер! Винаги съм искал да навлека такваз броня.

— За тях обаче малко трудно ще се намери — посочих аз Риз и Ларл.

Найтът и дразавърката се спогледаха. Техните муцуни нямаше да се поберат в човешки шлемове. Тежестта на телата им падаше върху пръстите, заради което стъпалата им бяха с повдигнати пети, изключващи ползването и на обикно… ъмм, човешки ботуши. За опашките им изобщо да не говоря. Риз, вечна оптимистка, когато става дума за техника, успокояващо се усмихна:

— Все нещо ще се намери.

Заехме се да търсим това „нещо“. Бързо преровихме оръжейната, търсейки подходящи брони или екзоскелети. Такива нямаше. Колонията не беше много популярна дестинация за пришълци преди Войната и нямаше да се учудя, ако само малцина от тях бяха преминали на страната на окупаторите. Вероятно след това са отмрели, защото не е имало с кого да се размножават.

Оказа се, че сме си правили труда на вятъра, в крайна сметка.

Изненадаха ни.

В казармата внезапно се материализираха десетина окупатори с камуфлажни брони. Носеха леко оръжие и ни нападнаха с мълниеносна бързина. Марк, Риз и Ларл, които бяха по-навътре в оръжейната, имаха минимално време за реакция. Усетих как някой ме приближи отзад, обаче не се опитах да се извърна. Лек удар по главата ми бе достатъчен да ме извади от строя, затова нямаше смисъл да се съпротивлявам.

А силата, с която нечий приклад се стовари върху тила ми, моментално прекъсна връзката ми със света.