Дрейк Вато
Космически залог (10)

10

Реших да си събера мислите. Дорде осъзная какво правя, вече бях зад бюрото, яростно смучещ старата лула, докато се опитвах да изпия шишето с алкохола през мундщука. Разбрах, че нещо няма да ми върже този метод и започнах да редувам предметите в ръцете си. След няколко минути изхвърлих вече празната бутилка. Продължих да хапя моя тютюнев вдъхновител и вперих поглед в тавана.

Кои бяха тези? Сами ли действаха? Що за хора няма да ми посегнат на оръжието? Хвърлих поглед към револвера. Дори преди Войната този модел беше престижен и труднонамираем. Всеки наемник търсеше подобна ютия и аз бях уредил моята с доста дебели връзки. Тогава ми струваше хиляди кредити. В днешно време представлява цяло състояние. Ако има кой да плати. И все пак…

Прибрах револвера с намръщено изражение. Бях ядосан на себе си. Свалих гарда, когато не трябваше. Но тия двамата все пак ме впечатлиха. Бяха успели да преодолеят защитните системи на кантората. Определено имаха умения. Направих кратка проверка. Непокътнати. И деактивирани. С все по-лошо настроение, аз отворих останалата бутилка ром. Поне не бяха тършували. Чакали са специално мен. Направо да ми стане драго.

Запивах се известно време. Отново заместител на съня. Леко взе да ме хваща. Изядох остатъците от провизиите, без да пестя. Щяха да са ми необходими сили. Отворих шкафа с екипировката и взех няколко неща, които сметнах за необходими. Изтупах хубаво шлифера и шапката си от прахта, пооправих си физиономията в отражението на компютърния терминал и глътнах последния си освежител за уста. Заредих револвера.

Повече нямаше да се оставя да ме изненадат.

Май се самозалъгвах.

Излязох. Заключих, колкото да не е без хич. Слязох два етажа по-надолу. Вместо да продължа по стълбите, отбих в коридора. Третата врата вляво беше похабена и паянтова. Нямаше надпис, само някаква олющена емблема. Почуках и отворих вратата, без да чакам.

Мястото бе по-малко от кантората ми. За засилване на чувството за теснота, бе разделено на две стаи. Беше почти необзаведено и това бе единственото, което го спасяваше от етикета „претъпкан“. Е, имаше купчина вехтории, но те бяха чинно набутани в далечния ъгъл. Зад дребно, саморъчно поправяно бюро, седеше моят „колега“. Ранните соларни лъчи се цедяха през мръсното стъкло и се стичаха по мътното му лице. Очите му гледаха с надежда и нетърпение, но щом срещнаха погледа ми, ентусиазмът им угасна. Рядката му коса беше странно преплетена с невчесаната брада, придавайки му вид на престарял лъв. Винаги го заварвах така. По всяко време на денонощието. Нямах представа дали спи. Ако имаше работа, обикновено го нямаше. Не заключваше. Но през останалото време стоеше зад малкото си бюро, винаги примрял в очакване на някой клиент. Или смъртта. Понякога той ми напомняше какъв късметлия всъщност съм аз.

Смятах го за старец. А беше само на четиридесет и няколко.

Тънките му, изсъхнали ръце се размърдаха. Той вдигна леко глава и ме поздрави с половин уста:

— А, Текс, заповядай, заповядай, разбира се… — гласът му бе слаб и отнесен, сякаш винаги мислеше за нещо друго.

— Как върви бизнесът? — вмъкнах аз малко фалшива солидарност, вместо поздрав.

— А, бива, бива… — Той мързеливо ме фиксира. — Онзи изпаднал в беда търговец, който ми препрати, се оказа доста затънал… в проблеми.

Не думай, помислих си аз. „Търговецът“ беше изпаднал в немилост член на Дипломатическия корпус. Бяха решили да му запушат устата, защото правил сделки с арсеналистите. Търсеше защита и охрана.

— И какво стана? — поинтересувах се аз. Знаех, че старото куче пред мен не отказва нито една поръчка и все се чудех как оцелява. Не можех да се виня, че исках да се поуча.

— А, е-е, ами, гръмнаха го… — равнодушно рече моят „колега“. — След като два дни ми беше плащал. Мисля, че добре припечелих от този случай — заключи той простичко. Аз кимнах.

— Да си чул нещо напоследък? — смених темата, пристъпяйки към целта на посещението си.

— Да съм чул ли? Човече… не знаеш ли новината… Преди няколко вечери, когато си пиех дружно с моя приятел, нямаш си представа как ми проглуши ушите. Оказа се… че някакви смелчаци атакували окупаторски конвой!

— Сериозно? — Повдигнах вежди. По рекстразите. — Кога?

— Де да знам… Било, а, посред бял ден.

— Само лунатик с топлинен удар би извършил подобно нещо. Какво са транспортирали окупаторите?

— Де да знам, човече!… Казах ти, каквото ми каза моят приятел. Окупаторите се връщали от Западните планини и попаднали… а, на засада.

— Какво станало?

— Е-е, не е ясно… Били гепили нещо. Нещо ценно. Много ценно. Окупаторите са бесни. Вилнеят в града, правят чистки. Каквото и да е това, искат си го обратно… на всяка цена.

Аз не отговорих. Мрачно предчувствие ми се оформяше в главата. Усещах, че догадките ми, щом се избистреха, няма да ми харесат.

— Благодаря — рекох и се обърнах да изляза.

Зад гърба си чух шумно изщракване. Замръзнах.

— Текс.

Бавно се обърнах. Срещу мен зейнаха чифт мастиленочерни дула. Двуцевка. Старото куче я стискаше, без да трепне. Лицето му оставаше непроменено, сякаш все още си говорехме общи приказки.

— Има награда за главата ти — рече той. — Пет хиляди кредита. — Думите му сега звучаха твърдо и рязко.

Аз мълчах. Мислех за предпазните плочи на шлифера си.

В един дълъг момент двамата се гледахме. После той въздъхна тежко и остави двуцевката на бюрото.

— Но аз няма да ги взема. — Раменете му се отпуснаха. Очите му, вече тъмни и лишени от живот, успяха някак си да угаснат още. — Не мисля, че е редно. Аз съм една развалина, Текс, но благодарение на теб все още дишам. Не защото си ми направил голяма услуга. Знам, че винаги ми подхвърляше случаите, които ти отминаваше и ме пращаше да си съдирам задника за мизерно заплащане. Или пък свръхрисковите поръчки, които ме състариха, пак ти ги препращаше към мен. Но въпреки това съм ти благодарен. — Той видя изумената ми физиономия и леко се намръщи. — Не ме гледай така. Наясно съм, че в света отдавна няма безкористност, нито алтруизъм или доблест. Но много често няма и елементарна размяна. Почти всичко се е свело до грабеж и поробване. Затова ти благодаря. Ти ми предлагаше размяна. Това ми донесе още няколко години борба. Време, може би напълно пропиляно и обезсмислено, но все пак дадено. Сега аз ще ти предложа размяна. Няма да те гръмна. В замяна, искам единствено да изчезваш оттук.

Последва мъртва тишина. Аз стоях и зяпах. Нямах представа, че той имаше толкова дълбока, макар и странна логика. Никога не съм си мислел, че в лицето на смъртта, мой ангел хранител ще се окаже потрошената ценностна система на един гаснещ човек.

Обърнах се и излязох. Още една страница от моята история се затвори завинаги.

Прекрачих входа предпазливо, със стегнати рамене. Двамата пазачи от Ескадрилата ми хвърлиха бегъл поглед. Аз се отпуснах. Новината за петте хиляди кредита за моята глава още не се бе разчула. Закрачих бързо и твърдо. Горещият сутрешен вятър развя шлифера ми, вихрейки пясъка и прахта наоколо. Като гладни призраци, облаците-останки на някогашното величие ме съпроводиха по пътя. Друг път бих ругал заради сухата кашлица, която ми причиняваха, но сега бях благодарен за неочакваното прикритие.

При първа възможност се разкарах от централните улици и поех по малките алеи между разрушените сгради. Вятърът тук утихна, а аз вече нямах нужда от неговата прашна прегръдка. Срещнах няколко окъсани преровители, но те ме отбягнаха. Когато започнах да се отклонявам от целта си, рискувах и отново излязох по обитаемите улици.

Списъкът ми с информатори и сътрудници рязко се бе съкратил, щом научих за обявената награда за моя милост. Повечето от тях сигурно вече ме издирваха или направо тичаха към кантората ми, за да ме гръмнат вместо здрасти.

Оставаше само една възможност.

Щабквартирата на Дипломатическия корпус изплува на хоризонта. Беше доста запазена постройка. Имаше масивна пирамидална форма, изградена от стоманен скелет и стъклени панели от полимерни нишки. Затова още ги имаше. Просторният площад около сградата беше реставриран, чист и спретнат. Отделни удобства като бар, стрелбище, малък пазар, жилищни сгради, обществена баня и гарнизонни помещения бяха разхвърляни по периферията. Бойци на Черните орли сновяха наоколо. Тъмните им бронирани униформи внушаваха респект. Носеха автомати. Аз сведох глава и забързано се запътих към щабквартирата.

На входа имаше двама постови. Щом наближих, единият вдигна автомата и викна:

— Достъпът е разрешен само за членове.

Спрях. Все така свел глава, му рекох изпод шапката си:

— Аз имам среща — бръкнах в джоба си. Извадих десет кредита и ги подхвърлих на постовия. — Кабинет 103. Кажете, че джентълменът с шлифера е тук. Те знаят кого да очакват.

Той прибра кредитите и изчезна вътре. Другият остана, наблюдавайки ме напрегнато, стиснал автомата. Не беше най-големият подкуп, който биха получили, но не бе и малък. След около три минути, постовият излезе отново.

— Влизай — кисело процеди той.

Аз леко повдигнах глава, колкото да покажа превъзходство. Бутнах двойната врата и се озовах в грамаден, осветен атриум. Хладен въздух внезапно блъсна лицето ми и изтри избилата пот, с която толкова бях свикнал. Истински климатик. Поех филтрирания бриз с наслада. Тъпите тарикати определено си живееха добре.

Дори имаха работещи асансьори. От много време не се бях катерил, без да ползвам краката си. Почувствах се освежен, въпреки липсата на сън. Етажът беше пуст. От опит знаех, че тук не обичат да стават рано, което ми беше от полза. Кабинет 103 бе точно зад ъгъла. Почуках и влязох, без да чакам. Какво да кажа, навик ми е.

Вътре кабинетът приличаше на всичко друго, но не и на нормален офис. Беше смесица от нещо като будоар, хижа и луксозен апартамент. В дъното имаше голямо двойно легло с мека постеля и истински кадифени завивки. Встрани бяха отделени лежан, килим и изкуствена камина, затрупани с дребни предмети, формиращи малък кът за атмосфера. До остъклената външна стена имаше стандартно бюро в модерен стил в комплект със стол, чието присъствие придаваше силен контраст на остатъка от кабинета. Отсреща, напълно разкъсвайки декоративния стил в трета посока, се мъдреше малък шадраван с купчина саксии с фикуси, придружавани от чифт прегради за преобличане с хартиени паравани, изрисувани във флорални мотиви. Шадраванът тихо ромолеше. До него полупрозрачна врата водеше към банята. Знаех, защото бях идвал тук.

Доста пъти.

— Текс Кърк — измърка познат глас.

Тя седеше на ръба на шадравана. Нейната пищна, тъмна снага се изправи с лекота и грация. Аз никога не преставах да й се наслаждавам.

— Лидия — отвърнах аз, вдигайки погледа си.

Тя се засмя. Въпреки годините си, беше красива и досега. Но чарът и сексапилът винаги са били предимно в гласа й. Гърлени и меки, нейните думи омагьосваха.

— Моят джентълмен в шлифер — нейният приятен смях отново се разнесе. Едрите й гърди се заклатиха и тя се приведе, за да я огледам. Знаеше, че щях да се възползвам. Беше облечена в лека памучна рокля, която въпреки обикновената си кройка изглеждаше зашеметяващо.

Леко и плавно, тя се приближи. Лицето й се озова на сантиметри от взора ми. Усетих дъха й, влажен и жизнен. Устните й внезапно се впиха в моите. Аз горещо отвърнах и я стиснах в прегръдката си. В процеса на тази страст, аз проследих нейните чувствени извивки с ръцете си.

Някои спомени остават дълго.

Пламенният миг премина и ние се разделихме. Лидия леко се нацупи и рече:

— Текс, защо не си сложиш псевдоорганична протеза най-сетне? Сегашната плаши и те загрозява.

— Ли, в моя занаят често ми се налага да сплашвам разни отрепки, защото патроните са скъпи. — Аз се ухилих. — Пък и да си грозен се брои за бонус.

— Вярно е — подхвърли Лидия през рамо. Тя отиде до минибара, намиращ се между леглото и шадравана. — И все пак повече те харесвах, когато беше „естествен“. Нещо за пиене?

Аз си спомних за рома, плискащ в стомаха ми. Май искаше компания.

— Дай нещо чисто и твърдо — отговорих. — Аз също си се харесвах преди. Сега може да ми е помръкнала красотата леко, но пък мога да се похваля, че имам хромирано покритие.

Тя се засмя и се зае да налива питиетата. Беше ми връстница, но за разлика от мен изглеждаше далеч по-млада. За годините си имаше впечатляващо тяло, което малко мъже биха подминали, дори да знаеха възрастта й. Навремето я бях срещнал тук, на Граничните светове. Бяхме страхотна двойка, но Войната развали всичко. Преди тя работеше като корпоративен мениджър в местен филиал. Уменията и… ахъм, даденостите й лесно я бяха уредили в редиците на Дипломатическия корпус. Тук тя не се занимаваше съвсем с управление, но не се оплакваше. Докато бях по-млад имахме някои доста бурни нощи между тези стени.

Аз прекратих тези срещи. Понякога съжалявах, но идваше период, в който човек трябваше да пести сили всячески. Дори от удоволствия.

Лидия се обърна и ми подаде чаша, пълна със зеленикава течност. Изражението й беше дяволито.

— Какво е това? — попитах аз. Изгледах питието леко подозрително.

— Абсент, контрабанден — отвърна тя. — Чист и твърд — добави усмихнато.

— Бива — рекох и отпих голяма глътка. Тръпчив, леко кисел вкус като вълна заля устата ми и подпали гърлото ми. Спускайки се към стомаха, топлото усещане разцъфна в цялостна свежест с лек ментов привкус. Ромът се втурна да посрещне новодошлия.

Брей.

Седнахме на лежана срещу камината. Известно време пихме в мълчание. Лидия търпеливо чакаше, защото знаеше, че вече идвах само в търсене на информация или помощ. Тя беше приела тежко емоционалната ни раздяла. Понякога аз се утешавах като си напомнях, че съм не по-малко натъжен от нея, но някак си не се получаваше. Аз бях виновен и точка. Макар че никога нямаше да си го призная, имах възможността да направя така, че с малки компромиси аз и Лидия да бяхме останали заедно завинаги. Обаче дали заради глупост или някакъв криворазбран идеал, аз отхвърлих това. И причиних страдание. На мен и на нея. Но въпреки всичко, Лидия успя да ми прости и да ме разбере. Което само показваше каква огромна благословия от Космоса бях пропилял.

Седях на лежана, пиех питието си и отдъхвах от снощните премеждия. Алкохолът напомни за болките в тялото ми от побоя. Предпазните плочи на шлифера бяха омекотили професионализма на Сакото и Ревера. Без тях сигурно още щях да лежа в несвяст.

— Какво знаеш за нападението над окупаторския конвой? — Пресуших чашата си и я оставих на съседната масичка.

— Какво нападение? — попита Лидия. Гледаше ме право в очите, но за миг нещо трепна в нея.

— Стига, Ли, много добре знаеш за какво говоря — уморено процедих аз. — Ако нещо се е случило, Дипломатическият корпус знае. Нали информацията е вашата специалност.

— Вярно, но за всяко знание се заплаща — отговори уклончиво тя.

— Ли, моля те, не си играй с мен сега. Знам, че мога да разчитам на теб. Важно е.

— Именно. Твърде важно, за да го споделям, с когото и да е. Дори с теб, Текс.

— Слушай. Получих поръчка. Голяма поръчка. Бяха готови да подхвърлят две хиляди кредита в скута ми, ей така. Сигурен съм, че ме наемаше някой от Северния сектор. Всичко обаче се прецака. — Аз направих пауза. Реших, че от Лидия нямам какво да крия. — Поръчителят ми е мъртъв. Трябваше да му занеса един глупав компютър, с някаква си информация на него.

— Каква информация? — попита Лидия напрегнато.

— Не знам точно — признах си аз. — Обаче още на следващата вечер навсякъде започнаха да летят куршуми. По рекстразите, Лидия, нападнаха ме окупатори!

— Нима? — учудено повдигна вежди Лидия. — Защо?

— Там е проблемът. Уловката за поръчката беше, че и окупаторите са по следите на компютъра. А те ме атакуваха още преди да направя своя ход.

Лидия замислено отпи от своята чаша.

— Интересно… И поръчителят ти не каза нищо друго относно поръчката?

— На практика да. Единствено поради някаква причина ми подхвърли нещо за Легендата за Последния ординарец.

— Легендата за Последния ординарец ли каза? — развълнувано ме прекъсна Лидия.

— Да. Какво толкова всички се прехласвате по тая легенда? — попитах аз кисело.

Лидия не отговори. Само поклати глава.

— Ти никога не си разбирал.

— Интересно, получавам подобен отговор за втори път в рамките на денонощието.

— Правилно са ти го казали първия път.

Аз изсумтях.

— Добре, щом толкова не разбирам, ще ми обясниш ли?

Лидия се усмихна лукаво и ме изгледа изпод вежди.

— Спомни си легендата.

Аз пак изсумтях, вече раздразнен.

— А намери ли компютъра? — внимателно попита Лидия.

Аз се взрях изпитателно в нея. Въпросът й беше изненадващ. След малко бавно поклатих глава.

— Не. Нито имам идея къде може да е. — Хрумна ми мисъл. — Ти защо питаш?

— Аз… Знаеш ли, че има награда за главата ти?

Тонът ми моментално стана предпазлив.

— Наясно съм… със ситуацията.

— Грешиш. Всички големи играчи вече знаят за теб. Всички мислят, че у теб е и компютърът. Мислят, че ти си го откраднал от окупаторите — добави Лидия бързо. Твърде бързо.

— Значи компютърът стои в основата на всичко? Това е бил товарът на конвоя?

Лидия ядосано прехапа устни и тръсна глава. Беше се издала. Тя настойчиво ме погледна в оцелялото ми око.

— Текс, вярвам, че компютърът не е у теб. Но имаш ли представа къде може да е?

— Не. Нямам никаква идея. — Не я излъгах. Къде беше изчезнало парчето електроника, наистина бе загадка за мен.

Лидия се взира в мен още няколко секунди. После бавно кимна. Нещо в нейното поведение охладня. Тя извърна поглед и рече:

— Знаеш ли, в тази сграда има хора, които на момента биха те убили, ако те видят.

Аз се изправих и пристъпих до остъклената стена. Гледката щеше да е чудесна, ако навън имаше град, а не назъбени развалини. Сухият оранжев оттенък на светлината не разкрасяваше особено пейзажа.

— Това е втората причина, поради която идвам тук — отвърнах, гледайки напрегнато през стъклото. — Искам имунитет от Корпуса.

— Няма как да стане. Северняците те преследват.

Поех дъх през зъби. По рекстразите.

— И друг път сте укривали хора от окупаторите. Знам, защото ти си ми казвала.

— Не отричам. Но какво печели Дипломатическият корпус, давайки ти защита? Можеш ли да обезпечиш пет хиляди кредита?

— Не. — В джоба си имах хилядата кредита предплата от Симънс. Имах някъде още толкова под формата на спестявания. Не бях изобщо близо до необходимата сума.

Лидия също се изправи.

— Тогава какво очакваш?

— Очаквам да ми помогнеш, Ли. — Извърнах поглед от остъклената стена. — Трябва да има някакъв начин.

— Текс… нищо не мога да направя. — Лицето й, макар контролирано, говореше обаче точно обратното.

Девизът на Дипломатическия корпус бе: манипулация, манипулация и пак манипулация. Малко еднообразен, но напълно верен. Нямаше ли изгода, Корпусът нямаше да се задейства, независимо от безкрайните му лозунги, че е в полза на „обществото“. При тях солидарността и взимането на правилното решение не съществуваха. Само студената, скована корист им бе останала.

Лидия ме обичаше все още. Може би смътно, далечно и съвсем бегло, но ме обичаше. Въпреки всичко. Иначе отдавна да съм с куршум между очите. Но тя бе прекарала дълго време в прегръдката на организацията, в която служеше. Наивно бе да очаквам, че е същата като преди.

В мен бе влюбена една безскрупулна, опитна и красива представителка на елитен кръг от изнудвачи и сделкаджии.

Имах само един изход. Трябваше да извадя асото от ръкава, което нямах.

Лидия, която обичах, не беше тази Лидия, която сега стоеше пред мен. Аз присвих очи и наведох глава, така че периферията на шапката ми да е на почти една линия с погледа ми. Заговорих с твърд, хладен глас:

— Не е нужно Корпусът да ме поставя официално под тяхна защита. Единственото, което искам, е поне Черните орли да не ме преследват. С останалите сам ще се оправя. В замяна, аз ще намеря компютъра и ще го предам на тях. — Почувствах се необичайно дързък и понеже нямах какво да губя, добавих за допълнителна доза нахалство: — Разбира се, Корпусът ще поеме договора ми с предишния работодател, което означава, че ще ме компенсира с хиляда кредита, щом изпълня поръчката.

Лидия се замисли.

— Не съм сигурна дали това е достатъчно. Нужен е някой висш член на Корпуса да те подкрепи и да одобри официално сделката. Това е извън моите правомощия — добави тя с неутрално изражение.

— Може би — озъбих се леко аз. — Може би не. Но аз знам кой ще ме подкрепи.

— Нима?

— Дипломат Уинстън — отсякох аз. — Помниш ли случая с източването на средства от Черния пазар преди пет години?

— Да — изненадано отвърна Лидия. — Но…

— Трябваше да избирам между възнаграждение или безсрочна услуга — прекъснах я аз. — В онези дни бях понатрупал кредити и лекомислено реших да се правя на политик, вместо да бъда наемник, както трябваше. Смятах, че това глупаво решение никога нямаше да ми се отплати. Но кой да знае, че ще дойде и такъв момент? Ситуация, която да се нуждае от политическа подкрепа?

— Какво искаш? — сряза ме Лидия.

— Дипломат Уинстън — повторих хладно. — Кажи му да одобри официално сделката, за която се споразумяхме, или неговите приятелчета оръжейни търговци ще научат къде отива значителна сума от техните печалби.

Лидия стоеше и ме гледаше. След кратко мълчание каза:

— Мисля, че така поставени, нещата могат да се уредят. Отивам да ги задвижа. Междувременно, настани се и си почини.

Аз мислено въздъхнах. Лидия мина покрай мен. Още веднъж забелязах колко сексапилна остава, въпреки годините. В пристъп на похот и полузабравени спомени, аз я грабнах и съвсем пошло я опипах, целувайки я едновременно. Тя леко ахна, но не възрази. Пуснах я и й казах:

— Обичах те. Още те обичам. И съжалявам за това, което се случи.

Тя не каза нищо. Просто излезе. Вратата леко щракна на мястото си.

Аз стоях глупаво и се проклинах. Какво, по рекстразите, си мислех? Нищо нямаше да върне миналото. Трябваше най-сетне да го пусна в канала, както всяка непотребна вещ и да…

… продължа напред. Освен, ако не бях стигнал края.

Не знаех колко време ще се бави Лидия, но реших да открадна малко сън. Спеше ми се и вече усещах как алкохолът ми мъти мозъка. Доказателството бе преди малко. Свалих ботушите си и шлифера. Метнах шапката на бюрото. Револверът остана затъкнат в колана ми. Така разсъблечен, легнах на превъзходното кадифено легло и дори не ми пукаше колко щети нанасях с потта и мръсотията си.

Не помня дори как заспах.

Покоят ми трая само няколко мига. Поне такова усещане имах, когато някой грубо ме разтърси.

— Текс, събуждай се вече! — Лидия ме буташе нетърпеливо.

Отворих очи. Бях ужасно кисел и уморен, сякаш не бях почивал изобщо, но не го показах. Станах с равни, отсечени движения, стараейки се да изглеждам свеж.

— Дипломат Уинстън се съгласи на предложението ти — рече Лидия, докато ми подаваше шлифера. — Чака те в кабинета си, за да уточните подробностите.

— Къде е кабинетът му?

— На десетия етаж от северната страна, под номер 31. Няма начин да го пропуснеш, той е важна клечка.

— Аха — рекох неопределено, докато се отправях към вратата. Лидия ме съпроводи. На прага в коридора аз се обърнах леко и отроних:

— Ли… благодаря ти.

Тя уморено се облегна на касата. За миг маската й, заедно с годините на поквара, изчезнаха:

— Текс… пази се.

И затвори.

Аз не се размотавах и се качих на десетия етаж. Погледнах през стъклените стени и забелязах, че бе ранен, може би късен, следобед. Устройваше ме. Да се промъквам по светло на път за вкъщи ми бе по-трудно.

Етажът бе странно пуст. Осъзнах това, защото леко се бях заблудил и бях обиколил почти целия, преди да намеря пътя.

Твърде късно забелязах кръвта.

Извадих бързо револвера и внимателно надникнах зад ъгъла. Нямаше никой. Само убити пазачи пред кабинета на дипломат Уинстън. Предпазливо тръгнах напред. Какво става тук, по рекстразите? Защо не бях чул… стрелбата? Хвърлих бегъл поглед наоколо. Не виждах гилзи. Нападателите биха могли да са с лъчемети, но пазачите имаха обикновени автомати. Вратата на кабинета бе открехната. Сканирах с кибер-окото си помещението отвъд. Нищо.

Освен две тела.

Влязох вътре. Малко преддверие с бюро и кухненски бокс. Секретарката, седяща в локва кръв, бе отпуснала лице върху бюрото. Отвъд автентична двукрила врата, насред простора и лукса на стаята, пльоснат по гръб, дипломат Уинстън изучаваше с невиждащ поглед тавана.

Положението ми скоростно се влошаваше.

Болка избухна в главата ми. Аз изкрещях и пуснах револвера. Паднах на колене. Бърза поредица от картини премина пред очите ми.

Огромна, неописуема, необятна форма. Плуваше сред звездите с лекота и мощ, съдържайки в себе си властта да унищожи цели светове. В сравнение със слънцата бе просто петънце, но в сравнение с човек, представляваше безкраен титан, обгръщащ хоризонта и напрягащ въображението до невъзможното.

— Адмирале.

— Да?

— Батареите са готови за огън по ваша команда.

Тежка въздишка се откърти.

— Няма да атакуваме.

— Сър?

— Битката ще бъде спечелена, но войната ще я загубим. Редно е да съхраним всичко, което успеем.

— Заповеди?

— Отстъпление. Покажете им малко зъби, но наредете изходен вектор Тау-Омега.

— Да, сър.

Гигантското чудовище нададе гърлен рев и заплю с демоничен пламък своите жертви. Но неговият устрем бе вял и лишен от ярост.

Май главата ми дрънна в пода…