Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (9)

9.
Булевардът на залеза

С Тадеуш бяха отишли в Калифорния заедно, защото за първи път професионалните им пътища се пресичаха. Доста след Сан Франциско тя бе решила да отвори салон в Лос Анджелис. Временното значение на града според нея не оправдаваше установяването там. Тя просто се бе сетила за метода, който вече й бе помогнал в самото начало да се ориентира за ружовете: беше разпитвала артистки. На една вечеря в Ню Йорк се бе запознала с младата актриса Гладис Смит, която бе започнала да прави кариера под името Мери Пикфорд и работеше за кинематографичната компания „Байограф“. Актрисата силно се бе заинтригувала от работата на Хана и с ентусиазъм се бе съгласила да използва туша за мигли и синкавия молив за очни линии, които подчертавали погледа й. През март 1910 г. Мери Пикфорд бе дошла да й каже, че „Байограф“ е решила да напусне Ню Йорк и да направи свои студиа на запад. Хана бе застанала нащрек.

— Мариан, ти затова си вечно там, нали?

— Там също е Америка.

— Какво представляват тези прословути студиа?

Нищо особено според него: владенията на „Байограф“ се състояли главно от парцел земя, ограден с дървена ограда, дървена сцена и няколко платнени декора, развявани от вятъра; артистите (Мери Пикфорд, Мак Сенът, Хари Кеъри и Лайънел Баримор) се преобличали — снимали се по няколко филма дневно — зад параван от дъски; репетирали в някаква плевня, а за цялата трупа имало само три стола.

— Но ти все пак вярваш в бъдещето на кинематографа.

Той бе кимнал утвърдително. Беше споменал и хипотезата, че ако Пикфорд, Мей Марш или пък Присила Дийн станат много известни и ако бъдат гримирани от някоя от козметичките, подготвени от Кати Монблан и това се разчуе, би могло да има сериозно влияние върху продажбите на продуктите, носещи знака Х.

Тя вече бе мислила за това.

— Има ли много компании, които се изселват в Калифорния?

— Доста от известно време.

— Заради Едисон, който тук дотяга на всички, нали?

— Това е една от причините. Неговият детектив е навсякъде, но Калифорния е далеч. Освен това там целогодишно е слънчево, може да се снима почти непрекъснато. Хана, мястото става много важно.

— Въпреки портокалите без семки и петрола надали ще имам достатъчно клиенти сред фермерите и геолозите. Нито сред трите дузини нещастни актьори, запратени в пустинята.

— За десет години населението се увеличи от сто на триста хиляди души. След време ще стане милион.

Доколкото тя знаеше, Мариан никога не бе бъркал в изчисленията си. Затова бе го попитала:

— А би ли ми намерил място за един магазин?

„Той е може би два или три пъти по-богат от мен — дори Бърнард Бенда му се възхищава, — а аз продължавам да го използвам като момче за всичко.“

— Ще са нужни повече магазини — бе отвърнал той. — Мога да преговарям за договори с компаниите, познавам доста хора. Може би не всички ще приемат, но мога да постигна изключителни права върху гримирането в осем или десет от тях.

— Ще помоля Поли да дойде от Лондон.

— Би трябвало да дойдеш и ти лично.

— Ще дойда. Не ми каза къде смяташ да разположим козметичния салон.

— Името е много красиво — бе отвърнал той: — Булевард на залеза.

(Това бе станало след като с Тадеуш се бяха върнали от Европа и преди Мендел да умре.)

— Бих предпочела Sunrise^[1] вместо Sunset^[2] — бе казала Хана и се бе засмяла. — Не можеш ли да ги помолиш да сменят името?

Точно тогава, по стечение на обстоятелствата, в които Хана въобще не бе имала пръст, при Тадеуш бе дошъл Сесил Б. Де Мил и го бе помолил да му напише сценарий.

— Уморена?

— Не.

От Оклахома се върнаха в Калифорния с кола, като се сменяха зад волана, ала Тадеуш бе карал през по-голямата част от пътя. Тя беше предпочела колата там, където имаше пътища, пред влака. Все още се чувстваше опустошена, като убита. Тадеуш се отнасяше неподозирано нежно с нея, утешаваше я с най-нежните и точни думи. Дори бе проявил разбиране към нежеланието й известно време да се любят. Беше говорил за Мендел много по-добре, отколкото тя би съумяла.

В Ню Мексико, в Таос, бяха прекарали няколко дни в едно селце, датиращо отпреди три века, потънали в пълна самота, нарушавана единствено от неизбежните всекидневни доклади на Джеси от Ню Йорк, на Кати Монблан, на Жана Фугарил от Европа и от две обаждания на Мариан и Лизи, разтревожени от мълчанието им.

Пристигнаха в Лос Анджелис на 15 юни. Студиото на компанията „Ласки“ беше някаква плевня на Западното авеню в Холивуд, храсталаците наоколо изобразяваха Дивия запад. Де Мил снимаше „Мъжът на индианката“, с театралния актьор Дъстин Фрейман в ролята на съпруга; той първо бе изненадан, после смутен, че вижда Тадеуш на хиляди километри от Ню Йорк. Много бързо семейството разбра истината: въодушевените обещания, направени на брега на Хъдсън, се бяха стопили под слънцето на Калифорния.

— Няма никакво значение, Хана. Сесил не е виновен за каквото и да било. Прав е, аз не съм писател за киното, а несъмнено и за театъра.

През 1913 г. той бе издал петия си роман. Беше изоставил историческия роман, който го отегчаваше, както и онова, което Лукас наричаше четивен роман (казваше за широката публика, за да не каже касов; но то си беше същото). В последните си две книги Тадеуш се бе върнал към стария си маниер на писане. „Червеният ключ“, излязъл през 1908 г., и най-вече „Нищетата на жертвоприношението“, появил се през 1911 г., бяха споделили съдбата на първата му творба: критиците ги възхваляваха, но онези, които ги бяха прочели, бяха само няколкостотин. Еди Лукас се беше борил за заглавията, но безрезултатно: „Червеният ключ“ можеше и да мине, но кой по дяволите знаеше какво означава „Нищетата на жертвоприношението“? („Това е един просяк, който обикаля от врата на врата, но отвсякъде го гонят“, беше обяснил Тадеуш съвсем спокойно, но с непреодолимо упорство.)

— Хана, опитайте се да го убедите, за бога! Не само за заглавията, а и за самите текстове. Има страхотно перо и би могъл да стане втори Мелвил или По, просто трябва да го поиска. Новелите, които написа са истинско бижу. Ако ми напише подобно нещо на двеста страници, ще го продам в петдесет хиляди екземпляра. Хана, вас сигурно ще послуша, аз се предавам. Не е въпрос на пари, въпреки че както вървят нещата, скоро няма да съм в състояние да издавам. Не, моля ви, няма да приема от вас никога нищо, това не е молба за средства. Просто смятам, че е жалко и тъжно, дето се е заинатил така.

— Тадеуш си е Тадеуш — бе отвърнала Хана без друг коментар.

Беше чела прословутите новели, които Лукас така хвалеше. Остана потресена от тревожната болезненост, която се излъчваше от тях. Още по-лошо: сторило й се бе, че се разпознава обрисувана с клинична точност в една от героините и се бе поболяла само при мисълта, че Тадеуш е могъл да я изобрази в тази лицемерна и деспотична майка, властна, чудовищна, с каквато бе наказал един от героите на разказите си, и той накрая се самоубиваше по потресаващ начин.

Това не бе единственото, което бе написал: имаше и две театрални пиеси, съвършено мрачни. Едната беше поставена на Бродуей. Пълна зала на генералната репетиция и премиерата (с всички приятели, които имаха в Ню Йорк, това бе лесно обяснимо), но празна или почти празна още от третото представление. Бяха я свалили от афиша на петия ден. След това, когато в къщата заприиждаха хора да сипят лъжи и да хвалят автора с едва прикрита неискреност, стана направо непоносимо.

— Няма значение, Хана.

А и тази негова полуусмивка, която тя така мразеше, защото бе израз на неговата самоподигравка.

В крайна сметка единствената област, в която бе успял, бе критиката — този път литературна. Беше получил — сам, тя не бе направила нищо — всекидневна рубрика в „Ню Йоркър“. Всички в ограничените кръгове, които това интересуваше, уверяваха Хана, че когато говорел за книги и театър, той бил забележителен, остроумен, много забавен.

„С тази разлика, че му плащат малко повече, отколкото аз на моите козметички, а те са шестстотин и петдесет!“

Нямало било значение? Още в шок от смъртта на Мендел, тя трепереше от ярост. Това нямало значение! А какво тогава имаше? Моите скапани козметични салони ли?

Идеше й да убие нещастния Де Мил, на когото неизвестно защо не успяваше да се разсърди. Самата тя беше съвършен професионалист и разбираше реакцията на режисьора.

Лизи, аз стотици пъти бях отхвърляла дадено момиче или жена, защото преценявах, че не е подходяща за работата, която очаква от мен. Никога не е приятно, понякога направо можеш да се поболееш, особено когато знаеш, че този човек наистина се нуждае от работата. Понякога ми се е случвало да се опитам да помогна на една или друга, която не съм одобрила, но почти никога не съм успявам, пък и не мога да помогна на целия свят. На мен някой прави ли ми подаръци? Имаш ли представа колко негодници са се опитвали да ме унищожат, да заемат мястото ми, защото съм била и продължавам да бъда жена?

Затова и никога не се разсърдих на Сесил. На негово място, ако знаех за Тадеуш толкова, колкото той знаеше, дори да не бях чела „The Spiv“, вероятно щях да реагирам по същия начин.

Но това се прибави към смъртта на моя Мендел и ми дойде много. Бях спазвала обещанието си цели тринадесет години. Тринадесет години са много време, когато живееш с човек, който се дави.

Наеха апартамент в хотел „Холивуд“, предпочитано място за срещи на онези, които все още никой не наричаше звезди. Един от прозорците беше в средата на причудлив фронтон с форма на мексиканска църква. Долу почти всяка вечер се организираха вихрени весели партита. А Мери Пикфорд беше една от цариците на тези празненства.

През седмиците, които прекараха с Тадеуш в Лос Анджелис, Хана рядко ходеше на събиранията. Както обикновено тя ставаше към четири и половина сутринта и след всекидневната си разходка преглеждаше американските, европейските и другите сметки.

Тадеуш, наопаки, си лягаше към четири и половина: предпочиташе да пише нощем — два месеца преди това беше започнал новия си роман. Чудо първо: беше й разказал сюжета и чудо второ — тя беше разбрала всичко. Беше избрал за отправна точка одисеята на Куентин Маккена, който тръгва пеша на поход, дълъг почти четири хиляди километра, през една жестока и непозната пустиня. Но естествено с изкривената лупа, която имаше в главата си, той много беше променил разказа на Хана. Мотивите на неговия герой вече не бяха обвиненията, на които Куентин бе станал обект (защото беше ял човешко месо, за да оцелее). Героят на Тадеуш не беше физически или социално обременен, по-голямата част от книгата беше посветена на бляскави описания на вглъбяването на героя в самия себе си, при това написани великолепно — именно от тези аспекти на романите на съпруга си Хана се объркваше най-много, направо се плашеше: тя изпитваше ужас от психологическите обяснения и заобикалки.

— Тия, дето обясняват, винаги най-много са ми скапвали живота, Лизи… Добре де, извинявай за скапвали…

Освен това — Еди Лукас едва не се разрева от щастие — романът беше вече преполовен и бе страхотно романтичен. Независимо че пустинята, която героят прекосяваше, беше най-малкото фантасмагорична и нямаше почти нищо общо с истинската пустиня, беше претъпкана със символи.

Според Хана беше настъпил мечтаният от нея момент той най-сетне да се изтръгне от вцепенението, продължило цели тринадесет години. Съвсем очевидно — но тя всеки път потискаше тази мисъл дълбоко в себе си — смъртта на Мендел сякаш бе унищожила всички задръжки; ако той беше жив, тя може би нямаше да посмее да го направи. Но вече бе решила, щеше да го направи, щеше да се намеси във всичко това и да сложи ред.

„Ще му помогна да успее, трябваше да го направя по-рано. Той нямаше да се поколебае да ме подкрепи, ако имах трудности в работата. Каква е разликата?“

Естествено той не трябваше да знае нищо, това се разбираше от само себе си.

Тя вече бе избрала мъжете, чрез които щеше да го направи.

Най-напред, естествено, Еди Лукас, но нюйоркският издател нямаше да знае нищо за машинациите, макар че щеше да е един от инструментите й.

Имената на другите, от които щеше да има нужда, й подсказа Мери Пикфорд, без дори да подозира. Мери смяташе, че най-добрият екип, който можеше да направи филм по това време в Холивуд, е събран около Дейвид Уорк Грифит, напуснал „Байограф“.

— Познавам го, Мери. Два или три пъти е идвал у дома на Лонг Айланд.

Грифит, чийто асистент беше Раул Уолш.

— Дейвид е най-добрият, Хана, най-интелектуалният, ако щеш. Според него киното трябва да се превърне в изкуство, той има фантастични проекти. Уолш също е забележителен, а с тях са хора като Алън Дуан и Джак Конуей, които наистина са много талантливи.

Освен Грифит, на булевард „Сънсет“ започваха да се открояват още двама големи режисьори: Томас Харпър Инс и Мак Сенът. Първият обаче се специализираше все повече в уестърните — вече беше заснел сто и петдесет — благодарение на собственото си студио в Санта Моника (той тъкмо се готвеше да лансира Уилям С. Харт и да го направи неповторима звезда); вторият пък беше френетичен творец, установил се в Елъндейл, където компанията му „Кийстоун“ трупаше кратки комични филми, пълни с гегове и bathing beauties^[3], сред които и бъдещата Глория Суонсън.

Грифит се струваше на Хана най-подходящ.

Негов работодател по това време бе някой си Хари А. Ейткън, директор на „Рилайънс Маджестик“.

Първия път, когато Хана срещна Ейткън, той беше с някакъв едър, неграмотен мексиканец, мустакат и гръмогласен, когото бе имал нахалството да снима като актьор в един от филмите си: Панчо Виля.