Дрейк Вато
Космически залог (12)

12

Аз и Марк недоумяващо се взирахме в тъмния, метален отблясък на компютъра. Изведнъж Марк въздъхна като човек, на който най-сетне му се изяснява нещо неясно и уморително.

— Значи туй било — рече той.

— Какъв, по рекстразите, е този компютър, Марк? — натъртих аз с тон, който изискваше обяснение. Въпреки това вече знаех отговора, така че ми бе все едно дали ще го чуя.

Марк се обърна и внимателно ме погледна.

— Съжалявам, Текс. Не мога да говоря за т’ва.

— Нека отгатна — казах с хладна усмивка. — Това е компютърът, който съдържа легендата за Последния ординарец, който Арсеналът на демокрацията е откраднал от окупаторския конвой на връщане от експедиция в Западните планини.

Марк замръзна втрещен.

— От ’де знаеш…

— Не знаех — рязко го прекъснах. — Само предполагах. Но благодаря, че ми потвърди. Колкото до компютъра, имам… имах поръчка да го намеря и доставя. Сега обаче, след като поръчителят ми е мъртъв, а за главата ми има награда от пет хиляди кредита, започвам да се чудя какво толкова съдържа тази проклета тенекия.

— Нямам представа — отговори Марк и хвърли поглед през рамо. — Мислех, че съм тук, за да върна откраднати оръжия.

— Лъжеш. Ти си важна клечка сред Арсенала, Марк. Погледни се само. Никой не би те изпратил за обикновен товар. Какво съдържа компютърът?

Марк се напрегна. Ръката му с пистолета трепна. Обмисляше дали да прибегне до насилие. Но моментът премина и той въздъхна.

— Добре. Ние го откраднахме от окупаторите. Аз лично участвах в пукотевицата. По рекстразите, май всеки участваше. Но истината ти казвам, не знам какво има вътре. Откакто гепихме проклетата машинария, целият ад на космоса се изсипа върху ни. Отслабени от атаката над конвоя, беше въпрос на време некоя друга организация да ни вземе плячката. Не знам що го направихме. Конвоят не носеше нищо друго, ако не броиш оръжията и техниката на охраната. Само компира. Тъй де, компютъра.

— Откъде разбрахте за конвоя и товара му?

— Не знам. Един ден просто събраха ’сички отряди в щабквартирата и ни казаха, че предстои най-големия рейд досега. Това беше горе-долу преди неколко дена. Може би десетница.

Аз се замислих. Нещо не се връзваше. Спомних си разговора със Симънс, за информацията, че компютърът е в ръцете на Червената банда. Реших да стрелям в тъмното.

— Какво общо имаше Червената банда с нападението над конвоя?

— Те ни помогнаха — учудено отговори Марк. — Бехме ги наели срещу солидна пачка кредити и пуцала. Но след рейда станаха алчни. Поискаха дял от плячката. Не разбираха, че тя немаше как да се раздели. Опитаха се да откраднат ком… компютъра. Избухна престрелка. Успяхме да прогоним тия кретени, но след тях веднага, сякаш с магия, цъфна Ескадрилата. Изгубихме много хора и бяхме принудени да изоставим плячката.

— Излиза, че Ескадрилата е работила за Търговския съюз — казах аз, поглеждайки компютъра.

— М-да.

— Но защо търговците или Арсеналът ще искат този компютър? По рекстразите, Марк, колко полудели са твоите шефове, че да ви изпратят срещу окупаторите?

Марк вдигна рамене.

— Де да знам. И аз им се чудя, Текс. Но туй не е повод да спра да си върша работата.

— И ето те сега тук, на мисия да атакуваш уж случайна база на Търговския съюз, информиран с погрешни сведения. И срещащ неочаквана съпротива — добавих аз посочвайки мъртвия рекстраз, проснат недалеч. — Не ти ли се струва малко странно?

Нашият разговор бе прекъснат от дълбокото бучене на реактивни двигатели горе на повърхността. Приглушена експлозия отекна из подземните нива. От тавана се посипа прах, примесена с парченца бетон.

Окупатори.

— Требва да се пръждосваме — каза Марк и понечи да се обърне.

— Не върши глупости — рекох аз, дръпвайки го назад. — Накъде според теб ще отидеш? Безброй идиоти са се загубвали в каналите на Каналджийския сектор. Да не говорим, какво ще стане, ако онозавър ни завари в сегашното ни състояние.

— А к’во предлагаш? Да посрещнем окупаторите?

— Ще се скрием и ще ги изчакаме да се разкарат.

— Да се скрием?!? — веждите на Марк подскочиха. — Текс, чуваш ли се? Окупаторите имат сек’ви сензори и датчици. Вероятно вече знаят, че сме тук. Ще ни спипат за нула време.

— Няма — отсякох аз. — Намираме се дълбоко под земята, заобиколени от бетонни стени, дебели по цял метър, че и повече. И най-добрите рентгенови сензори ще се затруднят при това положение.

— Но ’де ще се скатаем?

Аз посочих с пръст тавана.

— Горе. Не забравяй старата приказка, че преровителите рядко надигат глави. Същото важи и за окупаторите. Свикнали са да ни гледат отвисоко — пошегувах се аз.

Марк погледна скептично, но се съгласи. Той грабна компютъра и двамата се изкатерихме мъчително до отвора на вентилационен тунел. Оттам се вмъкнахме навътре, където застанахме така, че точно под нас се намираше средата на жилищния отсек. От него ни делеше масивния бетонен таван. Настанихме се удобно, колкото можахме. Аз включих кибер-окото на рентгенов режим. Протезата се забори да пробие дебелата преграда с лъчите си. Получих леко мъглява картина на помещението отдолу. Зачакахме.

След няма и минута, окупаторите нахълтаха.

Аз бях изненадан.

Очаквах сайкрони или в много редки случаи северняци. Винаги придружавани от бойни роботи, мъкнещи лазерни и плазмени оръжия, тежко бронирани, страховити.

Вместо това се появиха лунорди.

Те бяха още по-страховити. Същества, изградени от чиста енергия. Издължените им, бегло човекоподобни тела хвърляха мек отблясък върху стените на помещението. От тях постоянно пращеше енергия, която изхвърчаше под формата на светкавици статично електричество. Лунордите може да нямаха високотехнологичните сензори или оръжия на сайкроните, но и не им трябваха. Ако сайкроните бяха почти неунищожими, то лунордите бяха неунищожими. Отделно притежаваха вроденото умение да поразяват със своята енергия така, както другите раси използват лъчемети. Дори нямаха проблеми с живеенето в космоса.

Един лунорд, по-едър от останалите, се приближи към контейнера, където беше компютърът. Обществото на лунордите се основаваше на енергийно поглъщане. Колкото повече енергия погълне един индивид, толкова по-могъщ ставаше и съответно се издигаше в йерархията. Преди Войната, лунордите бяха галактическа напаст.

Сега работеха за окупаторите.

Бях ги виждал и преди. По-добре да не мисля за тях.

Лунордите направиха щателен оглед. Не знаех доколко имат способност да засичат някого през стени, но нито веднъж не насочиха вниманието си нагоре. Аз мислено триумфирах. Накрая те си тръгнаха, по същия внезапен начин, по който бяха дошли. Изчаках ги няколко минути.

После отпуснах уморено глава и издишах облекчено.

Марк, който през цялото време беше седял мълчаливо, попита:

— К’во стана? Чупиха ли се вече?

— Да — отговорих кратко. Предпочитах да не казвам на Марк за лунордите.

Слизането от нашето скривалище се оказа по-сложно, отколкото изкатерването. Цялото тяло ме болеше. Треперех. Мускулите ми едва помръдваха. Микрофибралната ми риза червенееше там, където дразавърът ме бе разкъсал. Автоматът тежеше цял тон, преметнат на гърба ми. Предполагам Марк се чувстваше по същия начин. Но той бе по-бодър, по-малко пребит и не толкова стар. Аз се завлачих, докато той успяваше да върви с предпазлива крачка.

Подземният хангар беше същият, както го бяхме заварили. Е, почти. В тавана имаше дупка, отвъд която се виждаше мастиления мрак на нощта, а не тъмната чернота на подземието. Диаметърът бе може би около два метра. Под дупката се валяха големи парчета обгорен бетон. По рекстразите. Да пробиеш толкова прецизен отвор на такава дълбочина…

Шахтата, за щастие, беше непокътната. Подир няколко минути двамата е Марк най-сетне се изкачихме до повърхността и вдишахме изпълнения е миазми и прах среднощен въздух на Каналджийския сектор.

Наоколо нямаше особена разруха — извън фоновата декорация, имам предвид. Дори не можах да забележа къде е направил кацането си предполагаемият щурмувал. Тъмна колона от тежък дим се вдигаше в далечината, придружена от слабо зарево, вероятно горящи останки. Бронетранспортьорът.

Марк изпсува.

— По рекстразите, с’а ще требва да вървим пеша! — изръмжа той.

— Никъде няма да вървим — отсякох аз.

Марк се обърна и ме изгледа.

— Защо?

— Защо? Защо??? Погледни се само! — възкликнах прегракнало аз.

Марк небрежно се измери от глава до пети.

— Е? — попита неразбиращо. Беше натъртен и позадъхан, но в сравнение с мен направо изглеждаше свеж.

— Добре де… погледни мен! — вяло посочих моето окаяно състояние. — Аз едва мога да вървя.

— Кофти, Текс… тогава ще се наложи да трамбовам сам — заключи Марк.

— Сам, а? И като ти се нахвърли Червената банда, какво? Кой ще ти пази гърба? С тоя жалък пистолет, особено в Каналджийския сектор, си за никъде.

— Ти също беше само е патлак, преди да гепиш Керка — тросна се бившият наемник.

— Аз имам револвер — отвърнах и метнах автомата към него. Марк изненадано го хвана. — Далеч по-качествен. А сега и двамата сме добре въоръжени. Заедно имаме повече шанс.

— Да чуем предложението ти тогаз — рече Марк, все още троснат, но слушащ.

— Имам убежище в сектора. Не е много далеч. Ще починем една нощ, за да си възстановим силите. После ще правим, каквото трябва.

— В такъв случай да бегаме натам. Ядене има ли?

— Не.

Марк се намръщи.

— Пиене?

— Наблизо има бар.

— А, така по става.

Поехме в задушната нощ. Горещината никога не спираше. Освен в Западните планини. Потта ми се стичаше в раните и те смъдяха с ожесточение. Щеше ми се да си бях носил превръзки. Напипах флакона с обогатения кислород в джоба си. Извадих го и си треснах още една доза. Медикаментите ме замаяха, но закрачих по-леко. Марк също поиска една доза. Беше последната, обаче нямаше смисъл да се стискам. Подадох му флакона. Марк вдиша дълбоко и с леко треперещ глас рече:

— Б-брей, ей т’ва е добро.

Същото си мислех и аз.

Кибер-окото ми сканираше пейзажа наоколо. На няколко пъти попадахме на местната фауна или пък главорези от Червената банда, покрай които се промъквахме успешно. Двете малки луни, които планетата имаше за спътници, светеха обезкуражено, сякаш знаеха, че под тях се намира един мъртъв свят. Тяхното сияние обливаше улиците, но това само засилваше тъмнината, която се спотайваше между смълчаните сгради. Атмосферата ме потискаше и въпреки че бе глупаво, аз се стараех да минавам по онези пътища, по които знаех, че все още светят улични лампи. Аз куцах приведен, с изваден револвер, а след мен Марк внимателно крачеше, държейки Керка, готов за стрелба. Най-сетне, след около цяла вечност, пристигнахме пред малкия триетажен блок, който досега наричах дом.

Марк не каза нищо, но по изражението му видях, че е облекчен, задето скоро ще може да отпочине. Влязохме в тъмния вход и се закатерихме до третия етаж. На втория се препънах в нечий крак. Погледнах надолу и видях един от обитателите, облегнал гръб на стената. Черепът му бе строшен. Вратата на апартамента до него зееше отворена. Типичен среднощен грабеж. Може би от познат. Бях видял доста подобни картини. Но бях толкова пребит и уморен, че гледката ме погнуси. Реших, след тази вечер, да напусна това място. Не се обърнах да видя реакцията на Марк.

Отключих апартамента си на третия етаж. Вратата заяде повече от обикновено, но аз я сритах подразнен и тя с пращене хлътна навътре.

Заварих позната обстановка, която ме успокои и сне напрежението ми. Запалих няколко лоени свещи. И една стигаше, но багаж нямаше да влача, така че можех да използвам тукашните запаси максимално, преди да напусна. Марк влезе и огледа любопитно. Явно гледката му хареса, защото той се стовари тежко в единственото кресло. Аз подпрях входната врата със стария лежан и го посочих:

— Тук ще спиш.

Марк само кимна и притвори очи. И да заспеше на креслото, не ми пукаше.

Аз отидох в малката кухня да промия раните си. Изхвърлих мръсната вода от легена и налях нова. Бавно и мъчително свалих шлифера, ризата, панталоните. Взех чист, по-запазен парцал, който кътах за подходящ случай. Раната от дразавъра бе тръгнала да се затваря. Аз я разкървавих преднамерено, със сподавени стонове. Започнах да се трия и почиствам, доколкото мога. Пак изхвърлих водата, налях последната. Още веднъж минах тялото си с парцала. Като приключих, отворих един шкаф и извадих аптечка. Изобщо не можеше да се сравнява с тази на Риз, но щеше да свърши работа. Намазах раните с евтин, самоделен дезинфектант и добавих малко спирт за цвят. Стискайки зъби, грабнах руло бинт и си направих груби превръзки, където бяха най-големите наранявания. Ако лекар отпреди Войната ме бе забелязал, щеше да определи моето лечение като опит за самоубийство.

Погледнах отражението си във водата, за да видя резултата. Забелязах къса, твърда четина, канеща се да премине в брада. Намръщих се. Брадата ми винаги растеше изключително бавно, вероятно заради генетичните ми модификации. Аз не се оплаквах. Не обичах да съм брадат. Така можех да се бръсна по-рядко. Което на този свят бе цяло приключение само по себе си. Взех стария си бръснарски нож. Имах го може би от около столетие и той всъщност бе единственото, което винаги взимах от старото убежище. Беше силно изтънял от безбройните наточвания. Обаче все още го биваше. Според стария му собственик бил произведен в Теранската коалиция. Чудно.

Още една измъчваща процедура. Ако не беше кибер-окото, никога нямаше да успея да се обръсна, гледайки отражението си в леген с вода. Пяна също нямах. Само спирт. След десетина минути пъшкане и леко разместени превръзки, най-сетне приключих.

Марк довтаса на прага на кухнята.

— Искаш ли душ? — аз посочих легена и парцала.

— Става — отвърна той сънено.

Марк започна да се почиства. Аз взех дрехите си и отидох в стаята с матрака. Хвърлих дрехите на една страна и се тръшнах върху овехтялата мебел. Подпрях главата си с ръце и вперих поглед през прозореца. Гледах късчето небе и звездите, които го обсипваха. Не мислех за нищо. Радвах се на идващия сън. Защото следващ можеше да няма.

Заспах.

Дълъг тъмен коридор, свършващ с малко преддверие. Отвъд него, почти празна зала, набързо превърната в команден център. Хора и пришълци, облечени в бойни униформи, стояха около голям стратегопланировъчен екран и с мрачни тонове обсъждаха своите планове.

Аз се притаих в сянката на преддверието. В ръцете си стисках дискретен лъчемет, който бях използвал, за да обезвредя пазачите. Погледът ми се фокусира твърдо върху командирите и фанатичен гняв ме изпълни. Исках да ги убия, да ги прострелям на място. Но моите господари искаха информация. Затова се овладях. Съпротивата ще бъде унищожена в прослава на истинските владетели на Стелария.

Осъзнах уплашено, че аз съм лошият.

Какво???

Това аз ли го помислих? Вдигнах леко ръката си. Тя се подчини. По рекстразите…

Сън ли бе това? Или поредният „епизод“? Досега никога не съм имал контрол над ситуацията. Размърдах се неловко в сенките. Командирите на Съпротивата в залата изобщо не ме забелязваха, отнесени в техните спорове и обсъждания.

Ъъъ…

Изведнъж се обърках. Какво следваше? Май трябваше да направя нещо. Дано не остана в това състояние, че не ми се мисли…

Мисли, мисли, мисли…

Те говореха и говореха. Аз слушах внимателно. Попивах всяка дума, готов да я предам дословно. Глупаците никога нямаше да разберат какво ги бе сполетяло. Разбира се, това бе само част от тяхната армада. Но един по един, те щяха да бъдат сразени. После щеше да настъпи нов, съвършен ред.

Те се размърдаха, готвейки се да приключат. Аз се ухилих доволно в мрака и се оттеглих назад, изчезвайки също толкова опитно, колкото се и бях появил.

Отворих очи рязко. Слънцето зеленееше на хоризонта, но сумракът на нощта все още не бе прогонен напълно. Главата ми тежеше. Тялото ми бе вцепенено. Гърлото ми бе продрано. Станах, стиснал зъби и взех шишето с пречистена вода. Изпих го на един дъх. След него грабнах шише с мръсна вода. Пих и от него. Закашлях се от калния вкус. Писна ми от вода. Трябваше ми истинско питие.

Марк все още спеше. Лежанът препречваше изхода, но нямаше как да го избутам, докато едрият арсеналист беше върху него. Разбутах Марк и го събудих. Той измърмори нещо.

— Ставай, отиваме да пием — рекох аз раздразнено.

— Мхм, бива — промърмори той в отговор.

Предложих му вода. Марк отказа. Двамата отместихме лежана и напуснахме малкия апартамент. Оставих вратата да зее отворена, готова да посрещне новия си обитател. Или пък някой отчаян преровител.

Замъкнахме се към бара. Двете кратки пресечки днес ми се сториха необичайно дълги. Може би се дължеше на необичайната умора, която изпитвах. Няколко джагръфа препречваха улицата пред нас. Сами по себе си не бяха опасни, но имаха отрова, а в по-големи количества придобиваха смелост да нападат хуманоиди. Марк обаче ги прогони с изстрел от автомата. Попаднахме и на преровители, но след като ни огледаха, разбраха, че нас не си струва да ни плячкосват. Червената банда не се виждаше никъде. Толкова по-добре.

Стигнахме до малката смърдяща съборетина, която осигуряваше пиене и забавление за всичките сто човека в радиус от километър. Беше отворено. Съдържателят страдаше от безсъние, което в момента бе в наша полза. Вътре все още нямаше клиенти. Редовните пиячи все още не бяха станали или преди малко се бяха прибрали. Двамата с Марк седнахме на бара и поръчахме. Имаше само два вида алкохол: лош и гнусен. Главата така или иначе ме болеше, малко метил и джибри нямаше как повече да навредят.

Седнахме в края тезгяха, всеки държащ по една мръсна халба. Марк не каза нищо. Аз също. Пиехме в мълчание. Навън небето бавно изсветляваше и прашната горещина безмилостно набираше сила. Ние си привършихме питиетата и поръчахме още. Пак пихме, без да продумаме. Има и такива моменти.

По някое време Марк стана и каза, че изчезва по нужда за малко. Аз останах сам на тезгяха, до мене лъщеше черното покритие на компютъра. Пиех, без изобщо да погледна настрани. Не планирах нищо. Дори не мислех. Просто машинално надигах халбата и чаках да видя дъното, за да поръчам още.

Беше достатъчно тихо, за да чуя приближаващите стъпки навън. Вратата на бара беше паянтова и скърцаше драматично, когато някой влизаше преднамерено бавно. Не обърнах внимание. Продължих да пия.

Осеяният с боклуци под прошумоля и изтропа. Съдейки по звука, двама посетители. Усетих с безразличие как застават от двете страни зад гърба ми. Аз не реагирах.

— Кърк, дойдохме за компютъра — монотонно избоботи познат глас. — И ти идваш с нас.

Аха, помислих аз. Сакото и Ревера. Поредните идиоти, които искат да лапат от баницата. Е, майната ви. Продължих да си пия.

— Кърк, на теб говоря! — излая Сакото, гняв за първи път в думите му. Чуваше се от ляво, което значеше, че мълчаливецът Ревера е вдясно. Усетих как двамата приближават.

Аз оставих халбата и въздъхнах ядосано. Омръзна ми. Последните няколко дни ми бяха по-напрегнати, отколкото последните няколко години. И точно когато решавам да се отдам на малко личен дзен-покой както аз си знам, тия глупаци ми цъфват. Е, ще им дам да разберат.

Ревера ми се струваше по-опасният. Хора, които не говорят, обикновено крият неочаквани изненади. Често неприятни. Сакото обаче също не бе за подценяване. Въпросът бе да ги преценя на момента. Ако нападна единия, другият щеше да е свободен за контраатака. Най-подходящо бе да се понапрегна. Внимателно оставих халбата на тезгяха. Този път бях подготвен, а изненадата бе за тях.

Рязко изпънах ръце встрани. Сграбчих двата стола до мен и ги захвърлих назад. Не бях свръхсилен, но мускулите ми имаха по-голяма жилавост и плътност, благодарение на генетичната модификация. Зад себе си чух чифт изненадани изпъшквания, придружени с изкаран въздух. Извърнах се. Сакото и Ревера се бореха със столовете, които се бяха заплели в тях. Аз се плъзнах до Ревера. Замахнах с крак, подсичайки го и с дръпващо движение изтръгнах стола от ръцете му. Продължих движението в широка дъга, където пресрещнах стола на Сакото, който летеше към гърба ми. Моят стол удари напречно неговия и двата предмета полетяха в дъното на помещението. Аз вдигнах крака си, използвайки инерцията и странично изритах Сакото в хълбока. Той изгрухтя и замахна. Отблъснах тромавото му кроше с дясната длан и забих левия си юмрук право в носа му. Той се олюля. Аз моментално обърнах поглед и пресрещнах атакуващия Ревера с още един ритник. Петата на ботуша ми смачка корема му и Ревера полетя назад като парцалена кукла. Сакото се държеше за носа. Аз забих злобен ъперкът в ченето му и го съборих. Изритах го в ребрата два пъти, колкото да ги посчупя, без да го убия. Ревера получи същата обработка. Двамата притихнаха на пода.

Задъхан, седнах обратно на мястото си. Барманът не обърна внимание. За него беше ежедневие. Вдигнах питието си. Намръщих се и го оставих, без да отпия. Мъглата в главата ми се беше вдигнала. Бях загубил желанието да се натряскам. Проклятие.

Марк се върна. Погледна любопитно двамата пребити и тъкмо се канеше да попита нещо, но аз го прекъснах:

— Хайде, да се махаме.

— Ама… приключихме ли с натряскването? — разочаровано попита едрият арсеналист.

— Време е за изчезване — отсякох аз и излязох. Марк довърши халбата си на един дъх и ме последва.

Горещината моментално ме изпоти. Шапката ми правеше приятна сянка на лицето. Сухият, прашен вятър развя шлифера ми. До мен Марк крачеше в своята броня и бършеше потта от очите си. Запътихме се към Центъра. Бара и моето доскорошно убежище ги оставих зад гърба си. Тяхната дестинация бе към спомените ми.

А моята — това не беше ясно.