Дрейк Вато
Космически залог (13)

13

Нашето навлизане в Центъра бе по обходен маршрут. След инцидента в щабквартирата на Дипломатическия корпус бях сигурен, че вече всеки знае за наградата за моята глава. Промъквахме се внимателно сред останките и задните площади на сградите. Аз се озъртах леко параноично. Видяха ни няколко шляещи се преровители, но те по принцип бяха твърде далеч от политиката, за да се заинтересуват от нас. И то, при условие че ме бяха разпознали, в което се съмнявах. Преровителите деляха околните на два типа: опасни и безопасни. Ние бяхме въоръжени. Ясно беше в коя графа попадахме.

Минахме покрай гърба на сградата, където бе кантората ми. Жадно погледнах нагоре към високия пети етаж. Слаба, непозната болка изпълни чувствата ми. Тъга. Никога не съм бил привързан към кантората. Но там бях прекарал толкова време, толкова години. Хора се бяха раждали и умирали, докато съм седял в забутаната стая в дъното. Бях опознал всяко стъпало, всеки сантиметър от ръждясалия парапет на стълбището. Можех да вървя из коридорите и етажите по памет. Бях участвал в реставрациите, в сбирките на наемателите, дори бях отблъсквал нападения над сградата. Спомени. Много спомени. Поотделно всеки един беше незначителен. Но заедно образуваха море, което бушуваше и даваше сили. Усетих как този прохладен океан изсъхва в мен. Пресушава се. Изтича. Напуска ме.

Дори в този момент, с кибер-окото си виждах през стената как някой тършува из кантората. Как биваше осквернявана моята светая светих. Моето аз.

По рекстразите, писна ми да съм на тъмно.

Марк стоеше до мен и се чудеше какво гледам. В ръката си държеше компютъра. Аз се извъртях и с рязко движение го грабнах от ръката му.

— Ей! К’во правиш?

— Искам да видя най-после с какво си имам работа.

— Текс, аз имам задача! — изръмжа ядосано Марк.

— Аз също — озъбих се в отговор. — И откакто я получих, съм бягал, стрелял и псувал, докато ме преследваха, стреляха, биеха и раняваха познатите ми. През всичкото това време нито за миг не съм имал идея какво става. Сега съм беглец, гонен от всички. Смятам, по рекстразите, да разбера какво толкова има в този компютър, за който всички се бият. — Аз замълчах и демонстративно погледах Марк.

Той сви рамене и каза:

— Е, на твое място може би бих искал същото… както и да е, и аз искам да скивам за к’во иде реч. Добре, нека видим.

Аз седнах на купчина отломки до един порутен зид. Сложих компютъра на коленете си. Беше преносим модел, от онези, които се използват за полева работа. Размерите му бяха колкото папка за документи. Изглеждаше доста обикновен. Нямаше нито хаптиков интерфейс, нито фиброоптичен екран. Само стандартна клавиатура, командно кълбо и обикновен течнокристален екран, разделени на два подвижни панела. Това обаче нищо не означаваше. Включих компютъра. Екранът премигна и стартира системата.

И поиска парола.

Проклех наум. Никога не съм бил на ти с високите технологии. Разбирах достатъчно, колкото всеки друг, който бе отраснал сред епоха на свръхмодерни открития. Но така и не схванах принципа. Затова разчитах на Риз. Тя беше неоспорим експерт. На нея й беше втора природа да хване дадена електроника и в рамките на седмица да я опознае и овладее до съвършенство. Докато аз просто знаех как да боравя с такива неща.

Все пак не бях напълно безпомощен. Не съм живял над два века, без да науча някой и друг номер. Първо проверих дали паролата имаше ограничител в броя грешни въвеждания. Такъв липсваше. Добре. Захванах се да пробвам няколко случайни пароли, включително стари военни кодове на Федерационния съюз, които все още помнех. Нищо не се получи. Марк надничаше любопитно над рамото ми.

Пробвах разни други трикове. Клавишни комбинации. Бърникане на ниско системно ниво. Разни други. Нищо не стана.

Минутите течаха, а аз все повече се изнервях. Нямах нито инструменти, нито познания. Не бях изчерпал всички възможности, но ако започнех да пипам по-грубо, можех да повредя нещо. Вариантът бе само един.

— Трябва да отидем при Риз — изрекох на глас мисълта си.

— Да отидем ’де? Кой е Риз? — попита Марк.

— Не кой, а коя — отвърнах аз и станах. — Тя може да дешифрира компютъра.

— Ей, ей, ей, я чакай малко — рече Марк. — Не сме се разбирали така. Имам задача. Аз връщам компа. Точка по въпроса.

— Марк, нима искаш да ми кажеш, че изобщо не те интересува какво има вътре? В компютър, който всеки в тоя проклет град иска? — Погледнах го право в очите.

Марк се намръщи.

— Слушай, Текс, аз, такова…

— Арсеналът атакува окупаторски конвой заради някакво си парче електроника и теб не те интересува? После открадват джаджата и пращат теб и целия ти отряд да я вземете обратно, щурмувайки силно охранявана база на Търговския съюз и на теб не ти пука? Отрядът ти загива, окупатори се изсипват в района и ти все още не се чудиш какво става?!? Това ли искаш да ми кажеш, Марк?

Марк присви очи. Колебаеше се. Не можех да го виня. Беше добре уреден, може би толкова, колкото бе възможно на тая планета. Разбираемо бе, че не искаше да се забърква в общия хаос. Но нямаше избор. Хаосът този път не бе локален. Цялата сцена бе подпалена и скоро всички, абсолютно всички, щяха да са въвлечени. Марк го знаеше и въпреки това отлагаше до последно. Видях в очите му обаче как взе решение. Да скочи в бездната.

— Добре — провлече той преднамерено. — Да отидем да скиваме к’во има вътре в тая кутийка. После обаче я връщам. Безусловно.

Аз кимнах сериозно. Изключих компютъра. В знак на доверие го подадох на Марк. Той го пое. За миг настъпи неловко мълчание.

После поехме към покрайнините на Центъра, където бе убежището на Риз.

И този път избегнахме нежелани срещи. Но имах чувството, че късметът ми бе на път да се изчерпи.

По рекстразите, понякога сам се проклинам.

Новинарската кула все така стоеше прашна, полуразрушена и безмълвна на своя вечен пост. Е, може би антените на покрива не мълчаха, но тях не ги чувах. По-добре така, отколкото да се съмнявам в моя разум. Двамата с Марк влязохме в потрошеното лоби. Исках да проверя как е Дездемона, но нямаше да го направя в компанията на Марк. Изкачихме се до срутената секция на последните етажи. Нямах намерение да се катеря до горе. Бях твърде уморен, а не знаех Марк колко го биваше в тия работи, особено с компютъра в ръка. Затова се отправих към купчината боклуци, където се криеше асансьорът. Започнах да ровя безразборно, докато открих мястото, малка двойна врата с един-единствен бутон. Натиснах и зачаках. Марк изсумтя нехайно, но разгледа тайния асансьор с видим интерес.

Асансьорът дойде с тракане и друсане. Вратата се плъзна встрани и ние се набутахме в малката кабина. Натиснах най-горния бутон. Асансьорът несигурно пое нагоре, бучейки тежко. Чувствах се неприятно, постоянно очаквайки някаква авария. По-миналата нощ не бях забелязал колко дребна и уязвима бе машинарията. Самата кабина не бе нищо повече от празен ламаринен куб, подсилен е парчета разнородни метали.

Асансьорът стигна до горе и спря. Вратата се отвори със скърцащо плъзгане. Аз вътрешно се стегнах, очаквайки Риз да дойде фучейки или по-лошо — направо да стреля по нас.

Но нищо не се случи.

Терминалите меко сияеха. От тях долиташе тихото бръмчене на охладителните вентилатори. От време на време самотно пиукане известяваше прогреса на някоя програма. Аз извадих револвера си и пристъпих напред. Нещо не беше наред. До мен Марк вдигна автомата, готов за стрелба. Едрият арсеналист нямаше нужда от подканяне, когато ставаше въпрос за опасност.

В общото помещение нямаше никой. От личната стая на Риз обаче дочух приглушени звуци. Запътих се натам, насочил револвера напред. Марк плътно ме следваше. Доближих вратата. Гласове, може би. Звукът бе твърде разпокъсан. Бутнах леко вратата. Шумът се усили. Никаква реакция, ако някой изобщо бе вътре. Бавно бутнах вратата докрай и пристъпих с една ловка крачка, подготвен за евентуални нападатели. Нападатели нямаше.

Погледнах в стаята и зяпнах.

Стаята имаше двуетажно легло с проста конструкция. Риз и Ларл обаче бяха само на едното легло. Заради нечовешкия им произход мина секунда, преди да видя, че са без дрехи. Техните стенания на удоволствие се разнасяха в неравномерен ритъм. И двамата бяха увлечени в играта на любовта. Движенията им, наситени с животинска ловкост, излъчваха напрежение и страст. Заниманието им дотолкова ги бе погълнало, че те не забелязаха как аз нахълтах и се облещих към тях. Марк застана до мен. Той свали автомата и зяпна не по-малко изумено. След секунда обаче се нахили до уши и започна да воайорства с пълна пара.

Незнайно възмущение ме изпълни. Не ревност. Не завист. Просто обида. Сцената за мен бе някак си… погрешна. Поех въздух и изревах с цяло гърло:

— ЛАРЛ!!!

Ефектът върху тях бе като избухнала бомба. Ларл подскочи и сепнато погледна към мен. Риз изписка и се претърколи на пода. Тя се изправи и трескаво потърси нещо, което да е съставено от плат. Ларл се надигна тромаво в леглото и се прикри с одеялото. Марк се разсмя гръмогласно на суматохата. Аз стоях, наблюдаващ ситуацията безпристрастно.

Риз и Ларл се съвзеха от изненадата и викнаха в един глас:

— Текс!?!

Аз прибрах револвера, който несъзнателно бях държал прицелен и рекох:

— Риз, какво, в името на Великия космос, правиш с него?!

Младата дразавърка се изчерви и запелтечи:

— Ами, аз, такова… исках, ами…

— Не е ли очевидно? — самонадеяно подхвърли Ларл, който бе възвърнал обичайното си хладно поведение.

Аз му хвърлих обвинителен поглед.

— Тя има ли представа за възрастта ти?

— Има ли значение? — каза Ларл, свивайки рамене. — Нали се забавлявахме. Останалото са детайли.

— Ааа, без да съм нахална, Текс, обаче изчезвай оттук! — отсече Риз. — Нуждаем се от малко усамотение.

— О, разбира се — извинително отговорих, усещайки, че все още стоя като идиот на прага на стаята. — Ще бъда в главното помещение. — С тези думи аз се обърнах и избутах Марк със себе си. Арсеналистът не протестира, въпреки лекото си разочарование. На излизане от стаята, той ми намигна съучастнически.

— Ей, на т’ва му викам парче — сподели той.

Придърпах един стол и се настаних удобно в главното помещение. Беше наистина хубав стол. От онези старите, в които някога са седели системните администратори. Нямах представа откъде Риз го бе намерила. Почти заспах. Беше толкова удобно. Марк междувременно се беше облегнал на стената и чакаше търпеливо.

Подир няколко минути Риз и Ларл се появиха. Ларл носеше само панталони. Превръзката му бе леко разместена, но беше нова. Той се движеше внимателно и със стоически прикрита болка, но не изглеждаше изтощен. Явно Риз добре се е грижила за него.

— Текс, казах ти да НЕ ползваш асансьора! — изфуча Риз. Тя носеше част от своя камуфлажен костюм, както и едно силно разсейващо горнище. — Какво ти дава право да нахълтваш тук ей така? И кой е този? — Тя посочи Марк.

— Риз, запознай се с Марк, оръжеен майстор от Арсенала на демокрацията. Марк, това е Риз, компютърната експертка, за която ти казах. — В тона си вкарах равни дози тържественост, хумор и официалност. Получи се точно както исках.

— Ами аз? — попита обидено Ларл. Тонът му беше твърде сух, за да прозвучи с обичайната ледена нотка.

— О, да, как можах да забравя — шеговито добавих. — Ларл, запознай се с Марк. Марк, запознай се Ларл. Пожелавам ви много да се обичате. — Аз се изхилих, Марк също. Ларл се озъби.

— Все още не си казал за какво си дошъл — сърдито се обади Риз.

Аз отново станах сериозен. Взех компютъра от Марк. Вдигнах го пред очите й:

— Това. — Плъзнах компютъра по близката маса в нейна посока. Тя се приближи машинално към него. Очите й блеснаха.

— Твоят Ординарец е вътре. Или поне така мисля — добавих аз. Риз изненадано ме погледна и затаи дъх.

— Наистина ли? — попита тя.

— Доколкото знам, това е компютърът, който търсеше Симънс. Както и всеки друг в този град, изглежда. Не знам какво има вътре, но във всеки случай е достатъчно ценно, за да има парола. Трябва ми твоята помощ, за да се справя.

Риз засия. Тя грабна компютъра като гладен онозавър и рече:

— Ще видя какво мога да направя. — Дразавърката отнесе компютъра до едно бюро и започна да вади всякакви инструменти и датчици. Аз, Марк и Ларл я гледахме с интерес. Погледнах към Ларл. Куцаше силно и тайно кривеше муцуната си от болка, но се държеше.

— Радвам се, че прескочи трапа — казах му с неутрален тон.

— Да. Предполагам, че трябва да ти благодаря — кимна ми той в отговор.

Аз изсумтях.

— Но си ми съсипал дрехите — продължи Ларл.

— Е, сигурно ще успееш да си покриеш разходите.

— Да, така е — подхвърли найтът безпристрастно. — Искам половината от аванса.

— Моля? — не разбрах аз.

— Авансът — натърти Ларл. — За поръчката. Знам, че не си приел такава тлъста сделка без предварително плащане.

— Частично — признах аз.

— Половината — отсече Ларл.

Аз го погледнах. Поведението на найта бе все така резервирано, но имаше нещо различно. Сякаш някакво невидимо острие бе прибрано. В тона му липсваше обичайната жлъч. Ларл отвърна на погледа ми.

По рекстразите, той беше наистина благодарен, че съм му спасил живота.

Прозрението ме зашемети. Леле. Някаква тъничка, уязвима струна в мен затрептя с безшумна нота. Не си правех илюзии. Не изпитвах симпатия към Ларл. Със сигурност и той нямаше да ми подари букет цветя. Но въпреки това едно осезаемо напрежение, което винаги е съществувало между нас, сега беше изчезнало. Нямаше го. Или поне Ларл беше решил да го удържа за известно време.

Аз бавно бръкнах в джоба си, където беше предплатата на Симънс. Смятах да излъжа Ларл. Но в светлината на това ново отношение помежду ни, отхвърлих идеята и извадих широката златиста плочка. Разглобих половината кредити и ги подхвърлих на Ларл.

— На, петстотин. Щяха да са двойни.

Той кимна и прибра своята половина в джоба на панталона си. Лъскавата кожена материя бе зашита с груб шев, там, където я бях разрязал.

В другия край на помещението, Риз съсредоточено човъркаше компютъра. Раздвоеният й език бе деликатно изплезен. Към входящите портове на компютъра бяха включени различни устройства, които тя нагласяше или разглеждаше. Въпреки вида си, Риз изглеждаше уверена в това, което върши. Минаха едва десетина минути, когато едно от нейните устройства изпиука, компютърът изжужа и стартира системата си успешно.

— Ха! — тържествуващо извика Риз. — Пипнах те!

— Брей! — възкликнах аз, Марк и Ларл пригласящи ми. Ето за такива, недостижими за мен, умения говорех.

— К’во има вътре? — попита Марк.

Риз зачатка по клавиатурата. Компютърът изжужа няколко пъти.

— Доста — рече тя леко объркана. — Има твърде много неща. Таблици, доклади, сведения, документи, дори звездни карти!

— Я да видя — казах аз, отивайки до бюрото. Приведох се леко напред. Екранът бе затрупан от папки и отворени файлове. Приличаха на записки, водени от някого, който упорито бе търсил нещо. Бутнах ръката на Риз леко и завъртях командното кълбо. Всички лични бележки бяха подписани от някой си… капитан Топло?

— Странно — промълвих аз на глас.

Внезапно забелязах нещо. Чух някакво равномерно пиукане. В основата на компютъра малък диод мигаше зловещо. Заради шума от останалите устройства не го бях открил по-рано. Поех рязко дъх.

— Ей, става ли нещо? — попита Марк учудено.

— Не знам — отвърна Риз. Тя проследи погледа ми. — По рекстразите! Някаква система се е активирала самостоятелно! — Аз погледнах диода. Той пулсираше в унисон е пиукането.

— По рекстразите. Десет към едно, че това е проследяващо устройство! Изключи го! — извиках към Риз.

Пръстите на Риз се стрелнаха по клавиатурата. Екранът започна бясно да сменя менюта и системни панели. След десетина секунди Риз се обади:

— Не мога! Транспондерът е свързан с хардуера! Ако го прекъсна, ще повредя компютъра!

— По рекстразите. Добре, би трябвало да имаме поне няколко минути. Време е да изчезваме. Ларл, можеш ли да вървиш?

— Ще се справя — изръмжа найтът.

Аз понечих да кажа нещо, но изведнъж една от стените избухна. Усетих как бях избутан няколко метра. Погледът ми се замъгли. Отломки и вятър се сипеха срещу мен. Аз обаче не се притеснявах. Можех да устоя и на ураган. Чувствах някаква безгранична опора, която поддържаше гърба ми и ме правеше непоклатим.

Осъзнах, че всъщност бях на пода.

Имах мозъчно сътресение. Постоянно ме налягаха неясни мисли за могъщество и плажни коктейли. А?… Главата ми сякаш бе стисната в менгеме. Аз с усилие се съсредоточих и извиках:

— Всички живи ли сте!

Чух изстрели. Бяха дълги, продължителни откоси. Гърмяха отпреди, но слухът ми чак сега се възстановяваше. Високо горе бучаха турбодвигателите на щурмувал. Тихо пищене ехтеше във всеки звук. Тъпанчетата ми бяха спукани.

Никой не отговори на вика ми. Поне аз не чух нищо. Съзнанието ми бе твърде разфокусирано. Държах се неадекватно. Омекналите ми ръце ме изтеглиха напред, към срутената стена. Подпрях се на парче бетон и погледнах надолу. Пурпурни табарди, бойни брони и множество картечници цъфнаха пред очите ми на тридесет метра разстояние.

Орденът на първата вяра?

По рекстразите.

Профуча щурмувал. В следващия момент покрива се разтресе от гаубицов обстрел, а няколко етажа по-долу отекна нова експлозия.

Окупатори?!

Сградата бе смъртоносен капан. Трябваше да се разкарам. Опитах се да помръдна, но ми причерня. Изстенах. Щурмувалът направи нов заход. От корпуса му се отделиха група сребристи кълба. Перфектната им траектория бе насочена право към разрушената стена. Нямах време да реагирам. Кълбата прелетяха покрай мен и паднаха вътре в помещението.

Мина секунда, след което кълбата се разгърнаха и всяко се превърна в сайкрон.

В името на Древните.

Ръката ми се стрелна към револвера. Поне аз исках да се стрелне. Вместо това, пръстите ми бавно се сключиха около дръжката. Дланта ми вяло, протестиращо се надигна. Мушката неохотно застана между мен и най-близкия сайкрон. Понечих да натисна спусъка, но сайкронът с бърз замах изби оръжието ми. Неговата лазерна пушка засия, нажежавана от предстоящия изстрел.

Аз затворих очи.

Чух характерното „бжжт“ на лазерния заряд, заедно обаче с някакво металическо издрънчаване. Нещо топло мина покрай бузата ми. Отворих очите си.

Шоро.

Обемистият робот забърсваше сайкроните с дългите си манипулатори, сякаш бяха празни бутилки. Той ги избута отвъд ръба и те безмълвно полетяха надолу. Сайкроните по принцип не са приказливи.

— Текс! — отекна възглас над шума на картечниците и гаубицата на щурмувала. От прашната мъгла изникна Риз, носеща компютъра. Марк беше зад нея, подпрял Ларл изпод едното рамо. Гледката бе малко странна, заради разликата в ръста им.

— Шоро, вземи! — заповяда Риз на робота, посочвайки ме.

— Револверът… Шапката ми… — изстенах аз.

— Тук са, да изфирясваме! — викна Марк.

Шоро ме нарами тромаво и всички вкупом се отправихме към асансьора. Натъпкахме се вътре, включително и робота. Не знам как стана, но беше безумно тясно. Риз натисна най-долното копче. Кабината се раздруса и потегли надолу. Отекна нова експлозия, която разтърси цялата сграда. Ние се заклатихме застрашително. Нещо изскърца протяжно.

— Цялата сграда се разпада! — изръмжа Ларл. — Не може ли това чудо по-бързо?

— Предпочиташ стълбите ли? — хладно отвърна Риз, въпреки че и тя изглеждаше притеснена. Ларл замълча намръщен.

Спускахме се все по-надолу. Беше кошмарно. Експлозии трещяха, от които асансьорът се клатеше застрашително. След първите няколко метра осветлението свърши. Стана непрогледен мрак.

Страхът ми обаче наля адреналин в кръвта ми. Живителният сок на действието прогони мъглата от главата ми и втвърди омекналите ми крайници. Асансьорът стигна своята дестинация, която се оказа подземния паркинг на сградата. Дездемона бе наблизо. Имахме шанс.

Вратите се отвориха и ние вкупом се изсипахме върху напукания бетон. Аз се изправих и колебливо направих крачка, след което казах:

— Последвайте ме!

— Ъъъ, нак’де ни водиш? — попита Марк.

— Просто го слушайте — изръмжа Ларл, който знаеше за какво говоря.

Ние се запътихме с максимална бързина към мястото, където бе скрит всъдеходът. Знаех обаче, че няма да ни се размине.

Иззад колоните и изгнилите каросерии се показаха бойците на Ордена и откриха огън по нас.

Аз скочих и се прикрих без покана. Всички имахме оръжия, дори Ларл, но само Марк имаше автомат. Огневата ни мощ бе твърде слаба в сравнение с тази на противника. Ако останехме притиснати твърде дълго, щяхме да бъдем хванати. Или по-лошо, убити. На тях им трябваше само компютърът.

Погледнах случайно настрана и улових погледа на Риз. Тя се намръщи за миг, след което ми кимна. Странно.

Риз откачи от колана си дистанционно. Внезапно разбрах. Шоро рязко се надигна. Сервомоторите на тежките му манипулатори забръмчаха и роботът се устреми напред. Стрелбата моментално се отклони към него. Искри и парчета метал започнаха да хвърчат от обшивката на робота, но той не спря. Шоро блъскаше прегради и войници, въртейки торса и горните си манипулатори в смъртоносен пирует. Неговите самоделни оръжия бълваха огън и олово. Крясъци огласиха подземието. Аз се надигнах от прикритието си. Ларл и Марк ме последваха. Докато бойците на Ордена бяха заети, ние методично ги елиминирахме с точна стрелба. Скоро стрелбата секна.

Шоро беше разпарчетосан. Предполагам Риз никога не е предвиждала да го изпраща на щурм срещу тежки картечници. Дразавърката бавно се приближи към останките. Изражението й бе мрачно и мислех, че ще заплаче. Но тя вместо това приклекна и измъкна някакъв предмет от купчината желязо. Риз въздъхна облекчено. Аз я побутнах настойчиво.

— Още не сме се измъкнали — напомних й. — Всички, грабвайте оръжие, колкото можете да носите. Ще ни е от полза.

Дездемона чакаше съвсем наблизо. Аз дишах тежко, помъкнал две картечници на рамената си, плюс няколко патрондаша.

Стигнахме до мястото. Марк и Риз забавиха ход, изненадани от гледката.

— Това твое ли е??? — изумено попита Риз.

— Уау — бе коментарът на Марк.

Зад гърба ни започна стрелба.

— Качвайте се, няма време за обяснения! — извиках аз. Обърнах се и стъпвайки здраво, избълвах залп с двете картечници. Едва не паднах, но ответният огън спря за миг. Изненадахте се, а?

Втурнах се към всъдехода. Смъкнах картечниците и ги хвърлих на задната седалка. Чуха се ругатни. Без да гледам кого ударих, метнах и патрондашите. Качих се бързо в кабината и запалих двигателя.

Дездемона изръмжа победоносно и моторът й изрева. Звънтене се разнесе по обшивката. Отново ни обстрелваха. Аз дадох на заден и включих пълна тяга. Гумите с пищене се завъртяха и тежкият всъдеход политна назад. Извъртях рязко кормилото. Задницата поднесе и смачка един от Ордена. Дадох пълен напред, натискайки звуковата уредба за добавен ефект. Дездемона се устреми към изхода. Група войници се изпречиха на пътя, без да успеят да се отдръпнат навреме. При сблъсъка си с всъдехода се разпиляха като парцалени кукли. Аз се изсмях зловещо. Марк, който бе седнал отпред, ми хвърли бърз поглед. Аз му отвърнах спокойно. Сега бях в свои води. Стрелбата и ръкопашният бой бяха само странични таланти. Моята истинска страст бе управлението на превозни средства. Адреналинът, споменът от предишната гонка и сегашният хаос ми носеха някакво сурово удоволствие, което ме изпълваше с екстаз. Но имах чувството, че разсъдъкът ми просто се разпадаше заради стреса и сътресението.

Щурмувалът изскочи пред мен. Ракетната му установка изстреля двойка снаряди, които се взривиха на метри от Дездемона, образувайки кратер. Аз извъртях волана с налудничава усмивка. Знаех, че няма да стреля директно по нас. Ние имахме компютъра, затова самолетът само се опитваше да ни обезвреди. Сега играта беше по моите правила.

Завих между сградите. Отзад с бръмчене се показаха джиповете на Ордена, впуснали се в яростно преследване. Охо. Става забавно!

Ярките светулки на трасиращите куршуми проблеснаха около Дездемона.

— Какво чакате! — ревнах аз към моите пасажери. — Вадете железата и се забавлявайте!

Те ме изгледаха, сякаш съм полудял, но ме послушаха. Марк и Ларл грабнаха по една картечница и се подадоха от люковете на всъдехода, отговаряйки на огъня. Риз предпазливо стреля със своя лъчемет. Аз се ухилих като идиот и се изсмях истерично. Над мен, щурмувалът постоянно събаряше сгради, или изравяше кратери със своите ракети и снаряди, докато аз въртях кормилото импулсивно и безразборно. Риз пискаше, а Ларл и Марк грухтяха, щом взимах завой. Отзад, Орденът ни преследваше като бясно куче.

Аз знаех точно къде да отида.

Преследването ни отведе към по-населените части на Центъра. Хора бягаха по улиците, панически отдръпващи се от пътя на безумното шествие. Стреснати постове на Черните орли откриха огън напосоки от своите барикади. Завиха някакви аларми. Дездемона ревеше, хвърчаща с максимална скорост. Бяхме излезли на дългата, права отсечка, която водеше към Базара.

— Текс!!! — изрева Марк. — СГРАДА!!!

Аз се изхилих.

— Ще се блъснем! — изпищя Риз.

Ларл каза нещо, но воят на околните шумове удави думите му. Пред мен застрашително наближаваше масивна многоетажна постройка. Сградата, където бе кантората ми. Времето сякаш се забави. Погледнах замечтано ъгъла със стаята в дъното, а там някъде имаше една недопита бутилка ром.

Срамота беше да загубя алкохола. Ех, но… нямаше как.

— ТЕЕЕКС!!!

— Ааа!

Стоманената решетка на Дездемона се заби във вехтия, държелив бетон. Мощните колела подскочиха и с тласък, който почерни входната площадка, вкараха каросерията с трещене в преддверието. Зад нас, джиповете на Ордена набиха спирачки и се отклониха в последния момент. Щурмувалът се спусна, хвърляйки смъртоносен ракетен залп. Експлозиите разкъсаха конструкцията в основата.