Дрейк Вато
Космически залог (7)

7

Опомних се. В буквалния смисъл. Велики космосе, как мразя тези пристъпи. Особено идващите изневиделица.

Отворих очи. Главата ми лежеше отпуснато върху пулта за управление. Вдигнах поглед бавно. Болката ме накара да изсумтя. Дездемона гъргореше мързеливо на празен ход, наполовина покрита с отломки от сградата, където се бе бутнала. Лека тревога ме жегна и слязох да огледам. Щети нямаше, предпазната решетка бе поела удара мъжки. Кимнах доволно и се качих обратно. Изкарах всъдехода на заден и побързах да намеря Ларл. Не знаех колко време съм бил в безсъзнание. Съдейки по ъгъла на слънцето, и да съм поспал, няма да плащам лихва.

Пречиствателната станция приличаше на огромна, гола планина от изцапан бетон. Около нея, оградени с изгнили парапети, се намираха резервоарните басейни, където някога са съхранявали водата. Днес те все още бяха пълни, но съдържанието не бих го окачествил като питейно или пък познато. Гледката бе доста монолитна и респектираща. Не знам защо. Аз лично смятах, че с малки видоизменения, мястото може да се превърне в солидна крепост, но никоя групировка досега не бе претендирала за станцията.

Може би слуховете за онозаври в басейните охлаждаха ентусиазма им.

Ларл не се виждаше никъде. Нормално. Само идиот ще стърчи на открито, за да му светят маслото по-лесно. Аз от друга страна и да исках, с Дездемона нямаше как да се скрия. Стиснах ръкохватката на бръмчалката. Активирах сирената на всъдехода и подадох шумен, кратък сигнал. Ехото отекна сред откритото пространство. Напрегнах се. Подир няколко мига, Ларл изникна от сенките, където се бе спотаил. Той прекоси бързо грамадния двор и припряно се качи във всъдехода.

— Закъсня.

— Каза гратисчията.

— Да разбирам ли, че вече не се нуждаеш от услугите ми?

— Това означава ли, че нямаш нужда от хиляда кредита? Или пък място, където да ги харчиш?

— Ако не беше заради теб, все още щях да имам достъп до Черния пазар.

Диалогът секна. Обичайни реплики. Значи всичко е наред. Ларл бе готов за битка. Форсирах двигателя и потеглих към лагера на Червената банда.

— Имаме проблем — процедих, без да отмествам поглед от пътя. Отговор не последва. Подадох листа с координатите на Ларл. Той се вгледа в посоченото място, което бях сверил на картата.

— Това не влизаше в плана — изръмжа найтът.

— Оставаш или се отказваш? — сухо попитах аз.

Ларл се замисли и рече:

— Все още съм вътре. Напоследък липсват поръчки. Пък и не всеки ден ти дават хиляда кредита за един рейд — той приготви автоматичната си двуцевка да му е под ръка. Освен нея носеше още обикновен пистолет и няколко гранати.

Аз кимнах машинално. Дори когато мразех някой, бе невъзможно да съм напълно безразличен към проблемите му. Похабен от цинизма филантроп, такъв си бях.

— Да, тежко е. Как се оправяш? — казах равнодушно, с лека доза изкуствена загриженост. Не питах наистина. Търсех начин да изкопча информация.

За моя изненада очите на Ларл за миг проблеснаха с нещо различно от студена жлъч.

— Усещам, че скоро няма да има значение. Идват дни, когато пътят ти поема в нова посока. Страшна или не, трябва да я следваш, ако искаш да запазиш същността си. — Гърленият му говор бе тих и премерен, но думите му с лекота достигнаха слуха ми, въпреки бученето на Дездемона. За миг нещо особено изникна в съзнанието ми. Почти бях готов да сваля гарда. Но крехкият момент се изгуби в потока на времето и аз не казах нищо. Потенциалното откровение, възникнало между нас, изчезна.

Ларл тръсна глава.

— Дано този път не ме пързаляш, Текс — кисело каза той. — Още помня онзи случай с отряда от Ескадрилата и фалшивият търговец.

— По рекстразите — ядосах се аз, — сто пъти ти обясних, че това са Ескадрилата! Какво очакваш от тях? Освен това, търговецът беше истински, но репертоарът му включваше клинчене и мошеничество.

— Да, нали — провлачи Ларл, изпълнен със съмнение.

— Виж, остави сега. Имаме поръчка за вършене. Носиш ли мултичестотния скенер?

Ларл изсумтя и извади устройството от раницата си. Представляваше преносим радиочестотен приемник, преработен и пренастроен, така че да сканира в допълнение и за микро, инфра и ултра вълни. С помощта на самоделния скенер, Ларл можеше да засече почти всякакъв вид електроника в радиус от няколко километра. Включително и компютър. По принцип подобна функция би била напълно безсмислена, но в свят, където течащата вода е лукс всъщност беше невероятно полезен и мощен инструмент.

Ларл включи скенера и започна да търси сигнал. Остатъкът от пътуването мина в мълчание.

На равни интервали спирах Дездемона, за да може Ларл да провери околността за излъчвани честоти. Аз постоянно следях датчиците на Дездемона, нащрек за неприятности. След известно време Ларл засече сигнал. Потеглих в указаната посока. Щом наближихме в радиус един километър от мястото, потърсих скривалище за всъдехода. Спрях в един тесен тунел, намиращ се сред нещо, представлявало някога парк. Сега бе само хълмист терен, осеян с изгнили останки.

Двамата с Ларл безшумно излязохме от Дездемона и се запромъквахме към предполагаемия лагер на Червената банда. Прашен, мъртъв вятър повя пред нас и направи дишането неприятно занимание. Пейзажът изглеждаше запустял, но дим от догарящи отпадъци и малки станове издаваха присъствие. След половин час намерихме лагера. Намерихме и отлична наблюдателница: опустошен, изгнил екскаватор. Изкачихме се на върха на рамото на екскаватора и се заехме да проучим числеността на противника. Лагерът наистина беше на Червената банда, с техните кървавочервени якета контрастиращи на късното следобедно слънце.

Мина още час, прекаран във внимателно следене, запаметяване и отбелязване. През това време слънцето постепенно клонеше по хоризонта, тласкайки деня към своя край. Здрач. Идеално време за нападение. С Ларл не си говорехме, защото и двамата виждахме, каквото трябваше да видим. Аз ползвах телескопичната функция на кибер окото, обаче нямаше кой знае какво за гледане. Лагерът се помещаваше сред останките на стара рафинерия. Червената банда имаше слабо разбиране относно понятието „стража“. За тях думата се изчерпваше с поставянето на самотни, отегчени индивиди, седнали на стол или облегнати на стена, обърнати към четирите посоки на света. Или пък малка група комарджии, играещи на зарове на някое по-централно място. Тези „постови“ често изобщо не следяха за подозрителни движения и никога не поглеждаха нагоре. Въпреки слабата охрана обаче, лагерът помещаваше минимум двадесетина главорези, срещу които открита престрелка бе самоубийство. Налагаше се да изберем тихия подход.

Докато разсъждавах над начина, по който да се проведе рейда, Ларл леко ме бутна и рече:

— Компания. Север-северозапад, спрямо нас. Приближават бързо.

Аз вдигнах поглед отвъд лагера на Червената банда и затърсих в указаната посока. Телескопичното увеличение на окото ми показа неочаквана картина: две превозни средства, движещи се с висока скорост към нашата цел. Приличаха на всъдеходи, носещи отличителни червени емблеми. Не в алено ръждив оттенък като якетата на бандитите. Цветът бе тъмен, дълбоко наситен. По рекстразите.

— Орденът на първата вяра — изсъсках аз. — Сигурно идват да търсят новобранци.

До мен Ларл изръмжа ядно.

— И сега какво?

— Придържаме се към плана — отговорих. — Дори можем да се възползваме от ситуацията. Да вървим, или ще изпуснем възможността.

Двамата започнахме да слизаме. По това време вече се бе смрачило. Останали бяха няколко лъча дневна светлина, упорито отказващи да се оттеглят от небосклона. Звукът от двигатели огласи пространството. Членовете на Червената банда се размърдаха и вдигнаха тревога. В този момент всъдеходите спряха и техните екипажи излязоха: всякакво мое съмнение кои са те, се изпари. Носеха бронежилетки, картечници и шлемове; движеха се организирано и стегнато. Орденът на първата вяра. След окупаторите, те бяха най-опасната сган, от която трябва да се бяга веднага, ако ги видиш. Дори Черните орли се замисляха, преди да влязат в сражение с тях.

А ние щяхме да измъкваме стока изпод носа им.

С бързи, резки притичвания между укрития, аз и Ларл приближавахме към лагера. Чуха се викове и започна стрелба. Аз стиснах зъби и вдигнах бръмчалката пред себе си. Ларл щракна двуцевката и я подготви за стрелба. Сто метра. Петдесет. Двайсет. Десет.

Подадохме се иззад ниския зид, последното укритие, и се почна.

Червената банда имаха преимущество. Защитеност. Но Орденът разполагаше с огнева мощ. Пистолет няма шанс срещу автоматична стрелба. Нито карабина. Издебнах двама в гръб. Разстояние три метра. Стрелях без колебание. Бръмчалката затрака със своето монотонно жужене. Не пропуснах. Атакуваха ме отляво. Беше сам. Отговорих с дълъг откос, отстъпвайки към прикритие. Ларл го изненада. Двуцевката отекна. Аз продължих напред, Ларл ме следваше. Отгоре на платформите цъфнаха бандити. Откриха разпокъсан огън, но ни принудиха да забавим устрема си. Последва престрелка. Аз не пестях патрони и сипех дъжд от куршуми хаотично. Давах възможност на Ларл да ги елиминира. Две минути. Малко и все пак твърде много. Имаше още стрелба. Но ние вече само избягвахме битките. Преграден огън и отстъпление.

Хаосът се задълбочи.

Ревът и пламъците от дулата не спираха. Преплетените платформи и скупчените офиси на рафинерията бяха идеални за засада или барикадиране. Стъмни се. Шансовете за приятелски огън се увеличиха. Започнахме да претърсваме помещенията. Епицентърът на бойните действия се беше изнесъл встрани от нас и ние се заехме да издирим компютъра, колкото се може по-бързо. Щурмувахме стая след стая, машинни отделения и хранилища, но никъде не намирахме търсената цел. Изведнъж, тичайки през един склад, налетяхме на квартет от Бандата. Почти ме застреляха, но свръх рефлексите ме проснаха на земята и се превъртях по хълбок.

— Ларл! — извиках предупредително. Подадох се частично иззад парапета, където се покрих и стрелях на сляпо. Повалих един, но другите се скриха. Започна кратка, но напрегната схватка. Ларл, идвайки след мен, се появи зад ъгъла на коридора с пламтящи дула на двуцевка. С животинска пъргавина той се хвърли към купчина контейнери, без да спира стрелбата. Това ми даде възможност да поема инициативата. Аз фокусирах кибер окото си върху най-близкия бандит и активирах прицелната система. Пред погледа ми се появи динамичен дисплей на балистичната траектория. Прицелих се и стрелях с къс откос. Бандитът рухна във фонтан от кръв. Насочих бръмчалката към подаващия се следващ смелчак и го принудих пак да се скрие. Ларл използва момента и отстрани другия оцелял. След няколко секунди стрелбата свърши. Аз се изправих и погледнах Ларл. Той отвърна на погледа ми и кимна.

Тръгнахме към стаята, откъдето бяха излезли четиримата. Някъде навън под нас, гърмежи и откоси разцепваха тишината на равни интервали.

Като влязохме, попаднахме на кабинет, който явно е бил на местния главатар. Всичко, което един мародер можеше да си позволи като лукс, присъстваше тук: череп на онозавър вместо преспапие, лампа с абажур от цветен найлон, килим от кожите на различни мутанти, захабени или изпочупени джаджи, нахвърляни наоколо. Впечатление правеше масивният куфар, лежащ на бюрото. Изглеждаше не на място сред цялата сбирка. Твърде непрактичен. Твърде сухарски. Твърде… нов?

— Вътре трябва да е компютърът — каза Ларл и посочи куфара.

— Да погледнем бързо съдържанието и да изчезваме. — Експлозия удави част от думите ми. — Орденът не е тук за новобранци. Подозирам, че търсят същото като нас.

Припряно грабнах куфара и се опитах да го отворя. По рекстразите. Беше заключен с комбинация. Не можех да разпоря куфара лесно, защото бе направен от твърд поликарбонов материал. Но не можех и да го прострелям, защото щях да повредя компютъра. А нямахме време да търсим комбинацията. Не знаех какво да направя. Изведнъж се сетих, че си бях взел кодовия разбивач. Затършувах из джоба си и извадих малкото устройство. Активирах режима за механични комбинатори. Поставих слота на разбивана върху панела на комбинатора. Започнах процедурата по отключване. Ларл ме гледаше търпеливо, но стойката издаваше нервността му.

— Нямаме време! — процеди той и хвърли поглед през прозореца. — Всеки момент Орденът ще дойде! Просто го грабвай и да изчезваме!

— Още… малко.

— Побързай!

— Секунда! — изнервих се аз. — Трябва само… още миг… — закопчалките се завъртяха и щракнаха. — Готово!

Трескаво отворих куфара. Забих нос в тъмната вътрешност и… замръзнах на място.

Ларл не си направи труда да погледне. Досети се. Компютърът го нямаше.