Дрейк Вато
Космически залог (4)

4

Симънс така и не се появи.

Стана ми ясно, че няма да дойде. Проклятие. Отново ми вързаха тенекия. Единственото, което получих от цялата работа, бяха няколко лъскави патрона и болки в краката от седене в тази глупава наперена поза.

Тъкмо си свалих краката от бюрото, когато някой почука на вратата. Аз се изправих и фиксирах кибер-окото си в рентгенов режим. Посетителят имаше различен профил от този на Симънс. Изсумтях разочаровано и отидох да отворя вратата.

На прага стоеше уморен вестоносец от Търговския съюз. Униформата му беше захабена и не особено пасваща. В ръцете си държеше тежък пакет.

— Доставка за Текс Кърк — равнодушно оповести той.

— Каква и от кого? — попитах аз раздразнено.

— Кутия с инструменти. Не ми казаха изпращач. Дължите пет кредита.

Аз платих доставката и отпратих вестоносеца. Взех тежкия и обемист пакет и го поставих на бюрото. Вътре наистина имаше кутия с инструменти. Не особено ценни, но не се срещаха често. Учуден, аз се разрових из съдържанието. С кибер-окото открих, че кутията има двойно дъно. Отворих го и нещо тежко падна на бюрото. Беше дебела плочка кредити, увита с хартия.

Махнах хартията и проверих кредитите. Хиляда. Хм… Защо Симънс рискуваше такава огромна сума с куриерска доставка? Ако не беше скрил кредитите в тайник, куриерът отдавна щеше да ги е задигнал. Погледнах хартията. Беше проста, окъсана и стара, каквато понякога се намираше из развалините, ако се занимаваш с недоходоносната професия на преровител. Имаше написано съобщение:

Авансът. Намерете компютъра възможно най-бързо. Бъдете бдителен.

„Бъдете бдителен“? Не помня нито един клиент, който да ми е казвал подобно нещо. Беше написано с въгленов молив, от ония, които почти всички ползват. Смачках бележката. Индустриалният сектор щеше да печели доста от тая стока, ако нивото на грамотност бе като едно време. Уви.

Тръгнах да заобикалям бюрото и тогава се случи.

Отново.

Привеждането ми се превърна в агонизиращо коленичене. Идеше ми да закрещя, но вече не можех. Затворих очи и смерч от осезания погълна мислите ми.

Стоях на покрива на базата и гледах как звездолетите им се спускат от небето. Орбиталните оръдия откриха огън, но той беше слаб и разпокъсан. Сирените виеха, наоколо хора в униформи се блъскаха, докато заемат местата си. Аз гледах изначалния хаос и чаках първия изстрел. Крясък раздра въздуха и кръв изцапа униформата ми.

Престрелката започна.

Ние срещу тях, те срещу нас. Поредната безкрайна битка на поредната предстояща да падне планета. Знаех, че след всеки гърмеж на оръжието ми, един участник напуска сражението. Но статистически нямах шанс. Артилерията, трещяща и всепомитаща, също нямаше шанс. Дреднаутите, гигантски и непоклатими, дори те щяха да се огънат под напора.

Трябваше да се търси друг начин.

Експлозия отнесе покрива, заедно с оцелелите бойци. Краката ми сами сякаш отхвърчаха, бутайки тялото пред себе си. Падах дълго. После — тъмнина.

Свестих се по гръб на пода. Треперех леко. Отново тия пристъпи. Какво става с мен? Поне този епизод го бях „гледал“ вече. Новите неща бяха по-болезнени. Сега обаче имах други проблеми.

Разклатих зашеметената си глава и огледах кабинета. „Възможно най-бързо.“ Набези не се правят лесно. Трябва много добре да познаваш целта си и да разполагаш поне с елементарно наблюдение. Аз дори не знаех къде се намира компютърът. Налагаше се да повикам помощ. Налагаше се да впрегна всичките си ресурси. Дано си заслужаваше.

Отметнах покривалото на компютърния терминал и проверих енергийния преобразувател в съседство. Батериите бяха в изправност, но скоро щяха да се изчерпят. Налагаше се да направя цялостно преоборудване на екипировката си. Още една причина да не се отказвам.

Седнах пред екрана и стартирах машината. Глух, задъхан вой недоволно писна в ушите ми и интерфейсът се зареди. След базова диагностика на системите, станах и от дъното на кабинета извадих малка подвижна антена с безжичен модем. Закрепих антената за перваза на прозореца и включих модема. Върнах се пред компютъра и свързах двете устройства в мрежа. После инициализирах персоналния шифър и записах кратко, ясно послание. Криптирах го и го изпратих по ефира. Оставих импулсът да се повтаря циклично на всеки петнадесет минути. Докато получа отговор, можеха да минат няколко часа. Надявах се да не са дни.

Сега можеше само да се чака.

Огледах кантората. Не ми беше приятно, че трябва да деля баницата с друг. Но в живота така се получава. Аз не бях типичен представител на своята професия. Не бях детектив. Не бях следовател. И наемник не бях. Не точно. Работил съм за много и за малко. Нямах дежурна фраза от типа „Дневната ми тарифа е еди-колко си“. Но и не оперирах изцяло само по договаряне. Колкото и зле да бях, стараех се да си подбирам клиентите. Горещите кестени подхвърлях на нещастника два етажа по-надолу. Ревльовците и хората, които апелираха към съвестта ми, също. На някои просто им затръшвах вратата под носа. Стараех се да печеля, без да се излагам на свръх риск. Така дефинирах думата „оцеляване“. Ако Симънс не ме беше изненадал със своята среднощна серенада, щях да го пратя по рекстразите, барабар с костюма му, двата чифта очила и малкия, изящен патлак. Може би точно това е целял. Да ме свари неподготвен. Да ме накара да играя неговата загадъчна игра. Защо?

Потърках челото си. Стига мислене. Повече чакане. Седнах отново зад бюрото и отворих едното шише алкохол, което бях закупил от Базара. Надигнах леко бутилката. Ром. Стържещ, груб, изпепеляващо парещ, но мама му стара, беше истински ром. Ето за такива малки удоволствия си струваше да се бориш. И да си счупиш краката в обикаляне по сергиите. С наслада отпих още една глътка, по-дълга. Въпреки жегата навън, оставих вътрешната горещина на алкохола да се разлее свободно в стомаха ми.

Три часа по-късно компютърният терминал изпиука. С разсеян поглед гледах полупразната бутилка ром. Секунда по-късно се сетих да я оставя. Надигнах се и проверих екрана за новини. Съобщението бе прието. Чакаше ме отговор. Изключих модема, прибрах антената и декодирах полученото. Не ми хареса. Бая ходене щеше да падне. Изключих терминала, покрих го и подредих кантората, колкото да си проясня главата. Активирах защитните системи и излязох. Имаше да походя.

Слънцето отдавна беше минало своя зенит. Късният следобед беше времето на пълните улици. Жегата бе свършила, който оцелял — оцелял, нощните чудовища все още се криеха и в този момент човек беше склонен да обърне малко внимание на себеподобните си. Човеци и пришълци седяха по стъпалата на разрушените сгради, наблюдавайки минувачите; шляеха се из купищата отломки, в търсене на нещо, което да препродадат на следващия ден; събираха се на групи по площадите или откритите барове, обсъждайки съдбите си. Деца играеха; въоръжените социопати разхлабваха хватките около оръжията си и поне за миг надежда проблясваше в очите им. В късния следобед почти забравях понякога колко зле е положението. Забравях защо всички имат измъчен вид, забравях защо усмивки пробягват рядко по лицата им. Защото в късния следобед поне веднъж всеки се усмихваше — децата, докато размахват играчки; пияниците, които сядат да пият; работниците, връщащи се от Индустриалния сектор при семействата си; наемниците, гледайки тази мимолетна идилия си спомнят, че някога и те са били хора. Затворих очи и прекрачих отвъд Центъра. Оставих вечерният вятър да забули в прашна мъгла илюзията за по-добро зад гърба ми.

В града няма обществен транспорт. Като изключим монорелсата. Но тя прави връзка само между Индустриалния и Северния сектор. Свързваща най-големите функциониращи заводи директно с космодрума, монорелсата се използва само от окупаторите и техните поддръжници. Ходенето е естественият метод за преодоляване на разстояния. Някои от по-смелите се опитват да обяздват местната фауна, но аз залагам на сигурно. Онозавър или дори консор гледам само през мушката на револвера си.

Смрачаваше се. Навлязох в дебрите на Индустриалния сектор. Денем мястото беше шумно и многолюдно. Димящи комини, пламтящи пещи, викащи работници, скрап-кервани, такива неща. Тук търговия на дребно не се извършваше, освен в малкия вътрешен пазар между работниците. Кръчмите бяха малко и надалеч, и всяка си знаеше клиентелата. Имаше жилищни сгради, но те бяха използвани само от бригадирите, умните „ръчкаджии“ и обектовата охрана. Обстановката беше оживена и привидно безгрижна.

Нощем беше съвсем друг свят. Пълен мрак. Никакво осветление, освен мъждукащите прозорци на бригадирските резиденции. Неслучайно те се намираха по върховете на заводите. Долу в лабиринта от огради, строителни материали, екскаватори и полузатрупани улици паниката обземаше без смисъл и без пощада. Някои твърдяха, че нощем Индустриалният сектор се обитава от духове. Други смятаха, че първите прекаляват с пиенето. Едно беше сигурно: дали заради слягащия се прах вечер, дали заради паранормално явление или нещо друго, неестествена мъгла всяка нощ се спускаше като покривало над ниските части на сектора и дори аз се изнервях, ако трябваше да ходя там долу. Затова през годините бях намерил всякакви заобикалящи маршрути по покривите и металните рампи. Да, бяха бавни и индиректни, но ако това спестяваше неприятности и в добавка предлагаше нелоши панорами, плащам цената на изгубения половин час.

По пътя си през металните стълби, бетонни покриви и самоделно направени мостове срещнах няколко часовоя. Нямах за какво да се крия, но все пак се постарах да мина незабелязано. Нямаше смисъл да си обявявам присъствието из града. Имах репутация за пазене. Поне частична. Обходих сектора по Голямата спирала, по чиито „пресечки“ се намираха повечето резиденции и барове. Моята дестинация беше към края. Сред една плетеница от високи комини, побита на стоманени греди се буташе кръчмата „Кисел… дъжд“. И досега не ми е ясно дали табелата беше частично изтрита или бе жертва на некадърен опит за остроумие. Няма значение. Тази вечер тук беше мястото за среща. Идвал съм един-два пъти. Мястото не е лошо, но винаги имам усещането, че ще се срути.

Вътре въздухът тежеше физически върху дробовете от тютюнев сурогат, синтетичен алкохол, пот и… миризма на пресни ябълки? Пак евтини номера с климатика… Класическият синдром на самотния каубой се задейства моментално. При влизането си бях изгледан от повечето посетители, но видяха, че съм голямо момче и загубиха интерес. На бара си взех нещо съмнително, колкото да държа питие.

Затърсих това, за което бях дошъл. Как го мразя. Винаги диктуваше условията. Винаги аз предлагах някаква задача. Никога не бях включван в поръчките му. Гадняр. Внезапен импулс ме накара изведнъж да зарежа всичко и да си ходя. Оставих недокоснатата халба и се завъртях към изхода.

Моите кафяви, помътнели, генномодифицирани очи се срещнаха с неговите студени, хищнически, сиви ириси.